Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2002 by Hieronymus, Inc.

 

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ГРАД ОТ КОСТИ

Американска, първо издание

Превод Борислав Пенчев

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II, тел. 46 46 59, http://www.bard.bg

ISBN 954-585-342-5

История

  1. — Добавяне

16.

Бош стигна до квартал Венис[1] доста след полунощ. По малките улички покрай каналите, разбира се, беше немислимо да се намери място за паркиране. След десетминутно напразно обикаляне той паркира на доста голямо разстояние и се върна пеша.

Не всички мечтатели идват в Лос Анжелис, за да правят филми. Венис бе мечтата на човек на име Абът Кини. Преди сто години, тоест преди зората на Холивуд, Кини дошъл до блатата по крайбрежието на Атлантика и си представил множество канали с изгърбени мостове над тях и градски център в италиански архитектурен стил. Място, отдадено на общуването с културата и изкуствата. Намерението му било да го нарече Венеция на Америка.

Но както става с повечето мечтатели, дошли в Лос Анжелис, мечтата му не била всеобщо споделена и реализирана изцяло. Циници по природа, повечето финансисти и финансови авантюристи вложили парите си в по-малко величави проекти. На „Венеция на Америка“ било лепнато прозвището „Лудостта на Кини“.

Век по-късно обаче много от каналите и мостовете, отразяващи се във водите им, продължаваха да съществуват, докато скептиците отдавна се бяха превърнали в прах. На Бош му харесваше мисълта, че те са били надживени от Лудостта на Кини.

Отдавна не беше идвал до каналите, въпреки че известно време, след връщането си от Виетнам, беше живял тук, в бунгало заедно с още трима приятели от войната. След няколко години повечето бунгала бяха разрушени, за да се направи място за дву- и триетажни къщи за по милион долара и повече.

Джулия Брашър живееше в къща на пресечката на каналите Хауленд и Източен. Бош очакваше това да е от новите постройки, купена с парите от адвокатската фирма. Но се оказа, че се заблуждава. Ставаше дума за бунгало, облицовано с бели дъски. Входната врата гледаше към мястото на сливането на двата канала.

В бунгалото светеше. Беше късно, но не чак прекалено късно, особено за човек на смяна от три до единайсет, който едва ли си лягаше преди два през нощта.

Той се поколеба дали да почука. Преди да се появят съмненията му от последния час, отношението му към Брашър и разцъфтяващата им връзка беше изцяло положително. Сега имаше едно наум да е по-внимателен. Можеше да няма нищо гнило и все пак да се стигнеше до пълен провал при първата грешна стъпка.

Накрая вдигна ръка и потропа. Брашър отвори мигновено.

— Чудех се дали ще почукаш, или ще останеш отвън цяла нощ.

— Откъде знаеше, че съм отвън?

— Дъските скърцат, чух ги.

— Ами дойдох и чак след това си помислих, че може би е твърде късно. Трябваше първо да ти се обадя.

— Влизай. Проблем ли имаш?

Бош влезе, без да отговаря, и се огледа.

Дневната носеше непогрешимия аромат на плажен тип живот — с бамбуковите и ратанови мебели и дъската за сърф, подпряна в един от ъглите. Единственото изключение правеше коланът със служебното й оръжие, окачен на стената близо до вратата. Типична грешка на новобранец при избора на място, но Бош предположи, че това е от професионална гордост, а и като напомняне към приятелите, непринадлежащи към полицейския свят.

— Сядай — каза Брашър. — Имам отворено вино. Искаш ли?

Бош се замисли дали смесването на бира и вино няма да завърши с главоболие на другия ден, когато трябваше да е напълно съсредоточен.

— Червено е.

— Ами… съвсем малко.

— Трябва да си във форма утре ли?

— Аха.

Тя отиде до кухнята, а той се разположи на едно канапе и се огледа. Над бялата тухлена камина беше окачена риба — марлин. Цветовете й блестящо преливаха от синьо към черно, с добавки от бяло и жълто отстрани под хрилете. Препарираните риби не го притесняваха колкото препарираните животни, но все пак немърдащото й око го смущаваше.

— Ти ли улови това нещо? — извика той към кухнята.

— Да. Край нос Кабо. Отне ми три часа и половина да я измъкна от водата. — Тя се появи с две чаши. — Доста ме измори. — Брашър вдигна чаша първо към рибата, после към Бош. — Дръж яко.

Бош я погледна.

— Това е новата ми наздравица. Върви за всякакъв повод.

Тя седна на стола до канапето. Зад гърба й беше дъската за сърф — бяла, с нарисувана дъга по краищата. Къса.

— Значи и сърфираш по бурните вълни?

Брашър се усмихна.

— Опитвам се. Запалих се на Хаваите.

— Познаваш ли Джон Бъроус?

Тя поклати глава.

— На Хаваите е пълно с такива хора. На кой плаж ходи?

— Той е ченге, оттук. Работи в „Убийства“ на Тихоокеанското управление. Живее на крайбрежната улица. Не много далеч оттук. На дъската му е написано „Да защитава и да сърфира“[2].

Тя се засмя.

— Добре звучи, харесва ми. Ще дам дъската си да го изпишат и на нея. Джон Бъроус ли каза? Ще питам за него. — В гласа й имаше съвсем лека нотка на закачка.

— А може би не. — Бош се усмихна. Харесваше му начинът, по който го занасяше. Всичко му харесваше, когато беше с нея, и това го караше да се чувства още по-притеснен от причината на посещението си. Той сведе поглед към чашата си. — Ловувах цял ден. Предимно микрофилми.

— Видях те по новините тази вечер. Опитваш се да притиснеш този, който е малтретирал деца ли?

Бош отпи от виното си, за да има време да помисли. Тя беше отворила темата, сега той трябваше да се възползва много внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами нали си дал сведения на репортерката от досието му. Реших, че водиш някаква твоя игра. Като да го пържиш на по-силен огън. За да се разприказва. Струва ми се рисковано.

— Защо?

— Винаги е рисковано да се довериш на репортер. Знам го от адвокатстването си. И второ… и второ, не знаеш как ще реагира човек, когато тайните му престанат да бъдат тайни.

Бош я погледна, после поклати глава.

— Не съм й казвал нищо. Някой друг го е направил.

Очите й не издаваха нищо.

— Ще стане напечено — добави той. Пак никаква реакция освен учудено повдигане на вежди.

— Защо, ако не ти си дал информацията? Защо… — Тя спря, защото очевидно разбра къде е проблемът. В очите й се изписа разочарование. — О, Хари…

Той се опита да се измъкне по същия път.

— Какво? Не се притеснявай, нищо няма да ми се случи.

— Не съм аз, Хари. Затова ли дойде тук? Да провериш дали е заради мен? — Тя постави рязко чашата си на масичката и част от виното се разля. Нямаше смисъл да се правят опити за избягване на сблъсъка. Издънил се беше Бош.

— Виж, разбери, знаеха само четирима…

— И затова реши да дойдеш на шпионска акция и да разбереш дали не съм аз?

Тя замълча. Очевидно очакваше отговор. Бош събра сили само да кимне.

— Е, не съм аз. А сега мисля, че трябва да си тръгваш.

Бош остави чашата си и се изправи.

— Съжалявам. Издъних се. Мислех, че най-добрият начин да не разбърквам нещата помежду ни е да… — Той разпери безпомощно ръце — да изиграя шпионския вариант. Трябваше да знам и не исках това да застане между нас.

Мисля, че ако беше на мое място, щеше да разсъждаваш по същия начин.

Бош отвори вратата и погледна към нея.

— Съжалявам, Джулия. Благодаря за виното.

— Хари.

Тя се приближи до него и сграбчи реверите му с две ръце. После бавно го раздруса, като на забавен кадър. Постепенно в погледай се изписа, че е стигнала до решение.

— Ще го преживея — каза тя. — Поне така мисля. — Привлече го към себе си и го целуна силно и продължително, после го отблъсна и го пусна. — Или поне се надявам. Обади ми се утре.

Бош кимна и излезе. Брашър затвори вратата след него.

Той тръгна по тротоара покрай канала. Гледаше отраженията на къщите във водата. Двайсетина метра по-нататък, осветено само от луната, се виждаше и отражението на мост. Той се върна и се изкачи отново по стъпалата на къщата на Брашър. И отново се поколеба, и тя пак отвори.

— Нали помниш, че скърца?

Той кимна и тя зачака. Бош не беше сигурен как точно да каже това, което искаше. Накрая просто започна:

— Веднъж, в един от онези тунели, за които вече говорихме, се озовах лице срещу лице с някакъв мъж. Виетнамец. Черни дрехи, зацапано лице. За секунда просто гледахме, преди инстинктът ни да се задейства. И двамата вдигнахме оръжието си и стреляхме едновременно. После хукнахме в противоположни посоки. Бяхме уплашени до смърт и крещяхме от страх. — Спря за момент: виждаше случката повече като картина в съзнанието си, отколкото като конкретен спомен. — Както и да е, реших, че ме е ранил. Беше почти от упор, невъзможно за пропускане на целта. Стори ми се, че автоматът ми заяде или блокира. Рита-нето не беше по нормалния начин. Когато излязох, първата ми работа беше да се разгледам внимателно. Нямаше кръв, нито болка. Съблякох се гол и пак проверих. Нищо. Някак си не ме беше улучил. — Бош пристъпи и се облегна на стената под входната лампа. — Проверих автомата си за засечка и разбрах защо не ме е улучил. Куршумът му беше в цевта ми. Заедно с моя. Какви са шансовете да се случи такова нещо? Едно на милион? По-малко?

Ръката му се протегна като оръжие, насочено към нея и излизащо от сърцето му.

— Всъщност искам да ти кажа, че искам да знаеш, че знам какъв късметлия съм, че бях с теб тази вечер.

Обърна се и слезе по стъпалата.

Бележки

[1] Венеция (англ.) — Б. пр.

[2] Девизът на американската полиция е „Да защитава и да служи“ Б. пр.