Патриша Корнуел
Двойни убийства (6)

6.

В понеделник сутрин пътят пред къщата ми бе покрит с дебел сняг, небето сиво и заплашващо с настъпването на още по-лошо време. Направих си кафе и се замислих дали е разумно да тръгвам за Вашингтон. Чудейки се дали да променя плановете си, се обадих в щатската полиция и научих, че магистрала И-95 е чиста на север, с по-малко от два сантиметра снежна покривка към Фредериксбърг. Реших, че служебната ми кола няма да успее дори да излезе на улицата и натоварих кашона в мерцедеса.

Завих по магистралата и осъзнах, че ако направя катастрофа или полицията ме спре, няма да ми бъде лесно да обясня защо отивам на север в неофициална кола с човешки скелети в багажника. Понякога не бе достатъчно само да покажа значката на съдебен лекар. Никога няма да забравя пътуването си до Калифорния, когато носех куфарче, пълно с уреди за садомазохизъм. Куфарчето стигна само до рентгена и секунди след това охраната на летището ме поведе на разпит. Независимо от това, което им обяснявах, те сякаш не можеха да разберат, че съм съдебен патолог на път към годишното събрание на Асоциацията на съдебните лекари, където трябваше да изнеса доклад на тема „Автоеротично задушаване“. Белезниците, нашийниците с шипове, кожените ремъци и другите пособия бяха улики от предишни случаи и не ми принадлежаха.

Към десет и половина стигнах до Вашингтон и успях да си намеря място за паркиране на една пряка от авеню „Конститюшън“ и Дванайсета улица. Не бях идвала в Смитсъновия природонаучен музей отпреди няколко години, когато посещавах курс по антропология. Внесох кашона във фоайето, напоено с аромата на орхидеи и оживено от гласовете на туристите. Искаше ми се да мога мързеливо да разглеждам динозаври и диаманти, мумии и мастодонти и да нямам представа за по-отблъскващите съкровища, съхранявани тук.

От пода до тавана, на всеки сантиметър пространство, който туристите не можеха да видят, се издигаха зелени дървени чекмеджета, съдържащи повече от трийсет хиляди човешки скелета. Кости с различни описания пристигаха тук всяка седмица с препоръчана поща за доктор Алекс Веси, за да бъдат прегледани. Някои от останките бяха археологически. Други се оказваха лапи от мечки или бобри, хидроцефални черепи на телета, останки, приличащи на човешки, намерени встрани от някой път или изровени от плугове, за които се е смятало, че може да принадлежат на човек, застигнат от жестока смърт. Други колети наистина съдържаха лоши новини — костите на убити. В добавка към службите си като учен по естествена история и преподавател, доктор Веси работеше за ФБР и помагаше на хора като мен.

След като намръщеният тип от охраната ме провери, аз си закачих пропуска за гости и се отправих към асансьора, който ме заведе до третия етаж. Докато вървях покрай стените с чекмеджета в слабо осветения тесен коридор, звуците от хората на долния етаж, които разглеждаха огромния препариран слон, постепенно се изгубиха. Почувствах клаустрофобия. Спомних си как след осемте часа учебни занятия, прекарани тук вътре, изпитвах отчаяно желание за човешки контакт и как, когато изхвърчах навън, приветствах тълпите по тротоарите и шумът от уличното движение ми носеше облекчение.

Открих доктор Веси там, където го бях видяла за последен път — в лабораторията, натъпкана със стоманени колички, на които лежаха скелети на птици и животни, зъби, челюсти и бедрени кости. Рафтовете бяха отрупани с още повече кости и други жалки човешки останки като черепи и съсухрени лица. Доктор Веси, белокос, с очила, седеше зад бюрото си и говореше по телефона. Докато чаках да завърши разговора си, отворих кашона и извадих найлоновия плик с костите от лявата ръка на Дебора Харви.

— Дъщерята на Наркоцарицата? — запита той веднага и взе плика от мен.

Въпросът ми се стори странен, но всъщност бе правилно поставен, защото Дебора, уви, беше сведена до любопитен факт за учените, до частица материална улика.

— Да — отговорих.

Докторът извади фалангата от плика и внимателно я заразглежда.

— Мога да ти кажа без съмнение, Кей, че раната не е посмъртна. Макар и някои от старите рани да изглеждат нови, пресните порязвания не могат да изглеждат така. Вътрешността на това срязване е обезцветена по същия начин като останалите костни повърхности. В добавка — извитият ръб на раната говори, че тя не е била нанесена върху мъртва кост. Здравите кости се извиват, мъртвите — не.

— Точно това бе и моето заключение — казах и си придърпах един стол. — Но знаеш, че въпросът ще бъде зададен, Алекс.

— И така трябва да бъде — отговори той, като ме погледна над очилата си. — Няма да повярваш какви неща ни изпращат.

— Струва ми се, че бих повярвала — казах, като си спомних с неудоволствие, че компетентността на някои от съдебните лекари зловещо се различаваше от общоприетата.

— Преди няколко месеца един съдебен лекар ми изпрати купчина кости и меки тъкани, за които твърдеше, че са от новородено дете, намерено в каналите. Въпросът бе да се определи пола и расата. Отговорът бе — мъжки пудел, на възраст две седмици. Малко по-късно друг патолог, който явно не различаваше хора от растения, ми изпрати скелет, намерен в плитък гроб. Нямал идея от какво бил умрял човекът. Преброих четиридесет и няколко среза, ръбовете на раните — извити като при съвсем гъвкави кости. Категорично неестествена смърт. — Той почисти очилата с подгъва на престилката си. — Разбира се, получавам и други. Кости, срязани по време на аутопсията.

— Има ли някаква възможност това да е било причинено от хищник? — попитах, макар и да не мислех, че би могло да е така.

— Е, невинаги е лесно да различиш порязвания от следи, нанесени от хищници. Но съм почти сигурен, че става дума за някакво острие. — Веси стана и добави жизнерадостно: — Хайде да хвърлим един поглед.

Антропологичните дреболии, които ме разсеяха, развеселиха доктор Веси и той енергично и живо се премести до микроскопа, поставен на масата, и нагласи костта на предметното стъкло. След дълго, мълчаливо разглеждане, той отбеляза:

— Е, това е интересно.

Изчаках.

— И това е единствената рана, която си намерила?

— Да — отговорих. — Вероятно ще откриеш още нещо, когато самият ти извършиш прегледа. Но аз не намерих нищо друго, освен дупката от куршум, за която ти споменах. В долната част на гръбнака, десети прешлен.

— Да. Ти спомена, че куршумът засегнал гръбначния стълб.

— Точно така. Била е застреляна в гърба. Извадих куршума от прешлена й.

— Имаш ли някаква представа за мястото, където е била убита?

— Не знаем къде точно в гората е станало, нито дори дали е била застреляна там.

— И съществува тази прорезна рана на ръката й — замисли се доктор Веси и отново надникна в микроскопа. — Няма начин да се разбере кое се е случило първо. След изстрела тя трябва да е била парализирана от талията надолу, но все още е можела да движи ръцете си.

— Рана, получена при самозащита? — зададох въпроса, който отдавна се въртеше в главата ми.

— Доста необичайна, Кей. Раната не е на дланта, а на горната част на ръката. — Той се облегна на стола и ме погледна. — Повечето наранявания, получени при самозащита, са на дланта. — Докторът вдигна ръцете си с дланите нагоре. — Но тази рана е отгоре. Обикновено свързвам подобни рани с човек, който е агресивен при самозащитата си.

— Юмручни удари — казах.

— Точно така. Ако идвам към теб с нож в ръка, а ти се опитваш да ме удариш, най-вероятно ще бъдеш порязана в горната част на ръката. Със сигурност дланите ти няма да пострадат, освен ако по някое време не отпуснеш юмруците си. Но важното е, че повечето защитни рани са срезове. Нападателят размахва ножа, а жертвата вдига ръце, за да се предпази от острието. Ако раната е достатъчно дълбока, за да стигне до кост, обикновено не мога да кажа много за повърхността на острието.

— Ако тя е назъбена — вмъкнах, — при срязването острието прикрива собствените си следи.

— Това е една от причините, поради които тази рана е толкова интересна — каза той. — Няма съмнение, че е била нанесена с назъбено острие.

— Тогава тя не е била срязана, а накълцана — забелязах учудено.

— Да.

Доктор Веси върна костта в плика.

— Следата от зъбците означава, че поне един сантиметър от острието е пробил ръката й. — Той се върна на бюрото си и добави: — Страхувам се, че това е единствената информация, която мога да ти дам по отношение на оръжието и случилото се. Както сама знаеш — има много възможности. Не мога да определя размера на острието, също така — дали раната е получена преди или след изстрела, нито пък в какво положение се е намирала, когато е била порязана.

Дебора може да е била по гръб, или на колене, та дори и права. Докато се връщах към колата си, започнах да анализирам. Раната на ръката й беше дълбока и трябва да е кървяла доста силно. Това я поставяше на черния път или в гората по време на нараняването, защото в джипа й нямаше никаква кръв. Дали петдесеткилограмовата гимнастичка се е борила с нападателя си? Дали се е опитвала да го удари, ужасена и бореща се за живота си, защото Фред вече е бил убит? И къде се вписваше пистолетът? Защо убиецът е използвал две оръжия, когато изглеждаше, че не се е нуждаел от пистолет, за да убие Фред?

Бях готова да се хвана на бас, че гърлото на Фред е било прерязано. А сигурно след като е стрелял по Дебора, убиецът е прерязал и нейното гърло, или я е удушил. Не я е оставил да умре от изстрела. Тя не се е завлякла полупарализирана до Фред, за да постави ръката си под неговата. Телата им бяха нарочно разположени по този начин.

Напуснах „Конститюшън“ и най-после намерих авеню „Кънектикът“, което впоследствие ме изведе до северозападната част на града. Помислих си, че кварталът нямаше да е нищо повече от мърляво гето, ако не беше „Вашингтон Хилтън“. Хотелът се издигаше на тревист хълм и приличаше на великолепен бял параход, заобиколен с развълнувано море от прашни магазини, обществени перални, бар с „живи танцьорки“, порутени къщи със счупени прозорци и решетки пред тях, и циментови балкончета, разположени почти на улицата.

Оставих колата си в подземния паркинг на хотела, пресякох авеню „Флорида“ и изкачих стъпалата на овехтяла тухлена кооперация с избеляла синя тента над входа. Натиснах звънеца на двайсет и осми апартамент, където живееше Аби Търнбул.

— Кой е?

Едва познах безплътния глас, който изпращя по домофона. Представих се, но не можах да разбера дали Аби измърмори нещо или просто въздъхна. Вратата изщрака и се отвори.

Влязох в слабо осветеното фоайе с мръсен бежов килим на пода и потъмнели месингови пощенски кутии на стената. Спомних си подозренията на Аби, че някой отваря кореспонденцията й. Струваше ми се, че не е много лесно да влезеш във входа, без да имаш ключ. За пощенските кутии също трябваше такъв. Всичко, което ми бе казала в Ричмънд през есента, ми звучеше фалшиво. Докато се изкатеря до нейния етаж, бях останала без дъх и все повече се ядосвах.

Аби стоеше пред вратата си.

— Какво правиш тук? — прошепна тя с посивяло лице.

— Ти си единственият човек, когото познавам в тази сграда. Следователно какво мислиш, че правя тук?

— Не си дошла до Вашингтон само за да се видиш с мен — погледнаха ме уплашено очите й.

— Дойдох тук по работа.

През отворената й врата виждах арктически бяла мебелировка, пастелни възглавници и абстрактни еднотипни репродукции на Грег Карбо — обзавеждането на старата й къща в Ричмънд. За момент ме обхванаха неприятни спомени от онзи ужасен ден. Представих си разлагащото се тяло на сестра й на леглото на втория етаж, полицаи и санитари, които се движеха наоколо, Аби — седяща на канапето, с ръце, треперещи толкова силно, че не можеше да държи цигарата си. Тогава не я познавах лично. Само бях чувала за нея и хич не я харесвах. Когато сестра й бе убита, Аби получи поне съчувствието ми. А малко по-късно спечели и доверието ми.

— Знам, че няма да ми повярваш — каза Аби със същия приглушен тон. — Но възнамерявах да дойда при теб следващата седмица.

— Имам телефон.

— Не можех — извини се тя, но продължи да стои насред коридора.

— Няма ли да ме поканиш вътре, Аби?

Тя поклати глава.

По гърба ми пропълзяха тръпки. Погледнах зад нея и тихо попитах:

— Има ли някой вътре?

— Нека да се поразходим — прошепна тя.

— Аби, за бога…

Тя се втренчи в мен и вдигна пръст към устните си.

Бях убедена, че започва да откача. Не знаех какво друго да направя и останах да чакам в коридора, докато тя влезе вътре, за да вземе палтото си. После тръгнах след нея извън сградата. Вървяхме около половин час по авеню „Кънектикът“. Никоя от нас не говореше. Аби ме поведе към хотел „Мейфлауър“ и избра маса в най-тъмния ъгъл на бара. Поръчах си еспресо, облегнах се на коженото кресло и я изгледах напрегнато над полираната маса.

— Знам, че не разбираш какво става — започна тя, като се огледа наоколо.

В ранния следобеден час барът бе почти празен.

— Аби! Добре ли си?

Долната й устна затрепери.

— Не можех да ти се обадя. Не мога да говоря с теб дори в шибания си собствен апартамент! Същото, което ти разказах в Ричмънд, само че хиляда пъти по-лошо.

— Трябва да поговориш с някого — казах спокойно.

— Не съм луда.

— Малко ти трябва, за да се разпаднеш напълно.

Аби пое дълбоко дъх и ме изгледа свирепо.

— Кей, следят ме. Сигурна съм, че телефонът ми се подслушва. Почти съм убедена, че в апартамента ми има поставени устройства за подслушване — затова не те поканих вътре. Хайде, давай. Можеш да решиш, че съм параноидна, откачена. Мисли каквото искаш. Но аз живея в моя свят, а не ти. Аз си знам през какво преминавам. Знам някои неща за онези случаи и какво става, откак се замесих в тях.

— Какво точно става?

Келнерката се върна с поръчката ни. След като си тръгна, Аби каза:

— По-малко от седмица след като бях при теб в Ричмънд, разбиха апартамента ми.

— Ограбиха ли те?

— О, не — смехът й прозвуча кухо. — Почти не. Човекът или хората са били прекалено умни, за да направят такова нещо. Нищо не бе откраднато.

Погледнах я учудено.

— Вкъщи имам компютър, а на хард диска му има файл за тези двойки, за странната им смърт. Водя си бележки от доста дълго време и ги вкарвам в този файл. Програмата за текстообработка, която използвам, прави съхраняване на файла на всеки десет минути. Нагласих я така, за да съм сигурна, че нищо не може да се загуби, ако токът спре. Особено в нашата сграда…

— Аби — прекъснах я, — за какво, по дяволите, говориш?

— Опитвам се да ти кажа, че ако влезеш в някой от файловете на компютъра ми и си там десет минути или повече, не само се получава ново съхранение, но в него се отбелязват и датата и часът. Следваш ли ме?

— Не съм сигурна — протегнах се към кафето си аз.

— Спомняш ли си кога дойдох при теб?

Кимнах.

— Записах си някои неща, докато говорихме с продавачката в „Седем-единайсет“.

— Да, спомням си.

— Говорих и с други хора, включително Пат Харви. Възнамерявах да вкарам бележките от тези разговори в компютъра, когато се прибера вкъщи. Но нещата се объркаха. Ако си спомняш, ние с теб се видяхме във вторник вечер и аз тръгнах обратно насам на следващата сутрин. Е, в същия ден — сряда — говорих с редактора ми към обед и изведнъж той се показа незаинтересован, каза да задържа историята с Харви и Чейни, защото през уикенда вестникът щял да публикува статии за СПИН. Беше доста странно — продължи тя. — Историята Харви-Чейни беше интересна и „Поуст“ наистина бързаше с нея. После се връщам от Ричмънд и изведнъж получавам нова задача.

Аби спря и запали цигара.

— Така се получи, че нямах свободна минута чак до събота. Тогава седнах най-после пред компютъра, изкарах файла и там имаше отбелязани дата и час, които не можех да схвана. Петък, двайсети септември, два и тринайсет следобед — време, когато не съм си била у дома. Файлът е бил отворен, Кей. Някой е проникнал в него. Знам, че не съм аз, защото не бях докосвала компютъра дори веднъж до съботата — двайсет и първи — когато най-после имах свободно време.

— Може часовникът на компютъра ти да не е бил наред…

Тя поклати глава отрицателно.

— Не, проверих го.

— Как може някой да направи това? — попитах. — Как може някой да влезе в апартамента ти, без никой да го види, без ти да разбереш?

— ФБР може.

— Аби — казах раздразнено.

— Има доста неща, които не знаеш.

— Тогава, моля те, въведи ме в тях.

— Защо смяташ, че си взех отпуск от „Поуст“?

— Според „Ню Йорк Таймс“, защото пишеш книга.

— И ти си предположила, че когато те посетих в Ричмънд, вече съм възнамерявала да пиша книгата.

— Това е повече от предположение — отговорих и отново се ядосах.

— Не възнамерявах. Кълна се. — Тя се наклони към мен и добави с глас, треперещ от чувства: — Промениха ми рубриката. Разбираш ли какво означава това?

Останах безмълвна.

— Единственото по-лошо е да те уволнят, но не можеха да го направят. Нямаха причина. Господи, миналата година спечелих журналистическа награда за разследванията си, а сега изведнъж ме карат да се насоча към разни женски статии. Чуваш ли ме? Клюкарски истории. Е, кажи ми, какво мислиш по въпроса?

— Не знам, Аби.

— И аз не знам. — Тя преглътна сълзите си. — Но аз си имам самочувствие. Знам, че става нещо голямо, има история. И я продадох. Това е. Мисли си каквото искаш, но аз се опитвам да оцелея. Трябва да живея и да се махна от вестника за известно време. Женски статии. О, господи! Кей, наистина съм уплашена.

— Разкажи ми за ФБР — казах твърдо.

— Вече ти казах доста неща. За направения погрешен завой, как стигнах до лагера „Пиъри“, за агентите от ФБР, които ме посетиха.

— Това не е достатъчно.

— Валето купа, Кей — каза тя, като че ли ми съобщаваше нещо, което вече знам.

Когато се усети, че нямам идея за какво говори, изражението й се смени със смайване.

— Не знаеш? — запита тя.

— Какво вале купа?

— Във всеки от тези случаи са намирали по една карта. — Очите й невярващо се втренчиха в мен.

Смътно си спомнях нещо от един от полицейските доклади, които бях чела. Детективът от Глочестър беше говорил с един приятел на Брюс Филипс и Джуди Робъртс — първата двойка. Какво точно бе попитал детективът? Спомних си, че ми бе направило особено впечатление. Карти. Дали Джуди и Брюс са играели карти понякога? Дали приятелят е виждал някакви карти в камарото на Брюс?

— Разкажи ми за картите, Аби — помолих я.

— Знаеш ли за асото спатия, за това как са го използвали във Виетнам?

Казах й, че не знам.

— Когато определено поделение американски войници искали да подчертаят някое убийство, извършено от тях, оставяли асо спатия върху трупа. Всъщност една компания за производство на карти снабдявала поделението с карти точно за тази цел.

— Какво общо има това с Вирджиния? — запитах объркана.

— Има паралел. Само дето не говорим за асо спатия, а за вале купа. Във всеки от първите четири случая в изоставената кола е било намирано вале купа.

— Откъде имаш тази информация?

— Знаеш, че не мога да ти кажа, Кей. Но имам повече от един източник. Затова съм абсолютно сигурна в това.

— А някой от твоите източници казвал ли ти е, че вале купа е било намерено в джипа на Дебора Харви?

— Било ли е намерено? — Аби мързеливо разбърка питието си.

— Не си играй с мен — предупредих я.

— Не си играя — отвърна тя на погледа ми. — Ако вале купа е било открито в джипа й или някъде другаде, то аз не знам. Очевидно това е важна подробност, защото тя определено прави връзка между смъртта на Дебора Харви и Фред Чейни и първите четири двойки. Повярвай ми, аз наистина усилено се стремя да намеря подобна връзка. Не съм сигурна, че съществува. Или ако я има — какво означава.

— Какво общо има това с ФБР? — запитах неохотно, защото не ми се искаше много да чуя отговора й.

— От самото начало те се заеха прекалено усърдно със случая, Кей. И това далеч надминава обичайното им участие в ПЗЖП. ФБР знае за картите от дълго време. Когато в камарото на първата двойка бе намерено вале купа — на таблото — никой не му обърна достатъчно внимание. После изчезна втора двойка и последва още една карта, този път на седалката до шофьора. Бентън Уесли научи за това и незабавно взе нещата в свои ръце. Отиде при детектива от Глочестър и му нареди да не казва и дума за валето купа, намерено в камарото. Същото наредил и на следователя при втория случай. Всеки път, когато се появеше изоставена кола, Уесли провеждаше разговор по телефона със следователя.

Аби замлъкна и ме погледна изучаващо, като че ли се опитваше да прочете мислите ми.

— Май не би трябвало да съм толкова изненадана, че не знаеше за това — добави тя. — Сигурно за полицията не е трудно да покрие от теб намереното в колите.

— Не им е трудно — отговорих. — Ако картите бяха намерени при телата, щеше да е друго. Не виждам как биха могли да покрият и това от мен.

Още докато изричах думите, в ума ми се прокраднаха съмнения. Бяха изминали часове, преди полицаите да ме повикат на местопрестъплението. Когато стигнах дотам, Бентън Уесли вече бе пристигнал, а някой бе размествал труповете на Дебора Харви и Фред Чейни, бе ги претърсвал за лични вещи.

— Нормално е ФБР да си трае за това — продължих да търся разумно обяснение. — Тази подробност може да се окаже критична за разследването.

— Писна ми да слушам подобни дивотии — ядосано каза Аби. — Детайлът за престъпника, който оставя визитната си картичка, така да се каже, е критичен за разследването само ако кретенът се предаде и признае, като каже, че е оставил карта във всяка от колите на двойките, а не би могъл да знае тази подробност, освен ако наистина той не е извършил убийствата. Но не мисля, че това би могло да стане. А и не смятам, че ФБР покрива тази история само защото не иска да се пречи по никакъв начин на разследването.

— А защо тогава? — запитах недоумяващо.

— Защото не говорим за обикновени серийни убийства. Не става дума за някакъв откачен, който има нещо против млади двойки. Тази история е политическа. Така трябва да е.

Аби млъкна и погледна към келнерката. Не проговори отново, докато новите питиета не ни бяха донесени и тя не бе отпила няколко глътки.

— Кей — продължи по-спокойно тя. — Не те ли учудва това, че Пат Харви говори с мен, когато бях в Ричмънд?

— Честно казано — да.

— Някога мислила ли си защо тя се съгласи?

— Предполагам, била е готова да направи всичко, само и само да успее да върне дъщеря си — отговорих. — А понякога рекламата може да помогне.

Аби поклати глава.

— Когато говорих с Пат Харви, тя ми каза доста неща, които никога не бих написала във вестника. А и това не беше първата ми среща с нея.

— Не разбирам.

Чувствах се нервна, а това се дължеше на нещо повече от еспресото.

— Знаеш за кръстоносния й поход срещу незаконните благотворителни организации.

— Не много — отговорих.

— Аз бях човекът, който я насочи натам.

— Ти?

— Миналата година започнах работа върху солидно разследване за трафика на наркотици. Докато действах, открих много неща, които не можех да потвърдя. Точно по отношение на фалшивите благотворителни дружества. Пат Харви има апартамент тук, в Уотъргейт, и една вечер отидох там да я интервюирам, да получа няколко цитата за материала си. Заприказвахме се. Най-накрая й разказах за подозренията си, за да видя дали тя не би могла да ми съдейства. Така започна всичко.

— Какви подозрения по-точно?

— Например за организацията на майките — отговори Аби. — Подозирах, че някои от тези дружества, обявили се против наркотиците, всъщност служат като фасада за наркокартели и други незаконни дейности в Централна Америка. Разказах й информацията си, получена от солидни източници, от хора, на които можех да разчитам. Историята бе за това как всяка година милионите дарени долари отиват в джобовете на хора като Мануел Нориега. Разбира се, това стана, преди да арестуват Нориега. Смята се, че парични фондове от тези благотворителни организации се използват за закупуването на сведения от американски агенти и поддържането на трафика на хероин през панамските летища, митнически служби в Далечния изток и Америка.

— И преди да отидеш в апартамента й, Пат Харви не е чувала нищо по въпроса?

— Не, Кей. Нямаше представа, но беше ужасно възмутена. Захвана се с разследване и накрая се яви с доклад пред Конгреса. Бе образуван специален комитет за разследване, а нея поканиха за консултант, както вероятно вече знаеш. Очевидно Пат Харви е открила доста неща. Делото бе насочено за април. Някои хора не са твърде доволни от факта, включително Министерството на правосъдието.

Започна да ми се прояснява накъде отиват нещата.

— Бяха замесени доста информатори — продължи Аби. — Оказа се, че ФБР, ЦРУ и Агенцията за борба с наркотиците са ги следели с години. Знаеш как работи системата. Когато се намеси Конгресът, той има властта да предложи специален имунитет в замяна на информация. А щом информаторите дадат показания на делото пред Конгреса, играта свършва. Министерството на правосъдието няма право да ги съди.

— Което пък означава, че усилията на Пат Харви не са високо оценявани в Министерството на правосъдието.

— По-скоро министерството тайничко би се зарадвало, ако цялото й разследване отиде по дяволите.

— Директорката на националната наркополиция или Наркоцарицата е подчинена на министъра на правосъдието, който командва ФБР и Агенцията за борба с наркотиците. Ако госпожа Харви има конфликт на интереси с Министерството на правосъдието, защо просто министърът не я спре?

— Защото тя няма проблеми с министъра, Кей. Напротив — действията й ще го направят да изглежда изключително свестен, а също ще придадат добър имидж на Белия дом. Тяхната Наркоцарица прави пробив в системата на организираната престъпност. Това, което обикновеният гражданин няма да разбере, е, че що се отнася до ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, последиците от делото пред Конгреса няма да са много добри за тях. Просто ще има разкрития, ще съобщят имената на фалшивите благотворителни организации и истинската им дейност. Рекламата ще съсипе бизнеса им, но мръсните типове, които са замесени в него, няма да понесат друго, освен пошляпване по ръцете. Работещите по случая агенти ще се окажат с празни торби, защото никой няма да бъде арестуван. А лошите хора не спират да вършат лоши неща. Това е, като да затвориш някоя кръчма — две седмици по-късно я отварят, но на съседния ъгъл.

— Не мога да разбера какво общо има всичко това със случилото се с дъщерята на госпожа Харви — настоях.

— Започни с това: ако ти имаше конфликт с ФБР и дори се бориш с тях, как би се почувствала, ако дъщеря ти изчезне, а точно ФБР работи по случая?

Не беше приятна мисъл.

— Оправдано или не, бих се чувствала крайно уязвима и обзета от параноя. Предполагам, нямаше да мога да се доверя на никого.

— Току-що се плъзна по повърхността на чувствата на Пат Харви. Струва ми се, тя си мисли, че някой е използвал дъщеря й, за да достигне до нея, и че Дебора не е жертва на случайно престъпление, а на подготвен удар. И не е сигурна дали и ФБР не е замесено…

— Почакай да видя дали схващам — прекъснах я. — Да не би да намекваш, че Пат Харви подозира ФБР за смъртта на дъщеря си и Фред?

— Минавало й е през ума, че са замесени.

— Искаш да кажеш, че и ти имаш подобни идеи?

— Стигнала съм дотам, че мога да повярвам във всичко.

— Мили боже — измърморих под носа си.

— Знам колко откачено звучи. Но и да няма нищо друго, смятам, че ФБР знае какво става и дори кой го прави. Затова и аз самата представлявам проблем за тях. Не искат да обикалям и да душа наоколо. Разтревожени са, че мога да преобърна някой камък и да видя какво всъщност ще изпълзи изпод него.

— Ако е така — напомних й, — то тогава „Поуст“ би трябвало да ти предложи повишение, а не да смени рубриката ти. Никога не съм оставала с впечатлението, че „Поуст“ може лесно да бъде сплашен.

— Аз не съм Боб Удуърд^[1] — отговори тя горчиво. — Не съм тук много отдавна, а полицейската рубрика е скапана история — обикновено хващат за нея новобранците. Ако директорът на ФБР или някой от Белия дом иска да си поговори заплашително или дипломатично с властите от „Поуст“, аз няма да бъда поканена на срещата и вероятно няма да ми кажат какво точно става.

Сигурно беше права. Ако поведението на Аби в редакцията напомняше поне малко сегашното й, то не беше твърде вероятно някой да има голямо желание да се разправя с нея. Всъщност дори не бях особено изненадана, че са я освободили от рубриката й.

— Съжалявам, Аби — казах. — Вероятно мога да разбера как политиката е важен фактор в случая на Дебора Харви, но другите? Къде е мястото на другите двойки? Първата двойка изчезна две години и половина преди Дебора и Фред.

— Кей — каза Аби свирепо. — Не знам отговорите. Но съм готова да се закълна в Бога, че нещо се покрива. Нещо, което ФБР и правителството държат обществото никога да не научи. Запомни думите ми — дори ако тези убийства спрат, случаите никога няма да бъдат разрешени, доколкото това зависи от ФБР. Срещу такова нещо съм изправена. А и ти също. — Аби допи питието си и добави: — Може и да не е толкова ужасно, ако убийствата спрат. Но проблемът е — кога ще спрат? И могло ли е да бъдат спрени досега?

— Защо ми казваш всичко това? — запитах безцеремонно.

— Говорим за невинни тийнейджъри, намерени мъртви. Няма нужда да споменавам очевидното — имам ти доверие. И може би се нуждая от приятел.

— Ще продължиш ли с книгата?

— Да. Просто се надявам, че ще мога да напиша и последната глава.

— Моля те, внимавай, Аби.

— Повярвай ми — отговори тя. — Знам.

Когато напуснахме бара, навън бе тъмно и студено. Чувствах се разтревожена и затормозена, докато лавирахме по претъпканите тротоари, а и по обратния път към Ричмънд не се почувствах по-добре. Исках да говоря с Пат Харви, но не смеех. Исках да поговоря и с Уесли, но знаех, че няма да ми довери тайните си, ако има такива. Никога досега не бях усещала подобна несигурност по отношение на приятелството ни.

Прибрах се у дома и веднага се обадих на Марино.

— Къде по-точно в Южна Каролина живее Хилда Озимек? — попитах.

— Защо? Какво научи в Смитсъновия институт?

— Просто ми отговори, моля те.

— Някакво мизерно подобие на градче, наречено Шест мили.

— Благодаря ти.

— Хей! Имаш ли нещо против да ми кажеш какво стана във Вашингтон, преди да затвориш?

— Не тази вечер, Марино. Ако не успея утре да се свържа с теб, потърси ме.