Майкъл Конъли
Град от кости (22)

22.

Въпреки усилията си Бош пристигна във Венис с повече от половин час закъснение. Положението се усложни от безплодното търсене на място за паркиране. За щастие, закъснението му не беше основната грижа на Джулия Брашър, която се намираше в разгара на кухненските си занимания. Каза му да пусне някаква музика и да си налее вино от отворената бутилка върху масичката за кафе. Без да го прегръща или целува. Но все пак си личеше, че охлаждането е преминало. Изглежда, гафът от предишната вечер беше забравен.

Бош избра запис на живо от концерт на „Бил Евънс трио“ в Ню Йорк. Имаше този диск и прецени, че е подходящ за спокойна вечеря. Наля си вино, заразхожда се из стаята и я заразглежда.

Полицата на камината беше отрупана с малки снимки, на които не беше имал възможност да обърне внимание досега. Някои заемаха по-видно място от други. Не на всички бяха снимани хора. Имаше места, снимани най-вероятно по време на пътувания. Например снимка на вулкан, бълващ пушек и разтопена лава. Или друга, подводна, на озъбената паст на акула, която, изглежда, се беше засилила точно срещу камерата и снимащия. Забелязваха се и решетките на защитната клетка, в която бе фотографът, най-вероятно Джулия Брашър.

На следващата снимка Брашър беше в компанията на двама аборигени, застанали от двете й страни, нейде из австралийската пустош. Имаше и още снимки в най-различни екзотични местности, които Бош не можеше да познае от пръв поглед. На никоя от тях Джулия не гледаше в обектива. Очите й бяха или вперени в далечината или гледаха някой от спътниците й.

Като че ли скрита зад останалите, в позлатена рамка и по-малък формат, доста по-младата Джулия Брашър се мъдреше в компанията на по-възрастен от нея мъж. Бош вдигна снимката, за да я види по-добре. Бяха в ресторант или на сватба. Джулия беше в бежова официална рокля с дълбоко изрязано деколте. Мъжът носеше фрак.

— Знаеш ли, че в Япония го смятат за бог? — провикна се Джулия от кухнята.

Бош сложи снимката на мястото й и отиде в кухнята. Днес Джулия беше с разпусната коса и той се зачуди така ли му харесва повече, или когато я е прибрала.

— Бил Еванс ли?

— Да. Всички радиостанции излъчваха само неговата музика.

— Не ми казвай, че си била и в Япония.

— Почти два месеца. Невероятна страна.

Доколкото Бош можеше да прецени, тя готвеше ризото с пиле и аспержи.

— Много вкусно мирише.

— Благодаря. Надявам се и да стане вкусно.

— И от какво си мислеше, че бягаш?

Тя го погледна през рамо.

— Какво?

— Пътуванията ти. Бягството от фирмата на татко, за да плуваш с акули и да скачаш във вулкани. От стареца ли избяга, или от фирмата му?

— Ами ако съм бягала не от, а към нещо?

— Към мъжа с фрака?

— Хари, свали си пищова и значката. Лично аз винаги го правя, когато вляза вкъщи.

— Извинявай.

Той застана зад нея и започна да разтрива врата й. Тя не възрази. Бош скоро усети как мускулите й се отпускат. Забеляза празната й чаша върху бар-плота и каза:

— Чакай малко.

Донесе бутилката, напълни чашата й и я подаде. Чукнаха се.

— За бягането — каза Брашър. — Дали от или към нещо. Няма значение.

— Какво стана с „дръж яко“?

— И за него.

— А също и за прошката и одобряването.

Бош отново почна да масажира врата й.

— Знаеш ли, цяла нощ мислех за историята ти — каза тя.

— За историята ми?

— За тунела и куршума.

— И?

— Нищо. — Тя сви рамене. — Удивителна е.

— След този ден вече не ме беше страх от тъмнината.

Сигурен бях, че няма да ми се случи нищо. Не мога да обясня защо. Което е глупаво, защото гаранции не може да има. Станах безразсъден. Което не е добре, защото ако свикнеш да си играеш с огъня, все някога ще се изгориш.

— Лекция ли ми изнасяш, Хари? Да не искаш да влезеш в ролята на обучаващ офицер?

— Не. Вече си оставих оръжието и значката до вратата.

— Добре тогава.

Тя се обърна към него и го целуна. После се отдръпна.

— Знаеш ли кое му е хубавото на ризотото? Може да го оставим във фурната, колкото си искаме.

По-късно, след като се бяха любили, Бош стана от леглото и отиде в дневната. Тя извика след него да усили фурната. Той се върна — носеше малката снимка в позлатена рамка. Легна и включи нощната лампа.

— Хари, какво правиш? Пусна ли фурната?

— Да. Кой е този мъж?

— Защо?

— Искам да знам.

— Лично е.

— Ясно ми е. Но можеш да ми разкажеш.

Тя се опита да вземе снимката, но Бош я дръпна.

— Той ли е голямата любов? Разби ти сърцето и те прогони?

— Хари, нали си свали значката.

— Да. И дрехите също.

Тя се усмихна.

— Нищо не казвам.

Лежеше по гръб, с глава на възглавницата. Бош остави снимката на нощното шкафче, прегърна я и я притисна към себе си.

— Искаш ли да си споделим тайните? На мен една и съща жена ми разби сърцето два пъти. И знаеш ли какво? Дълго държах снимката й в стаята си. После, на една Нова година, реших, че достатъчно съм я гледал, и я махнах. После ме повикаха по радиостанцията и срещнах теб…

Тя го изгледа, сякаш да открие неискреност, изписана на лицето му.

— Да — каза накрая. — Той разби сърцето ми.

— Кой е този гадняр?!

Тя се разсмя.

— Хари, ти какво си? Моят рицар-защитник ли? — Надигна се на възглавницата, откривайки гърдите си. — Работеше във фирмата. Бях наистина много влюбена — направо до уши. И тогава… тогава той реши да сложи край. И да ме предаде, като разкаже тайните ми на баща ми.

— Какви тайни?

— Това никога вече няма да кажа на мъж.

— От къде е снимката?

— На някакво фирмено мероприятие — може би новогодишен банкет, не помня. Често ги организират.

Бош се наведе и я целуна по корема.

— Не можех да остана на едно и също място с него. Затова напуснах и казах, че искам да пътувам. Баща ми помисли, че съм в криза, защото тъкмо навършвах трийсет. Отидох първо в Австралия — възможно най-отдалеченото място.

Бош подпъхна две възглавници зад гърба си, после я при-тегли към гърдите си и целуна косата й.

— Имах много пари и нямаше от какво да се притеснявам. Пътувах непрекъснато, хващах се да работя на най-странни места, когато ми дойдеше желание за работа. Не се прибрах почти четири години. Когато се върнах, веднага влязох в академията. Просто си се разхождах по улицата и видях центъра за набиране на полицейски кандидати. Взех си листовка… и после нещата се развиха много бързо.

— Историята ти показва доста импулсивен и вероятно безразсъден процес на взимане на решения. Как си минала през първоначалното сито?

Тя се засмя.

— Ами напоследък се хвърлят много усилия за така наречените „зрели“ жени — кандидатки за академията. За оглаждане на острите тестостеронови ръбове в отдела. — Брашър се притисна към слабините му, за да илюстрира казаното. — И като споменах тестостерон, не ми разказа как мина днес при старата кримка.

Бош отговори само с изръмжаване.

— Веднъж Ървинг дойде да говори пред класа ни за моралната отговорност при носенето на полицейската значка — продължи тя. — При положение че нямаше човек, на когото да не е известно, че на шестия етаж се правят повече сделки, отколкото са дните в годината. Този, който ни наставляваше, всъщност беше въплъщение на комбинатор. Порнографията беше пълна.

Двамата замълчаха.

— Невероятно е — каза Брашър. — След толкова години в земята тия кости решиха да изплуват, като някакъв призрак.

— Цял град от кости е. И всичките чакат реда си да се покажат. Но не ми се говори сега нито за кости, нито за Ървинг, нито за нищо, свързано с тях.

— А какво ти се ще тогава?

Той не отговори. Брашър се обърна към него и го натисна да легне по гръб.

— Какво ще кажеш, ако една зряла жена се опита да ти изглади поне един остър ръб?

Беше му невъзможно да не се усмихне.