Лиза Джексън
Мълчание (4)

Глава трета

Шеп Марсън паркира камиона си в сянката на огромен дъб и изтри потта от челото си. Малката къща, която наричаше свой дом през последните десет години — тристайна постройка с баня, изглеждаше занемарена под безпощадните лъчи на слънцето. Светлозелената боя до входната врата бе започнала да избледнява и да се лющи, телевизионната антена стоеше наклонена, а покривът беше поправян многократно. Но напоследък парите не бяха много, не и когато се налага да храниш шест гърла. И това не беше най-лошото. Заплатата му все пак стигаше за покриване на разходите — нали беше купил къщата, имаше обаче други тайни нужди, които източваха парите на Шеп.

Чувстваше се като проклет глупак — по дяволите, такъв беше, но може би щеше да намери начин да се измъкне от този капан. Трябваше да го направи. Преди да се изтощи до смърт. Беше се надявал родителите на жена му да им помагат финансово, но старият загуби почти всичко, когато пазарът на добитък се сви.

Разтривайки врата си, Шеп тръгна към задния двор, където ловджийското му куче, опънало веригата си докрай, лаеше като лудо.

— Шшт — извика му Шеп и в следващия момент забеляза котката на съседите да минава под оградата. Разхлаби възела на вратовръзката си и откопча първите две копчета на ризата си.

Ароматът на канела и индийско орехче го посрещна на вратата. Тъкмо когато бе закачил шапката си и се канеше да влезе в кухнята, до него долетяха думите:

— Обувките пред вратата! Шеп, чуваш ли ме? — Пеги Сю крещеше отвътре. Сигурно беше в хола, защото се опитваше да надвиха телевизора и бърборенето на децата. Две от тях се втурнаха към него, босите им крака шляпаха по балатума.

— Тате, тате! — развика се Кендис, а русите й опашки се мятаха над ушите й. По-малкото й братче тичаше зад нея.

— Ела тук, сладурче — каза Шеп и прегърна шестгодишното хлапе, а междувременно Дони насочи към момичето водния си пистолет и натисна спусъка. Струйка вода тръгна да се стича по униформата на Шеп. — Да не съм видял такива неща в къщата — скастри сина си рязко.

Съпругата му — Пеги Сю — облечена в изтъркани дънки и риза, завързана под гърдите, се появи от хола. На лицето й, някога красиво, сега беше изписана тъга. Косата на Пеги беше сресана назад и откриваше скули, за каквито повечето жени казваха, че биха умрели. По чипото й носле бяха пръснати няколко лунички. Някога Шеп ги намираше за много чаровни.

— Какво ти казах за обувките? — сопна се тя и отиде до печката.

Косата й беше вдигната на конска опашка, в която се виждаха първите сиви нишки, прошарили кафявите къдрици. Пеги се наведе и отвори фурната. Изпълваше дънките си повече, отколкото бе необходимо, повече, отколкото някога. Шеп мразеше мисълта, че неговата съпруга — Пеги Сю Колинс Марсън, някога една от най-популярните красавици в областта и най-хубавото гадже, което бе возил на задната седалка на стария си камион, започваше да изглежда демоде.

Свали Кендис на земята и взе пистолета на Дони, после събу едната си обувка с върха на другата:

— Къде са Тими и Роби?

С две поизгорели ръкохватки Пеги Сю извади тава с горещ прасковен пай и я сложи върху печката:

— Мисля, че Тими отиде да провери дали ще го вземат на работа в Сейфуей и мелницата на Коул — тя свали фолиото от тавата, — а Роби измърмори нещо, че отива да поплува с Били Рей и Питър Доубър.

— Не искам да се влачи с момчетата на Доубър. Те винаги се набъркват в неприятности. — Шеп отвори хладилника и извади кутия студена бира. — Може би дори пушат…

— Оп, оп, оп — предупреди го Пеги Сю и хвърли многозначителен поглед към децата. — Ще поговорим за това по-късно.

— Би следвало да си потърси работа за лятото.

— Миналия месец коси сено.

— Щеше да продължи да го прави, ако не се беше изпокарал със стария Крамър. — Настроението му се влоши още повече.

Шеп отвори кутията с бира и се усмихна при звука на познатото съскане на газираната течност.

— Искам пай! — обяви Дони.

— След вечеря. Сега иди си събери конструктора. И ти, Кендис, помогни му. — Пеги се обърна към съпруга си. — Защо не им напълниш басейна?

— След минутка.

Шеп искаше да се отпусне на фотьойла и да изслуша новините, но жена му го стрелна с поглед, който би стреснал и гърмяща змия. Марсън не искаше да воюват, не точно сега. Предпочиташе да отложи битките за по-късно — за леглото.

Когато поискаше, Пеги Сю беше като дива котка — от нея можеше да получи най-доброто чукане в окръга. А беше и негова жена. Шеп се гордееше с това, че в събота вечерта тя стенеше и се извиваше като разгонена кобила в леглото само за да стане рано в неделя сутринта, да облече децата и да отиде в църковния хор с невинността на ангел. Мина покрай нея и игриво я шляпна по задника. Тя рязко се обърна:

— Спри с това и иди да напълниш басейна. Веднага! — Клатейки глава, Пеги Сю отвори шкафа за съдове.

— Добре — обеща Шеп, след което обгърна кръста на жена си с ръце и успя леко да докосне гърдите й. Прокара устни по врата й и притисна винаги готовия си член към така обичаната извивка от задната страна на дънките й.

— Спри, Шеп! Нямам време за това! — Тя се обърна с лице към него. Устните й, по които личеше слабо червило, бяха здраво стиснати.

— Добре, добре. По дяволите, мислех си, че жените обичат да им обръщат внимание от време на време.

Тя измърмори нещо под носа си, докато Марсън търсеше старите си маратонки. Неандерталец? Това ли беше казала? Без да си прави труда да завързва връзките, той излезе от къщата и се намръщи.

Скип опъна веригата си и се разлая.

— Млъквай! — изръмжа Шеп, ала ретрийвърът се притисна към него с надеждата да му обърне малко внимание. Получил угризения на съвестта, Марсън въздъхна и тръгна по прашната пътечка към къщичката на кучето, за да го погали по главата. — Ще отидем заедно да половуваме, старче, двамата — ти и аз. Скоро — обеща той. После изтегли маркуча.

Водата в басейна не беше сменяна от седмица и на повърхността й плуваха треви, клонки и мъртви буболечки. Шеп го изпразни, после го напълни наново и прецени, че би трябвало да си е извоювал награда за през нощта.

Дони и Кендис дотичаха в градината и надавайки радостни писъци, се хвърлиха в чистата вода. Кендис беше красавица — точно като майка си, но Дони… Той бе кокалест, с вечно течащ нос и воднисти очи. В интерес на истината Шеп никак не харесваше най-малкия си син и се чувстваше виновен за това, но, уви, трябваше да приеме фактите. Дони бе ревльо, непрекъснато се оплакваше, а Пеги Сю го глезеше и не даваше на Шеп да го удари, дори когато това беше повече от необходимо.

Марсън затвори крана и се изправи. Хвърли поглед към улицата, където преминаваше стар автомобил. Зад волана с развята черна коса и цигара между влажните червени устни седеше Бианка Естебан — дъщерята на човека, когото, както смятаха всички, беше убил Рос Маккалъм. Огромни слънчеви очила закриваха очите обикновено блестящи като горящи въглени. Беглият поглед, който хвърли Шеп, бе достатъчен, за да забележи част от гърдите на младата жена, подаващи се изпод дълбокото деколте на бялата й блуза.

Марсън се обърна към къщата, проклетият му член отново бе напомнил за себе си. Стисна зъби.

В кухнята Пеги Сю режеше лук, докато парчета бекон цвърчаха в един тиган.

— Хубаво мирише.

Тя не му отговори. Напоследък е раздразнителна, каза си Шеп и отвори хладилника, за да си вземе още една бира. Пеги Сю му хвърли бърз сърдит поглед, но не каза нищо. Шеп се загледа в жена си, докато готвеше, и почувства как членът му се втвърдява. Колко време не бяха го правили? Седмица? Две? Не беше малко. Той се бе опитвал да я гушка, но всеки път Пеги Сю му казваше, че не е в настроение, завиваше се и се преместваше в другия край на спалнята. Единствената плът, която му оставяше да докосва, бе студеното й, голо рамо.

— Ще се кандидатираш ли за шериф? — попита тя най-сетне, хвърляйки шепа лук в тигана.

— Да.

— Подаде ли си документите?

— Не.

— Не мислиш ли, че би трябвало да го направиш?

— Ще го направя.

— Какво те спираше досега? — Без дори да го погледне, Пеги Сю донаряза останалия лук и изми дъската.

— Имах работа. — Нямаше нужда да навлиза в подробности. И без това не я интересуваха.

— Свързана с излизането на Рос Маккалъм от затвора, нали? — попита Пеги Сю и Шеп бе изненадан, че е разбрала.

— Мисля, че съдията иска да преразгледа делото, защото го притискат местните власти.

Марсън се облегна на шкафа и впери поглед в жена си. Тя никога не се стараеше да го забавлява. Понякога беше безмълвна като камък, друг път — невероятно умна. Това си качество се опитваше да крие почти тридесет години:

— Вече говорих със Смит.

— Невада? — Раменете й леко потрепериха, но тя веднага се стегна. Смит й беше тръпка. По дяволите, харесваха го половината жени в окръга.

Шеп така и не ги разбра. Защо привидно разумни жени хлътваха по някакъв си бедняк, с лоша репутация, който на всичкото отгоре според Марсън знаеше ужасно много за убийството на Естебан?

— Да. Смит беше този, който тикна Маккалъм зад решетките.

— Искаш да кажеш, че е използвал фалшиво обвинение, за да се отърве от него?

— Той имаше шанс да се реабилитира. Не го използва. Някои хора мислят, че Смит знае за смъртта на Рамон Естебан доста повече, отколкото казва.

— Така ли?

— Мислех си, че ако го попритисна малко, може и да проговори.

— Няма.

По дяволите, беше толкова сигурна, когато го каза. С върха на ножа Пеги Сю разбърка лука в тигана.

— Шелби Коул се е върнала.

Този път тя се обърна към Шеп — лицето й бе станало бяло като стария мерцедес на Ета Парсънз:

— Сигурен ли си?

— Да. Вчера я видях в града и, как мислиш, кой беше първият човек, при когото бе отишла? — Шеп прочете по очите й, че е разбрала. — Точно така. Самият Невада Смит. Двамата са седнали за малко в Уайт хорс.

— Кой ти каза?

— Люси. Но още половин дузина хора са ги видели да влизат заедно и след това да си тръгват през задния изход, без да отпият и глътка дори. Доколкото разбрах, Баджър Колинс е изпил цели две бири, преди Люси да ги откъсне един от друг. — Той се изкикоти, но Пеги Сю дори не се усмихна.

— По дяволите. — Тя спря да готви, обърна се и измери Шеп с унищожителен поглед.

— Тревожи ли те нещо?

— Може и така да се каже. — Пеги Сю сви рамене.

— Какво?

— Отново съм бременна, Шеп. — Тя примигна и изхлипа.

— По дяволите! — Думите заседнаха в гърлото му. Как би могъл да храни още едно гърло? Парите и без това не достигаха. Той допи бирата си, хвърли празната кутия в кошчето и тръгна към Пеги Сю. Тя обаче сложи ножа пред себе си и го насочи към Марсън. Острието проблесна.

— Не ме доближавай, чуваш ли?

— Но…

— Говоря сериозно. Отиваш в клиниката и си уреждаш вазектомия, а дотогава изобщо не си помисляй да ме докосваш. — Тя не се шегуваше. — И двамата знаем, че не можем да си позволим още едно дете.

— Не сме длъжни — изрече Шеп бавно.

— О, да, длъжни сме. Много добре знаеш мнението ми по въпроса.

Така беше. Обсъждаха възможността за аборт преди раждането на Кендис, а после и когато забременя с Дони. Пеги Сю беше непоколебима. Шеп й обеща да си направи вазектомия. Два пъти. На практика не предприе нищо. Никой хирург никога нямаше да размаха скалпел около топките му. По дяволите, така можеше да свърши и като сопран в църковния хор, който с такава гордост посещаваше Пеги Сю.

— Ще намерим начин.

— Искаш да кажеш, че ти ще намериш начин. — Тя протегна ръка и ножът се опря в гърдите му. — Оперирай се, Шеп, и си размърдай задника за шерифското място, уморих се да мизерствам. Повярвай ми, няма да спя с теб, докато не направиш това.

— Виж, скъпа…

— Спри! — Устните й се извиха в ядна гримаса. — Дори не си помисляй да ме докосваш. Схващаш ли? Няма да си променя решението. Освен ако не искаш да прекараш остатъка от живота си като рогоносец, иди и си направи вазектомия.

В този момент се чу рев, достатъчно силен, за да събуди и мъртвец, и Кендис с почервеняло лице, диви викове и Дони по петите си се втурна в къщата.

— Опари я коприва — осведоми задъхано момчето и Шеп забеляза два червени кръга на ръката на дъщеря си.

Кендис пищеше и плачеше, а Дони, с неговите воднисти очи, се завря в ъгъла. Пеги Сю вдигна на ръце дъщеря си и гневно изгледа Марсън:

— Направи го, Шеп — изсъска през зъби, а беконът започваше да загаря, изпълвайки къщата с дим, изтъкан от тихи обвинения и умиращи мечти.

Шеп взе шапката си.

 

 

В какво, за бога, се забъркваше?

Невада замъкна чувала с храна до конюшнята и го стовари на земята. Надигна се облак прах, а откъм сеното се дочу шумолене, което подсказваше, че местните представители на популацията на мишките бързаха да се приберат в скривалищата си.

Невада подсвирна на конете, разряза с джобното си ножче канапа, с който беше завързан чувалът, със стара, празна, метална кутия от кафе започна да сипва храна в яслите. Появиха се две кобили — най-хубавите му — единствените две, които струваха нещо. С наострени уши, потръпващи ноздри и очи, изпълнени с очакване, те се втурнаха в полутъмния интериор. Отвън се чуваше пръхтене и тропот на нетърпеливи копита — останалите коне също идваха.

Невада беше напрегнат. Нетърпелив. Пълен с енергия. Така се чувстваше винаги, когато Шелби Коул беше наблизо. Устните му се изкривиха в гримаса при спомена за това колко нощи беше прекарал в камиона си, паркиран на пътя към къщата на съдията, с препускащо в бесен ритъм сърце, потни длани, стискащи кормилото с втвърден от мислите за Шелби член.

Сега гърлото му отново се стегна при спомена за това как правеха любов.

Тя имаше малки гърди, с розови зърна и бяла кожа, а къдриците в нишата между стройните й крака бяха толкова нежни. Господи, искаше я! Искаше я, въпреки че се опитваше да го отрече.

— По дяволите! — Вече беше твърд — само при мисълта за любенето с нея късно нощем. Преди всичко да се обърка.

Приключи с пълненето на яслите, провери дали животните имат вода и следван от Крокет се върна в къщата. Не биваше да мисли за Шелби сега. Не и по този начин. Имаше прекалено много работа. Свали дрехите си и взе бърз душ, ако така би могла да се нарече тънката струйка, която излизаше от крана.

Двадесет минути по-късно вече се беше избърсал, парфюмирал с малко дезодорант и одеколон, облякъл бе чиста риза и чифт дънки и вървеше към пикапа си. Образът на Шелби Коул все още не бе напуснал съзнанието му, така както въздухът в колибата още пазеше уханието на нейния парфюм. Въпреки това Смит беше твърдо решен да не се вглъбява в размисли за нея, не точно сега. Предстоеше му да се занимае с по-сериозни неща. Независимо дали Шелби го искаше или не, той трябваше сам да проучи някои въпроси, свързани с раждането на дъщеря му — да разбере дали момичето е живо и дали е негово.

Невада отвори вратата на камиона и се качи в сгорещеното от слънцето купе. А и онзи слух за Рос Маккалъм… Просто не можеше да остави нещата така.

Цялата работа смърдеше.

 

 

Не ставай глупачка, каза си Шелби, докато вкарваше наетата кола в паркинга на Уел, кам ин^[1]. Панелната сграда с развалената си неонова реклама, обещаваща цветен телевизор и добри цени, изобщо не я смущаваше, не я притесняваше дори фактът, че някога „Уел кам ин“ е била прокълната. Глождеше я простата истина, че ако искаше да изкара наяве всички лъжи, трябваше да поживее с баща си и да измъкне признания от него.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — измърмори тя, даде на заден ход и завъртя кормилото. Двуетажната сграда остана зад гърба й. Слънцето бе започнало да се скрива зад хълмовете. Все още беше горещо, но скоро, с настъпването на мрака, температурите щяха да паднат, щеше да излезе вятър, а насекомите щяха да подхванат приспивната си песен в нощта. Поради някаква причина, макар и да не разбираше каква, тази мисъл й подейства успокояващо.

Караше, без да гледа пътя — знаеше го наизуст. Напомни си, че това все пак не е най-неприятното нещо, което е вършила през живота си — поне щеше да хапне пай.

Кадилакът спря пред тухления гараж и Шелби влезе под сянката на дъбовите дървета. Гаражът беше отворен, а мерцедесът на баща й го нямаше. Е, поне за малко нямаше да й се налага да се съобразява с него.

Тя взе компютъра, чантичката с документи, портмонето си и една чанта. Качи се по стълбите и влезе, без да позвъни. Щом отвори вратата, чу Лидия тихо да си пее на испански. Макар и нежелано, чувството на радост, че се прибира вкъщи, обхвана Шелби и тя се порица за глупостта си. Тази студена къща никога не бе била неин дом — поне откакто майка й реши, че не може да живее с тиранин като Джером Коул.

— Скъпа? Ти ли си? — провикна се икономката.

— Да, Лидия. Върнах се. Блудната дъщеря.

— Знаех си. — Лидия се появи откъм кухнята. На лицето й бе изписана широка усмивка, очите й блестяха.

— Добре, добре, ти спечели. Признавам го — избъбри Шелби и поклати глава. — Би следвало да знам, че няма смисъл да споря с теб.

— Така е. А сега, хайде, влизай. Съдията ще се върне след около час и ще вечеряте.

— Чудесно — рече Шелби, без да може да скрие сарказма си.

— Така е. Fabuloso! А сега върви. Иди да се поосвежиш. Аз имам работа. — Лидия й намигна и посочи стълбите.

Когато се качи на втория етаж, Шелби бе обзета от спомени за нощите, в които си лягаше, без да затваря френските прозорци, и чакаше. Слухът й се напрягаше от опитите да чуе тихи стъпки — стъпките на Невада, който прониква в къщата по същия този коридор, където портретите на поколения Коул гледаха от стените, а вази с прясно набрани цветя красяха масите. Това обаче така и не се случи.

Шелби отвори вратата на спалнята си в очакване да мирише на прах, но Лидия вече беше оправила леглото, почистила бе бюрото, тоалетката и другите мебели с полирол, беше вдигнала щорите и отворила малкото прозорче. През копринените пердета проникваше слаб бриз и помагаше на бавно въртящия се вентилатор над леглото. Шелби остави багажа си и отиде до прозореца, който гледаше към басейна. Водата приканващо блестеше и отразяваше последните лъчи на слънцето. Докато се взираше в сините дълбини, мислите й се върнаха към причината, поради която се бе върнала в Бед Лак, и въпросите, на които все още не бе намерила отговор.

„Кой беше изпратил снимката на Елизабет?“ — почуди се тя за милионен път. Кой знаеше истината и каква точно беше тя? Шелби прехапа устни и се намръщи, когато най-болезненият въпрос изплува в съзнанието й. Ами ако всичко това се окажеше лъжа? Ако излезеше просто дебелашка шега? Имаше много врагове в този град — хора, които завиждаха на богатството и положението й в обществото. Що се отнасяше до баща й — списъкът на онези, които го мразят, беше безкраен. От съдийската скамейка Джером беше тъпкал както враговете, така и приятелите си. Откакто бе облякъл мантията, бе изпратил стотици мъже и жени на топло.

„Старият Джъдж Коул

имаше злобен характер

и противна душа…“

Стихотворението я накара вътрешно да потрепери, но Шелби успя да го изхвърли от съзнанието си. Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе как да намери Елизабет.

Ами Невада? Съзнанието й беше склонно, но самата тя нямаше никакво намерения отново да стане жертва на старите си чувства. Невада беше човек, с когото имаше само работа — той беше баща на детето й. Нищо повече. И докато не намереше дъщеря си, нищо друго нямаше значение. Нищо.

 

 

Калеб Суогърт беше почти заспал, когато Невада влезе в болничната стая. Някогашният як мъж сега приличаше на скелет, бузестото лице се беше стопило, кожата му бе пепелява, а косата му почти я нямаше. Стаята беше осветена с луминесцентни лампи, монтирани от двете страни на леглото. На нощното шкафче имаше букет увехнали цветя, кутия със салфетки, библия и чаша вода с пластмасова сламка. Стерилно. Тихо. Стая, в която някои попадат, за да оздравеят, а други, за да умрат.

— Смит — изхриптя възрастният мъж и бързо запримига.

— Здрасти, Калеб — каза Невада, забелязвайки системата, която изтичаше в ръката на стареца.

— Какво искаш? — Думите му бяха заваляни — дали поради действието на лекарствата, дали защото беше без протези.

— Чух, че си променил показанията си. — Невада стоеше на крачка от леглото му, с ръце скръстени пред гърдите. Погледът му търсеше някакъв знак, че старецът лъже.

— Така е правилно.

— Ти ми каза, че Рос Маккалъм е бил в магазина, когато е станало убийството на Рамон.

— Казах ти, че ми се стори, че го виждам. Объркал съм се. — Гласът на Калеб се беше повишил с една октава.

— Излъга ли ме?

Калеб отвори уста, пак я затвори и накрая стисна устни. Някога изключително горд, той не можеше да събере сили да признае, че не е бил прав:

— Да.

— Защо?

— Защото ти ме притискаше — каза старецът и обърна очи към прозореца. — А аз бях грешник, но сега приех Исус в сърцето си и…

— Нима можа? — Невада направи крачка към леглото, но изпита отвращение. — Отец Уитейкър може и да ти вярва, но аз не. Познавам те прекалено добре, Суогърт. Видях какво направи с първата си жена.

— Аз… аз бях грешник, но се промених, Смит, кълна се в бога… искам да кажа… аз открих сърцето си за господ.

— Глупости.

— Да приемеш Исус в сърцето си не боли, Смит. Той може да пречисти и твоята грешна душа.

— Ще го имам предвид — изръмжа Невада, без да може да скрие цинизма си.

— За да ме измъчваш ли дойде?

— Не, за да науча истината. — Той замислено и отри брадичката си. — Нали знаеш какво казват хората, Калеб — истината освобождава.

— Е, аз правя точно това, не мислиш ли? Най-сетне казвам истината. Дори ако Рос Маккалъм е бил в магазина на Естебан в нощта, когато стана убийството, аз не съм го видял.

Невада се доближи до леглото:

— Но ти излъга и помогна да го пратят в затвора преди години. Защо?

Жилата под слепоочието на Калеб запулсира. Той бързо примигна.

— Защо?

Очите на стареца бяха успели да възвърнат спокойното си изражение, а устните му отново се присвиха в грозна гримаса:

— Защото той е подъл кучи син и дори и да не беше убил Рамон, заслужаваше да отиде в затвора.

— И затова ти излъга?

— Днес не бих го направил.

Невада поклати бавно глава:

— Знаеш ли, Калеб, единствената причина, поради която човек би излъгал за нещо подобно и би обвинил някого в престъпление, което не е извършил, е необходимостта да спаси собствената си кожа…

— Не съм убивал Рамон и ти го знаеш! — Калеб изведнъж се разпали, лицето му почервеня.

— … или това, че са му платили, за да излъже. — Невада впери поглед в стареца. — Чух някои слухове, Калеб. Слухове, че продаваш историята си на някаква репортерка.

Лицето на стареца помръкна.

— Чудех се дали смяташ да й наговориш купчина лъжи, само и само да изкараш малко пари.

— Ти си жалко чудовище — измънка Калеб.

— Без съмнение.

— Махай се, Смит — изсъска старецът. — Аз съм болен, умирам и реших да пречистя съвестта си, преди да срещна Създателя. Това е всичко. А сега си тръгвай, преди да съм повикал сестрата, за да те изхвърли оттук.

Нямаше какво повече да си кажат. Калеб Суогърт бе решил да отнесе тайните си в гроба.

— Ако паметта ти случайно се опресни, обади ми се.

— Изчезвай.

Невада тръгна към вратата.

— И… Смит?

Той се обърна и видя крива усмивка да играе на устните на Калеб:

— Нека бог те пази.