Мора Сийгър
Звездно сияние (3)

Трета глава

— Изглеждаш уморена — каза тихо Патрик. — Качи се горе и се настани, докато аз приготвя вечерята.

Моли кимна разсеяно. Все още не можеше да дойде на себе си. Докато се изкачваше, забеляза, че скърцаха все същите стъпала. Горе неочаквано се сети за нещо, обърна се и с изненада откри, че Патрик не е помръднал и замислено гледа след нея.

— Как да разбера коя е стаята за гости?

— Старата ти стая. Аз съм в спалнята на баба ти и дядо ти.

Разбира се, трябваше да се досети. Освен банята, единствената друга стая досами стрехата на втория етаж, беше съвсем малка. В нея баба й обичаше да шие. Моли мина по късия коридор и внимателно отвори познатата й до болка врата. Въздъхна с облекчение като видя, че някогашната й стая също бе пребоядисана и променена. Тясното дъбово легло, в което бе спала някога, бе изчезнало заедно със стария чамов гардероб и вехтото писалище, на което бе писала домашните си.

На тяхно място се беше появило очарователно легло с балдахин и покривка с модерен, бяло-син десен. Мъхест килим в същите цветове покриваше пода. На прозореца висяха бели дантелени пердета. Новият гардероб заемаше почти цялата стена, а отсреща бе поставена подходяща тоалетна масичка. Върху нея имаше плетена кошница с красиво подредени горски цветя, които внасяха празнично настроение.

Напрежението, завладяло Моли откакто бе влязла в мотела и бе разбрала, че плановете й се провалят, най-после се разсея. Набързо разопакова багажа си и подреди тоалетните си принадлежности върху масичката. Дантеленото бельо и двете не по-малко фини нощници прибра в чекмеджето на гардероба, в който закачи памучния си панталон, блузите и пуловерите, които бе взела със себе си, както и дългата черна официална пола, която бе пъхнала в последния момент. Върху облегалката на стола метна белия вълнен халат, избран повече заради практичността му, отколкото заради външния му вид. Предполагаше, че в мотела ще бъде хладно. В къщата бе уплътнено по-добре, но въпреки това на места духаше.

Свършила с багажа, тя по навик се зае с косата си, макар опитите й да обуздае вихъра от светлокафяви къдрици винаги да се оказваха безуспешни.

За пореден път Моли се призна за победена, остави четката и слезе долу.

Патрик беше в кухнята. На печката с шест котлона, която би подхождала повече на някой изискан ресторант, вреше голяма тенджера и изпълваше стаята с приятен аромат.

Моли тъкмо се канеше да отбележи необичайната ситуация, тъй като досега не го бе виждала да сложи дори вода на котлона, когато вниманието й бе привлечено от голямата, чудесно украсена елха в ъгъла на кухнята. В следващия момент върху й се нахвърли ирландска хрътка и радостно я заблиза.

— О’Кейси! — възкликна тя и кучето още по-възторжено замаха с опашка.

По-рано тя и О’Кейси бяха големи приятели. Тогава хрътката бе все още кутре и макар да бе предана на господаря си, прие я от все сърце, като втория по важност човек в живота си. Очевидно все още я помнеше.

— Долу, момче! — каза Патрик с нежна строгост. Кучето се подчини веднага, но седна на задните си лапи недалеч от Моли, като я гледаше с преклонение, изплезило език.

— О’Кейси ми липсваше — каза тя и почеса кучето зад ухото.

— И това е нещо.

— Какво?

— Няма значение. Вечерята е почти готова, ако все още обичаш рибена чорба.

Моли го увери, че пикантното рибарско ястие продължава да бъде сред любимите й гозби.

— Само не казвай, че си я сготвил сам! — подразни го тя, взе франзелата от печката, където бе оставена да се стопли, и я наряза.

— Сварих я тази сутрин. Става по-вкусна, когато престои няколко часа.

— Кога се научи да готвиш?

— След като се преместих тук. Трябваше, иначе щях да умра от глад. — Усмихна се, докато сипваше чорбата в две големи паници. — Знаеш как е. Можеш да разчиташ само на себе си.

— Вярно, но би могъл да наемеш домашна помощница.

— Предпочитах да остана сам известно време. — Патрик не каза нищо повече, но Моли почувства, че има и друга причина, подтикнала го да заживее сам в провинцията. Искаше й се да го разпита, но той ловко смени темата.

— Какво ще кажеш за елхата?

— Чудесна е. Съвсем като в детството ми…

Тя замълча и се загледа по-внимателно в играчките. Дървените войници в пъстри униформи, искрящите птички с позлатени човки и блестящите стъклени украшения затанцуваха пред очите й. На върха на елхата се мъдреше бял гълъб, а между клоните се гушеше старо, крехко ангелче с лира в ръка.

— Къ… къде ги намери?

— Бяха на тавана — отвърна Патрик, докато нареждаше чиниите на масата. — Сигурно си ги забравила там след последната Коледа, която прекарахме заедно.

Бе точно така и оттогава Моли се бе старала да не мисли за тях. Всички играчки бяха от детството й, с изключение на гълъба, който бе купила сама. Колко ясно си спомняше този ден! Отново се бяха скарали с Патрик и тя бе излязла, за да скрие сълзите си.

Докато скиташе по улиците и с болка си мислеше, че идва Коледа, а бракът й рухва, забеляза на една витрина гълъба. Някакъв порив, може би закъсняла надежда, я бе подтикнал да го купи, а после да се върне у дома и да убеди Патрик да заминат в Уилямстаун.

Той тръгна, въпреки че последното пътуване дотам не бе особено успешно. Заслепена от собствения си ентусиазъм, Моли не забеляза, че той не прие идеята й с въодушевление. Разбра го твърде късно. Едва после научи, че той бе работил над безкрайно трудна пиеса, без да бъде сигурен, че някога ще успее да я завърши.

Геният е взискателен работодател. Когато пишеше, Патрик влагаше всичко от себе си. За съжаление работата му го поглъщаше изцяло и му оставаше твърде малко време за каквото и да било, дори и за тяхната връзка.

Въпреки усилията на Моли, празникът бе изпълнен с напрежение и тъга. Много скоро те отново се скараха и се върнаха поотделно в града. На тръгване Моли прибра коледните играчки и ги качи на тавана.

— Изненадана съм, че си се сетил да украсиш елха. — Той дръпна стола, за да й помогне да седне. — Сантименталностите никога не са били в твой стил.

Той се настани срещу нея и напълни две чаши с вино.

— Успях да създам такава представа за себе си, нали?

— Искаш да кажеш, че не е вярна ли?

— Не, но е непълна. — Тя го погледна с недоумение и той продължи. — Така и не ти обясних защо не обичам празниците, цялата суетня и вълнение. О, тогава не ти позволявах дори да надзърнеш в душата ми.

Моли бе подозирала нещо подобно, но не очакваше да чуе признание от него. В началото на брака им тя положи големи усилия да опознае истинския Патрик под маската на изтънчеността и изискаността, ала той отхвърляше всеки неин опит, докато накрая тя се предаде и реши, че може би наистина не си заслужава. Съмнението обаче остана.

— Разкажи ми — промълви тихо тя.

Той пое дълбоко въздух.

— Знаеш, че израснах в Дъблин и дойдох в тази страна, когато бях на осемнайсет. Но никога не съм ти казвал, че семейството ми беше ужасно бедно. Наричаха ни дрипльовци и сигурно наистина сме били такива, защото пътувахме от място на място и се опитвахме да бъдем поне една крачка пред бирника. Татко работеше, когато се случеше да бъде трезвен, но по-често прекарваше времето с бутилка пред себе си. Мама правеше всичко, което бе по силите й, но й дойде твърде много. Напусна ни, когато бях на десет и оттогава никой от нас не я е виждал.

— О, Патрик… Толкова съжалявам!

Лицето му за миг се вкамени, после се отпусна. Тя забеляза как се бореше с инстинкта си да се затвори в себе си. За първи път разбираше причината.

— Отдавна превъзмогнах мъката. По онова време започнах да осъзнавам, че дарбата, която притежавам… или проклятието, в момента тази дума май е по-уместна, нямаше да е същата, ако бях израснал в добро и благовъзпитано семейство. Слава богу, самосъжалението не ми е присъщо. Като че ли неприятностите ми идват от навика да гледам на живота от хубавата му страна и да вярвам, че тя наистина съществува.

— Сега разбирам защо. — Като се колебаеше да не прояви нетактичност, но в същото време бе нетърпелива да узнае повече, тя попита: — Защо реши да дойдеш в Щатите?

Той се усмихна кисело.

— Най-вече защото корабът, на който ме бяха наели, влезе в тукашния док за ремонт. На петнайсет години ме наеха на един траулер. Не обръщаха особено внимание на документите, пък и аз бях едър за възрастта си. През последвалите три години обиколих почти целия свят. Когато пристигнахме в Ню Орлийнз, натоварили в трюмовете изолации за тръби, вече бях решил да приключа с пътешествията.

— Никога не си ми споменавал за това.

— Срамувах се — каза той искрено и при нейния недоверчив поглед продължи. — Опитай се да се поставиш на мое място. Ти беше внучка на двама чудесни, изпълнени с любов старци, а аз — някогашно хлапе на дрипльовци, бивш докер, готов да се захване за каквато и да било работа и впоследствие станал драматург. Бях с осем години по-възрастен от теб, но сякаш ни разделяха няколко века жизнен опит. Страхувах се да не те нараня или разочаровам и в крайна сметка успях да направя и двете.

— Ако знаех истината за теб, нямаше да се случи нито едното, нито другото — промълви тя. — Желанието ти да скриеш всичко от мен създаде проблемите между нас.

— Съжалявам, Моли.

— Не съжалявай. Ако през последните години успях да науча нещо, то е, че човек никога не бива да съжалява. — Тя го погледна в очите. — Мисля, че и ти го знаеш.

— Да, но все още има мигове, когато ми се иска нашата връзка да се бе развила по друг начин.

И тя го желаеше, но предпочете да каже, че не трябва да се връщат към миналото. Много по-добре беше да заживеят с настоящето. Усмихна се, взе лъжицата и се зае с рибената чорба, като спря, само за да похвали майсторството му. След миг Патрик последва примера й.

Огънят в камината изпълваше стаята с топлина. О’Кейси лежеше в краката им, облегнал дългата си муцуна върху лапите. Свещите на елхата блестяха ярко. Навън снегът отново се бе усилил, но вътре цареше спокойствие и уют.

След вечеря Моли и Патрик разтребиха масата и седнаха пред камината с чаша вино в ръка. Моли свали обувките си и подви под себе си стройните си крака. Чувстваше се приятно замаяна, но още не й се спеше.

— Хубаво е — измърмори тя почти на себе си.

— Така е. — Седнал до нея, Патрик се усмихна. — Не мога да си спомня кога за последен път съм се чувствал толкова добре.

— И аз.

Светът, който бе напуснала само преди няколко часа — претъпканите градски улици, бясното темпо на ежедневието, самочувствието й на утвърдил се професионалист, всичко изглеждаше безкрайно далеч. Възприятията й сякаш бяха притъпени и тя не бе сигурна дали Патрик е реалност или кратък, фантастичен сън. Нямаше да се учуди, ако в този миг се събудеше в апартамента си и откриеше, че никога не е напускала Ню Йорк.

— За какво мислиш? — попита Патрик.

— За сънищата. Колко са чудесни… вълнуващи и нереални.

— Дали сега сънуваме?

— Не знаеш ли? — Моли леко се намръщи.

— Логично е да е реалност. Но какво общо има тук логиката?

Тя се загледа в пламъците, после отново се обърна към него.

— Твърде объркано е. Независимо дали е сън или не.

— И ако все пак е сън? — Той се премести по-близо до нея и тя почувства как топлината на силното му атлетично тяло, устремено към нея, измести топлината на огъня, който изглеждаше някак размазан и отдалечен. Обгърнат от сенки, диванът сякаш бе придобил фантастични очертания.

Ако наистина сънуваше… Как би се почувствала тогава? Да отхвърли бремето на реалността бе съблазън, на която едва ли можеше да устои. След всичките тези години на принудителна и упорита прагматичност, възможността да се предаде на желанията си наистина бе примамлива.

Моли несъзнателно прокара език по устните си, когато Патрик взе чашата от покорната й ръка и я остави на масата.

— Моли, знаеш ли как се чувствам? Толкова близо до теб, без да зная дали…

— Какво?

Нима този нежен и ласкав глас бе нейният? Тя разсеяно вдигна гъстата си тежка коса. Колко зелени бяха очите на Патрик! Можеше да се потопи в тях и никога да не стигне дъното. Като Алиса в Огледалния свят да премине в друго време и друго измерение.

Той тихо изстена и жадно впи устни в нейните, вкусвайки с наслада мекотата им. Моли несъзнателно отвърна на целувката му и косата се разсипа по раменете й, когато ръцете й обвиха врата му. Пръстите й потънаха в абаносовата му коса и тя го притегли към себе си.

Добре познатата, но отдавна липсваща наслада я разтърси. Знаеше, че е лудост, че трябва да спре незабавно, но не можеше да устои на желанието си.

Всъщност какво значение имаше? Не бе обвързана, нямаше друг мъж в живота й, а Патрик също изглежда бе свободен. Или ако съществуваше друга жена, тя поне не живееше с него.

На кого биха причинили болка, ако се любеха — само този път! Устните му се плъзнаха по нежната й шия, но дочул лекия й, сребрист смях, той рязко се отдръпна.

— Смешно ли ти е?

— Не, не. Просто си помислих, че трябва да почакаме до Нова година. Заради добрата стара традиция.

— Не искам да чакам! — каза той. — Пък и не мисля, че ти искаш.

Сякаш за да докаже думите си, той докосна гърдите й и под меката вълнена рокля усети нарасналата й възбуда.

— Знаеш ли — промълви той с кадифен глас, — гърдите ти винаги са ме омайвали с меката си закръгленост и изящната си бледност.

Моли почувства, че се изчервява. В желанието си да му го върне, тя леко го ухапа по врата.

— И аз мога да кажа с какво ме привлича тялото ти, но не искам да се почувстваш неловко.

— Не се безпокой — увери я той припряно. — Ще го понеса.

— Добре тогава…

Думите, които прошепна в ухото му, го накараха да поруменее, въпреки уверенията му. Преди да успее да довърши мисълта си, той я сграбчи през кръста и нежно я повали на дивана.

Замаяна от желание и от опияняващото чувство за собственото си въздействие, Моли му се усмихна.

— Трябва да те предупредя, че сме на път да съсипем една доста скъпа рокля.

— Не можем да си го позволим — отвърна Патрик. Гласът му бе дрезгав от желание. Преди Моли да успее да си поеме въздух, той умело разкопча ципа на роклята и оголи раменете й.

— Изправи се малко.

Тя се подчини мълчаливо, той свали роклята й и я метна върху облегалката на стола. Когато Моли се обличаше сутринта, не бе очаквала, че някой ще я види полугола. Както обикновено бельото й бе много фино и женствено, но бе обула и чорапогащник, а сега си спомни, че Патрик не обичаше тази част от дамското облекло.

— Не съм променил мнението си за тези неща — отбеляза той, докато плъзгаше тънката материя надолу по бедрата й. Свали го без съпротива от нейна страна и го захвърли на пода.

Надвесен над нея, започна да разкопчава ризата си. Тя лежеше върху възглавниците и не сваляше очи от него. Учестеното й дишане караше гърдите й да се издигат над тесните чашки на сутиена, заплашвайки да се освободят.

Патрик също осъзнаваше силата на изкушението. Успя да му се противопостави дотолкова, че да съблече ризата и да свали колана си, но после трябваше да се предаде пред порива на желанието.

— Не се сваля много трудно, нали? — попита той и посегна да разкопчае сутиена й.

— Не, струва ми се — увери го тя, останала без дъх. Усетила, че той няма да се справи, тя се надигна леко и без усилие раздели двете малки копчета. Дантелената тъкан падна и разкри гърдите й пред жадния му поглед.

— Господи! — промълви той. — Ти си все така съвършена!

— Ти също — прошепна тя прегракнало. Смътно съзнавайки какво прави, тя докосна и нежно погали с върха на набъбналите си гърди грубата му космата гръд.

— Не мога да се боря срещу желанието си — измърмори той.

— Тогава недей.

Погледите им се срещнаха — неговият питащ, нейният все още колеблив, но в същото време и приканващ. Каквото и да се случеше, каквито и да бяха последиците, тя вече нямаше власт над тялото си. Патрик също.

Той рязко се изправи, нетърпеливо съблече останалите си дрехи и застана пред нея, внушителен в своята голота. Необузданата му сила сякаш я ослепи и тя протегна ръка към него.

Той се приближи и устните му докоснаха нежната гънка между гърдите й, а ръцете му свалиха и последната й дреха. После проникна в нея бързо; и двамата бяха нетърпеливи, но Моли почувства лека болка. Усетил трепването й, Патрик я погледна въпросително. Очите му бяха замъглени от страст, примесена с безпокойство.

— Добре ли си, Моли?

— Да — увери го бързо тя. — Просто понеже не съм… за мен измина доста време, откакто…

— Колко? — не можа да се сдържи той и се прокле вътрешно, защото знаеше, че няма никакво право да пита.

— Ти бе последният… — каза тя задъхано и тихо изстена. — Опитах се, Бог ми е свидетел, но не можах!

— Радвам се. Прости ми, но наистина се радвам. — Той се раздвижи и тя се отдаде изцяло на всепоглъщащото удоволствие и заслепяващата радост от безрезервното отдаване.