Кори Макфаден
Среднощна заблуда (7)

Седма глава

Седмица след пристигането си в Лондон Мод вече имаше прилична работа, но все още не се чувстваше напълно щастлива и спокойна. Единствената й утеха бе, че почти не се виждаше с графа, защото в противен случай имаше опасност той да я познае, особено сега, когато ходеше чиста и спретната. Изглежда, лъжливата външност на момче й отиваше много. Мод предполагаше, че някои момичета биха се обидили, ако толкова лесно минаваха за момчета, но за разлика от тях, тя страшно се радваше на успеха, с който заблуждаваше хората за самоличността си. Освен това продължаваше да стяга бюста си с кърпа, умело прикривайки женствените си форми. Мисис Формби й бе дала два комплекта чисти дрехи — добре ушити панталони, ризи и чорапи. Мод не получи ливрея, тъй като нямаше да й се налага лично да обслужва графа и неговите гости. Спеше сама в малката таванска стаичка, необезпокоявана от никого, но въпреки това се притесняваше, че вратата й не се заключваше. Но в крайна сметка вратите на общите прислужници никога не се заключваха отвътре.

В момента Мод изпълняваше длъжността „момче за всичко“. Щом се появеше някаква непредвидена работа, винаги я възлагаха на нея. Мисис Формби никога не контактуваше лично с нея, но тя имаше усещането, че строгата икономка е доволна от усърдието й. Разбира се, Мод полагаше усилия да бъде внимателна, полезна и изпълнителна. Силно беше изненадана от радушния прием на слугите в дома. Бе очаквала да се сблъска с известна неприязън или поне с обичайното снизходително отношение на прислужниците, израснали в града, към техните събратя от провинцията, но като цяло персоналът се държеше доста любезно с нея. Лакеите и камериерите не й обръщаха никакво внимание, както подобаваше на положението им в дома, но по-младите слуги се отнасяха приятелски към нея и й помагаха да свикне с работата. Мод смяташе, че е по-добре да се притичва на помощ там, където се нуждаят от нея, затова никога не мърмореше, не клинчеше и не клюкарстваше.

Любимото й занимание бяха конете. При тях се чувстваше най-спокойна, защото животните не се интересуваха дали е момче или момиче, слуга или господар. Така или иначе тя бе прекарала по-голяма част от детството си в конюшнята на имението си, далеч от неприятната компания на Клер и Амелия. Конете никога не й бяха създавали проблеми. Беше родена за коняр — яздеше така, сякаш беше родена на седло. Що се отнася до грижите за конете, Мод бе ринала тор наравно с Джо.

Чудесно разбираше езика на тези красиви животни, а за нея нямаше недостойна работа. Мод изпитваше вродена привързаност към грациозните и силни коне. Изобщо не се боеше от тях и ги обграждаше с голяма любов.

Никой в Ромни Манор не бе предупредил стария коняр и Джо, че тази мръсна работа не приляга никак на младата господарка на имението. Всъщност старият коняр прекрасно си спомняше бащата на Мод, своя покоен господар, и много беше натъжен от занемареността и разрухата, „шестващи при режима на новата господарка“, както често обичаше да споделя с Мод и Джо. Напук на всички аристократични порядки, старецът с радост бе приемал Мод в конюшнята и лека-полека я бе научил на много неща.

Старият Фредерик беше жива енциклопедия по въпросите за отглеждането на конете и грижите по тях и Мод го слушаше в захлас. Искаше й се другите двама помощници в конюшнята да внимават повече. Те бяха големи немирници, които надве-натри претупваха по-неприятните си задължения, но много обичаха конете и никога не се отнасяха зле към тях. Двамата харесваха Мод, но това беше естествено, тъй като тя често довършваше небрежно свършената от тях работа.

Мод прекарваше все повече време в конюшните на графа. Двамата със стария Фредерик се разбираха доста добре, имайки предвид колко свадлив беше той. Тя все още помагаше в кухнята следобед при приготвянето на вечерята и от време на време я пращаха да напазарува някои неща.

Въпреки това Мод не гледаше на престоя си в дома на графа като на нещо постоянно. Би било твърде рисковано да остане тук повече време. Не се боеше, че Радфорд може да я изпрати в имението си извън града, тъй като там персоналът му беше пълен, а той никога не затваряше къщата в Лондон, дори и след края на сезона. Все пак някой ден неминуемо щеше да се натъкне на Радфорд и тя се ужасяваше от момента, в който погледите им щяха да се срещнат.

Една сутрин мисис Формби извика Мод и й подаде малък пакет.

— Трябва да предадеш това на лейди Ектън още тази сутрин. Тя живее на няколко пресечки от Ръсел Скуеър. Фредерик ще ти обясни как да стигнеш дотам. А сега побързай. На един граф не приляга да закъснява с отговорите си.

Мод хукна към конюшнята, където Фредерик й обясни как да стигне до лейди Ектън. После тичешком прекоси двора и излезе на улицата, както бе сторила още първата сутрин от престоя си тук. Едва когато измина няколко пресечки, осъзна, че се намира близо до малката алея, която водеше към къщата на херцога, при когото живееше Еди. Удаваше й се прекрасна възможност да го види. Промъквайки се незабелязано покрай алеята към херцогския дом, Мод сви към конюшнята, където работеше Еди.

Смяташе, че е достатъчно да почука на задната врата и да попита за него. Въпреки това не трябваше да рискува да навлече неприятности на Еди, имайки предвид колко ужасен беше господарят му.

Но късметът се усмихна на Мод. Близо до конюшнята тя зърна Роб. Спря се на края на алеята и му махна с ръка.

— Хей, Майк? Ти ли си това? Не се надявахме да те видим отново. Еди ми каза как оная, дето си искал да офейкаш от нея, те е набарала. Решихме, че са те замъкнали обратно на село.

— Слава богу, оставиха ме тук. Искам да видя Еди. Той тук ли е? Но, знаеш ли, не искам да му създавам неприятности.

— Ей сега ще го повикам. Трябва да е някъде вътре. Никой няма да му се кара, ако говори за малко с теб. Херцогът още спи. Ей сега ще се върна.

Мод зачака, но само след минута видя Еди, който забързано вървеше към нея.

— Каква изненада! Смятах, че оная лошотия те е пребила от бой и никога повече няма да те видя. Как успя да се върнеш?

— Не съм заминавал никъде. Моята господарка ме освободи и вече започнах работа при граф Радфорд, на няколко пресечки оттук.

— Чувал съм за него. Моят господар го ненавижда, но той ненавижда всички. Е, как е при графа?

— Бива. Не обслужвам лично графа…

— По-добре — прекъсна я Еди. — Тия богаташи са готови всеки момент да те замерят с някой ботуш само защото си в стаята им, когато не искат никой да им се мярка пред очите.

— Не ми изглежда такъв човек — заяви Мод в желанието си да бъде честна. С изненада беше разбрала, че слугите на графа са страшно привързани към господаря си и са много доволни от работата при него. — Въпреки това скоро може би ще си потърся работа другаде. Надявам се да ми даде препоръчителни писма, преди старата ми господарка да се върне. Както казват хората: „Далеч от погледа, далеч от сърцето“. — Мод усмихнато изгледа двете момчета. — Ще се ослушвате ли за някаква работа за мен?

— Естествено. Все пак е по-добре да не почваш при нас. Херцогът е много груб с новодошлите, особено с младите момчета.

— В такъв случай не искам да започвам работа тук. Но ако чуете нещо за друго място…

— Какво ще кажеш да изиграем някоя и друга игра на карти една вечер? Всяка сряда се събираме на карти в конюшнята. — Еди се усмихна предизвикателно. — Нямам нищо против да ти обера първите няколко надници.

— На твое място нямаше да бъда толкова самоуверен. Разбирам от карти. Но надали ще успея да изляза. Работя и вечер.

— И ние сме заети вечерта, селяче. Просто се скатаваме взаимно. Всички слуги го правят. Измъкни се, когато нямат нужда от теб, а ако закъснееш, можеш да спиш тук, в конюшнята, фасулска работа, както виждаш. Всеки го прави.

— Може да намина някой ден. На драго сърце ще ви обера парите. Но първо трябва да опозная по-добре новия си дом. Не ми се иска да ме хванат точно сега.

— Добре си решил. Ако другите слуги на графа те харесват, ще те прикрият, стига да не са страхливци. Познавам някои от тях. Големи подмазвачи са. Трябва да се пазиш от такива хора.

— Досега не съм попадал на такива. Вижте какво, трябва да занеса едно нещо, тъй че ще тръгвам. Ще ви се обадя пак някой път, може и да поиграем карти. И да ми търсите някаква работа, чувате ли? — Мод тръгна, махайки им с ръка за довиждане.

— Добре, ела някоя вечер, но гледай да е по-късно. Ще те чакаме. — Еди също й махна с ръка, след което двамата с Роб се запътиха обратно към конюшнята.

Мод си мислеше, че би било забавно някой път да поиграе карти с момчетата. Чичо й Джеймс я беше научил на доста номера, които щяха да поизпотят тези гражданчета. Но първо трябваше да измисли как да се измъкне незабелязано от дома на графа. Не й се искаше да се разправя с мисис Формби, ако я хванеха в провинение.

Мод ускори крачка, за да стигне навреме у лейди Ектън. Не беше чак толкова лошо да бъде разносвач в порядъчен лондонски дом. Макар вече да не беше мис Мод Ромни от Ромни Манор, то поне никой не я унижаваше и заплашваше. А това наистина бе за предпочитане.