Лиза Джексън
Мълчание (2)

Глава първа

Бед Лак, Тексас, 1999 година

Жега се стелеше над обширните пасища. Почти нямаше сянка, а летният въздух беше наситен с тежкия мирис на прах. Невада Смит се прицели. Затвори едното си око. Натисна спусъка.

Бум!

Прикладът на старата пушка „Уинчестър“ силно удари мъжа по голото му рамо, а мишената — ръждясала консервена кутия — падна на земята. Обзет от приятното чувство на задоволство, Невада се прицели в следващата мишена — празна бутилка от бира, която смяташе да строши на хиляди парченца.

Отново зареди пушката. Повдигна я. Намести брадичката си и присви очи. Сложи пръст на спусъка, но не го натисна.

Още преди да чуе шума на мотора, беше усетил приближаването на камиона. Извърна глава и видя облак прах, съпроводен от бученето на двигател. Присви очи, опитвайки се да различи марката и модела, и разпозна червения додж на Шеп Марсън.

По дяволите!

Какво ли водеше това старо чудовище насам? Шеп беше заместник-шериф понастоящем, но беше също и задник, който с всички сили се стреми да получи шерифското място. Изгърбен като заден крайник на куцо куче, Шеп бе племенник на местния главен съдия, женен бе за дъщерята на богат собственик на скотовъдна ферма и имаше всички шансове да бъде избран за шериф. Това би било престъпление от страна на електората, но въпреки това, най-вероятно, щеше да бъде извършено.

Нервите на Невада бяха изпънати до крайност и това не се дължеше само на факта, че Шеп е подъл кучи син, който няма работа толкова далеч от границите си на собствената си юрисдикция.

Истинската причина да се чувства напрегнат бе, че по някаква случайност Шеп беше далечен братовчед на Шелби Коул — човек, с когото Невада бе работил навремето, и същият, който веднъж го беше заплашил с пистолет. Не, между Марсън и Невада никога не би могла да съществува симпатия.

С пушка в ръка, Смит премина през старата градина, с прекалено високи и започнали да прецъфтяват розови храсти. Стигна до оградата, смъкна оттам окачената върху нея износена фланела и я преметна през рамо.

Една оса усилено се трудеше, изграждайки си гнездо под стряхата на двустайната колиба, която Невада наричаше свой дом. Междувременно старото му куче — кръстоска между коли и лабрадорс преобладаващи черти на коли, лежеше на сянка пред вратата. То размаха опашка в прахта, когато Невада мина покрай него, после леко приповдигна глава и недоволно изръмжа по посока на приближаващия се додж.

— Шшт. Всичко е наред — излъга Невада. Опита се, но не можа да преодолее махмурлука, който го мъчеше от сутринта, и вместо да намалява, с издигането на слънцето се влошаваше. Стомахът му се сви, когато камионът наближи. Болното му око се обаждаше и за да си изкара яда, той смачка някаква глупава конска муха, която не беше съобразила, че стадото коне е в дъбовата горичка на триста фута разстояние. Всяко от ленивите животни стоеше, опряло муцуна на някое от другарите си, и размахваше опашка, гонейки мухите.

Марсън спря камиона си пред старата барака с инструменти и изключи двигателя.

Жилите на врата на Невада се изпънаха — така ставаше винаги, когато се изправяше пред закона. Някога той също беше представител на това съсловие; сега обаче беше парий.

Шеп скочи от камиона. Беше огромен, подобен на мечка, мъж, чиято долна челюст вечно беше силно издадена напред, защото Шеп не спираше да дъвче тютюн. Заобиколи камиона и тръгна по прашната пътека, водеща към колибата. Обут бе в ботуши от змийска кожа, с избелели дънки и каубойска риза, прекалено стегната в кръста. В ръката си носеше две кутии бира.

— Смит. — Приближавайки към вратата, той избълва струйка черен сок през устата си. — Имаш ли свободна минута?

— Зависи…

— От?

— Дали идваш по работа.

— Не. — Шеп избърса уста с опакото на дланта си. Над горната му устна се виждаха наболи мустаци. — Просто да се видя със стар приятел.

В първия момент Невада не повярва на ушите си. Той и Шеп никога не бяха били приятели, дори и когато работеха заедно. И двамата го знаеха. Въпреки това не каза нищо. Трябваше да има причина за идването на Марсън. И то основателна.

Шеп подхвърли едната кутия на Невада и той я хвана.

— По дяволите, наистина е горещо — изръмжа Марсън, докато отваряше бирата. После отметна глава и отпи голяма глътка.

— Винаги е горещо. — Невада отвори своята бира. — Имам предвид лятото в Тексас.

— Предполагам, че съм забравил. — Шеп се изхили без следа от веселие в гласа. — Хайде да седнем. — Той кимна с глава към предния двор, където два пластмасови стола търпеливо събираха прах. Пот се стичаше отстрани по лицето на Шеп и блестеше върху започналите му да посивяват бакенбарди. — Чу ли за стария Калеб Суогърт? — попита той, изследвайки с поглед хоризонта, където се бяха събрали няколко облака, а следа от самолет, насочена на запад, ги разсичаше.

Невада почувства как кожата му настръхва. Облегна се на стълба пред бараката, докато Шеп се разполагаше в един от двата пластмасови стола.

— Какво за него?

В продължение на няколко минути, докато обхождаше с поглед грозното ранчо, наследство на Невада, Шеп не спря да разклаща бирата си. После изсумтя:

— Както изглежда, старият Калеб е на път да умре. Има рак. Докторите в Купърсвил му дават по-малко от месец. — Още една голяма глътка. Пръстите на Невада стиснаха по-здраво кутията с бира. — И що да видиш — старият Калеб казва, че е открил Исус. Не иска да умре като грешник и се отрича от свидетелските си показания.

Всеки мускул по тялото на Невада се напрегна. Почти без да движи устните си, той попита:

— Което означава?

— Че Рос Маккалъм е свободен човек. Показанията на Калеб го пратиха в затвора; неговите и тези на Руби Дий. Всички в околността знаят, че Руби е една лъжлива блудница, а сега май е решила да признае, че е натопила Рос.

Невада почувства как почва да му се повдига. Лек бриз, горещ като дъха на Сатаната, погали врата му. Шеп отново надигна бирата си и почти я пресуши:

— Е, тъй като знам, че ти арестува онзи кучи син, Смит, и пак ти го прати в затвора, помислих си, че трябва да ти кажа, че ще освободят Рос след няколко дни; колко точно зависи от това кой ще разглежда случая. Мисля, че няма нужда да ти напомням, че Маккалъм се пали много лесно. По дяволите, като малък той беше по-голям побойник и от теб. В повечето случаи свиванията бяха между вас двамата. Нали така? — Невада не отговори, така че Шеп кимна сам на себе си и за последен път надигна кутията, довършвайки бирата. — Когато се измъкне от затвора, ще е като ранена мечка гризли. — Все още с кутията в ръка той успя да насочи показалеца си към Невада. — Без съмнение ще дойде да те потърси. — Миг по-късно додаде: — Според мен предупреденият е въоръжен. Нали разбираш какво имам предвид?

— Да.

— Добре. — Той изхвърли празната кутия и се изправи на крака. — Знаеш ли, Невада, така и не можах да ви разбера. Някога двамата бяхте най-добри приятели, нали? Той беше бек във футболния отбор, а ти му беше защитник. Какво стана между вас?

Невада сви рамене:

— Хората се променят.

— Наистина ли? — Шеп стисна зъби. — Може би го правят, когато се набърка жена!

— Може би.

Марсън слезе по стълбите пред входа и изведнъж, като че осенен от неочаквана мисъл, се обърна и погледна през рамо:

— Има и още нещо — изрече с ужасно сериозен глас.

— Какво?

— Носи се слух, че Шелби се връща в Бед Лак.

Сърцето на Невада почти спря, но той успя да запази лицето си безизразно.

— Истина е — продължи Шеп, като че говореше сам със себе си. — Разбрах го от сестра ми. Шелби и се обади тази сутрин. Така че ако тя наистина се появи, не искам неприятности, чуваш ли? Ти и Рос воювахте достатъчно. Спомням си, че веднъж ви разтървавах. Ти имаше лоша рана от нож и загуби окото си. В крайна сметка се намери в болницата. А Рос — той си извоюва две счупени ребра и счупена ръка след схватката с теб. Струва ме се, че тогава противникът ти се закле да те убие.

— Никога няма да има такъв шанс.

— Така беше досега. — Шеп обходи с поглед жалкия двор около колибата и извади носна кърпа от задния си джоб. Попи потта от лицето си и присви очи, а бръчките около тях се задълбочиха. — Както вече ти казах, аз просто не искам неприятности. Догодина ще се кандидатирам за шериф на областта Бланко и не искам името ми да се асоциира с никакви дивотии.

— Не виждам причина това да се случи.

— Добре. Нека нещата останат така. — Марсън тръгна обратно към камиона си, а Невада си каза, че просто трябва да остави хората да говорят, да симулира, че не проявява интерес към слуховете, и да държи езика си зад зъбите. Но не можеше.

— Защо Шелби се връща в Бед Лак точно сега? — попита изведнъж.

— Е, това е добър въпрос. — Шеп замълча и замислено потри брадичката си. Потта беше избила по ризата му точно под мишниците. — Дяволски добър въпрос. Надявах се ти да знаеш отговора, но явно не е така. — Той впери поглед в далечината и изстреля струйка тютюнев сок към плевелите под оградата. — Може би Рос знае.

Главоболието на Невада се засили.

— Не ти ли изглежда странно, че той и Шелби ще се върнат в града по едно и също време? Мислиш ли, че е просто съвпадение?

Повече от съвпадение, каза си Невада, но този път успя да задържи езика си зад зъбите, докато по-възрастният мъж бавно тръгна към камиона си. Според Невада Шелби Коул — красива, порочна, единствена дъщеря на Джъдж Джером Коул, с прякор Ред, нямаше причина да се връща в Тексас Хил.

По дяволите, нямаше никаква причина.

 

 

Седнала зад волана на един нает кадилак, Шелби силно натисна педала на газта. Храсталаци, дъбови дървета, изсъхващи диви цветя и кактуси запрелитаха покрай нея, когато скоростта достигна максимума. Животинският свят по пътя бе представен предимно от броненосци и зайци, което й напомни, че наближава Бед Лак — малко градче, западно от Остин, градът, в който се бе заклела, че кракът й повече няма да стъпи.

Гюрукът на колата беше отворен, безпощадните слънчеви лъчи безпрепятствено достигаха главата й, а вятърът бе измъкнал няколко кичура от кока, в който беше събрала косата си. Не й пукаше. Беше свалила обувките си с високи токчета още на летището и караше боса. Веждите й бяха сключени от старанието да се съсредоточи, а редовете на някаква стара песен на Бет Милдър бавно обсебваха съзнанието на Шелби.

Взе един завой с прекалено висока скорост и гумите на кадилака изсвириха, но тя не натисна спирачките. След десет години далеч оттук, десет години изгнаничество, десет години живот в Сиатъл, Шелби изгаряше от нетърпение да види стария дом, в който бе отгледана. Не че щеше да остане дълго. Само да си свърши работата и пак щеше да замине.

Пръстите й стиснаха кормилото. Спомени изпълниха съзнанието й, спомени, свързани с друго време, други измерения — обещания и лъжи, страстни любовни мигове в пролетните бури и… шокът от предателството. Тя преглътна с усилие. Реши да не мисли за това. Беше твърде болезнено.

Изключи радиото и нахлузи чифт слънчеви очила. Не биваше да слуша нищо сантиментално или романтично, поне не днес. А може би никога. Хвърли поглед към съседната седалка, където бе оставила чантата с документите. От единия джоб стърчеше краят на кафяв плик; в него имаше анонимно писмо с пощенски печат от Сан Антонио. То беше причината Шелби да си вземе отпуск от брокерската агенция, в която работеше, да събере една чанта с багаж, да отиде до летището „Сия Так“ и да хване първия самолет за Остин.

По-малко от двадесет и четири часа бяха изминали, откакто получи проклетото писмо, а вече караше по лабиринта от улици в центъра на града, който бе наричала свой дом през първите осемнадесет години от живота си.

Почти нищо не се бе променило.

Аптеката си беше същата, дори колът за завързване на животни още стоеше пред страничния вход. С тъжна усмивка Шелби си спомни как бе изрисувала инициалите си на вътрешната страна на същия този стълб и се почуди дали все още са там, пощадени от времето и климата, оградени с малко глупаво сърце, което разкриваше любовта й към мъж, в крайна сметка разбил сърцето й.

— Глупачка — измърмори тя и спря на червения светофар, за да изчака преминаването на бременна жена, бутаща количка с плачещо хлапе.

Топлината заплашваше да разтопи асфалта и като че ли бе променила гладката форма на пътя. Господи, тук наистина бе горещо! Беше забравила. Косата й бе мокра от пот, а блузата прилепваше към тялото на Шелби. Кожата й под полата — цвят каки — беше влажна. Би могла да пусне гюрука, да затвори прозорците и да включи климатика, но не искаше. Не! Искаше да си спомни Бед Лак, Тексас, такъв, какъвто беше. Наречен навремето с много подходящо име^[1], градът се разрастваше бавно и само няколко от жителите му бяха проспериращи. Най-преуспелият беше баща й. Някога, след като изми и последната прашинка от земята на Бед Лак от токчетата си, тя се бе заклела, че никога повече няма да се върне.

И въпреки това отново беше тук.

За отмъщение.

Тя безпогрешно премина с колата по слънчевите странични улички и зави покрай мотел, който се намираше в панелен блок, а рекламата пред него обещаваше ниски цени, климатик и сателит. Насочи кадилака към супермаркет, пред който имаше паркинг, претъпкан с множество блестящи на слънцето коли. После мина покрай малки бунгала, някои от които с надпис: „Дава се под наем“. Улицата зави покрай статуята на Сам Хюстън в парка и се насочи към жилищната част на града, където сенчести дървета предлагаха убежище от слънцето, а няколко по-стари къщи внасяха в обстановката нещо от чара на деветнадесети век.

Далеч от центъра на града и по-близо до хълмовете се намираха големите престижни къщи.

Домът на баща й — във викториански стил — беше най-грандиозната сграда от всички и за стандартите на Бед Лак си беше цяло имение. Заемаше пет акра сред хълмовете, на миля от града. Между вековните орехови дървета, в двора, криволичеше рекичка, а самата къща бе на три етажа, изградена от камъни и тухли, с веранди от всяка страна. Прозорците бяха високи, с причудлива форма, обрамчени с пъстрите цветове на растението обичка. Тревата бе подрязана и много зелена, цветните лехи — добре поддържани. Шелби си представи басейна в задния двор — блестяща водна повърхност с формата на бъбрек и цвят на аквамарин, той беше паметник на богатството, силата и влиянието на Джъдж Ред Коул.

Шелби се намръщи при спомена за насмешките, които се отправяха зад гърба й, докато беше дете и тийнейджърка — прошепнати думи, провокирани от завист и презрение, които тя се преструваше, че не чува.

Богата кучка.

Най-голямата късметлийка в Сан Антонио.

Представяш ли си? Тя може да има всичко, което си поиска. Трябва само да каже на баща си какво е то или да примигне с бебешко сините си очи.

Животът е суров, а, скъпа?

Шелби потрепери както някога, усети, че бузите й пламват от същото смущение, което я караше да се изчервява, когато навремето й забраняваха да играе с Мария — дъщерята на бавачката, или когато я предупреждаваха, че Руби Дий е лошо момиче, с недобра репутация, или когато разбра, че кобилата й струва повече, отколкото Невада Смит получава за цяла година работа в ранчото на баща й, на осем мили западно от града.

Нищо чудно, че беше избягала.

Паркира пред гаража. Нахлузи обувките си, изключи двигателя и хвърли ключовете в чантата с документите. Промърмори под носа си: Дай ми сила, без да адресира думите конкретно към някого, и слезе от колата. Не отдаде значение на това, че блузата бе залепнала за гърба й, и просто тръгна по павираната пътека към къщата. Не си направи труда да вдигне чукчето с надпис: „Коул“, грижливо окачено до вратата, защото си спомни ужасното стихче, което бе на мода докато учеше в гимназията.

„Старият Джъдж Коул

имаше злобен характер

и противна душа.

Винаги носеше ласо,

винаги ходеше с пушка,

винаги го заобикаляха

трима верни подлизурковци.“

Вратата се отвори лесно и мирисът на полирол за мебели, ароматизиращи сушени розови листа и канела приветства Шелби.

Италианският мрамор, който се виждаше между пътеките по пода, блестеше на слънчевата светлина, процеждаща се през високите, идеално чисти прозорци.

— Hola! Има ли някой? — попита познат старчески глас със силен испански акцент. Откъм кухнята се чуха леки стъпки и Шелби едва не се блъсна в Лидия — икономката на баща й.

Тъмните очи на жената се разшириха, когато разпозна гостенката, а устата й се разтегна в радостна усмивка.

— Senorita Шелби!

Лидия, чиято някога черна, а сега изпъстрена със сребристи кичури коса беше вързана на ниска опашка, се усмихна приветливо. Талията на икономката се беше поразширила с годините, но лицето, което Шелби помнеше от детството си, се бе запазило гладко, по бронзовата, типична за мексиканците кожа и американските скули нямаше бръчки.

— Dios!^[2] — Лидия обгърна с ръце жената, която беше отгледала. — Защо не предупреди никого, че ще си идваш?

— Реших го набързо. — Нежелани сълзи напълниха очите на Шелби, когато се притисна към Лидия. Черна рокля, бяла яка, бяла престилка и сандали — премяната на икономката не се беше променила през всичките тези години. Тя все още миришеше на ванилия, талк и цигарен дим. — Ами… радвам се да те видя.

— Аз също, скъпа. — Тя зацъка с език. — Само ако знаех, че ще дойдеш… Щях да сготвя всичките ти любими ястия — шунка с картофи и орехов пай за десерт. Но ще го направя набързо. Все още ли ги обичаш?

Шелби се засмя:

— Да, но моля те, Лидия, не се натоварвай, все още не знам колко време ще остана.

— Шшт. Не можем да говорим за заминаването ти, при положение че току-що си прекрачила прага. О, скъпа! — Сълзи заблестяха в очите на старата жена. Тя бързо запримига и продължи: — Ти си като fantasma — духа на майка ти. — Лидия въздъхна и леко отдалечи Шелби от себе си, за да я огледа от горе до долу. — Но си толкова слаба! Dios! На запад могат ли да готвят?

— Не, изобщо — пошегува се Шелби. — Всички в Сиатъл са само кожа и кости. Не правят нищо друго, освен да пият кафе, да се крият от дъжда и да се катерят по планините. Това е положението.

Лидия се изкикоти:

— Е, ще се постараем да оправим нещата.

— По-късно. Сега искам да се видя със съдията — прекъсна я Шелби, твърдо решена да не се разчувства под въздействието на любезността на икономката или на някой пристъп на носталгия. Трябваше да изпълни мисията си. — Вкъщи ли е? — Тя се измъкна от прегръдките на Лидия.

— Si. На верандата е, но има клиенти. Ще му кажа, че си…

Беше прекалено късно. Шелби вече се бе запътила към терасата.

— Ще се справя и сама, благодаря ти, Лидия.

Мина край лъскавата махагонова маса, която заемаше столовата с още дванадесет стола. Ваза с любимите цветя на майка й красеше масата. Откакто Жасмин Коул почина преди дванадесет години, беше станало традиция всяка седмица да се слага букет. През стъклените врати на масивния шкаф блещукаха порцеланови и кристални сервизи, готови да се включат в някое парти.

Отваряйки стъклените врати на терасата и излизайки в края на верандата, която гледаше към басейна, Шелби реши, че в Бед Лак нищо не се е променило. Вентилаторите, монтирани на тавана, лениво раздвижваха въздуха, а сенките от дъбовите и ореховите дървета в градината поглъщаха част от лятната топлина, която, отразена от бляскавата водна повърхност, се издигаше от плочките теракота около басейна.

Бащата на Шелби бе седнал на малка маса. Облечен в черен костюм и бяла риза, с бастун от слонова кост в скута си и сложил черния си „Стетсън“^[3] на масата, той беше погълнат от разговор с двама мъже. Не точно тримата верни подлизурковци, но предполагаеми такива — по дънки и ризи с навити ръкави. Единият имаше кафяви мустаци и оредяваща коса, другият беше с козя брадичка и тъмни слънчеви очила.

При шума от затварянето на вратата и тримата се обърнаха. Лицата на двамата леко се намръщиха, после я огледаха критично в тандем. Суровите изражения постепенно преминаха в интерес.

Тя обаче ги игнорира.

Баща й също бе погледнал през рамо:

— Шелби!

Тя почувства вътрешна болка, когато видя искрената радост, изписана на лицето му. Господи, той остаряваше… Кожата му бе започнала да се отпуска с годините, а коремът на съдията бе станал по-голям. Клепачите му бяха провиснали леко, а по шията и челото му преминаваха бразди. Червената му коса бе посивяла, но той все още беше доста внушителен мъж и когато се изправи в цял ръст — шест фута и три инча — Шелби си спомни колко страховит изглеждаше в съда.

— Господи, детето ми, колко се радвам да те видя! — Разтвори широко ръце, за да я прегърне, но Шелби не помръдна от мястото си.

— Трябва да поговорим.

— Какво, по дяволите, правиш тук, скъпа?

Разочарование се изписа в тъмните му очи и част от Шелби поиска да изтича към него, да се хвърли на врата му и да каже: О, татко, липсваше ми! Но не го направи. Вместо това преглътна желанието да прояви слабост и изпъна рамене. Вече не беше уплашеното малко момиченце.

— Насаме, Джъдж. Трябва да поговорим насаме. — Тя изгледа втренчено новите приближени на баща си.

Мъжете, следвайки лекото кимване на своя бос, отместиха столовете си и изслушали тихите уверения на Джъдж, че ще се видят по-късно, бавно преминаха през задния двор и излязоха от къщата. Когато се възцари тишина, нарушавана само от жуженето на пчелите и гласовете на дървесните бръмбари, Шелби реши да не губи повече време. Откопча чантичката с документите и извади оттам кафявия плик, отвори го и изсипа съдържанието му върху покритата със стъкло маса. Ледът в трите недопити чаши се топеше.

Дъхът на Джъдж секна, когато видя снимката на девет или десетгодишно момиченце и бавно приседна. Шелби забеляза, че сватбената халка бе оставила белег на безименния пръст на лявата му ръка — та тя не беше сваляна повече от тридесет години; на дясната Джъдж носеше пръстен с голям диамант, на който биха завидели повечето булки в Холивуд.

Шелби се наведе през масата, така че върхът на носа й почти се опря в този на баща й. С единия си пръст тя посочи черно-бялата снимка.

— Това е дъщеря ми — информира с несигурен глас. Усещаше как вътре в нея всичко трепери. — Внучката ти. — Вдигна поглед, за да разчете изражението на възрастния мъж срещу себе си. Но неговото лице бе неподвижно. — Същата е като мен. И като мама.

Съдията хвърли бърз поглед към снимката:

— Има прилика.

— Не прилика, Джъдж. Това момиче е вест от отвъдното. А това тук — тя извади някакъв лист изпод снимката — е копие на акта й за раждане. А това… некрологът на починалото бебе. Прочети го — Елизабет Жасмин Коул. Трябваше да е умряла, Джъдж — от сърдечни проблеми и други усложнения — веднага след раждането. Ти… ти ми каза, че тя не е могла да ги преодолее и не е оживяла. Че прахта, която разпръснах из хълмовете… о, господи, чия беше? — изхлипа Шелби, после поклати глава — не искаше да слуша повече лъжи. — Недей… о, господи. — Гърлото й се стегна и тя си помисли, че може да повърне. — Ти ме излъга, татко. Защо?

— Не съм…

— Недей. Просто недей, става ли? — Тя вдигна ръцете с обърнати към лицето му длани и отстъпи крачка назад. В стомаха й се надигна жлъч. Всичките й мускули трепереха от гняв. — Някой — не знам кой — ми е изпратил всичко това. Получих го вчера, затова дойдох — да разбера истината. Къде е дъщеря ми, татко? — процеди Шелби през зъби. Беше ги стиснала толкова силно, че челюстта я болеше. — Какво, по дяволите, си направил с нея?

— Сега, скъпа…

— Престани с това! Веднага! Не ме наричай скъпа, нито сладурче, нито детето ми, нито госпожичке, нито с което и да било друго от умалителните, които измисляш, чу ли? Вече съм голяма, в случай че не си забелязал, и не можеш да ме забаламосаш, Джъдж. Не съм малко момиченце. Не смятам да вярвам на нито една от лъжливите ти думи. Върнах се само за да намеря детето си, Джъдж — моята дъщеря. — И тя посочи с пръст към гърдите си.

— Твоята и чия още? — попита той, усмивката му беше изчезнала и някогашната суровост, която Шелби помнеше, изпълни гласа му.

— Това… това няма значение.

— Така ли? — Джъдж разпръсна документите по масата и се намръщи, а очите му се присвиха зад очилата с дебели рамки. — Странно, не мислиш ли? Ти получаваш писмо, че детето ти е живо, през същата седмица, когато Рос Маккалъм трябва да бъде освободен от затвора.

— Какво? — Краката й се подкосиха.

Това не можеше да е истина! Маккалъм не можеше да е на свобода. Поне не още. Страх смрази кръвта й. Изведнъж й стана много горещо и в същото време започна да трепери от студ.

— А, значи не знаеш? — Съдията се облегна на стола си и започна да си играе с дръжката на бастуна. Погледна Шелби над очилата си. — Да. Рос е свободен човек. О… и Невада Смит, той все още се навърта наоколо.

Глупавото й сърце прескочи един удар, но Шелби успя да запази лицето си хладно и безизразно. Невада вече не беше част от живота й. И то от дълго, много дълго време. Нищо не би могло да промени това. Никога.

— Да — продължи Джъдж, без да спира да си играе с бастуна. — Наследи скалисто парченце земя и се опитва да го превърне в ранчо. Никой не може да каже как ще понесе освобождаването на Рос, но според мълвата между двамата със сигурност ще има схватка. — Той прехапа долната си устна и се намръщи замислено, както често правеше на съдийската скамейка, когато работеше над заплетен случай. — И сега някой ти изпраща стръв, за да те накара да се върнеш в града, където се закле повече да не стъпваш. Някой те прави на глупачка, Шелби — додаде той и бавно поклати глава. — Но не аз.

Този път тя му повярва.

Беше долетяла тук твърдо решена да намери детето си. Това не се бе променило. Но в момента се почувства манипулирана и както каза баща й — като че ли някой я правеше на глупачка. Съвсем лекомислено тя беше влязла в капана на някакъв непознат, преследващ свои собствени цели.

Какво от това!

Шелби отново изпъна рамене.

Щеше да намери начин да се измъкне от тази проклета клопка. Независимо на каква цена, щеше да приключи с Бед Лак, Тексас, веднъж завинаги.

И този път със сигурност щеше да вземе дъщеря си със себе си.