Лиза Джексън
Мълчание (16)

Глава петнадесета

Подобно на буреносните облаци, скупчващи се над хълмовете, в съзнанието на Невада се надигаше чувството, че нещо не е наред. Мускулите на гърба и раменете му се напрегнаха. Караше към бившето ранчо на стария Адамс, което сега беше негова собственост, и си повтаряше, че не бива да предизвиква неприятностите. Да, обаче фактът, че видя Рос Маккалъм и Шеп Марсън в Бед Лак в рамките на минута, не вещаеше нищо добро.

Тесният запуснат път криволичеше. Невада хвърли поглед към каменната кариера и му се стори, че забелязва облак прах. Внушаваш си, каза си. Беше уморен, умираше от жега, а и цял ден се бе борил с желанието да се обади на Шелби Коул. Спря пикапа край конюшнята, под старо дърво бял симил и свирна на Крокет, докато излизаше от купето. Слънцето залязваше и Невада започна да сваля чувалите със зърно от каросерията. Пренасяше торбите от зебло в конюшнята, докато кучето душеше край оградата, търсейки зайци, катерички или някаква друга плячка. Кълвач чукаше някъде из дъбовите дървета край конюшнята, а към покрива полетя врана.

Невада отвори вратата, натрупа чувалите един върху друг и опита да се отърси от чувството, че нещата ще се влошат, преди да се оправят. И то доста. Няколко коня дойдоха да си получат порциите и Смит им отмери зърно.

Сипа им вода и доволен, че се е погрижил за животните, тръгна към къщата. Отключи. Лъхна го задушен въздух. Влезе в приемната — не по-голяма от напръстник, облепена с розови тапети, най-вероятно отпреди Втората световна война. Покрай една от стените минаваше стълбището. Къс коридор водеше към кухнята — най-голямата стая в къщата, облицована с дърво. В нея имаше старовремска пещ, а ръждясалата чешма бе на принципа на ръчна помпа. Дървена преграда отделяше банята.

Оскар не беше ремонтирал къщата, но Невада планираше да го направи. Някой ден щеше да реконструира кухнята, да направи още една баня на втория етаж между двете спални и да се нанесе да живее тук.

Но всяко нещо с времето си. Преди всичко трябваше да открие Елизабет.

А после какво? Той се намръщи и отвори няколко прозореца, канейки лекия бриз да посети празните стаи. Какво ще стане с Елизабет? Какво смяташ да правиш с дъщеря си? И какво, по дяволите, ще правиш с Шелби? В мислите си той ги виждаше тук — Шелби и детето му живеят с него и старото куче и… Невада се сепна. Какви бяха тези фантазии? Шелби и той бяха от различни светове — съвсем противоположни — и от ден на ден ставащи все по-далечни. Тя бе израснала в добри условия, с привилегии. Когато нещата тръгнаха зле, Шелби напусна града и започна нов живот.

А той… той дори не познаваше майка си. Беше отгледан от баща пияница и беше доста слаб студент. Ако не бе военната служба, можеше и да не излезе човек от него. Да, двамата с Шелби бяха от различни светове. Винаги е било така и винаги щеше да бъде. Може и да имаха дъщеря, но със сигурност нямаха общо бъдеще. Такава бе простата истина.

Невада излезе от къщата. Забеляза, че буреносните облаци се сгъстяват, и отново усети напрежението във въздуха. Взе кучето и подкара към дома си. Потисна желанието да позвъни на Шелби и си отвори бутилка бира. Съблече се и влезе в банята. Докато студеният душ разпускаше напрегнатите му мускули и разхлаждаше лицето му, Невада допи бирата си. Спря водата, остави празната бутилка на мивката и гол тръгна към спалнята.

Тъкмо обуваше дънките си, когато телефонът иззвъня. Закопчавайки ципа си, той отиде в кухнята и вдигна слушалката. Задържа я с брадичка и измърмори:

— Ало?

Нищо.

— Кой се обажда?

Щрак.

— По дяволите! — Невада затръшна телефона и за пореден път почувства как го побиват тръпки. Някой му късаше нервите с тези обаждания. Но защо? Шега ли беше всичко това — може би някой с извратено чувство за хумор се надсмиваше над него и Шелби — или нещо повече? Нещо по-опасно, дори зловещо.

Рос Маккалъм отново беше в града.

Някой умишлено бе заставил Шелби да се върне.

Загледан през прозореца в наближаващата буря, Невада стисна зъби до болка. Нещо ставаше. Нещо злокобно и той го усещаше. Чувството беше същото, което човек изпитва, срещайки студените очи на убиец.

Отново се загледа в наближаващата буря.

С ясното съзнание, че може би попада в нарочно поставен капан, той вдигна телефона и набра номера на Джъдж по памет. След третото позвъняване се обади Лидия Васкез:

— Домът на Коул — каза тя. Акцентът й все още беше силен.

— Обажда се Невада Смит. — Нямаше смисъл да крие самоличността си. — Търся Шелби.

— О, Senor Смит, съжалявам, но Шелби… тя излезе.

— Къде отиде?

— Аз… аз не знам. Излезе преди около час или повече. Каза, че… — Лидия сниши глас — … че е много разстроена.

— Защо?

Лидия се поколеба:

— Не знам.

— Със сигурност знаеш, Лидия. — Той не смяташе да се отказва толкова лесно.

Икономката се изкашля и на Невада му се прииска да се протегне и да я разтърси.

— Къде е Шелби?

Лидия измърмори нещо на испански. После додаде:

— Наистина нямам представа. Каза, че просто иска да се махне. Аз… тревожа се за нея.

Аз също, каза си Невада, докато затваряше. Ужасно се тревожа.

— По дяволите! — Той затръшна слушалката с такава сила, че Крокет се стресна и яростно залая. — Шшшт.

Невада излезе от къщата и застана на прага. Няколко от кобилите бяха вдигнали глави и душеха въздуха. Мърдаха уши, като че усещаха опасност.

Неприятното чувство, което цял ден преследваше Невада, се усили. Смрачаваше се. Слънцето се скри зад сребристите облаци, а мирисът на буря изпълни въздуха.

 

 

Не ми се вярва да намеря оръжието на убийството. Би било прекалено лесно, каза си Шеп, докато лъчът на фенера му осветяваше пода на пещерата. Защо ще му е на някого да се обажда с тази информация десет години след като Рамон бе изпратен при Създателя? Нямаше никакъв смисъл. Кой би искал да му даде тези сведения? Да, в тази работа имаше нещо гнило.

Едва не се спъна в купчина останки от някогашен лагерен огън — камъни, подредени в кръг около изстинали въглени. Изруга. Сложи ръка върху пистолета си. Окото на фенера му обходи пещерата. Навън започна да се стъмва и неуморните по това време на деня прилепи затанцуваха над главата му. Настръхна. Пещерата беше изкуствена — изкопана от дядото на Оскар Адамс — запален златотърсач, който продавал камъни и чакъл, но се надявал да открие злато или сребро, или бог знае какъв друг благороден метал из хълмовете в ранчото си. Освен изпражнения на прилепи и кости, донесени и оглозгани от койотите, по земята нямаше нищо друго.

Явно са ме пратили за зелен хайвер. Бог знае колко хора в Бед Лак биха искали да видят Шеп да се лута в тази пещера, подобно на глупаво куче, което се опитва да хване опашката си.

Насочи фенера към стената, по която бяха накацали прилепи, и тогава го видя.

На една издатина на скалата бе окачена найлонова торбичка. Дъхът му секна. Извади носната си кърпа и внимателно свали пакета. В него наистина имаше пистолет тридесет и осми калибър. На лицето му бавно изгря усмивка. Без съмнение, в ръцете му беше изчезналото оръжие на Невада Смит и вероятно същото, с което е бил убит Рамон Естебан.

Кой го бе донесъл тук? Кой му се беше обадил — цели десет години след извършването на престъплението? За какво, по дяволите, бе всичко това? Дузина въпроси се запрескачаха в съзнанието му, но над тях доминираше една мисъл — мисълта, че е на път да разреши случая Естебан.

Нима имаше значение кой се бе обадил, за да му даде информацията? Важното беше, че оръжието е тук.

Шеп го остави там, където го бе намерил, и отиде до камиона си. По клетъчния телефон се обади да поиска разрешение за обиск. Съдията, който бе чичо на Пеги Сю, тъкмо вечеряше и се съгласи без много въпроси. Шеп се ухили. Позвъни на партньора си и поръча екип от следователи да дойде в старата кариера. Той също не се задълбочи във въпроси и след като затвори, Марсън се почувства толкова добре, колкото не се бе чувствал, откакто за последен път видя Бианка. В зависимост от балистичните тестове и отпечатъците скоро щеше да разбере кой е убиецът на Рамон Естебан.

 

 

Ранчото на баща й беше почти непроменено. Основната сграда се бе поизносила от времето, така че бяха сложени нови капаци на прозорците. Покривът също беше подновен. Останалите постройки си бяха същите — точно такива, каквито ги помнеше.

Докато слизаше от колата, усети как всички мускули на тялото й се напрягат. Когато излезе от къщата на Джъдж, Шелби отиде до Купърсвил, намери някакъв ключар, който й направи дубликати, без да изважда от устата си една саморъчно свита цигара. Плати му в брой и с надеждата да не я е разпознал се качи в колата и потегли към ранчото.

Сега, присвила очи, сложила ръка на челото си, за да не й блести слънцето, Шелби обхождаше с поглед конюшните. В гърдите й заседна буца, гърлото й пресъхна, когато си спомни далечната нощ на изнасилването. Беше преди толкова време и въпреки това…

Нямаше смисъл да се опитва да смекчава този жесток акт. Стомахът й се сви при спомена за горещото, потно тяло на Маккалъм, притиснало я към седалката на бащиния й камион.

— Чудовище — измърмори тя, докато вървеше през паркинга.

Този път нямаше куче, което да залае и да оповести пристигането й, а между сградите се виждаха само няколко автомобила. Сенките по асфалта бяха започнали да се удължават, небето беше мрачно, облаци закриваха слънцето. Из близките полета пасяха коне и говеда. Шелби отиде в конюшнята, намери седло и юзди и яхна първия попаднал й жребец. Не си направи труда да потърси коняря и да попита дали може да поязди. Нямаше смисъл. Всичко в това ранчо принадлежеше на баща й — земята, сградите, машините и инструментите, до известна степен дори хората, които работеха тук. Стомахът й отново се сви.

Бяха изминали години, откакто беше яздила за последен път, но въпреки това се качи на коня без колебание. Препускаше с надеждата да освободи съзнанието си, да се отърве от чувството, че е предадена, което я преследваше, откакто научи, че има сестра и че баща й се е отрекъл от детето си. Какво ли още й предстоеше да разбере?

Конят тичаше нетърпеливо, премина в галоп. Изпод копитата му се вдигаше прах, а пеперудите и скакалците му правеха път. С периферното си зрение Шелби забеляза, че минават покрай няколко работници, които се суетяха около стадо телета. Те проследиха с погледи жребеца и ездачката му, после продължиха работата си. Шелби се насочи директно към гробището — мястото, където почиваха поколения нейни предци. Гробовете, оградени със започнала да ръждясва ограда от ковано желязо, бяха занемарени. Някои надгробни плочи бяха изкривени, други — полуразрушени.

Шелби слезе от коня, завърза юздите за оградата и отвори вратата към гробището. Тя изскърца. Висока, суха трева погали краката на младата жена, а по шортите й се налепиха бодли.

В по-новата част на парцела се намираше гробът на майка й — един от малкото поддържани. Плочата му не беше обрасла с бурени. На нея бяха изписани датите на раждането и смъртта на Жасмин Коул. Под тях имаше гравиран букет цветя с панделка, а най-отдолу Шелби прочете: „Прекрасна съпруга и майка“.

— Съжалявам — прошепна тя. В гърлото й заседна буца при мисълта за болката, която майка й бе понесла. Бракът с Джером Коул би сломил всяка жена. Да го обичаш беше проклятие. Шелби нямаше цветя, не бе взела нищо за раздаване и изведнъж почувства болезнена вина, че не беше идвала на гроба толкова години. Истината обаче беше, че едва помнеше майка си. Образът на жената, която я бе родила, беше твърде неясен в паметта й. За Шелби майка й бе по-скоро жената от снимките вкъщи, тази от разказите на Лидия и баща й.

Заслуша се в песента на пойна птичка, скрита в клоните на дърветата. Гледаше в земята със сухи очи:

— Иска ми се да те бях познавала — призна младата жена. — О, мамо, ти сигурно щеше да ми помогнеш.

Бебето й нямаше гроб, Шелби бе разпръснала прахта му — или нещо друго — из хълмовете. Нямаше паметна плоча, защото Джъдж се срамуваше от незаконородената си внучка. Поне така си мислеше Шелби навремето. Сега разбра, че причината е друга — Елизабет просто не беше мъртва. Благодаря ти, господи!

— Ще те намеря, дъще — закле се Шелби. — Ще го направя.

Отметна разрешената си коса от лицето и изпъна рамене. На тръгване от гробището забеляза, че буреносните облаци са се сгъстили още повече.

Отвърза коня, яхна го и препусна между хълмовете, изпълнена с още по-голяма решимост да намери детето си. Направляваше жребеца по интуиция. Знаеше, че трябва да посети още едно място, преди да си тръгне.

Сърцето й заби лудо, докато минаваше покрай старата хижа — толкова разрушена, че Шелби едва я разпозна. Много от дъските се бяха разковали, покривът беше хлътнал, коминът — наклонен. Младата жена слезе от коня и го поведе към потока, край който двамата с Невада се бяха любили за пръв път.

Едва преглътна при спомена за докосването на ръцете и устните му, за хладните ласки на вятъра. Тогава му беше казала, че го обича, и никога повече и към никой друг мъж не изпита същото чувство.

Как бе вярвала, о, господи, колко се беше молила детето, което зачена в онази нощ, да е негово, да е доказателство за любовта им, а не дъщеря на Рос Маккалъм.

Но нима това имаше значение? Докато търсеше детето си, въпросът чие всъщност е то избледня. Шелби погали коня и забеляза, че кожата му е покрита с тъмни петна от пот:

— Добро момче — прошепна тя и го погали по врата. Съзнанието й бе обсебено от мисли за Невада, в сърцето й пулсираше любовта отпреди десет години.

— Глупачка — промърмори младата жена, седна на една скала и се загледа в коритото на пресъхналия поток.

Над главата й кръжеше ястреб, а между дърветата се шмугна огромен заек. Шелби бръкна в джоба си и докосна ключовете. Извади връзката с дубликатите. Какво ли щеше да намери в офиса на баща си? Стомахът й се сви. Други грозни тайни?

Дали най-сетне щеше да успее да открие дъщеря си?

Или пък щеше да се натъкне на доказателства за още нарушени морални и етични права? Ами Лидия? Какво криеше икономката? И защо й съобщиха за Елизабет точно когато Рос Маккалъм излезе от затвора?

Беше в Бед Лак повече от седмица и какво? През цялото време преследваше духове. Сега знаеше за дъщеря си не повече, отколкото в деня на пристигането си в града. Пъхна ключовете в джоба си и по-скоро усети, отколкото видя, че някой се приближава. Наивното й сърце подскочи, когато го видя, и Шелби си повтори за пореден път, че е от най-лошия тип глупаци — умна жена, влюбена в неподходящ мъж.

— Теб търся — рече Невада, щом се приближи. Устните му бяха здраво стиснати, изражението — свирепо, а по лицето му беше набола брада. Едно мускулче до слепоочието му трептеше. С една дума, изглеждаше така, като че би убил мечка гризли с голи ръце.

— Пеша ли?

— Паркирах малко по-нататък. — Той кимна с глава в същата посока, където бе оставил колата си преди десет години.

— Значи си очаквал да ме намериш тук?

— Не, мислех, че си си у вас, или някъде в центъра, или дори извън града и правиш невъзможното, за да намериш Елизабет. Обиколих всички места, за които се сетих, накрая се предадох и дойдох тук.

— През задния вход?

— Не исках да рискувам да се натъкна на Джъдж и той да ме изхвърли. — Стисна раменете й със силните си, ядосани ръце и я привлече към себе си. — Когато се обадих у вас, Лидия ми каза, че си излязла разстроена и си споменала, че искаш да се махнеш от къщата. Спомних си, че навремето, когато се опитваше да разрешиш някой проблем, ти обикновено плуваше или яздеше. След като не те намерих в къщата, реших, че си в ранчото. — Очите му се взряха в нейните. — А ако яздиш през хълмовете, няма как да не минеш оттук. — Невада сви рамене. — Явно съм познал. — Като че ли част от напрежението му отлетя и той опря чело в нейното. — По дяволите, Шелби. Надявах се да те намеря тук.

— Наистина ли? — Лошото й настроение отмина, докато се взираше в сивите му очи. Едната зеница на Невада — наранената от Рос Маккалъм — беше малко по-голяма от другата. — И защо? — Поради някаква причина, която сама не разбираше, тя се заяждаше.

— Не ме предизвиквай.

— Не бих си и помислила.

— По дяволите! — Пръстите му отново я стиснаха. — Напротив, използваш всеки удобен случай да го направиш.

— Ей, никога ли не се уморяваш да носиш огромното си его?

— Продължаваш — предупреди я Невада.

— Съжалявам. — Шелби повдигна вежди, опита се да не реагира на топлината на тялото му, на странния пламък в очите му. — Просто не мога да се контролирам.

— Нито пък аз — призна Невада и устните му покриха нейните толкова бързо, че Шелби дори не успя да си поеме дъх. Брадата му леко драскаше кожата й, езикът му се сплете с нейния, ръцете му я обгърнаха и тя се отдаде на ласките му, както бе правила винаги и както винаги щеше да прави. Невада Смит беше в кръвта й. Сега и завинаги той бе благословията и проклятието й.

Затворила очи, Шелби го целуна със същата дива страст, която ги свързваше преди десет години. Кръвта й кипеше, тялото й копнееше за нещо повече. Невада бавно я положи на килима от суха трева и диви цветя.

Пръстите й докоснаха ръцете му, намериха силните мускули на раменете му. Той изстена, когато Шелби разкъса фланелката му.

Вдигна глава и тя целуна гърдите му, ръцете й спуснаха по гърба му. Езикът й докосна зърната му и той отново изстена. Привлече я към себе си, за да могат очите му да срещнат нейните.

— Какво толкова има в теб? — попита той, а вятърът рошеше косата му. — Защо не мога да спра?

— А аз?

— Говоря сериозно, Шелби. Това е безумие.

— Абсолютно.

— Емоционално самоубийство.

— Да.

Той я пусна:

— Но теб това не те притеснява.

— Тук бъркаш — изрече с въздишка Шелби.

Листата над главите им шумоляха и заглушаваха туптенето на сърцето й.

— Притеснява ме, Невада — призна тя. — И то прекалено много. Това е проблемът.

— Аз го имам същия.

Тя не смееше да му повярва. Не искаше отново да попада в някогашната пропаст от съжаление и болка. Въпреки това не можеше да спре да го обича.

Без да откъсва очи от нейните, Невада я целуна. Страстно. Докато грапавите му пръсти сваляха фланелката и панталонките й, Шелби усети как по бедрата й се разлива топлина.

През съзнанието й преминаха хиляди причини да се отдръпне от него, но Шелби ги пренебрегна и се отдаде на усещането за докосването на красивото му, мъжествено тяло. Ръцете и езикът на Невада бяха навсякъде, докосваха я, галеха я, предизвикваха тръпки на очакване и горещо желание вътре в нея. Той някак успя да събуе обувките си, докато Шелби разкопчаваше ципа на дънките му.

— Просиш си неприятности — предупреди я Невада.

— Така ли? А ще ги получа ли?

Той се засмя гърлено. Събу дънките, разкривайки пред очите и твърдото си като стомана тяло, мускулите, изградени в часовете на тежък физически труд.

— О, да, Шелби, ще си ги получиш.

Телата им отново се сплетоха.

После времето сякаш спря. И когато, както й се стори, след часове, усетиха хладния ветрец по изпотените си тела, тя се засмя щастливо.

— Е, каубой, за нещо специално ли ме търсеше — попита го, потискайки усмивката си, — или просто се надяваше да откриеш една отчаяна жена, която не може да ти устои?

— Точно така — изсумтя той и по лицето му бавно се разля усмивка.

— Така си и знаех.

Невада я прегърна силно, изпусна дълга въздишка и я целуна:

— Мислех си за теб — призна й.

— Охо, значи вече имаме проблем.

Той се изхили:

— Искаш да кажеш нов проблем.

— Да, точно това имам предвид. — Тя докосна с пръст върха на носа му и Невада бързо сграбчи китката й.

— Говоря сериозно. Бих искал да дойдеш да живееш при мен.

— Моля? — Тя срещна очите му, затърси някаква следа от любов, сърцето й заби в очакване. — Защо?

— За по-сигурно. Докато всичко това приключи. Докато намерим Елизабет, докато нещата се подредят.

Болното й от любов сърце падна върху студените, твърди камъни на реалността:

— За по-сигурно!

— Днес отново имах позвъняване. Мълчаха ми. Видях и Маккалъм. Просто имам чувството, че трябва да бъдем внимателни.

— Искаш да кажеш, че аз трябва да съм внимателна — поправи го Шелби ядосана, докато се протягаше за дрехите си. — И защо? Защото си мислиш, че съм просто една безпомощна жена, неспособна да се грижи за себе си?

Невада отново я сграбчи за ръката и я притисна към тялото си. Вперил поглед в очите й, той бавно каза:

— Шелби, той те изнасили. Не искам това да се повтори отново.

— Няма — увери го тя. — Но не благодарение на теб, Смит. Не очаквам никакви прояви на благородство от теб. Не съм дама в опасност и определено не се нуждая от бял, нито пък от черен рицар, който да ме спасява.

— А от какво се нуждаеш, Шелби? — попита Невада. Погледът му бе по-сериозен от всякога.

— Да намеря дъщеря си. За друго не знам — сопна се тя и вдигна поглед към него. — По-интересно е от какво се нуждаеш ти, Невада?

— Бих искал да знам.

— И аз. — Тя измъкна ръката си от неговата и започна да се облича.

Къде й беше умът? Как можа да се люби с него отново? Нима беше от онези глупави жени, които си губеха разсъдъка, щом ги целуне мистър Подходящ, или както бе в нейния случай, мистър Ужасно Неподходящ.

Ядосана, Шелби навлече фланелката и шортите си.

С тих звън двете връзки ключове паднаха от джобовете й.

— Изгуби си…

Тя вдигна проклетите ключове и ги прибра. Невада я наблюдаваше с подозрителен поглед.

— Не бих си позволила да ги изгубя и да заседна в това ранчо — изрече сухо Шелби.

— Шелби… — Той отново протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

— Виж, имах тежък ден. Не искам повече притеснения, разбираш ли ме?

Тя тръгна към коня си. Колкото по-скоро се махнеше от Невада, толкова по-скоро щеше да започне да разсъждава нормално.

— Какво се е случило?

Той бързо обу дънките си, догони Шелби, хвана я за ръката и я обърна към себе си. На лицето му бе изписана загриженост и ако наистина беше от глупавите жени, за който си бе мислила преди малко, Шелби би трябвало да приеме, че Невада я обича. Не, определено не беше така. Наистина се тревожеше за нея, това бе очевидно, а и той сам го беше признал, но да я обича… Невъзможно. Не и Невада Смит. Никога Невада Смит.

— Разбрах, че журналистката, която обикаля града и разпитва всички…

— Катрин Неделески?

— Да. Оказва се, че тя не е просто репортер за списание „Лоун стар“. Нито пък само жена, която смята да пише книга за Бед Лак.

— Какво?

— Не — продължи Шелби. — Освен това тя ми е наполовина сестра. Дъщеря на Нел Харт — сервитьорката, с която Джъдж е имал връзка, а после й е платил, за да напусне града преди раждането на детето им.

— Чакай малко…

— И това не е най-лошото, Невада. Става все по-зле и по-зле. — Шелби говореше толкова бързо, като че бе изгубила контрол над себе си. — Бебето на Нел Харт — Катрин, е причината за самоубийството на майка ми. Да, това е истината. Тя не е взела приспивателни, защото е била пияна и е объркала лекарствата. Не. Била е толкова депресирана, че е решила да сложи край на живота си. Затова е изпила хапчетата. И тогава… тогава баща ми… проклетият съдия решил да потули евентуалния скандал, като се откаже от детето си и скрие факта, че майка ми се е самоубила заради душевната си болка.

— О, скъпа…

— Недей! — възпротиви се Шелби, когато той понечи да я прегърне. — Не ме докосвай и не ми казвай, че всичко ще се оправи и никога… никога не ми казвай какво да правя.

Въпреки протестите й, Невада я прегърна, притисна я към себе си и не я пусна, докато първите сълзи не бликнаха от очите й. Пръстите й се вкопчиха в космите на гърдите му. Шелби изгуби контрол над чувствата си:

— О, господи! — изплака тя. — Не исках да избухвам в ридания като някаква патетична, слаба жена. По дяволите, Невада, защо винаги става така?

— Не знам. — Той силно я прегърна и се засмя. — Но, повярвай ми, Шелби, мислил съм много за теб, но определението патетична, слаба жена никога не ми е минавало през ума.

— Това е добре. — Тя изтри нос с ръка и разтърси глава, като че за да събере мислите си. Наоколо се беше възцарил мрак. Някъде в далечината виеше койот.

— Но ако продължа с подобни изблици, ще се наложи да си промениш мнението.

— Съмнявам се. — Със сплетени на гърба й ръце, Невада се наведе и се вгледа в очите на Шелби. — Обаче се притеснявам заради Маккалъм.

— Недей.

— Шелби…

— Всичко ще бъде наред — обеща тя и леко го потупа по бузата. — Трябва да е пълен глупак, за да се опита да го направи отново.

— Е, ами доколкото ми е известно, напоследък не е печелил награди за интелигентност, а и не е особено разумен.

— Ще внимавам. — Тя се измъкна от прегръдките му и хвана юздите на коня.

Усмивката на Невада помръкна:

— Не е необходимо да се правиш на силна.

— Напротив. Необходимо е. — Тя се качи на седлото и в продължение на минута не отдели очи от Смит. — И двамата трябва да сме силни. Заради Елизабет.

 

 

Катрин разтри врата си и огледа малката стая в странноприемница „Уел, кам ин“. Мръсни стени, пожълтели, някога бежови пердета, легло, разположено в средата на помещението, напомнящо спънат впрегатен кон.

Беше включила телевизора в ъгъла, но бе намалила звука. Местната, непозната за нея телевизия, излъчваше реклами на всеки пет минути. Полулегнала, с лаптопа на колене, Катрин се опитваше да подреди записките си. На нощното шкафче я очакваше чаша текила. Беше изпила само една глътка. Алкохолът беше отвратителен и изгори гърлото й.

Уморена, чувстваща се като боклук след срещата с тиранина, който й беше баща, Катрин реши да си помогне със старите, изпитани методи и да пуши джойнт. Дори в такова малко градче като Бед Лак трябваше да има дилър, който да й продаде няколко унции марихуана или кокаин.

— Дори не си помисляй за това — смъмри се сама. Беше изхвърлила наркотиците от живота си заедно с бившия си съпруг. И нищо не можеше да я върне към тях отново. Дори всемогъщият Джъдж.

Отпи още една глътка от вече топлата текила. Каза си, че определено има по-добър начин бавно да се самоунищожи, отколкото да публикува стихотворението, което беше чула по-рано същия ден в „Уайт хорс“. Беше пародия на детско куплетче. Навремето й се струваше смешно, но сега жегна сърцето й. Как ли започваше? А да:

„Старият Джъдж Коул

имаше злобен характер

и противна душа.

Винаги носеше ласо,

винаги ходеше с пушка,

винаги го заобикаляха

трима верни подлизурковци.“

Така беше. Тя започна да печата. Пръстите й летяха. От съседната мотелска стая се чу трясък, последван от гневни викове. Някаква жена крещеше на испански, а мъжки глас й отговаряше троснато. Страхотно, каза си Катрин и се зачуди дали може да стане неволна жертва на заблуден куршум, изстрелян при семеен скандал.

По телевизията започна някаква реклама на препарат за намаляване на теглото и Катрин, макар концентрацията й да бе сведена до минимум, продължи да работи. Беше обещала на списанието тази история, но засега не я предаваше, като се оправдаваше ту със смъртта на Калеб Суогърт, ту с това, че иска да редактира статията, да прибави и възможността някой да се е отървал от стареца, за да му затвори устата.

Това бе много вероятно.

Калеб Суогърт определено не беше Карен Силкууд. Всъщност би могъл да лъже, за да напълни джобовете на дъщеря си, но по-вероятно беше да е знаел твърде много, да е застрашавал нечии интереси и за това да са го очистили. Ако случаят беше такъв обаче, значи самата тя може би също беше в опасност.

Чудесно!

Мисълта, че има вероятност някой да й е вдигнал мерника, я съпътстваше през последните няколко дни и докато обхождаше с поглед осемнадесета стая, Катрин вътрешно потрепери. Без риск няма и успех, напомни си тя. Всички добри репортери рискуваха живота си. Например тези, които работеха във воюващи държави, или онези, които се качваха в горящи самолети, или пък интервюираха разни деспоти в името на славата.

И въпреки това… тя не беше толкова глупава, че да рискува живота си заради тази история. Славата бе важно нещо, парите — още повече, но не дотолкова, че да си струва да умреш заради тях. Макар да нямаше нищо, което би искала повече от това да изобличи Ред Коул в истинската му същност на кучи син, дори задоволството от развенчаването на Джъдж не струваше колкото живота й. Затова си купи оръжие — малък сребърен пистолет, който се събираше в шепата й.

Бог щеше да й помага, ако някога се наложеше да го използва.

Отново съсредоточи вниманието си върху екрана. Скандалът в съседната стая бе прекратен. На телевизионния екран се разиграваше нощна драма, но Катрин мислеше за друго. За Шелби Коул — Принцесата. Нейната полусестра. Неомъжената майка. Това вече беше интересно. Съдията, верен на противната си, егоистична натура, не само че не беше признал Катрин за своя дъщеря, но бе направил същото и с внучката си — детето на Шелби.

Кой ли беше бащата на изгубеното бебе, почуди се Катрин. Шелби изглеждаше готова на всичко, за да намери детето. Би било комично, ако Катрин го откриеше преди нея. Все пак бяха роднини. Тя се усмихна в себе си.

В същия момент на вратата се почука и журналистката почти подскочи:

— Кой е? — попита тя. Остави лаптопа и се изправи. Пистолетът беше в портмонето й.

— Вие ли сте журналистката? — запита непознат мъжки глас иззад вратата.

— Да. — Тя взе дамската си чанта.

— Добре. Аз съм Рос Маккалъм.

Сърцето й замря.

— Чувате ли ме?

— Д-да. — О, господи! Това или беше шансът на живота й, или най-лошият й кошмар. Сърцето й лудо заби, докато отваряше портмонето си. — Какво мога да направя за вас?

— Защо не отворите вратата, за да поговорим?

Без риск нищо не се постига, напомни си тя отново. С портмонето в ръка Катрин превъртя ключа, махна веригата и отвори вратата.

Тогава го видя. Осветен от синкавите лъчи на уличните лампи, точно толкова отвратителен на вид, колкото всички негови снимки, които беше виждала, Маккалъм стоеше пред вратата й.

— Господин Маккалъм — поде Катрин хладнокръвно, макар да усещаше, че всеки момент може да изгуби самообладание. Този човек олицетворяваше злото, имаше такова излъчване. — Нима това не е съвпадение? Тъкмо мислех да ви се обадя, за да се срещнем.

Той недоверчиво изсумтя. Студените му, сериозни очи я пронизаха — сякаш безмълвно я обвиняваха в лъжа:

— Ами тогава да започваме — каза. Погледът му мина край Катрин, обиколи малката стая и се спря върху бутилката с текила на масата. — Реших, че след като Калеб Суогърт е мъртъв, може би ще пожелаете да сключите сделка с мен.

Значи това било!

— Има такава възможност.

— Какво? — Той отново я измери със студените си очи. — Вижте, очаквам същата сделка, каквато бяхте сключили със Суогърт. В замяна ще ви дам моята версия на историята.

— Но вашите показания са записани в съда, а господин Суогърт промени своите. Не мога да ви предложа същата сума, докато не се уверя, че имате да добавите нещо, нещо различно. Тогава ще поставя въпроса пред ръководството на списанието.

— Ей, аз си отнесох моето. Излежах осем години заради престъпление, което не съм извършил, така че не си играйте с мен.

— Тогава вие също не си играйте с мен — върна му го Катрин. — Кажете ми каквото имате, без да го записвам. Ако преценя, че си струва да бъде публикувано и заплатено, ще се обадя в редакцията.

Тя се взря в очите му и усети, че всеки момент ще се разтрепери.

Маккалъм изненадан повдигна вежди. Устните му се изкривиха:

— Добре, скъпа…

— Катрин — уточни журналистката. — Или госпожица Неделески. Както предпочитате.

— Тогава Катрин. Защо не ме черпите едно питие?

Той кимна към почти пълната бутилка.

— Прав сте. — Тя излезе от стаята и заключи вратата. — Да отидем в „Уайт хорс“.

Колкото и да й се искаше да чуе историята му, тя нямаше намерение да остане насаме с него в мотелската стая. Барът беше на отсрещната страна на улицата, а там щеше да има достатъчно свидетели, в случай че Рос станеше агресивен, брутален или пък започнеше да я заплашва.

— Някой може да ни чуе.

— Да опитаме. — Тя преметна дръжката на чантата си през рамо и двамата поеха към кафенето. Маккалъм дори й отвори вратата, щом стигнаха пред „Уайт хорс“.

Посрещнаха ги кънтри музика, шум от разговори и цигарен дим.

С опънати нерви, предвид това, че може би й предстоеше интервюто на живота й, Катрин влезе в заведението и се зачуди дали не сяда на по едно питие с убиец.

Забеляза няколко от постоянните посетители. Мани Доубър и Баджър Колинс играеха комар в един ъгъл. Група испанци седяха на бара и гледаха бейзболен мач по телевизията. Имаше и около половин дузина жени — смееха се, пушеха и се оглеждаха. Една от тях беше Руби Дий. Щом Катрин и Рос минаха покрай нея, тя рязко извърна глава и се загледа през прозореца. Люси Прайд бършеше барплота и хвърляше по едно око към входната врата. Не пропускаше никой от влизащите. Смигна на Маккалъм, когато той и журналистката се разположиха на една маса недалеч от комарджиите.

Доста любопитни погледи се насочиха към тях. На Катрин й се стори, че поток от напрежение ги проследи, докато се движеха из бара.

— Какво да ви донеса? — Люси се появи веднага щом Катрин остави чантата си до себе си.

— Обичайното — поръча Рос.

— Само кола — каза Катрин.

— Веднага. — Люси изчезна.

— Безалкохолно, а? — отбеляза Рос, облегна се и се втренчи в Катрин.

— Това е бизнес.

— Може да прерасне в нещо повече.

— Не мисля. — Тя се наведе напред. — Е, ще ми кажете ли защо смятате, че вашата интерпретация на случая би ме заинтересувала?

Той се ухили зловещо:

— Защото знам кой е убил Рамон Естебан.

— И при все това сте лежали осем години в затвора?

— Натопиха ме. Само Калеб Суогърт каза достатъчно. Нима не са му платили, за да го направи?

Люси се появи отново с питиетата и Рос каза:

— Донеси сметката. Дамата плаща.

— Да — кимна Катрин. Рос беше възбудил интереса й, макар тя да бе на мнение, че се изхвърля.

— Веднага.

Когато през тонколоните зазвуча стар хит на Патси Клайн, Рос отпи от чашата си, а Люси, загледана в новопристигащите посетители, забърза към бара.

— Е, да започваме — напомни Катрин и разклати колата си. — Кой уби Рамон Естебан?

Рос не се поколеба:

— Невада Смит.

— Чакайте, чакайте… По онова време той е работел за шерифа. С неговия пикап сте били вие. А и какъв мотив би могъл да има?

— Той мразеше Естебан. Старецът беше с гаден характер. Всички в града го знаят.

Катрин отпи от колата си. Изчакваше.

— Значи, Смит, преди да се залюби с Шелби Коул, се увърташе около дъщерята на Рамон.

— Бианка?

— Да.

— И…? — вметна Катрин.

Патси отзвуча, а цигареният дим като че се сгъсти.

— На Рамон никак не му допадна, че е трампил дъщеря му с Шелби Коул.

Рос отпи голяма глътка от бирата си и се намръщи.

— Естебан беше много избухлив. Ако не ми вярвате, питайте хората от града.

Катрин вече знаеше, че е така. Калеб Суогърт бе нарекъл Рамон Естебан твърдоглав мексиканец, а и останалите, които беше интервюирала, явно бяха на същото мнение, макар да не го изразяваха гласно.

— Значи Невада Смит и Шелби Коул са били любовници по времето, когато Рамон е бил убит?

Рос присви очи:

— Да.

Катрин бързо направи връзката и разбра, че Невада Смит е бащата на детето на Шелби. Нима това не беше интересно? Същият мъж, когото Рос се опитваше да изкара убиец, този, който беше разследвал случая Естебан, се оказа и баща на дъщерята на Шелби.

— Става все по-любопитно и по-любопитно — промърмори тя и отпи от колата си. — Имате ли някакви доказателства?

— Не повече, отколкото имаше той, когато ме изпрати в затвора.

— Чакайте малко — пратил ви е в затвора? Да не би да искате да кажете, че ви е натопил?

— Тълкувайте го, както искате. — Рос допи бирата си и кимна на Люси да му донесе още една. — Е, ще сключим ли сделка или не? — Наведе се напред. Лактите му бяха върху масата. — Няма да си кажа майчиното мляко, без да съм сигурен, че ще ми платите. Поне толкова, колкото бяхте обещали на Калеб Суогърт.

Маккалъм примигна, а Катрин си помисли, че той всъщност не изглежда никак зле. Наистина бе облечен като скитник — износена фланела, стари дънки и скъсани обувки, но не това беше, което го правеше отблъскващ. Не. Нещото, което му пречеше да е красив, не бяха и чертите му, а неговото странно, зловещо излъчване.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Катрин. — Какъв е телефонният ви номер? Ще ви се обадя.

Рос се усмихна — бавно, зловещо:

— Нямам телефон, но не се притеснявай, скъпа. Аз ще те потърся отново. — Той й намигна и Катрин усети как я побиват тръпки.

— Добре — кимна тя, извади портмонето си и остави двадесетдоларова банкнота на масата. Пръстите й докоснаха малкия пистолет и журналистката се почуди дали би имала куража да го използва. — В такъв случай, доскоро.

Опита се да му се усмихне, но когато излизаше от бара, чувстваше краката си омекнали.

Беше абсолютно уверена, че Маккалъм е трябвало да си остане зад решетките.