Трейси Синклеър
Коледна целувка (1)

Първа глава

— Сандвичите май няма да стигнат — отбеляза Сара Блейк и огледа критично масата. На нея имаше какво ли не. До големите чинии със сандвичи стърчаха купи с фъстъци и чипс, а между тях се разполагаха табли със сладки и многослойни торти.

Кристи Блейк погледна към леля си с обич. Откакто бе дошла да живее в Скай Ранч, ежегодният ден за гости бе традиция по Коледа. Поканите бяха устни, така че не знаеха колко хора ще дойдат. Всеки, на когото късметът бе изневерил, бе добре дошъл и сам, и с другари или съседи.

Неведнъж приятели съветваха двете жени да внимават с посещенията на непознати хора, ала през последните пет години Сара Блейк се доверяваше на собствените си чувства. Досега не бяха я лъгали.

— Не сме оставали без сандвичи, а ако свършат, ще направя още — обеща Кристи.

— И половината гости ще те последват в кухнята — отговори сухо Сара, като погледна сияещото лице на племенницата си.

Когато се пренесе при единствената сестра на баща си след трагичната му гибел, Кристи бе мило девойче, все още дете. Бог я бе надарил с нежни черти, копринена руса коса и сини очи. Постепенно тя се превърна в умопомрачително светло и дългокрако създание. Никой не разбираше защо толкова красива млада жена продължава да живее в малкото градче Пайн Гроув, сгушено в планините на Северна Калифорния.

— Ето, вече идват! — обяви Сара, като чу звънеца на вратата.

От този момент хората пристигаха непрекъснато. Кристи ту отваряше вратата, ту кръжеше сред гостите. Скоро стаите се изпълниха с весел глъч и празнично настроение.

 

 

Красивото лице на Мат Дестри съвсем не отразяваше веселието на настъпващите празници. Навъсен, той следеше виещия се планински път през стъклото на своя спортен ягуар. Снегът се спускаше като дантелена завеса и видимостта бе нищожна. Зимният курорт Скуо Вали, крайната цел на пътуването му, обикновено бе на четири часа път с кола от Сан Франциско. Но при тези условия не се знаеше кога щеше да стигне.

Беше му мъчно за себе си, толкова самотен на Бъдни вечер. Не го успокояваше и мисълта, че бе отказал няколко покани. А като помисли, че на никого не идва наум да му съчувства, ставаше още по-неприятно. Макар да знаеше, че така трябва да бъде — светът го приемаше като човек, който има всичко.

Електронната компания, която бе създал в един гараж, сега бе една от най-големите в отрасъла. На тридесет и три години той вече бе милионер с всички атрибути на успеха — апартамент на последния етаж с гледка към моста Голдън Гейт, луксозни офиси, които заемаха цял етаж в Трансамерика Билдинг, членство в най-добрите клубове. А жените, с които се появяваше, неизменно бяха най-изисканите.

Но защо се чувстваше така вътрешно неудовлетворен? Може би, защото напоследък всеки срещнат все искаше нещо от него. И мъже, и жени. Още щом узнаеха, че е президент на компанията „Компютренд“, се появяваше цял списък неща, които очакваха да получат от него. Сякаш беше невъзможно до го приемат като обикновен човек.

Заслепяваща светлина от огледалото сложи край на тъжните му мисли. Като изневиделица се бе появил един пикап. Скоростта му бе опасна даже за слънчев летен ден. А в тази снежна нощ такава скорост бе равносилна на самоубийство. Мат не можеше да повярва, но пикапът започна изпреварване тъкмо пред остър завой без видимост.

Всичко се случи мигновено. Внезапно иззад завоя, точно срещу пикапа, изскочи кола. Мат изви рязко надясно, за да може пикапът да се прибере в своето платно. Ягуарът се плъзна и изскочи от шосето. С огромни усилия Мат опитваше да запази контрол и да избегне сблъсъка с огромните борове, увиснали под тежестта на снега. Чу се стържещият звук на невидими камъни и колата рязко спря.

Мат остана дълго неподвижен зад кормилото. Тези пияници в пикапа можеха да убият пътниците и в трите коли! Уморен, той се протегна, за да съживи вдървените мускули на тялото си и слезе от колата.

Силният студ незабавно проникна през тънките му дрехи. Не смяташе да спира и бе облечен в джинси, тениска и леко яке. Нямаше да издържи дълго на студа в очакване на минаваща кола, а неговата не се виждаше зад заснежените дървета. Единствената надежда бе да намери някаква къща в този забравен от Бога пущинак. Мат стисна мрачно устни, обгърна треперещото си тяло с ръце и тръгна през дебелия сняг. Когато най-после съзря някаква осветена къща, зъбите му тракаха от студа. Над извитата врата бе написано: „Скай Ранч“. През прозорците се виждаха празнично облечени хора.

— По дяволите! — измърмори Мат и натисна звънеца.

Усмивката на Кристи замръзна, когато видя непознатия. За миг изострените й сетива отбелязаха чертите му: мощното стройно тяло, тъмносините очи, правия нос и добре оформената уста. Успя даже да се учуди на загара на лицето му посред зима.

Мат бе не по-малко изненадан от нейния вид. Бе свикнал да вижда красиви момичета, но у Кристи имаше нещо, което я правеше различна от неговите познати. Не бе само нейната красота, макар че беше като че ли най-красивото момиче, което бе срещал. Излъчва такава невинност, помисли той, като гледаше унесено красивите й очи, като строен млад фавън е. Изведнъж у него се появи желание да я закриля. От години не бе изпитвал такива чувства. Жените, които познаваше, нито имаха нужда, нито трябваше да бъдат закриляни от някого.

Кристи първа дойде на себе си.

— Моля, влезте. Радваме се да ви видим сред нас.

Мат погледна изненадан:

— Не искам да прекъсвам празника ви, но…

— Има достатъчно храна — увери го тя, като не му даде да продължи. — Вземете чиния и си сложете каквото желаете.

— Вие не разбирате. Аз пътувах за Скуо Вали и…

— Не се притеснявайте, у нас не се изисква официално облекло — отново го прекъсна Кристи, като огледа тениската и джинсите му. Тя се досети какво го смущава и доброто й сърце се размекна. Бедният човек, сигурно нямаше прилични дрехи.

— Да не се опитваш да ни замразяваш? — изникна Сара пред вратата. — Влизай, млади момко, ще хванем пневмония! — Тя го хвана за ръка и го заведе пред масата със закуските. — Надявам се, че обичаш пуйка. Шунката вече свърши. Аз се казвам Сара Блейк, а момичето, което отвори, е племенничката ми Кристи.

— Много мило от ваша страна, но аз исках само да използвам телефона.

Сара го погледна внимателно. Явно той бе от тези, които се срамуват от своята бедност.

— Е, щом си тук, като начало си вземи си сандвич. Кристи винаги приготвя повече и ако не се притечеш на помощ, ще се удавим в тях. Такъв голям мъж като тебе все ще намери място за един малък сандвич.

— Всъщност умирам от глад — призна Мат. Беше планирал късна вечеря в хотела.

— Тогава започвай. А като свършиш, телефонът е в хола — каза Сара, за да му спести неудобството.

След като похапна и се стопли, Мат се почувства по-добре. Ала бе смутен. Какви бяха тези хора, които приеха съвсем непознат човек в къщата си? Когато му разказаха, че това е коледна традиция в този дом, се почувства още по-объркан. Бе свикнал с параноята на големия град, където хората не канеха на гости даже съседите си. С намръщено чело следеше движенията на грациозната Кристи. Ако възрастната жена не се сещаше да пази себе си, поне трябваше да се грижи за племенничката си. Не биваше да излага това красиво момиче на опасност. Мислите отново го върнаха към неговите неприятности. Когато накрая се свърза с автосервиза, разбра, че няма да могат да издърпат колата му. Имали потвърдени заявки за другата сутрин. Още по-лошо бе, че автосервизът щеше да бъде затворен през коледните празници.

— Какво, по дяволите, трябва да прави човек, ако колата му се повреди! — кипеше от негодувание Мат.

— Не ме питайте, господине, аз само работя тук.

Линията прекъсна.

Ето ти човешко отношение, мрачно мислеше Мат.

Сега какво да прави? Къде да търси хотел в планината? А и да имаше такъв, трябваше да е близо. Иначе как с тези дрехи? Спането в колата се изключваше — до сутринта щеше да се превърне в парче лед.

Като видя навъсеното му лице, Сара изведнъж спря пред него.

— Коледа е време за веселие, млади момко. Вместо да размишляваш за неприятностите си, спомни си хубавите неща през годината.

Мат се усмихна кисело:

— Бих бил щастлив, ако едно от тях е хотелска стая.

— Нямаш къде да преспиш?

— Тази вечер не, но се надявам в бъдеще да намеря — допълни невесело той.

Сара го погледна замислено и после реши:

— В такъв случай можеш да пренощуваш у нас.

— Вие се шегувате! — Бе смаян. — Откъде знаете, че не съм убиец или изнасилвач?

— Такъв ли си?

— Не, разбира се!

— Тогава всичко е наред. Като изпратим хората, Кристи ще ти покаже стаята за гости. — Сара видя как изразът на лицето му несъзнателно се промени и добави: — Не прави грешка, млади човече, поканата не включва племенницата ми. Ако си наумиш през нощта да бродиш из къщата, ще се убедиш, че не сме беззащитни.

— Никога не бих допуснал такава грешка, най-малко от уважение към вас! — Мат погледна домакинята почтително.

— Не подценявай Кристи. Тя притежава повече качества, отколкото е изписано на красивото й лице. Сега отивай при гостите и се весели! — заповяда Сара.

Мат я последва в хола. Той намери ъгълче, откъдето можеше необезпокояван да наблюдава присъстващите. Все още имаше чувство, че тази вечер бе мираж. Особено когато Кристи приближи до него — красотата й бе почти нереална. Тя го погледна с престорена самоувереност. Всъщност тази вечер точно това й липсваше. През цялото време я преследваше мисълта за непознатия. Слабото му източено тяло бе силно и грациозно като на хищна котка. Струваше й се, че бе свикнал да получава каквото желае — даже ако става дума за жена. Кристи помисли още, че едва ли му трябва сила за последното. Жените с желание щяха да разделят леглото му и щяха да получат удоволствие, за което едва ли са мечтали. При тази мисъл през вените й премина приятна тръпка. Тя си представи очертанията на изпитото му лице, наведено над нея.

— Леля Сара ми каза, че оставате у нас тази вечер — каза бодро тя.

— Надявам се, че нямате нищо против.

— Съвсем не.

Мат запита със съмнение:

— Леля ви често ли кани непознати мъже да нощуват?

— Всъщност вие сте първият. Вече знаете, че днешният празник е ежегодна коледна традиция. Леля ми взема участие и в куп други обществени неща, но никого не е канила да нощува у дома.

— Е, слава богу!

— Защо?

— Защото е опасно. Вземете мен — та вие нищо не знаете за мен!

— Зная, че имате нужда от помощ — просто каза Кристи.

Очите на Мат, вперени в лицето й, станаха тъмносини:

— Много сте добра, Кристи, но не бих искал да създам грешна представа за себе си. Не съм нито гладен, нито без пари, както предполагате.

Тя отмести поглед. Мат си спомни с какъв вълчи апетит унищожаваше сандвичите.

— Е, признавам, че бях гладен, когато влязох, ала това бе само защото…

— Няма нужда да обяснявате — прекъсна го меко тя. — Всеки може да има лош късмет.

— Как да ви убедя!

— Има ли значение?

— Не зная, обаче за пръв път в живота ми се иска да се похваля, че съм на върха. Да ви разкажа за всичко, което съм постигнал, и което ще направя в бъдеще.

— Ще ми разкажеш, Мат. Ние с леля Сара съзряхме нещо особено в теб. Зная, че в края на краищата ще успееш.

— Макар че тази вечер щях да остана на улицата?

— Ти не си първият, който търси подслон на Бъдни вечер. — Огледа се и забеляза леля си, която й кимаше с глава. — Мисля, че леля Сара иска да се присъединим към другите. Ако знаеш кое е добро за тебе — ще го сториш.

Очите им се срещнаха и между тях премина електрическа искра. Той не я докосна, ала на Кристи се стори, че вече я обладава. Сякаш усети твърдите му устни във възбуждаща любовна игра. Поиска й се той да я прегърне така силно, че да се слее с него.

Мат разруши магията:

— Леля ти е твърде умна жена — каза с виновна усмивка.

Кристи бе объркана и обезпокоена от излъчването на Мат. Реакцията й беше непонятна за нея самата. Не за първи път бе обект на мъжко внимание. Не беше вече глупава ученичка. Ясно й бе, че той излъчва мъжественост, от която следва да се пази. Не бе като досегашните красиви мъже, които беше срещала. Каква ли бе тази странна сила, с която Мат я бе омагьосал? Та той бе бездомен скитник, който се беше появил внезапно от нищото и също така внезапно щеше да изчезне. Не знаеше нищо за него. Даже бе намекнал, че не трябва много да му се доверява. Но странно, Кристи му имаше доверие.

Последните гости напуснаха празненството към полунощ. За Мат времето бе прелетяло твърде бързо. Обикновено така му доскучаваше от празните приказки, че беше готов да напусне почти веднага след идването си. Тази вечер обаче участваше в разговорите с удоволствие. Беше му приятно, че местните гости го слушаха, защото говори интересно, а не поради това, че е Мат Дестри, президент на „Компютренд Индъстриз“.

Сара огледа разхвърляните стаи и каза:

— Ако остатъците говорят за нещо, то е, че гостите добре са се повеселили.

— Това не ме учудва! — Кристи събираше чиниите и чашите. — Те винаги остават доволни.

— Отнеси тези неща в кухнята и остави всичко — посъветва леля й. — Ще закъснееш за среднощната служба.

Кристи хвърли поглед към Мат.

— Може би няма да отида тази година.

— Та ти я чакаше цял ден! — Сара се досети за колебанието й. — Вземи Мат със себе си. Проповедта ще му дойде добре.

— Така и знаех, никой не дава ядене даром — отбеляза той развеселен.

— Не си длъжен да идваш — каза Кристи бързо.

— За мен ще бъде чест. — В гласа му се криеше някаква уловка, а погледът му бе насочен право към ясните сини очи на Кристи. — Това ще бъде прекрасен завършек на чудесната вечер.

Изведнъж Кристи го погледна със съмнение.

— Не си облечен много дебело, а отоплението в колата ми не работи.

— Вземи пикапа — предложи Сара. Тя огледа високата стройна фигура на Мат. — И вземи за Мат стария тулуп на Джейк Дингл. Ще му държи топло, макар че е малко оръфан.

Вече на вратата Сара забеляза, че Кристи е все още с официалните обувки, които вървяха със сребърния колан към бялата й рокля.

— Да не тръгнеш с тези сандалки! Къде са ботушите ти?

— Не мога да ги навлека върху обувките!

— Тогава обуй нещо разумно.

— Няма време. Искам Мат да чуе коледните песни. Освен това пикапът е в гаража. Ще отидем през кухненската врата.

— А как ще бъде като стигнете… — Сара говореше на вятъра. Тя дълго слуша звуците на отдалечаващата се кола. — Надявам се, че не съм се излъгала — промърмори с намръщено чело.

Снеговалежът бе спрял. Пълната луна осветяваше приказен пейзаж. Високите ели бяха украсени със снежни пухчета, които трептяха, отразявайки блясъка на звездите.

— Обичам тази бяла тишина — промълви Кристи. — Красиво е, нали?

— Никога не съм виждал такава вълшебна гледка — каза тихо той, като проследи с поглед меката линия на профила й.

— Надявам се, че службата ще ти хареса, макар че не знам какви са предпочитанията ти.

Мат така и не разбра защо не й каза истината тогава. Може би заради желанието си през тази нощ чрез своята анонимност да остане обикновен човек.

— Свикнал съм на всякакви неща — засмя се той. — Лесно се приспособявам.

— Мисля, че точно от това имаш нужда сега. — Тя го погледна косо. Таблото на колата хвърляше слаба светлина върху скулестото лице на Мат и превръщаше очите му в сини езерца. Подвижните сенки правеха лицето му неузнаваемо.

— Не се оплаквам — отхвърли съчувствието й той.

— Какво работиш обикновено? — внимателно запита Кристи.

— Искаш да знаеш от каква работа са ме уволнили?

— Не исках да…

— Няма значение, мила. — Голямата му ръка покри тънките й пръсти върху кормилото. — Инженер съм.

— Сигурна съм, че ще можеш да намериш работа в твоята област.

— По празниците трудно се намира работа. — Не е лъжа, уверяваше се той.

— Нещата ще се променят в началото на януари. Много хора са в твоето положение, но ти ще се измъкнеш.

— Така ли говориш на всички черни овце в стадото на леля ти Сара?

— Само ако е истина. Хората отличават неискреността и ако лъжеш, ти нямат доверие. Аз наистина вярвам, че ще успееш в живота.

Мат вече се чувстваше неудобно, но признанието в този момент щеше да е малко ненавременно.

— Празненството свърши и няма защо повече да играеш ролята на любезна домакиня — каза добронамерено. — Кажи нещо за себе си. Отдавна ли живееш тук?

— Да, дойдох при леля Сара, когато бях на петнадесет години, след смъртта на родителите ми в автомобилна катастрофа. Обичам я като родна майка.

— Не видях съпруга й — спомни си изведнъж той. — Вдовица ли е леля ти?

— Никога не се е омъжвала. Имала е годеник, който е загинал през войната. Той е бил голямата любов в живота й. Тъжно е, че никой не е заел мястото му. Но в Пайн Гроув тя води пълноценен живот.

— Доста малък град е — отбеляза Мат замислено.

— За леля Сара не е. Тя е щастлива точно тук.

— А ти?

— Аз също съм щастлива. — Кристи почти се оправдаваше. — Тя е много мила с мен.

— С какво се занимаваш? Искам да кажа какво работиш?

— Няма много възможности в Пайн Гроув, тъй че пътувам до Скуо Вали. Около час. Работя в агенция по продажба на недвижими имоти.

— Продаваш?

— Не, работя в канцеларията, занимавам се с документацията и писмата. — Гласът й издаваше известно недоволство.

— Едно от скучните неща в живота — заключи Мат.

— И аз мисля така.

— Какво би желала да правиш?

— Всякакви неща. В колежа участвах в драматичния състав и театърът ми харесва. Страшно ме увлича да преобразявам малката сцена. Бих искала да се занимавам с дизайн или със сценично осветление! — Лицето й сияеше от възбуда.

— Не искаш да ставаш актриса?!

— Предпочитам да се занимавам с практическото осъществяване на постановките, да съм продуцент. Но това е само мечта. Тук няма даже любителски театър.

— Сан Франциско не е далече.

— Не бих искала да изоставя леля Сара.

— Не изглежда толкова безпомощна — засмя се Мат. — А и явно не страда от самота.

— Ни най-малко. Тя настояваше да започна самостоятелен живот, но ми е мъчно за нея, да не говорим за фермата.

— Завинаги ли ще останеш тук?

— Изглежда — усмихна се кисело тя.

Преди Мат да отговори, стигнаха до църквата. Тя бе обикновена бяла сграда с висока остра кула. Светлините от прозорците хвърляха златни кръгове върху снега. Гласовете на хората се смесваха с коледните песни. Сякаш времето се бе върнало години назад. Мат дори не подозираше, че все още съществуват такива мили старомодни сцени.

Местата около входа бяха вече заети и Кристи бе принудена да паркира малко по-далече. Тя погледна нерешително откритите си обувки и снега наоколо. Но преди да успее да нагази, Мат се появи от нейната страна. Той я грабна на ръце и каза с усмивка:

— Разбра ли какво се опитваше да ти каже леля Сара?

Кристи усети близкия контакт на телата им като силна тръпка. Ръката й обгърна мускулестото му рамо. Почувства твърдостта на широките му гърди даже през кожените палта.

— Май трябваше да я послушам — каза тя.

— Радвам се, че не я послуша — промърмори той.

Дъхът на Кристи почти секна от близостта на лицето му. Тя се засмя с усилие:

— Обзалагам се, че не знаеше какво те очаква, когато натисна звънеца на нашата къща.

— Не съм си представял и в най-смелите мечти.

— Не трябваше да идваш с мен — започна да се съмнява тя.

— Никога няма да забравя тази нощ — изрече тихо Мат.

Кристи стъпи пред входа на църквата с облекчение и неохота. Твърде объркващи бяха чувствата, които предизвикваше този загадъчен човек. Тя се отпусна едва когато започна службата.

В своята проповед пасторът говореше за любовта и доверието. Темата така увлече Кристи, че не забелязваше унесения поглед на Мат върху себе си. А изразът на лицето му би изненадал и двамата.

В края на службата бяха раздадени свещи. Осветлението бе изключено и всички присъстващи запяха „Тиха нощ, свята нощ“. Прекрасната музика бе още по-впечатляваща под трепкащите светлинки на свещите. При последните акорди на песента запалиха светлините и всеки се обърна към съседа си за поздравление. Когато Мат и Кристи застанаха един срещу друг, той взе двете й ръце в своите.

— Честита Коледа, малка Кристи! Нека се сбъднат всичките ти мечти!

— И твоите също!

На излизане тя му подаде ключовете от колата.

— Би ли я докарал до изхода?

— Не остана ли доволна от моята услуга „от врата до врата“?

— Е, така е по-лесно.

— Но не толкова приятно — подразни я той. — Добре, мила, щом настояваш.

Кристи проследи с поглед гъвкавата му фигура и си спомни тръпката от неговата прегръдка. Макар че беше идеален кавалер, тя усещаше, че опитът му с жените е огромен. Без даже да я докосне, той бе възбудил чувства, които караха сърцето й лудо да бие.

Тя с удоволствие отбеляза, че той отлично се справя със заледената настилка. Забрави за пътя и изучаваше профила на лицето му.

— Церемонията със свещите бе твърде впечатляваща — отбеляза Мат.

— Това е традиция. За тази служба идват хора от целия район.

— Не се учудвам. Беше величествено като службата в катедралата Сент Пол в Лондон.

— Бил ли си там? — Кристи повдигна вежди.

— Всеки е чувал за нея — намръщи се леко той. — Да завия ли наляво? — запита и не й даде възможност да коментира.

Когато се върнаха в къщата, кухнята беше почистена, а леля Сара спеше. Тишината в хола бе пълна с трепет. Погледът на Мат беше прикован в Кристи. Сребристата рокля очертаваше твърдите й гърди и изящната фигура. Той се приближи към момичето с грацията на пантера. Преди то да разбере какво става, ръката му прегърна талията й.

— Какво правиш! — задъха се Кристи.

Мат повдигна очи и погледна коледното дърво над тях.

— Това също е коледна традиция. — Наведе глава към нея, но почувства, че тя настръхна и спря. — Само една целувка.

Уплахата й изчезна. Тя се отпусна и повдигна лицето си. Устните му докоснаха нейните и той привлече тялото й към себе си. Ръцете му се движеха по гърба й в чувствен ритъм, който караше кръвта й да пулсира. Стори й се, че се разпада, докато устните им се сливаха и пръстите на ръката му потъваха в копринената й коса.

— Сладка, чудна Кристи — тихо промълви той. — Ти си като красив сън. Никога не съм срещал толкова съвършено създание. — Глухият му глас издаваше желание и разгаряше огъня. Кристи усети, че не знае какво да прави.

— Срещал си много жени, нали? — прошепна тя.

С благоговение той докосна нежната кожа на бузата й.

— Но нито една като тебе. Даже не разбирам чувството си.

— Толкова ли съм различна?

— Остани си такава, любима! — Мат притисна главата й на рамото си и потопи лице в светлите й коси. Изведнъж лекичко я отблъсна. — Мисля, че е време да ми покажеш стаята — сега, в този момент! — заповяда той.

Трепереща, Кристи го поведе по коридора. Тя се обърна и промърмори нещо за лека нощ, ала той я хвана за ръката.

— Благодаря ти за най-хубавата нощ в моя живот! — Целуна дланта на ръката й. — Весела Коледа, мила!