Мора Сийгър
Звездно сияние (6)

Шеста глава

Стигнаха до мотела по тъмно. Тръгнаха по пътеката и снегът заскърца под краката им. Вътре буйният огън обгръщаше с топлина скупчилите се около пианото хора. Моли забеляза познати лица и махна с ръка в отговор на поздрава им, преди да се присъедини към Патрик, застанал пред купата с пунш.

— Бях забравила колко е весело. Чувствам се великолепно!

— Щастлива си като дете, нали? Завладяно от вълшебството на мига. — Той се усмихна, а очите му я гледаха толкова топло и нежно, че тя се изчерви.

— Да, така е. Глупаво ли ти се струва?

— Ни най-малко. Всъщност — каза той, като вдигна поглед към тавана — аз съм привърженик на празниците.

Моли проследи погледа му и се засмя.

— Имел. Трябваше да се досетя.

— Не бива да се подиграваш с традицията!

— Кой, аз ли? И през ум не ми минава! — премигна невинно тя.

Целувката му сложи край на препирнята. Устните му я докоснаха отначало нежно, после все по-настойчиво, докато образите и звуците около тях се сляха и изчезнаха и те останаха сами в своя свят на силни чувства. Допираха се единствено устните им, но помежду им сякаш протичаше мощен заряд. Моли долавяше наелектризирания въздух, изпълнен с неопределимо, но познато чувство. Дори след като се отдръпнаха неохотно един от друг, помежду им сякаш останаха невидими, здраво свързващи ги нишки. Тълпата около пианото ги прие шумно, но без шеги и намеци.

Моли не бе пяла коледни песни от години, а Патрик вероятно никога. Но останалите се отнесоха с изключителна толерантност към неуверените гласове, а имаше и купчина листове с текстовете за гостите с по-слаба памет. Изпяха всички стари песни, от веселата „Бог да ви благослови, добри мъже“ до нежната „Тиха, свята нощ“. Между песните пиеха пунш и бира, похапваха коледни курабии и плодов кекс и разговаряха. Моли побъбри със старите си приятелки. Мейбъл Портър държеше магазин за сувенири в градчето и през свободното си време рисуваше. Карли Филипс, с която бяха ходили заедно на училище, бе станала ветеринарен лекар.

Там беше и Норис Даниълс, друга нейна съученичка, наследила семейната адвокатска кантора на баща си. Моли забеляза още познати, които не бе виждала от години. За нейна изненада всички те се държаха съвсем приятелски и непринудено с Патрик. Сред тях той се чувстваше много повече у дома си, отколкото Моли след дългото отсъствие.

Малко преди полунощ се качиха в празнично украсените шейни, които ги очакваха пред хотела, и потеглиха към църквата. Сгушена сред стара дъбова горичка, тя бе малка, бяла постройка, облицована отвън с дърво, с изящна камбанария и красиви разноцветни стъкла на прозорците. Построена в началото на осемнайсети век, сградата се бе променила твърде малко през годините.

Църквата винаги бе вдъхвала на Моли спокойствие и увереност, каквито не можеше да намери другаде. Застанала на прага на украсената с дърворезба врата, погледът й премина по дългия проход между редиците от пейки и спря върху олтара. Моли осъзна, че въздействието на храма се бе запазило непокътнато. Дори децата, носени от родителите си, или пъхнали ръчички в големите, вдъхващи сигурност длани, се изпълваха с покорност и благоговение. Златистият оттенък на стария дъб и безмълвните стъклописи сякаш говореха, че тук се забравят всички земни грижи и властва единствено духът.

Моли хвана инстинктивно Патрик подръка и те тръгнаха между пейките. Той постави длан върху ръката й и двамата се усмихнаха. Свещеникът бе млад, влюбен в професията си и очевидно бе завладян от възвишеността на тази особена нощ. Той заговори с прости, но силно въздействащи думи за предопределението на детето, родено на този свят толкова отдавна и толкова далече.

Моли не смяташе, че е религиозна. Бе загубила навика да ходи редовно на църква и не чувстваше никаква празнота. С годините бе започнала да приема вярата си като даденост и рядко се замисляше над нея. Патрик бе същият. Имаше период в живота му, когато житейският цинизъм и умора го бяха настроили скептично към всякакви религии. Бе се отвърнал от вярата, без каквито и да било угризения, и понякога дори се хвалеше, че не изпитва нужда от подобна опора в живота.

Болезнено натрупаният житейски опит бе променил възгледите му. Сега почувства нещо по-значимо, което стоеше над човешките слабости и самотата, и му вдъхваше сили да признае, че без него не би могъл да се справи.

Когато отзвуча и последното „Амин“, Моли и Патрик останаха на местата си. Не бяха необходими погледи и думи, свързваше ги единомислие, завладяващо по своята категоричност и сила. Бяха споделили нова, по-дълбока страст. Страст, която познаваха физически, а сега тържествуваше духовно и те за първи път прозряха истинския смисъл на думата „любя“. Но колкото силно и завладяващо да бе чувството, не можа да разсее съмненията на Моли. Още щом напусна уединението на църквата, бе обзета от страх и безпокойство.

— Патрик — прошепна тя, докато другите крояха планове как ще се върнат у дома, ще отворят пакетите с подаръците и ще празнуват. — Нека се приберем вкъщи.

Нямаше нужда да казва нищо повече. Той също искаше да останат сами, да обсъдят отношенията си и да се опитат да стигнат до решение. О’Кейси ги поздрави радостно, още от прага. Изглежда чувстваше, че във въздуха витае нещо неповторимо. Едва успяха да го успокоят, за да ги остави на мира. Патрик запали камината и наля две големи чаши с бренди. Понечи да се настани на дивана до Моли, но после промени решението си, придърпа близкия стол и седна с лице към нея. Тя го погледна озадачена и той сви рамене.

— Старая се да не ти влияя, но ако те докосна, не гарантирам за добрите си намерения.

Моли бе в повишено настроение откакто се бяха върнали и нежно се усмихна.

— Звучи ласкателно.

— Говоря сериозно. Вече ти казах, че искам да се върнеш при мен и няма да се спра пред нищо, за да го постигна. — Тъгата в гласа му я изненада.

— Самокритичността не е в твой стил — каза тя. — Дори мисля, че винаги си бил твърде безкомпромисен.

— Промених се.

— Да, виждам.

— Сега вярваш ли ми?

— Мисля, че ти повярвах още в началото — отвърна Моли.

— Тогава защо?

— Защо все още се чувствам несигурна?

Той кимна и тя въздъхна дълбоко. Не бе лесно да намери подходящите думи, за да му обясни. Най-сетне каза:

— Изглеждаш толкова щастлив тук.

Дори малко му завиждаше, макар да знаеше колко трудности е трябвало да преодолява. Не се съмняваше в чувствата му. Но дори без нея, Патрик бе живял доста добре.

Можеше ли да твърди същото за себе си?

Да, реши Моли след миг, можеше. И постигнатият без него успех затрудняваше решението й.

— Патрик… В Ню Йорк живея добре.

— Не съм и очаквал друго.

— Искам да кажа, че съм доволна. Обичам работата си, но тя ми отнема много време и сили.

— Както всичко, което си заслужава — отвърна той. — Впрочем нали винаги си искала именно това.

Моли си спомни, че той го бе осъзнал преди самата нея, но дали би могъл да го приеме.

— От нищо не мога да се откажа!

Той се наведе напред, с опрени върху коленете лакти.

— Не очаквам от теб да изоставиш кариерата си.

— Не знам какво очакваш. Когато бяхме женени, всичко се въртеше около твоята работа. Не те обвинявах — продължи тя припряно — или поне вече не бих те обвинявала. Твоята работа е важна, но моята също.

— Съгласен съм с теб.

Възможно ли бе да е така лесно?

— Ти приемаш кариерата ми с всички изисквания на професията ми и моята независимост? Няма да имаш проблеми, така ли?

— Разбира се, че ще имам — отговори Патрик. — Понякога. Но важното е, че одобрявам това, което вършиш. Откровено казано, доволен съм, че имаш свой собствен живот, вместо да се опитваш да живееш в моята сянка. — И преди тя да отвърне, той добави: — И докато сме на тема работа, трябва да ти призная, че не ми остава много свободно време и понякога сигурно ще негодуваш.

— С какво се занимаваш? — попита тя предпазливо. Някога той не желаеше да обсъжда пиесите си, преди да ги е завършил. Докато работеше и най-малкият опит от нейна страна да получи някаква информация, бе посрещан с мълчание. Очевидно и тук бяха настъпили промени.

— Пиша роман — каза той и се засмя пред слисания й поглед. — Спомняш ли си? Обичах да се присмивам над романистите.

— Дори мога да цитирам думите ти, че давали воля на собствените си желания и пишели, без да се съобразяват нито с актьорите, нито с публиката.

— Така мислех — каза той смутено. — А сега съм един от тях.

— Как върви?

— По-добре отколкото очаквах, като се имат предвид предразсъдъците ми. Предстои ми още много работа и това е чудесно. Но запомни добре, не казвам, че съм приключил с драматургията. Някой ден може да се върна към нея. Сега обаче имам повече от достатъчно за писане.

Колкото и добре да владееше създаването на една нова модна колекция, Моли бе твърде далеч от представата как се пише пиеса или роман.

— Сигурно са ти нужни спокойствие и тишина?

— Разбирам накъде биеш — отвърна той безгрижно. — Затова бързам да те предпазя от погрешни изводи. Писателят се съсредоточава сам над своята работа; никой от околните не може да го направи вместо него. Е, мога да пиша тук, но мога да пиша точно толкова добре и в апартамента си в Ню Йорк или където и да било другаде.

— А във водовъртеж или в някое влакче на лунапарк? — попита тя с безизразно лице. — Би ли могъл да пишеш и там?

— Почеркът ми няма да бъде ниво. Как ти хрумна идеята?

— В последно време животът ми често е хаотичен и ако се съберем отново, може да се окажеш точно в средата на водовъртежа.

Най-сетне един мъж да оцени чувството й за хумор! Патрик се засмя.

— Няма да мине, Моли. Ако трябва да се хвърля във водовъртежа, ще го направя, но бих предпочел да те измъкна от него завинаги.

— Опитвала съм се, но няма изгледи да успея. — Тя се усмихна саркастично. — В края на краищата пътуването дотук бе замислено като отдих с лечебна цел.

— Прекрасни планове!

— Твоите явно се осъществиха напълно. — В гласа й се долавяше горчивина. Патрик ловко я бе изиграл.

— Така ли? — Той въпросително повдигна вежди.

— Тук съм, нали?

— Да, но за малко, а аз искам да си винаги до мен.

— Как беше онази реплика от „Победители и победени“? „Не ми говори за утрешния ден, днешният е всичко“.

— Малко натруфено, не мислиш ли? — Той леко се изчерви.

— Не, нямах това предвид. Чувството, че само настоящето е реално, е съвсем разбираемо. Повечето от нас имат неприятности или когато си спомнят миналото, или когато се замислят за бъдещето.

— Но не и ние, нали?

Тя тъжно поклати глава.

— Ясният спомен за миналото ме кара да се страхувам от бъдещето, което бихме изградили заедно.

— Никога не си създавала впечатление за жена, която изпитва страх. Нима си се променила?

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Но се научих да бъда предпазлива. Попитах те какво искаш и ти каза „теб“. Обикновена дума, няма дори и две срички. Твърде малко, за да се опиташ да планираш цял един живот.

Той кимна замислено.

— Основателна критика. Трубадурите може и да са вярвали, че целият свят е сцена, а ние сме само актьори, но понякога навременното спускане на завесата след третото действие не е достатъчно.

Тя мълчеше и той продължи бавно и предпазливо:

— Мисля, че желанието ми, или по-точно надеждата ми, е отново да свържем живота си. Знаеш, че дори когато бяхме женени, не успяхме да го постигнем. Сякаш бяхме затворени в огромни прозрачни сфери, чиито допирни точки бяха само отвън.

Сравнението бе толкова сполучливо, че Моли кимна неволно.

— Сферите се оказаха само мехурчета, които накрая се пръснаха.

Той се усмихна с възхищение.

— Моли, питам се кой от нас е разказвачът. Имаш изключително въображение!

— Закъде съм без въображение в моята професия? Тъй или иначе, съгласна съм с теб, че никога не сме били едно. Наистина ли вярваш, че е възможно да успеем сега?

— Казах ти, че мога да работя не само тук, но и в Ню Йорк. Можем да запазим къщата за уикендите.

— О, не! — възкликна Моли. — Всъщност опитвам се да отделям по-малко време за управлението на фирмата и повече — за създаването на модели, което ми доставя истинско удоволствие. Постепенно намерих хора, на които мога да разчитам и се надявам да имам повече свободно време.

Нежната му усмивка накара сърцето й да се свие.

— В такъв случай всичко е наред — отбеляза той.

— Почакай!

Той се бе изправил. В следващия миг щеше да я докосне и тя бе загубена.

— За мен не е толкова просто. Всичко стана някак си много бързо. Ти си разполагал с месеци, за да свикнеш с мисълта, че можем да заживеем отново заедно. Но за мен тя е съвсем неочаквана и ми трябва време да помисля. — Додаде тихо: — Сама.

Той понечи да възрази, но се отказа.

— Добре.

Моли се отдалечи от къщата. И без топлите дрехи нямаше да почувства студа. Мислите и чувствата, които я вълнуваха, бяха тъй противоречиви и объркани. Намираше се на съдбовен кръстопът. Решението, което трябваше да вземе, щеше да повлияе не само върху нейната съдба, но и върху съдбата на Патрик. Фактът, че разбираше на какво се дължаха съмненията и страховете й, не улесняваше избора й. Разочарованието бе силно и тя не желаеше да бъде наранена отново.

Все пак как щеше да живее, ако обърне гръб на любовта?

Нощният вятър издуха снега от близкото дърво и го завъртя във вихрушка. Тя наблюдаваше как танцуваха снежинките и рисуваха сложни и очарователни фигури, които изчезваха след миг. Появи се отново тъгата, която я бе завладяла след службата в църквата — меланхолията на мрака и самотата, прибавена към бремето на собствените й колебания.

Обърна се и погледна към къщата. Пердетата на прозореца в кухнята бяха дръпнати встрани. Тя видя елхата с блещукащите играчки и свещи. О’Кейси се бе изтегнал и дремеше пред камината. Патрик стана от стола и се взря навън.

Моли знаеше, че не я вижда — сенките на дърветата, под които бе застанала, я скриваха. Но въпреки това тя усети изпълнения му с копнеж поглед.

Някъде в далечината ясният, висок звън на църковната камбана извести полунощ. Започваше коледното разсъмване. Единственият ден от годината, който имаше особено значение за нея, бе настъпил отново, както от почти две хилядолетия насам и както щеше да настъпва още хилядолетия наред. Като дете тя изпитваше неописуемо удоволствие от неповторимостта на Коледа, от всичките тези красиви коледни играчки, от традициите, съхранени през годините. По-късно бе започнала да вижда празника в друга светлина. Научила се бе да цени повече обичта към хората, която разцъфваше в зимния мраз. За нея Коледа бе символ на изконната човешка необходимост от доверие и грижи.

Навлезе в гората, спря и вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Най-големият коледен подарък бе обичта, която й бе вдъхвала сили, дори когато разбра, че собствената й любов към Патрик се е превърнала в пепел, отнесена от вятъра. Сега Моли се питаше дали случилото се бе наистина реалност.

Унесени в танца на вятъра, снежинките изглеждаха нематериални. Бяха се превърнали в преспи сняг, но не бяха изчезнали. Когато се стопят, те ще продължават да присъстват в материята на света, в който нищо не изчезва. Нима любовта бе тъй краткотрайна? Не вярваше. Дълбоко в себе си тя бе уверена, че любовта е най-вечна от всичко вечно.

Роденото преди толкова години дете бе донесло със себе си това послание. И в последните мигове на отлитащия земен живот посланието се бе превърнало в молитва за опрощаване на греховете на безпомощното човечество. Опрощение и любов. Две дълбоко свързани понятия, които не можеха да съществуват едно без друго.

Моли се бе опитала да задуши собствената си способност да обича. Дълбоко в душата й обаче тя съществуваше по-силна от всякога. Но прошката бе нещо друго. Тя никога не се бе замисляла за нея. И когато най-после го стори, нажежената до бяло истина я изгори. Моли трябваше да прости не само на Патрик, но и на себе си. Провалилият се брак бе поражение и за двамата. Но от поражението можеше да се роди победа.

Тя тръгна към къщата. През отворената врата струеше светлина. Загубил търпение, Патрик крачеше насреща й решително й енергично.

Моли спря за миг, после се втурна към него.