Майкъл Конъли
Град от кости (4)

4.

Тереза Корасон живееше в къща в средиземноморски стил, с кръгла алея с езерце пред входа. Преди осем години, по време на кратката си връзка с Бош, живееше в двустаен апартамент. Телевизионната известност беше платила за къщата и съответстващия й стил на живот. Нищо не беше останало у нея от жената, която имаше навика да му се изтърсва без предупреждение в полунощ, с бутилка евтино червено вино и касета с любим филм. Безскрупулно амбициозната жена, която тогава още не се беше научила да използва положението си за лично обогатяване.

Бош съзнаваше, че понастоящем й напомня за това, което е била и което е загубила, за да се сдобие с това, което притежава. Нищо чудно, че пътищата им се пресичаха рядко и през дълги интервали и носеха отпечатъка на напрежение като при неизбежно посещение при зъболекар.

Той паркира пред входа и слезе от колата с кутията за обувки и снимките. Докато заобикаляше колата, погледна към езерцето и видя тъмните сенки на рибите. Усмихна се — сети се за филма „Китайският квартал“ и колко често го бяха гледали, когато бяха още заедно. Спомни си колко много £ харесваше съдебният лекар — той носеше черна касапска престилка и нагъваше сандвич, докато режеше някой труп. Съмняваше се, че Корасон има все още същото чувство за хумор.

Лампата над тежката дървена врата светна и Корасон отвори още преди да е стигнал до нея. Беше облечена в свободни черни панталони и кремава блуза. Вероятно щеше да излиза за новогодишно парти. Погледът й мина покрай него, към таратайката, която караше.

— Давай да приключваме с това преди колата ти да ми е оклепала камъните с масло.

— Здрасти, Тереза.

— Това ли е? — Тя посочи кутията за обувки.

— Да.

Той й подаде снимките и отвори кутията. Беше очевидно, че не се предвиждаше покана за чаша новогодишно шампанско.

— Тук ли ще я гледаш?

— Нямам много време. Мислех, че ще дойдеш по-бързо. Кой некадърник ги е правил?

— Некадърникът съм аз.

— Нищо не мога да кажа. Имаш ли ръкавици?

Бош извади една латексова ръкавица от джоба на якето си и й я подаде. Взе снимките и ги пъхна във вътрешния джоб на якето си. Тя си сложи ръкавицата, бръкна в кутията, извади костта и я завъртя на светлината. Бош мълчеше. Усещаше парфюма й. Силен, както винаги — остатък от дните, когато тя прекарваше по-голямата част от времето си в залите за аутопсия.

Разглеждането продължи пет секунди, после тя върна костта в кутията.

— Човешка е.

— Сигурна ли си?

Тя му хвърли отровен поглед, докато махаше ръкавицата.

— Хумерус. Горната част на ръката. На около десетгодишно дете. Може вече и да не изпитваш уважение към способностите ми, Хари, но все още си ги имам.

После хвърли ръкавицата върху костта в кутията. Бош можеше да понесе словесните й атаки, но го подразни начинът, по който хвърли ръкавицата. Измъкна я от кутията, сети се за нещо и й я подаде пак.

— Мъжът, чието куче е намерило това, казва, че на костта имало фрактура. Зараснала фрактура. Искаш ли да хвърлиш един поглед и да кажеш дали…

— Не. Закъснявам. В момента ти трябва да знаеш дали костта е човешка. За което имаш потвърждение. По-нататъшен оглед ще се направи по-късно от съдебен лекар при подходящите условия. А сега наистина трябва да тръгвам. Ще дойда на мястото утре сутринта.

— Да, разбира се — каза Бош. — Приятно прекарване, Тереза.

Тя погледна настрани и скръсти ръце на гърдите си. Бош внимателно затвори кутията и тръгна към колата си. Чу как тежката врата се затвори зад гърба му.

На минаване покрай езерцето пак си спомни за филма и тихо произнесе последната реплика от него: „Стига де, Джейк, тук е Китайския квартал“.

Качи се в колата и подкара към къщи, с ръка върху кутията на седалката.