Кори Макфаден
Среднощна заблуда (13)

Тринадесета глава

Нито един от скромните вечерни приеми, на които Мод бе присъствала в съседните на Ромни Манор имения, не можеше да се сравнява с гледката, разкрила се пред очите й в известния клуб „Уайт“. Отвън сградата имаше внушителен вид, напомнящ за натруфения стил рококо със своите колони, плетеници от сложна резба и масивна входна врата от инкрустиран махагон, от двете страни на която стояха лакеи в ливреи. При вида им Мод мислено благослови мисис Формби, задето бе настояла да се облече в официална ливрея. Ако беше дошла с делничните си дрехи, веднага щеше да се набие на очи.

Сбърчил красивото си лице от несъществуваща болка, граф Радфорд влезе, накуцвайки, през вратата с дебело превързан десен крак, подпирайки се на гравирания си бастун от слонова кост и на младия си придружител. Беше принуден да спре, когато шумна група от самодоволни контета, които се навъртаха близо до входа, за да оглеждат и да бъдат оглеждани, се скупчи около него, охкайки и ахкайки над превързания му крак.

Мод стоеше до Радфорд, но очите й шареха наоколо. От гипсовите орнаменти по тавана до колоните с канелюри, издигащи се насред стаята, цялото обзавеждане излъчваше разкош и великолепие, от които на човек можеше да му се завие свят. До стените бяха наредени изящни канапета, щедро тапицирани с красив пъстроцветен брокат. Само по-възрастните членове на клуба се възползваха от тези места, тъй като не бяха удобни за разговори в по-широк кръг. Сервитьори в ливреи сновяха напред-назад като елегантни духове и разнасяха лъскави подноси с кристални чаши, пълни с уиски или бренди, които блестяха от отразената в тях светлина от големите кристални полилеи над главите им. Навсякъде в залата се носеше тих мъжки шепот, нарушаван от време на време от нечий пронизителен смях, долитащ от една или друга от образувалите се групички.

Мод едва не ахна при вида на посетителите. В нито един бален салон с танцуващи дами не можеше да се види такова разнообразие от цветове. Атлазите, коприните, жабата, дантелите и лъскавите брокати се сливаха в ярка пъстроцветна картина. По-възрастните мъже носеха големи напудрени перуки, изкуствени бенки и грим. Мод се зарадва, че Радфорд не се труфеше с такива глупости — никой от младите мъже вече не носеше перука и не си пудреше косата. И макар че в мъжката мода в светското общество постепенно навлизаха по-убитите цветове, изглежда, повечето от редовните посетители на „Уайт“ си нямаха ни най-малка представа за това.

— Кога най-после ще престанеш да зяпаш, Рамзи, бих искал да ме придружиш до залите в дъното — кисело заяви Радфорд.

— Да, милорд. Съжалявам, милорд.

Мод го хвана за ръката и двамата продължиха, куцукайки, напред. Тя беше огорчена от себе си, задето се бе отплеснала, а и не беше съвсем сигурна дали графът се правеше на раздразнен, каквато бе ролята му, или наистина бе направила една от онези погрешни стъпки, от които толкова много се страхуваше.

Бавно напредваха през преддверията, които водеха до игралните зали в дъното на етажа. Отвсякъде се сипеха поздрави към младия граф. Изглежда, той беше много известен в светските кръгове, но Мод се зарадва, че познатите му са предимно сред по-скромно облечените членове на клуба, а не сред натруфените и лицемерни контета.

Най-накрая двамата стигнаха до стаята, към която графът се беше устремил. Преди да влязат вътре, те се спряха и Радфорд хвърли бегъл поглед на посетителите в нея.

— Ето го и него, момче, облечен е в зелено, ей там, до прозореца — прошепна графът. — Това е Сомсби. Проклет да съм, ако в момента не разговаря с младия Боучъмп.

Мод погледна крадешком към прозореца.

— Хайде да се приближим до тях. И не се учудвай от сцената, която ще ти направя.

Мод се зарадва на предупреждението. Само след минута Мод и Радфорд стигнаха до двамата мъже и графът сърдечно поздрави новия маркиз.

— Е, Боучъмп, виждам, че сте говорили сериозно на онзи прием, когато казахте, че ще бъдете тук тази вечер. По дяволите, Рамзи! Внимавай с крака ми! — Радфорд изгледа гневно безпомощния си придружител, след което отново се обърна към двамата благородници и измърмори: — Непохватен глупак! Тази подагра ме влудява, но не можех да издържа да остана още вкъщи. Грипът ни направи отшелници. Ваша Светлост. — Радфорд кимна в посока към херцога. — Надявам се, че сте добре?

— Разбира се. Никога не боледувам — надменно отвърна Сомсби.

Той тъкмо уговаряше младия Боучъмп да играе с него и усети, че беше прекъснат в много важен момент.

— Какво ще кажете за едни карти, господа? — любезно попита Радфорд.

— Прекрасна идея!

— Съгласен съм.

— Добре, тогава да намерим четвърти — рече Радфорд. — А, тук е Джордж Уилмот. Обикновено издържа една-две игри. — Радфорд махна на Уилмот, при което въпросният джентълмен отвърна на поздрава му и се запъти към тях. После Радфорд с усмивка се обърна към Боучъмп: — Трябва да бъдете по-предпазлив с този стар мошеник — подхвърли графът, сочейки към Сомсби. — Доколкото си спомням, добър картоиграч е.

— Колко сте наивен, младежо! — засмя се Сомсби. Беше доволен, че Радфорд бе уредил играта вместо него. — Всеки знае, че много рядко се прибирам вкъщи с повече от шепа спечелени шилинга.

— С изключение на вечерите, в които ви спохожда изключителен късмет, не е ли така, Ваша Светлост? Май се е случвало няколко пъти.

Радфорд се забавляваше, за разлика от Мод.

— Виждам една свободна маса. Нека седнем, господа. Не мога да стоя дълго на тоя крак, а и имам нужда от малко уиски. — Радфорд направи знак на Мод да му помогне и тя пристъпи напред, за да го хване за ръката. — По-внимателно, глупак такъв. Причиняваш ми болка! — изсъска графът достатъчно високо, за да го чуе Сомсби, който вървеше точно зад него.

Въпреки всичко Мод се жегна от грубото обръщение на графа към нея и докато му помагаше да седне на масата, си мислеше как да му върне обидата.

— Най-сетне. — Радфорд се огледа за момент, сякаш търсеше Джордж, който се бе спрял до една маса и разговаряше с мъжете на нея. Когато и Сомсби седна, Радфорд се премести на мястото от лявата си страна. — Донеси ми една табуретка, Рамзи. Но да е мека. После ми донеси уиски. Аз умирам от болка, а твоето туткане хич не ми помага.

Измънквайки едно неясно „милорд“, Мод се запъти към стаята на прислугата. Графът й бе обяснил по-рано как може да намери табуретка и по какъв начин да разрежда питиетата му. Тя не срещна никакви спънки и се учуди на лекотата, с която успя да свърши всичко. Никой от другите прислужници не й обърна капка внимание. В техните очи тя беше просто още един нископлатен слуга, при това млад, достатъчно обиждан от благородниците.

Мод се върна на масата с табуретка под мишница и с малък поднос, на който крепеше кристална чаша, наглед пълна с уиски. Но само двамата с графа знаеха, че чашата съдържа съвсем малко уиски и много чай, налят скришом от една от плоските джобни бутилки, които Мод бе пъхнала под жакета си. „Да се задави дано! Ще ме нарича глупак!“ — ядно си помисли тя.

Джордж Уилмот бе седнал на масата в нейно отсъствие. Той беше приятен мъж, който, за разлика от повечето млади контета в залата, не беше облечен екстравагантно. Докато раздаваше картите, Уилмот укори Радфорд, задето още е ерген. Самият той току-що се бе оженил за млада симпатична жена със солиден годишен доход — факт, който за съжаление беше от значение за Джордж, чийто знатен произход не бе подплатен с пари. Независимо от това двамата бяха влюбени до уши един в друг, което забавляваше техните преситени от удоволствия познати.

Мод остави чашата до лакътя на Радфорд, после се наведе да намести превързания му крак на табуретката. Междувременно тя внимаваше да я постави на място, откъдето щеше да й бъде удобно да наблюдава херцога, когато започне да раздава картите. Въпреки че се боеше от изхода на вечерта, Мод смяташе да изиграе безупречно своята роля.

— Дявол те взел, Рамзи! Опитай се да бъдеш по-внимателен. Не бъди толкова груб.

Графът отпи голяма глътка от питието си и се намръщи. Сомсби му се усмихна, сякаш му съчувстваше за глупавия прислужник.

— Не си спомням да сте имали подагра друг път, Радфорд. И никога не сте били толкова разглезен — подметна Уилмот и в гласа му се усещаше известно любопитство. — Този злочест Рамзи, когото толкова много ругаете, не е ли малко млад, за да го водите на такива места с вас? Между другото къде го намерихте? Има очи и дълги мигли като на момиче. С хубавец като него половината от прислужничките в кухнята и пералнята ви ще надуят коремите до лятото.

Мод се опита да не издаде стъписването си. „Очи като на момиче! О, боже! Дано не се прокраднат съмнения в главата му!“ Мод беше възмутена и от начина, по който мъжете разговаряха в отсъствието на дами. Като истински простаци. Но това никак не я изненадваше.

— О, той е твърде млад за такива неща, прав ли съм, момче? Даже брада не му е поникнала още. Вижте само как се изчерви. Обзалагам се, Уилмот, че току-що наранихте нежната душа на моя слуга.

Всички на масата се засмяха с глас на тази шега. Мод се ядоса, но нямаше как да им отвърне. Затова се наведе, преструвайки се, че намества крака на графа, само и само да не слуша смеха им. Едва се сдържа да не го ощипе от яд.

— Знаете ли, Радфорд, ако не сте доволен от момчето, при мен винаги има място за млад лакей. Нали знаете, едни си отиват, други идват. Толкова е трудно човек да намери добри слуги.

Сомсби се усмихна лицемерно, докато разперваше картите си под формата на ветрило, но на Радфорд не му убегна замисленото изражение на лицето на херцога.

— О, той ще се оправи, като го повъзпитам малко, Ваша Светлост. Израснал е на село. — Радфорд прие хладнокръвно намека на херцога и се престори, че разглежда внимателно ръката си, но вътрешно се опитваше да обуздае гнева си. Не искаше да мисли за извратеността на стария прелъстител.

Коленичила между двамата, Мод облекчено въздъхна, когато Радфорд отхвърли предложението на херцога — предложение, в сравнение с което бракът с братовчед й Джон изглеждаше направо привлекателен. Вече нямаше нищо против графа да я нарича „глупак“ и да я изрита надолу по стълбите за входа, стига да не я даде на херцог Сомсби.

В продължение на няколко часа на масата не се случи нищо особено. Сомсби играеше разсеяно, дърдореше непрестанно и се усмихваше глуповато, като от време на време разменяше по някоя и друга дума с минаващите покрай масата мъже — изглежда, мислеше за всичко друго, но не и за картите. Никой от четиримата играчи не беше спечелил или загубил много — на всички им вървеше еднакво. Мод продължи да носи „уиски“ на Радфорд и с насмешка посрещна заявлението на графа, че трябва да му помогне да отиде до тоалетната. За нейно облекчение, той влезе сам вътре.

— Между другото колко чай слагаш в тая помия, момче? — възнегодува графът, когато, накуцвайки, тръгнаха обратно към масата. — Едва успявам да я преглътна, а и хич не ми се иска да тичам на всеки час до тоалетната като стара бабичка!

Мод без малко не се изсмя, но вместо това изсумтя през носа си.

— Следващия път, когато херцогът ви попита за мен, спомнете си колко много се нуждаете от грижите ми, защото иначе ще ви оставя да седите там и да страдате.

— Никога няма да те оставя в ръцете на тоя стар пръч, момче. Полазват ме тръпки само като го видя. — Докато вървеше, графът шареше с поглед из стаята и любезно кимаше на познатите си. — С нетърпение очаквам края на тази вечер. Забеляза ли как ме гледа, когато пия? Горкият Боучъмп. Доста си пийна, но още му е твърде приятно, за да го осъзнае. Уилмот ще се оттегли скоро. Трябва да се върне вкъщи, за да спи с жена си. Изглежда, още не могат да се наситят един на друг.

Мод едва се сдържа да не възкликне. Никак не можеше да свикне с грубия език на мъжете. Но в интерес на истината, жените си говореха за същите неща. Те просто завоалираха приказките си в прилични думи, изтъквайки собствената си непорочност.

— Предполагам, че Негова Светлост ще започне да действа веднага щом Джордж си тръгне. Надали ще гледа на мен като на голяма пречка. Веднъж вече ме измами и оттогава гледам да не играя сериозно с него. Освен това сигурно си мисли, че съм пиян. Може да се опита да оскубе две птички, вместо една тази вечер.

— Струва ми се, че е скрил едно тесте карти в левия си ботуш, който е по-близо до мен, милорд. Най-отгоре между ботуша и крака има пролука, докато на другия крак липсва такава.

Мод продължи да подкрепя Радфорд, докато стигнаха до масата. Без да се поглеждат, те си шушнеха под носа:

— Браво, момче, много си наблюдателен. Извинявай, че се държа тъй грубо с теб. Исках да се увери, че съм силно раздразнен от болката в крака.

— Няма нищо, милорд. Разбирам ви напълно. Но да си призная, хич не ми е приятно да ме наричат глупак.

— Обиди ли се? Опасявах се, че може да стане така. Разбира се, че не си глупак, момче. Ще намеря някакъв начин да те възнаградя за търпението. Вече стигнахме. И запомни: твоята роля започва едва сега. Трябва да си отваряш очите на четири. По-добре ми донеси едно уиски, но внимавай с чая. Издържам на алкохол и ми трябва много, за да се напия.

Мод го погледна дяволито, преди да му помогне да седне.

— Още едно уиски, Рамзи — извика Радфорд, след като се настани добре. После се ухили глуповато и огледа партньорите си. — Облекчава болката. — Погледът му се спря на Уилмот: — Да си призная, Джордж, отдавна очаквах да се приберете вкъщи при малката си женичка и нали знаете… Все пак е младоженка. — Цинично се ухили на Сомсби, който му отвърна с презрителна усмивка.

Изненадан от обидата на своя добър приятел, Джордж не знаеше как да тълкува този намек. Предполагаше, че графът не е толкова груб да подмята неприлични неща за жена му. Все пак сметна, че това се дължи на болката и алкохола и реши да поговори сериозно с Радфорд рано следващата сутрин, докато още го държи махмурлукът. Уилмот любезно се оттегли, след като прибра малката си печалба.

— Е, аз не бързам да си ходя. Ами вие, Боучъмп? — попита Радфорд, заваляйки леко думите си. — Да поиграем още малко, а, Ваша Светлост?

Мод не можеше да повярва на ушите си. Ако не я беше предупредил за поведението си, тя наистина щеше да го помисли за изглупял пияница.

— С удоволствие, Радфорд. Може би късметът ще ми се усмихне сега, когато младият Уилмот си отиде. Досега щастието беше на негова страна — отбеляза Сомсби.

Мод гледаше как херцогът посяга към картите. Беше негов ред да раздава. Той започна съсредоточено да ги разбърква, при което езикът му се стрелна навън като на някоя пепелянка.

— О-ох! По дяволите, Рамзи, това нещо страшно боли! — Лицето на графа се сбърчи от болка. — Виж дали не можеш да поразхлабиш малко превръзките. Имам чувството, че кракът ми се подува, а е превързан толкова стегнато.

Мод клекна до табуретката и разсеяно започна да оправя превръзката. Макар да създаваше впечатлението, че се е навела над крака на графа, тя зорко следеше масата, която беше на едно ниво с очите й. Херцогът продължаваше да размесва картите, като през цялото време пускаше разни шегички. Той сложи тестето на масата, за да може Боучъмп да го разцепи, после взе двете половини и ги събра накуп. До този момент Мод не бе забелязала нищо подозрително в начина, по който херцогът боравеше с картите.

— Ха! Гледайте! Та това е старият Уедърфорд. Мислех, че е повален от грипа!

Сомсби въодушевено извика и лицемерно махна с дясната си ръка. Радфорд и Боучъмп надлежно се извърнаха към вратата, където креташе старият Уедърфорд, без да подозира за вълнението, предизвикано от появата му.

Изведнъж Мод забеляза измамата на херцога, когото не изпускаше от погледа си. В секундата, в която Радфорд и Боучъмп се обърнаха към новодошлия, Сомсби скри разбърканото тесте между краката си и мигновено пъхна вече свободната си лява ръка в левия ботуш, откъдето измъкна друго тесте карти. Той се намести леко, за да може първото тесте да се скрие напълно между бедрата му, след което хладнокръвно започна да раздава предварително нагласените карти.

В първия момент Мод се изненада как един толкова аматьорски трик можеше да бъде тъй сполучлив. Съмняваше се дали графът, който знаеше къде да гледа, беше забелязал нещо. Никой в залата не бе видял нищо — всеки съсредоточено играеше на своята маса или разговаряше с познатите си.

Възможно най-дискретно Мод написа с пръст „х“ на крака на графа — техният сигнал за подменено тесте. Радфорд й даде знак, че е разбрал сигнала, като сложи ръка на рамото й, сякаш се подпираше на нея, за да може да се настани по-удобно в стола си. Мод знаеше, че графът щеше да остави играта да продължи така, независимо от подмяната, тъй като загубите щяха да нараснат значително едва след няколко игри, а той се нуждаеше от повече доказателства, за да изобличи херцога.

Май щастието най-после се усмихна на Сомсби, помисли си Радфорд с ирония. На херцога му се бе паднала много силна ръка и той самодоволно се изсмя, когато с лекота спечели играта. Замаяният от алкохола Боучъмп великодушно бутна напред купчината от жетони и приятелски смигна. Радфорд не можа да се насили да се усмихне любезно, тъй като замислено гледаше своята чаша с уиски. Както бе предположил, момчето отново се беше престарало с чая…

— Господа, бихте ли ме извинили за момент? — Херцогът се усмихна с престорена любезност. — Имам нужда да се облекча.

Той стана и се запъти към тоалетната. Възползвайки се от краткото прекъсване, Боучъмп също стана и последва херцога.

— Добре — прошепна Радфорд на Мод. — Клекни долу и се преструвай, че оправяш крака ми. — После се наведе, правейки се, че й дава наставления за крака. — Как мислиш, дали излезе, за да подправи първото тесте? Не виждам и следа от картите. — Независимо че наблизо нямаше никой, Радфорд почти шепнеше.

— Май сте прав, милорд. Тестето не е на стола, където го скри. Предполагам, че в себе си има още една колода карти — най-вероятно в ризата си. Този цирк може да продължи дълго с две фалшиви тестета. Освен това обмислил е всичко толкова добре. Имам предвид празните приказки, докато прибира ръцете. При последното раздаване видях как пъхна два коза в ръкава си. Ще ви дам знак, когато го видя да ги изкарва оттам. Най-вероятно ще ги смени с две карти в някоя от следващите си ръце, когато няма да има възможност да раздава нагласено тесте. Сега за него е много по-лесно, тъй като останахте само трима и вече не играете вист. И след като не е необходимо да се раздава нова колода във всяка игра, той може да върти картите си, както желае.

Радфорд се усмихна съзаклятнически.

— Скоро ще прекратя този фарс. Нямам никакво намерение да го оставя да ни измъкне изпод носа цяло състояние, докато уликите срещу него се трупат. Ще му позволя още малко да ни мами, след което ще се чувствам въоръжен с достатъчно доказателства, за да го изоблича. А ти не забравяй обещанието си да избягаш, когато ти дам знак, момче.

— Милорд… — Мод го погледна умолително.

— Обещанието си е обещание, лудетино. Повярвай ми, херцогът не представлява никаква опасност за мен. Той няма да посмее да ме предизвика на дуел. Всички знаят, че съм отличен стрелец, а той няма да пожелае да се изложи на публичен скандал. Този път козовете са в мен. — Графът се усмихна, наслаждавайки се на мисълта за предстоящия сблъсък. — Вече се връщат. Май ще се наложи пак да те нахокам. Това взе да ми харесва.

Мод се подсмихна под масата, след което намусено стана. Радфорд също се изправи.

— Непохватен тъпак! — просъска графът достатъчно високо, за да го чуе херцогът, който тъкмо сядаше на мястото си.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви отърва от момчето, Радфорд? — попита Сомсби.

— Да, но после ще му дам да се разбере — изръмжа Радфорд и пресуши чашата си до дъно.

Мод следеше с интерес Сомсби, който взе тестето, оставено от него на масата, и започна да раздава. Това не беше колодата, размесена преди това от херцога, който дори не раздаде картите както трябва. Мод беше сигурна, че графът също забеляза това, макар Радфорд да се преструваше, че се интересува живо от разговора на Боучъмп с един младеж. Мод изобщо не се съмняваше, че двата коза от предишната ръка бяха най-отдолу.

Мод забеляза как херцогът без никакви проблеми пъхна най-долната карта от тестето в своята купчинка, докато Боучъмп продължаваше да надува главата на своя приятел с празни приказки, а Радфорд се правеше на пиян. Тя видя как следващата карта също изчезна в ръката на Сомсби и коленичи на пода, преструвайки се, че оправя крака на графа. Набързо изписа два кръга на панталона му, след което почувства тежката ръка на Радфорд върху рамото си в отговор на сигнала й. Мод нарисува още един кръг, когато трета карта от дъното изчезна в купчинката на херцога. От мястото си в момента тя виждаше масата като на длан, но очевидно Сомсби въобще не забелязваше какво прави слугата на графа, за да се страхува, че може да бъде разкрит.

— Стига, Рамзи, вече съм по-добре — измърмори Радфорд, щом раздаването завърши. — Донеси ми още едно уиски!

Когато Мод се върна с питието, Сомсби вече беше спечелил солидна сума. Радфорд я посрещна с мрачна усмивка. Не го свърташе на едно място от нетърпение.

Сомсби тъкмо прибираше жетоните си, дърдорейки развеселено за големия си късмет, когато Радфорд придърпа разпилените карти към себе си.

— Мисля, че е време да спрем този фарс, милорд — обърна се той към херцога. — Боучъмп, извинете ме, но искам да остана насаме със Сомсби. Може би някой ден пак ще поиграем карти заедно? — Графът събра тестето на купчинка и го сложи далеч от херцога, след което любезно се усмихна на Боучъмп, пренебрегвайки възмутените възклицания на Сомсби.

— Няма проблем, Радфорд. И бездруго късметът ми се изпари. — Младежът стана и весело махна с ръка. — Лорд Сомсби, моите поздравления за последните няколко ръце. Вие…

Боучъмп млъкна, изненадан от свирепия поглед, който херцогът беше отправил към графа. Радфорд направи знак на Боучъмп да си върви и любезно се усмихна, сякаш искаше да каже: „Хич да не ти пука“. Силно озадачен, младият благородник бавно тръгна към вратата.

— Какъв дявол ви кара да прекъсвате така играта, Радфорд! — Сомсби беше толкова бесен, че заваляше думите. — На мен тъкмо ми провървя. Ще уведомя управителния съвет на клуба за вас!

Радфорд се усмихна иронично.

— Искам да обсъдим именно вашия „късмет“, Ваша Светлост. Но смятам, че ще е по-добре да поговорим насаме за това. Настоявам да ме последвате в една от съседните стаи. — Графът понечи да се изправи.

— Няма да стане! Нямам какво да ви кажа. Абсолютно нищо! — Бял като платно и разтреперан от гняв, Сомсби стана и отмести назад стола си, но графът го хвана за дантелата на левия му ръкав.

— Но аз имам да ви казвам много неща, Ваша Светлост. Ако не ме последвате, ще вдигна скандал. — Със светкавична бързина Радфорд пъхна ръката си в ръкава на херцога и извади две карти — два попа.

— Какво правите? Как смеете! Откъде се появиха тези карти? Ако се опитвате да ме изкарате мошеник…

— Достатъчно! Ще дойдете с мен. Ако сте по-умен, ще вървите усмихнат до мен, за да не привлечем вниманието на околните. Не се страхувам за своята репутация. — Без да пуска ръката на херцога, Радфорд стана и го бутна напред. — Рамзи, би ли ме изчакал на входната врата?

Двамата благородници се запътиха към вратата. Сомсби погледна мрачно крака на Радфорд, забелязвайки, че графът вече не куца.

Пребледняла от страх, Мод ги изпрати с поглед. Едва се сдържа да не се затича след тях, но беше обещала да стои настрана, а намесата й надали щеше да помогне много. Както се очакваше от един изпълнителен слуга, Мод тръгна към входа на клуба, за да изчака господаря си.

 

 

Радфорд и Сомсби се изправиха един срещу друг в една малка стая, облицована с тъмна ламперия. Тя се използваше за задкулисен хазарт и графът я намери празна, както бе предположил.

Спокойно и много сдържано Радфорд обясни на Сомсби наблюденията си от изминалата вечер. Не спомена нито дума за Рамзи, за да накара херцога да си помисли, че самият той е забелязал подмените.

— Но това е абсурдно! — възнегодува Сомсби. — Ще поискам удовлетворение за нанесената ми обида. Вие не можете да докажете вашите обвинения!

Радфорд направи две големи крачки и се озова пред Сомсби, който уплашено се дръпна назад. Все пак графът бързо се наведе и пъхна ръката си в левия ботуш на херцога, измъквайки оттам едно тесте карти.

— Ето го моето доказателство, извратено копеле! — Радфорд хвърли картите в краката на херцога. — Може да отричате колкото си искате, но и двамата прекрасно знаем, че сте измамник. А що се отнася до дуела, с удоволствие бих ви прострелял в сърцето, макар това да не е достатъчно възмездие за злините, които сторихте на Адърли и Бромптън, а едва не измамихте и мен!

Сомсби пребледня и сериозно изгледа Радфорд. Графът се славеше с отличната си стрелба и херцогът съзнаваше, че щеше да загуби в един дуел с него. Сомсби дишаше учестено, претегляйки мислено шансовете си срещу този изключително опасен враг.

— Мога да ви предложа разрешение на вашата дилема, Ваша Светлост. — Радфорд смотолеви титлата на херцога. — Няма да ви убия и изоблича публично, но в замяна на това ще напуснете „Уайт“ и няма да членувате в никакъв друг игрален клуб. Повече никога няма да играете покер. Нито в Англия, нито на континента. Ще разбера, ако нарушите споразумението ни. И тогава ще ви убия. Не правя това заради вас, а за да запазя неопетнена честта на Адърли и Бромптън. Разбрахме ли се, Ваша Светлост?

Последва дълго мълчание, в което Сомсби обмисляше положението си. Радфорд го беше хванал натясно и не му оставяше друга възможност, освен да се съгласи.

— Приемам — престорено любезно изрече херцог Сомсби и леко се поклони. — Предполагам, че краткият ни неприятен разговор приключи?

— Изчезнете от погледа ми и никога повече не ми се мяркайте пред очите — процеди Радфорд през зъби.

Те се измериха с поглед, след което Сомсби сведе очи.

— Очаквам да подадете молбата си за напускане на клуба още утре сутринта — добави графът. — Ще проверя дали сте го сторили. Ако се окаже, че не сте, то тогава ще определя времето и мястото на нашия дуел. — Очите на Радфорд искряха от неприязън.

Хвърляйки свиреп поглед на графа, Сомсби се обърна и излезе от стаята. За момент Радфорд остана вторачен във вратата, но после тежко се отпусна в един стол, чувствайки как умората надделява над гнева му. Не беше добър артист и не можеше да повярва, че заедно с наивния му камериер бяха изиграли толкова добре ролите си. Преди да напусне стаята, в изражението на Сомсби се бе появило нещо животинско.

Независимо от всичко, графът се радваше, че тази неприятна история приключи. Не беше сигурен обаче дали не направи грешка, като пусна херцога толкова лесно. От друга страна, Радфорд съзнаваше, че беше преиграл. Отлично знаеше, че щеше да бъде невъзможно да докаже измамите на Сомсби без убедителни свидетели, а никой нямаше да повярва на един слуга, вместо на благородник. В такъв случай обвиненията на Радфорд щяха да бъдат неподплатени с доказателства, а Сомсби беше много влиятелен човек. Радфорд беше сигурен, че ще надвие херцога в един дуел, но прекрасно знаеше каква критика щеше да се изсипе върху него после от привържениците на Сомсби, които щяха да твърдят, че двубоят е бил неравностоен — силен млад мъж срещу един суетен възрастен благородник.

Радфорд покри лицето си с ръце и започна да разтрива слепоочията си. Едва сега осъзна голямата си умора.

— Милорд? — Шепнещ глас прекъсна мислите му.

— Не се ли разбрахме, че ще ме чакаш пред входната врата, момче? — Радфорд раздразнено вдигна глава, прикривайки радостта си от този спокоен приятелски глас.

— Съжалявам, милорд, наистина съжалявам. Но херцог Сомсби така профуча покрай мен, че реших да проверя дали не ви е убил.

— Тръгна ли си този мръсник?

— Да, милорд. Само преди минута. Видях как се качи в каретата си и потегли.

Радфорд въздъхна тежко и със затворени очи се облегна в стола си. Всичко беше приключило.

— Милорд? Какво стана?

— Заблудих го, момче. И измъкнах едно тесте карти от ботуша му. — Радфорд посочи към картите, разпилени на пода. — Негова Светлост няма да играе повече хазарт. Не прие с голяма радост тази новина, но в противен случай го очакваше дуел.

— И той прие? Значи няма да ви закача повече?

— Така мисля, момче. Той е в по-неизгодна позиция от мен. Ако го изоблича публично в измама, всички благородници ще го отбягват. Никой няма да го кани в дома си. Това ще бъде като проклятие, особено когато хората се досетят какво се е случило с Адърли и Бромптън.

— Искате ли да се върнете вкъщи, милорд? Да извикам ли каретата? — Мод изгаряше от нетърпение да се махнат по-бързо от това място, където от страх й се струваше, че тези силно гримирани надути контета, облечени в крещящи дрехи, бяха започнали да я дебнат заплашително като зловещи вампири.

— Да, момче, капнал съм от умора. Още не мога да се съвзема.

Графът замълча, закривайки лицето си с ръце. Мод се загледа в тъмната коса, изкушавайки се от мисълта да я погали, за да изличи болката и напрежението, насъбрали се у Радфорд. За радост опасността бе преминала и той беше в безопасност. Тя се усмихна вътрешно и нежно погледна наведената му глава, след което тихомълком излезе.

 

 

Двамата седяха умълчани в тъмнината. Добре смазаната карета подскачаше леко по павираните улици. Като слуга Мод трябваше да седи отвън на капрата заедно с Хобс, но графът я бе поканил вътре в тази мразовита зимна нощ.

— Помогни ми да сваля тези превръзки, момче, и да си обуя ботуша — рече Радфорд.

Мод коленичи до крака му и започна да развива бинта.

— Тази вечер се справи добре, момче, дори много добре — с уморен глас я похвали графът. — Сега, когато всичко свърши, започвам да се чувствам малко виновен, задето те въвлякох в тази история. Струва ми се, че в желанието си да се възползвам от твоите умения аз съзнателно останах сляп за съществуващата опасност. Нямам правото да рискувам живота на свой слуга, за да постигна целта си, колкото и благородна да е тя — на това ме учеше баща ми, когато бях дете. Съжалявам за егоизма, проявен от моя страна, независимо от успеха ни.

Мод потрепери. И преди беше чувала тези думи от него, но това беше толкова отдавна — тогава тя имаше вина, защото беше придумала Джо да стрелят с пищовите на дядо й, при което конят бе хвърлил младия Алмсуърт от седлото си.

— Милорд, за мен нямаше никаква опасност — отвърна тя със сведена глава, тъй като графът можеше да види на слабата светлина, че се е изчервила. — Но този зъл човек можеше да нарани вас. — После му помогна да нахлузи ботуша си — трудна задача за тясната карета.

Графът се засмя с глас:

— Между другото трябва да си поговорим за непристойното ти отношение към благородниците. Мисис Формби щеше да припадне на място, ако беше чула, че според теб херцогът говори „празни приказки“, както ми каза в „Уайт“. Да не говорим за това, че бил „зъл“ — направо щеше да умре от ужас.

Двамата се засмяха. Те стояха един до друг на удобната кожена седалка, почивайки си от дългата и напрегната вечер. Беше станало късно. След като помълчаха известно време, на Мод й се додряма. С мъка си наложи да не заспи, страхувайки се, че в съня си ще се облегне на рамото на графа, а това щеше да бъде много неприлично от страна на един камериер.

Изведнъж кочияшът нададе силен вик, след което каретата силно се наклони и спря. Със зашеметяваща скорост Радфорд сграбчи Мод и я тласна към пода, като извика: „Залегни!“, след което се хвърли напред, за да отвори вратата. Преди да успее обаче, някой блъсна вратата със замах. Едва забележим на фона на слабото улично осветление, отвън стоеше облечен в черно мъж, закрил долната част на лицето си с черна кърпа, от която се виждаха само очите му. В ръката си държеше голям пистолет.

Настъпи гробно мълчание, но тъмната фигура бързо се окопити, поклони се леко и дрезгаво рече „милорд“, след което насочи пистолета право в гърдите на Радфорд. Със силен писък Мод скочи, за да избие оръжието от ръката на нападателя. Долавяйки движението й с крайчеца на окото си, похитителят мигновено заби пистолета в гърдите й, при което Радфорд се хвърли напред, за да я сграбчи и издърпа назад. Нападателят го изпревари и изпразни пистолета, чийто изстрел отекна оглушително в малката карета. Мод почувства остра болка в лявата си половина. Но преди да се отпусне безчувствено в обятията на графа, тя забеляза едно нещо — очите на убиеца й бяха познати. Това бяха очите на Том, лакея на херцог Сомсби…

Хванал Майк с едната си ръка, Радфорд се опита да избие пистолета от нападателя. Въоръженият мъж се извъртя и ритна графа в гърдите с твърдия си ботуш, изръмжавайки от ярост. Радфорд и момчето паднаха назад. Похитителят се обърна и избяга в тъмнината.

— Хобс! Хобс! Чуваш ли ме? — провикна се Едуард. Не последва отговор. Размърда се предпазливо и внимателно положи Майк на седалката. — О, боже, не! — изстена той, когато ръката му напипа кръв.

Бързо разкъса жакета на ливреята и с облекчение видя, че раната е доста ниско под сърцето, но в твърде опасна близост до дробовете.

Радфорд коленичи и се зае да попие кръвта с парче от разкъсания жакет, като монотонно повтаряше: „Ще се оправиш, момче, ще се оправиш“. После съдра бялата памучна риза до кръста и смаяно се облещи на гледката, която се откри пред очите му. От шията до кръста момчето се беше увило в памучен плат, който в талията беше омотан на няколко пласта. Без да се замисля каква може да е причината за това необичайно облекло, Радфорд напипа края на плата и започна да го размотава, като внимателно повдигаше Майк, за да не засегне раната.

Когато развърза и последния пласт на памучния плат, Радфорд ахна от изумление. Каква зловеща шега беше това? Що за каприз от страна на съдбата? Смаян от гледката, той не можеше да повярва на очите си. Момиче. По-скоро жена, ако съдеше по малките, но закръглени и твърди гърди с розови зърна. Както беше коленичил, графът седна на пода на каретата, забравил за момент, че това момче — това момиче — е ранено и се нуждае от помощ.

Изведнъж се опомни и забеляза раната. Внимателно я докосна и с облекчение установи, че кръвта е понамаляла. Имаше причина да вярва, че куршумът е засегнал само гръдния кош. Изглежда, беше минал малко встрани и явно не бе засегнал жизненоважни органи. Графът се надяваше да намери куршума в някоя от възглавничките в каретата, ако решеше да го потърси.

— Кой си ти, момче? Майк… Рамзи? — прошепна Радфорд, докато внимателно бършеше кръвта по кожата й. — Обзалагам се, че тези имена не са истински. Откъде идваш и защо се маскира като момче в дома ми?

Все пак Едуард не можеше да отрече, че тази девойка беше спасила живота му, осуетявайки намерението на нападателя, насочил пистолет в гърдите му от няколко сантиметра. Което и да беше момичето, то го бе спасило, но сега лежеше в несвяст и тежеше на съвестта му. Радфорд погали бузата й, любувайки се на нежните черти на малкото й личице.

С дълбока въздишка графът покри гърдите на девойката с ризата и жакета й и се успокои от спирането на кръвта. За своя изненада, той се смути, сякаш бе сторил нещо нередно. За разлика от много благородници, никога не флиртуваше с прислужниците си. Която и да беше тази девойка, тя лежеше съвсем беззащитна пред него и той знаеше колко много щеше да се засрами, ако разбереше, че се бе любувал на прекрасния й бюст.

Пред графа възникна голям проблем. Не можеше просто да влезе в дома си и да заяви, че Майк всъщност е момиче. Каквато и да беше причината за нейната измама, той поне й дължеше възможността да обясни поведението си, преди да разкрие този маскарад.

Радфорд се взря за миг в лицето й, после се обърна и слезе от каретата, затваряйки вратата след себе си. Когато се качи на капрата, опасенията му се оказаха верни. Хобс лежеше проснат на едната си страна, а на лицето му се червенееше дълбока рана, която започваше от слепоочието. Макар и в безсъзнание, той дишаше равномерно. Облягайки ранения кочияш на себе си, Едуард взе поводите и пришпори конете по безлюдните улици на Лондон. Надяваше се по пътя да измисли някакъв изход от създалото се положение.