Патриша Корнуел
Двойни убийства (15)

15.

Задачата на Аби бе да научи колкото се може повече за Бари Араноф и на сутринта тя потегли към Роаноки. На следващата вечер Аби се завърна минути преди Марино да се появи пред вратата ми. Бях го поканила на вечеря.

Марино откри Аби в кухнята и зениците му се свиха. Лицето му почервеня.

— Едно уиски? — попитах.

Върнах се от барчето и намерих Аби да седи до масата и да пуши, а Марино да стои до прозореца. Беше вдигнал щорите и гледаше мрачно към хранилката в двора.

— В този час няма да видиш никакви птици, освен ако не се интересуваш от прилепи — казах.

Марино нито отговори, нито се обърна. Започнах да сервирам салатата. Чак когато наливах киантито, Марино най-после седна на стола си.

— Не ми каза, че имаш компания — каза той.

— Ако ти бях казала, нямаше да дойдеш — отговорих аз не по-малко откровено.

— Тя и на мен не ми каза — намеси се Аби раздразнено. — А сега, след като установихме, че всички ние сме щастливи, защото сме заедно, нека се порадваме на вечерята.

Най-важното нещо, което бях научила от проваления ми брак с Тони, бе никога да не започвам разправии късно вечерта или когато е време за хранене. Направих всичко възможно да запълня тишината с лек разговор. Чак когато сервирах кафето, реших да си кажа това, което имам наум.

— Аби ще остане при мен за известно време — съобщих на Марино.

— Твоя си работа — протегна се към кафето си той.

— И твоя. Всички сме заедно в тази история.

— Вероятно би трябвало да ми обясниш в какво точно сме заедно, док. Но първо — погледна той към Аби — бих искал да науча дали тази малка сцена с вечерята ще се появи в книгата ти. Тогава няма да има нужда да чета цялото проклето нещо. Ще мога просто да обърна на точната страница.

— Знаеш ли, Марино, ти наистина успяваш да се държиш като идиот — каза Аби.

— Мога да бъда и абсолютен задник. Но още не си имала удоволствието да ме видиш като такъв.

— Благодаря ти, че ми осигури нещо, което да очаквам с нетърпение.

Марино извади химикалка от джоба на сакото си и я хвърли на масата.

— По-добре започвай да пишеш. Не ми се иска да ме цитираш погрешно.

Аби се втренчи в него.

— Престанете — намесих се ядосано.

Те ме погледнаха.

— Държиш се не по-добре от тях — добавих.

— Кои тях? — учудено ме погледна Марино.

— Всички — отговорих. — Писна ми до смърт от ревност, лъжи, игри на надмощие. Очаквам повече от приятелите си. Смятах, че вие двамата сте мои приятели. — Блъснах стола си назад. — Ако искате да продължите с хапливите си реплики, давайте. Но аз чух предостатъчно.

Без да ги погледна, занесох кафето си във всекидневната, пуснах уредбата и затворих очи. Струваше ми се, че музиката е най-добрата терапия за мен. Последния път бях слушала Бах. Разнесоха се звуците на Втора симфония, Кантата 29, и аз започнах да се успокоявам. Седмици след като Марк ме напусна и не можех да спя нощем, слизах долу, слагах слушалките и се спасявах с Бетовен и Моцарт.

След около петнайсет минути Марино и Аби се присъединиха към мен. Имаха израженията на скарана двойка, която току-що се е сдобрила.

— Ъъ, ние си поприказвахме — каза Аби, когато спрях уредбата. — Обясних нещата колкото се може по-добре. Достигнахме до някакво ниво на разбирателство.

Зарадвах се да го чуя.

— Наистина можем да се захванем с това, и тримата — каза Марино. — Какво толкова, по дяволите. Аби така или иначе не е вече репортер.

Усетих, че забележката я ужили, но поне щяха да си сътрудничат, о, чудо на чудесата.

— По времето, когато книгата й излезе, тази история вероятно ще бъде приключена. И това е важното — всичко да свърши. Станаха почти три години, десет хлапета. А ако включим Джил и Елизабет, става дума за дванайсет души. — Той поклати глава, а погледът му се вледени. — Който и да убива тези деца, той няма намерение да се оттегли, док. Ще продължи, докато го хванем. А в разследване като нашето, това обикновено става, ако някой извади късмет.

— Може и вече да сме извадили късмет — каза Аби. — Араноф не е човекът, който караше линкълна.

— Сигурна ли си? — запита Марино.

— Абсолютно. Малкото коса, която е останала по главата на Араноф е сива. Той е около метър и осемдесет и сигурно тежи сто кила.

— Искаш да кажеш, че си се видяла с него?

— Не — отговори тя. — Все още беше вън от града. Почуках на вратата и жена му ме покани вътре. Носех работен гащеризон и ботуши. Казах й, че съм от електрическата компания и трябва да проверя електромера им. Разприказвахме се. Тя ме почерпи една кола. Докато бях вътре, се поогледах, видях една семейна снимка и я разпитах за нея, за да съм сигурна. Така научих как изглежда Араноф. Мъжът, когото видяхме, със сигурност не беше той. Нито пък човекът, който ме следеше във Вашингтон.

— Има ли възможност да сте прочели номера грешно? — попита Марино.

— Не. А дори и да беше така, съвпадението щеше да е невероятно. И двете коли да са модел 1990 „Линкълн Марк седем“? Араноф случайно да е пътувал из района на Уилиямсбърг — Тайдуотър по времето, когато аз неправилно съм прочела номер, който по случайност е неговият?

— Струва ми се, че ние с Араноф трябва да проведем един малък разговор — каза Марино.

 

 

Марино се обади в кабинета ми към края на седмицата и започна направо:

— Седнала ли си?

— Говорил си с Араноф.

— Точно така. Той тръгнал от Роаноки на десети февруари и посетил Данвил, Питърсбърг и Ричмънд. В сряда, на дванайсети февруари бил в района на Тайдуотър и тук нещата вече стават интересни. Трябвало да бъде в Бостън на тринайсети, в четвъртък — вечерта, когато ти и Аби сте били в Уилиямсбърг. Предишният ден, сряда, дванайсети, оставил колата си на паркинга на летище Нюпорт. Оттам летял за Бостън, където изкарал една седмица, като шофирал кола под наем. Вчера сутрин се върнал в Нюпорт, влязъл в колата си и се отправил към къщи.

— Да не искаш да кажеш, че някой е откраднал номерата от колата му и после ги е върнал? — попитах.

— Освен ако Араноф лъже, а аз не виждам никаква причина за това, то просто няма друго обяснение, док.

— Когато се е качил в колата си, забелязал ли е нещо, което да го накара да мисли, че някой е бърникал из нея?

— Не. Отидохме в гаража му и я разгледахме. И двата номера си бяха на мястото, добре затегнати. Бяха мръсни като цялата кола и с петна по тях, но това може нищо да не означава. Не можах да взема отпечатъци, но който и да е взимал назаем номерата, е носил ръкавици. Не видях никакви следи от къртене или от инструменти.

— Къде точно на паркинга се е намирала колата?

— Араноф каза, че я оставил почти на средата на паркинга, който бил почти пълен.

— Ако колата е седяла там няколко дни без номера, охраната или някой друг би трябвало да забележат — казах.

— Не е задължително. Хората не са чак толкова наблюдателни. Когато си оставят колата на летището или се връщат от пътуване, единственото, за което мислят, е бързо да си грабнат чантите и да хванат самолета си или да се доберат до къщите си. Дори някой да е забелязал, не е твърде вероятно да го съобщи на охраната. А охраната бездруго не може да направи нищо, докато собственикът не се върне, а после самият той би трябвало да съобщи, че номерата му са изчезнали. Що се отнася до кражбата на номерата, тя не е била особено трудна. Иди на летището след полунощ и няма да видиш никого. Ако аз бях на негово място, просто щях да вляза в паркинга, като че ли търся собствената си кола, и пет минути по-късно щях да си тръгна с номерата в куфарчето си.

— Така ли смяташ, че е станало?

— Теорията ми е следната — каза той. — Оня тип, дето е искал да го упътите, не е бил детектив, агент на ФБР или шпионин. Не е бил с добри намерения. Може да е бил търговец на наркотици или каквото ще да е. Струва ми се, че тъмносивият линкълн е неговата собствена кола, а за да е в безопасност, когато тръгне да върши това, с което се занимава, сменя номерата, за да не би някой да забележи колата му в района — патрулна двойка или ченге, обикалящо наоколо.

— Доста е рисковано. Може да го спрат просто защото е минал на червено — посочих. — И тогава да видят, че номерата принадлежат на друг човек.

— Вярно е. Но не мисля, че той планира да го спрат. Смятам, че повече се тревожи да не би колата му да бъде забелязана, защото възнамерява да наруши закона, а нещо може да се обърка и той не желае да поеме риска да видят собствения му номер, ако това стане.

— Защо тогава просто не използва кола под наем?

— Това не е по-добро, отколкото да видят неговия номер. Всяко ченге ще познае наета кола. Всички номера във Вирджиния започват с „Р“. А ако я провериш, веднага ще научиш кой я е наел. Да смениш номерата е много по-разумно, ако си достатъчно умен, за да избереш безопасен начин да го направиш. Ето какво бих направил аз, ако съм решил да се насоча към паркинга на летището: ще използвам номерата, после ще ги сваля от колата си и ще си сложа собствените номера обратно. Ще отида до летището, ще вляза по тъмно в паркинга, ще се уверя, че никой не ме вижда, и ще върна номерата на колата, от която съм ги откраднал.

— А ако собственикът й вече се е върнал и е открил, че номерата му липсват?

— Ако колата вече не е на паркинга, просто ще изхвърля номерата в най-близката кофа за боклук. При всички положения няма да загубя нищо.

— Мили боже. Човекът, когото видяхме с Аби тогава, може да е бил убиецът, Марино.

— Със сигурност не е бил загубил се бизнесмен или смахнат, който те следи — каза той. — Възнамерявал е да направи нещо незаконно, но това не означава, че е бил убиецът.

— Лепенката за паркинг…

— Ще проверя. Ще видя дали от Уилиямсбърг могат да ми дадат списък на всички, на които са издали такова разрешително.

— Колата, която господин Джойс е видял на пътя с незапалени фарове, може да е била линкълн — казах.

— Може. Моделът излезе през 1990 година. Джим и Бони бяха убити през лятото на 1990. А в тъмното един „Марк седем“ сигурно не се различава много от тъндърбърда, за който говореше мистър Джойс.

— Уесли добре ще се позабавлява с това — измърморих объркано.

— Да — отговори Марино. — Трябва да му се обадя.

 

 

Март дойде с обещанието, че зимата няма да продължи вечно. Слънцето приятно затопляше гърба ми, докато миех предното стъкло на мерцедеса си, а Аби наливаше бензин. Вятърът беше нежен, а въздухът — освежен от дъждовете. Всички бяха излезли навън, караха колела, миеха колите си, земята се раздвижваше, но още не бе напълно будна.

Както повечето бензиностанции в наши дни, така и тази, която редовно посещавах, работеше и като магазин, и когато влязох да платя, купих две кафета. После ние с Аби се отправихме към Уилиямсбърг. Прозорците бяха леко открехнати, а по радиото Брюс Хорнсби пееше „Светлините на пристанището“.

— Свързах се с телефонния си секретар, преди да тръгнем — каза Аби.

— И?

— Пет мълчаливи обаждания.

— Клиф?

— Готова съм да се обзаложа — отговори тя. — Не че има голямо желание да говори с мен. Подозирам, че просто иска да разбере дали съм си у дома. Сигурно хиляди пъти е минал покрай паркинга, търсейки колата ми.

— Защо ще прави това, ако не иска да говори с теб?

— Може да не знае, че съм сменила ключалките.

— Трябва да е много глупав в такъв случай. Смятам, че той съзнава, че си събрала две и две и си наясно с нещата, след като статиите бяха публикувани.

— Той не е глупав — каза Аби, загледана през страничния прозорец.

Отворих люка.

— Той знае, че аз знам. Но не е глупав — повтори тя. — Клиф успя да излъже всички. Те не знаят, че той е смахнат.

— Трудно е да повярваш, че може да стигне толкова надалеч, ако е луд — казах.

— Това му е хубавото на Вашингтон — цинично отговори тя. — Най-преуспяващите, силни хора в света са там, и половината от тях са луди. Другата половина са просто невротични. Повечето са неморални. Властта го прави. Не мога да разбера защо „Уотъргейт“ въобще учуди някого.

— Какво направи с теб властта? — попитах.

— Знам какъв е вкусът й, но не бях там достатъчно дълго, за да се пристрастя.

— Може би имаш късмет.

Тя замълча.

Помислих си за Пат Харви. Какво ли правеше тези дни? Какво ли се въртеше в мислите й?

— Говорила ли си с Пат Харви? — запитах Аби.

— Да.

— Откак излязоха статиите в „Поуст“?

Тя кимна.

— Как е тя?

— Четох веднъж нещо писано от един мисионер за миналото на Конго. Той си спомняше, че в джунглата видял някакъв туземец, който изглеждал абсолютно нормален, докато не се усмихнал. Зъбите му били изпилени и заострени като пила. Бил канибал.

Гласът на Аби издаваше гнева й, настроението й изведнъж се помрачи. Нямах идея за какво точно говори.

— Това е Пат Харви — продължи тя. — Отбих се да я видя онзи ден, преди да потегля към Роаноки. Поговорихме накратко за статиите в „Поуст“ и си мислех, че тя е превъзмогнала всичко, докато не се усмихна. Усмивката й направо ме смрази.

Не знаех какво да кажа.

— Тогава разбрах, че историите на Клиф са я съсипали напълно. Смятах, че убийството на Дебора го е направило, но явно статиите са я довършили. Спомням си, че когато говорих с нея, имах чувството, че нещо липсва. След известно време осъзнах, че липсва самата Пат Харви.

— Тя знаела ли е, че съпругът й си има любовница?

— Сега вече го знае.

— Ако е истина — добавих.

— Клиф не би написал нещо, което не може да подкрепи или да припише на „достоверен източник“.

Зачудих се какво ли би могло да съсипе мен самата. Луси, Марк? Инцидент, в резултат на който ослепявам или не мога вече да използвам ръцете си? Не знаех какво би ме накарало да откача. Вероятно това напомняше на смъртта. След като умреш, не можеш да усетиш никаква разлика.

Стигнахме до стария град малко след обяд. Комплексът, където Джил и Елизабет бяха живели, изглеждаше невзрачен — шестоъгълник от напълно еднакви на външен вид сгради. Тухлени, с червени надписи над входа, съобщаващи номерата на блоковете. Пейзажът напомняше на ушито от разноцветни парчета одеяло с пожълтяла трева и тесни цветни лехи, покрити с дървени навеси. Имаше места за пикник с люлки, маси и скари.

Спряхме на паркинга и се загледахме в балкона на апартамента, където бе живяла Джил. Между редките решетки се виждаха синьо-бели мрежести столове, които леко се полюляваха от вятъра. От кука на тавана висеше верига, на която би трябвало да има окачена саксия с цветя. Елизабет бе живяла от другата страна на паркинга. Двете приятелки са можели да се проверяват една друга през балконите си. Можели са да видят как светват или угасват лампите, знаели са кога другата е станала или си е легнала, дали си е у дома или не.

За момент ние с Аби замълчахме потиснати. После тя каза:

— Били са повече от приятелки, нали, Кей?

— Да ти отговоря на този въпрос означава да започна да клюкарствам.

Аби леко се усмихна.

— Честно казано, когато работех по този случай, се чудех дали е било така. Доста пъти тази идея се появяваше в мислите ми. Но никой друг не предположи нещо подобно, нито пък намекна за него. — Тя замълча и се замисли. — Струва ми се, че знам как точно са се чувствали.

Погледнах я внимателно.

— Трябва да е било така, както аз се чувствах с Клиф. Да се промъкваш, да се криеш, да хабиш половината си енергия в мислене какво ще кажат хората, да се страхуваш, че всеки те подозира.

— Иронията е — казах аз и подкарах колата, — че всъщност на хората въобще не им пука. Те са прекалено заети със самите себе си.

— Чудя се дали Джил и Елизабет някога биха разбрали това.

— Ако любовта им е била по-силна от страха, впоследствие щяха да го разберат.

— Къде отиваме между другото? — Аби погледна през прозореца към пътя.

— Просто се разхождаме — отговорих. — Към центъра.

Не й бях съобщила маршрута. Казах й само, че искам да поогледам наоколо.

— Търсиш проклетата кола, нали?

— Няма да ни навреди да се огледаме.

— И какво възнамеряваш да правиш, ако я намерим?

— Ще запиша номера й и ще видя какво ще се появи този път.

— Е — засмя се тя. — Ако откриеш тъмносив линкълн „Марк седем“, модел 1990 година, с лепенка от Колониален Уилиямсбърг на бронята, ще ти платя сто долара.

— Вади чековата си книжка тогава. Ако колата е тук, ще я намеря.

И я намерих, при това след по-малко и от половин час, като следвах правилото, как да откриеш нещо, което си загубил. Върнах се по стъпките си. Когато стигнах до търговския площад, колата стоеше там на паркинга, недалеч от мястото, където я бяхме видели за първи път, когато шофьорът й ни спря, за да му дадем указания.

— Мили боже — прошепна Аби. — Не мога да повярвам.

Колата бе празна, слънцето блестеше в стъклата й. Изглеждаше току-що измита и излъскана. От лявата страна на задната броня имаше лепенка. Номерът на колата бе ИТУ-144. Аби го записа.

— Прекалено е лесно, Кей. Не може да е истина.

— Не знаем дали е същата кола. — Този път аз се проявих скептично. — Изглежда същата, но не можем да сме абсолютно сигурни.

Паркирах на около двайсетина метра, като напъхах мерцедеса си между овехтяло комби и един понтиак. Останах зад волана и започнах да разучавам витрините на магазините. Магазин за подаръци, за рамки, ресторант. Между магазинчето за тютюн и пекарницата се намираше книжарница. Малка, незабележима, с изложени на витрината книги. Над вратата висеше дървен надпис с името „Залата на търговеца“, изписано красиво в колониален стил.

— Кръстословици — прошепнах и тръпки полазиха по гърба ми.

— Какво? — Аби все още гледаше към колата.

— Джил и Елизабет обичали да решават кръстословици. Често в неделя сутрин излизали да закусят навън и си купували „Ню Йорк Таймс“ — отговорих и отворих вратата си.

Аби сложи ръка на рамото ми и ме задържа.

— Не, Кей, почакай една минута. Трябва да помислим за това.

Отпуснах се обратно на седалката.

— Не можеш просто да влезеш там — каза тя и думите й прозвучаха като заповед.

— Искам да си купя вестник.

— А ако той е вътре? Тогава какво ще правиш?

— Искам да видя дали е той — човекът в колата. Смятам, че ще го позная.

— Но и той може да те познае.

— Търговец може да се отнася и за карти — замислих се на глас, докато млада жена с къса къдрава черна коса се приближи до магазина и изчезна вътре.

— Човекът, който раздава картите, дава валето купа — добавих с разтреперан глас.

— Ти говори с него, когато го упътваше. Твоята снимка се появи в новините — делово подхвана Аби. — Ти няма да влизаш вътре. Аз ще отида.

— И двете ще отидем.

— Това е лудост!

— Права си. — Вече бях взела решение. — Ти ще останеш тук. Аз ще вляза.

Излязох от колата, без да дам възможност на Аби да се разправя. Тя също излезе, но остана там, гледайки ме притеснено, докато аз се отправях към магазина. Тя не ме последва. Имаше достатъчно разум, за да не прави сцени.

Поставих ръка на студената месингова брава. Сърцето ми биеше лудо. Усетих слабост в коленете си, когато влязох вътре.

Той стоеше зад тезгяха и усмихнато попълваше разписка от кредитна карта, докато жена на средна възраст във велурен костюм бърбореше безспирно:

— … рождените дни са за това. Купуваш на мъжа си книга, която ти искаш да прочетеш…

— Щом и двамата харесвате едни и същи книги, значи всичко е наред. — Гласът му бе нежен, успокояващ — глас, на който човек би се доверил.

Намирах се в магазина, но вече изпитвах отчаяно желание да изляза оттам. Искаше ми се да побягна. От едната страна на тезгяха имаше купчини с вестници, включително и „Ню Йорк Таймс“. Може да си избера един, да го платя набързо и да си тръгна. Но не исках да го погледна в очите.

Това беше той.

Завъртях се и без да погледна назад, излязох от книжарницата.

Аби седеше в колата и пушеше.

— Не е възможно да работи тук и да не знае пътя до И-64 — казах, когато запалих колата.

Аби разбра думите ми идеално.

— Искаш ли да се обадим на Марино веднага или първо да се върнем в Ричмънд?

— Ще му се обадим сега.

Намерих обществен телефон, но ми казаха, че Марино е из улиците. Оставих му съобщение „ИТУ-144. Обади ми се“. Аби ми зададе доста въпроси и аз направих всичко възможно, за да й отговоря. Докато карах, имаше дълги мълчаливи паузи. Стомахът ме болеше. Замислих се дали да не спра някъде. Стори ми се, че ще повърна в колата.

Аби ме гледаше загрижено. Усетих тревогата й.

— Господи, Кей. Бяла си като платно.

— Добре съм.

— Искаш ли аз да карам?

— Добре съм. Наистина.

Стигнахме до вкъщи и аз се отправих направо към спалнята си. Докато набирах номера, ръцете ми трепереха. Телефонният секретар на Марк се включи при второто иззвъняване. Реших да затворя, но се почувствах омагьосана от гласа му.

— Съжалявам, не мога да отговоря на обаждането ви в момента…

Поколебах се след сигнала, после върнах слушалката на мястото й. Когато вдигнах поглед, видях Аби, която стоеше до вратата. По израза на лицето й разбрах, че тя знаеше какво бях направила току-що.

Загледах се в нея, а очите ми се изпълниха със сълзи.

Аби седна до мен на леглото.

— Защо не му остави съобщение? — прошепна тя.

— Откъде знаеш на кого се обадих? — борех се усилено да овладея гласа си.

— Защото, когато съм ужасно разстроена, и мен ме обхващат подобни желания. Иска ми се да грабна телефона. Дори сега, след всичко, което се случи, все още имам желание да се обадя на Клиф.

— Обаждала ли си се?

Тя бавно поклати глава.

— Недей. Никога не го прави, Аби.

Тя ме разгледа внимателно.

— От влизането в магазина и това, че го видя отново ли се разстрои?

— Не съм сигурна.

— Струва ми се, че знаеш.

Извърнах погледа си от нея.

— Когато се приближа много, го разбирам. И преди съм се приближавала прекалено. Питам се защо ли става така.

— Хора като нас не могат да се спрат. Импулсивни сме, нещо ни подбутва. Всичко става точно по тази причина — каза тя.

Не можех да й призная страха си. Ако Марк беше вдигнал телефона, може би и на него нямаше да го призная.

Аби отмести поглед и се замисли. После попита с отдалечен глас:

— Ти знаеш толкова много за смъртта. Замисляш ли се понякога за своята собствена смърт?

Станах от леглото.

— Къде, по дяволите, е Марино? — Взех телефона, за да опитам отново да се свържа с него.