Мора Сийгър
Звездно сияние (4)

Четвърта глава

Кошницата с цветя върху тоалетната масичка бе първото нещо, което Моли видя, когато отвори очи на следващата сутрин. Втренчи се в тях с невиждащ поглед, докато накрая осъзна къде се намира и рязко се изправи.

Завивките се свлякоха и разкриха голотата й. Тя ги сграбчи припряно, въпреки че в стаята нямаше никой друг. Бе убедила Патрик, че трябва да остане сама, за да премисли случилото се. Макар и неохотно, той се бе съгласил и тя се прибра в стаята си. Ако бе останала с него, без съмнение щяха да се любят отново, което само щеше да усложни отношенията им.

И сега бяха достатъчно объркани. Загърна се в халата, измъкна се тихо навън, ослуша се за миг и бързо се шмугна в банята. Горещият душ й помогна да възстанови донякъде равновесието си, но чувството за нереалност продължи да я преследва.

Върна се в стаята и нахлузи топли вълнени панталони и широк пуловер — еднакво удобни и непретенциозни. Взе гребена и в този момент очите й се спряха на гледката през прозореца.

Сняг. Много сняг. Простираше се, докъдето поглед стига, притискаше с тежестта си дърветата, трупаше огромни преспи, а снежинките продължаваха да се сипят все така неумолимо. Бе очевидно, че намерението да замине още днес е неосъществимо.

Разтревожена, Моли слезе долу. Шумът, който бе доловила преди малко, бе изчезнал и в къщата се беше възцарила тишина. Озадачена, надникна в кухнята, но там нямаше никой. Върху слабия огън бе поставена кана с кафе, ала от Патрик нямаше и следа. Откъм задната врата се разнесе радостният лай на О’Кейси. Моли я отвори и пристъпи навън. От кухнята до бараката за дърва бе разрината пъртина. Изведнъж в другия й край се появи Патрик. Буташе пред себе си пълна с цепеници количка. Щом я забеляза, той спря и се намръщи.

— Не стой на вратата. Студено е. Бързо влизай вътре!

Повелителният му тон раздразни Моли. Независимият й характер се разбунтува и тя изпита силно разочарование.

— Добре съм — язвително го осведоми тя. — Виждам, че е валяло.

— Много добре — провлече думите той. — Някога да си искала да станеш метеоролог?

Тя се изчерви, обърна се и се втурна обратно в къщата, като затръшна вратата след себе си. Защо се държеше така с нея? Моли яростно стисна очи, за да задържи сълзите и вътрешно се ядоса на себе си, задето бе така уязвима. След преживяното й бе още по-трудно да понесе подигравателните му думи.

Все още не се беше успокоила, когато вратата зад нея се отвори и след миг топла, твърда длан докосна рамото й.

— Съжалявам, Моли. Не знам какво ме прихвана.

— Няма значение — сви тя рамене, без да го погледне.

— Напротив, важно е. — Без да обръща внимание на колебливата съпротива, той я извърна към себе си и нежно вдигна брадичката й, като я застави да срещне погледа му. — Случилото се снощи бе така прекрасно, че дълго време не можех да дойда на себе си. Сутринта се събудих с единственото желание завинаги да бъде така. Изплаших се и при първа възможност си го изкарах на тебе.

— И аз се уплаших — призна тя, успокоена от искреността му.

— Родени сме един за друг — засмя се той тихо.

Странен избор на думи, помисли си тя, но без съмнение подходящ. Или поне беше подходящ през петте години на брака им и снощи. Но всичко свърши, напомни си тя. Случилото се между тях в нощните часове бе само сън. И все пак забравата щеше да й причини неизпитвана дотогава болка.

— Затрупани ли сме? — успя да попита тя.

Той кимна.

— Няма ток и телефонът е прекъснат. Ще минат поне няколко дни, преди да разчистят пътищата. Няма защо да се тревожиш — добави той, забелязал безпокойството й. — Имаме достатъчно храна, мощен генератор и водна помпа. Що се отнася до отоплението — усмихна се той, — ще трябва да сме по-находчиви.

— Нека все пак използваме дървата, които донесе — предложи тя рязко.

Патрик отново се усмихна, без да каже нито дума и няколко минути по-късно тя го видя да пълни с дърва чугунената печка в другия край на кухнята.

— Ще затопли по-добре от камината — обясни той, — но все пак ще запаля и нея.

Моли кимна мълчаливо. Боеше се, че ако отговори, ще се издаде, че го наблюдава тайно, докато е заета е приготвянето на закуската. Ловките движения на силното му мускулесто тяло продължаваха да я очароват. Когато той се изправи и изтри длани, тя бързо извърна поглед.

— Закуската е готова.

— Тъкмо навреме — рече той. — Умирам от глад.

Тя също, макар да си казваше, че е от студа. Истината бе, че любовта винаги изостряше апетита й. Патрик също го знаеше и весело се усмихна, когато тя взе втора филия и я намаза обилно със сладко от малини.

— Гладна ли си? — попита тихо той, докато й подаваше чинията с хрупкавия бекон.

— Малко.

За да докаже твърдението си, тя се насили да вземе само едно парче, а не три или четири, както й се искаше. Бе изпържила много и бе сипала внушителна порция в чинията на Патрик, но той бързо се справи и с бекона, и с препечените филийки, и с пухкавите бъркани яйца, към които несъзнателно бе прибавила щипка копър, само защото той ги обичаше приготвени така.

— Винаги си готвила превъзходно — отбеляза Патрик и се облегна назад.

— Справям се. Сигурен ли си, че се нахрани? — Тя погледна многозначително към внушителната купчина празни чинии. Той бе в състояние да изяде и повече, без да качи нито грам.

— Притесняваш се за фигурата ми ли?

Необикновената му способност да чете мислите й винаги я объркваше.

— Не — каза тя, изправи се и започна да разчиства масата.

Патрик също стана и с жест я накара отново да седне.

— Аз ще разтребя. Изпий още една чаша кафе и се отпусни.

Искаше да му каже, че е немислимо да се отпусне, когато той е толкова близо, но замълча навреме и се престори, че разглежда едно старо списание. Когато приключи с чиниите, Патрик надникна през рамото й и поклати глава.

— Нямах представа, че се интересуваш от стоковия пазар.

— Какво?

— Статията, която четеш. Става дума за търговията с потребителски стоки и нейните перспективи. — Зелените му очи блеснаха дяволито, когато разбра, че я бе хванал натясно. — Самият аз преди няколко седмици се опитах да я разбера, но без особен успех. Може би ще успееш да ми я обясниш?

— Боя се, че няма да мога. Патрик…

— Да? — Той дръпна стола си и седна до нея.

— Не бива да се самозалъгваме. — Тя пое дълбоко въздух. — Не изпитвам угризения за случилото се снощи, макар че може би беше грешка. Ако ти съжаляваш, прощавай.

— Не съжалявам.

Каза го толкова тихо, че й бе необходимо известно време, за да разбере думите му. Впи поглед в очите му.

— Наистина ли?

— Радвам се, че се случи. Никоя друга жена не е означавала толкова много за мен и сега съм сигурен, че и в бъдеще няма да има такава.

— Не те разбирам. — Той говореше така, сякаш все още държеше на нея, сякаш никога не бе обичал друга, но тя знаеше, че не е така. — А Джесика?

Той трепна и за миг тя помисли, че няма да й отговори, но накрая той каза:

— Джесика бе… грешка.

— Само думи — тъжно се усмихна Моли.

— Напротив. Използвах я, за да те нараня. Бях ядосан, че ми нямаш доверие. Твърде късно разбрах, че съм допуснал грешка.

— Не искам да говорим за това.

Само при мисълта за Джесика Питърс — красивата и чувствена актриса, сензацията на Бродуей и Холивуд, стомахът й се сви болезнено.

— Мисля, че ще е по-добре да изясним тази история.

— Не!

Тя се изправи решително, но той я сграбчи за китката.

— Моля те, Моли, дай ми възможност!

Мъката в гласа му я сепна. Той беше горд мъж и никога не бе молил. Сега обаче бе готов на всичко, за да я принуди да го изслуша. Молбата в очите му я накара да отстъпи.

— Не беше както си мислиш — каза той, щом тя седна отново. — Джесика никога не ми е била любовница.

— Искаш да кажеш, че не си спал с нея, така ли? — попита недоверчиво Моли.

— Спах с нея. Искам да кажа, че никога не сме се любили, не сме правили секс, не сме имали връзка или както и да го наречеш.

Моли не му вярваше. След толкова болка и разочарование, бе загубила доверие в него. И все пак думите му звучаха искрено. Патрик не беше лъжец. Истината струеше от цялото му същество, както и от произведенията му. Възможно ли бе да се е променил или тя не го бе преценила правилно?

— Разказвай — подкани го Моли, осъзнала, че още преди години е трябвало да произнесе тези думи. — Какво се случи през онази нощ?

— Ако си спомняш, тогава репетирахме „Победители и победени“. — Тя кимна и той продължи. — Репетицията продължи до късно и после всички отидохме да вечеряме. Онази сутрин с теб отново се бяхме скарали и проблемът бе все същият. Ти искаше собствена кариера, а аз — да се посветиш изцяло на мен. Признавам, че беше егоистично от моя страна, но по онова време не го съзнавах. Както и да е, когато другите си тръгнаха, аз останах в ресторанта с Джесика. След известно време тя предложи да отидем в апартамента й.

Добрата стара Джесика, помисли си Моли навъсено. Тя ясно си представяше как другата жена, едва зърнала шанса си, го бе грабнала, без да се двоуми.

— Когато отидохме в дома й, никой от нас не изпитваше ни най-малко неудобство — продължи Патрик. — С нея се общуваше толкова приятно — красива, интелигентна… — Той се усмихна. — Възхищаваше се от мен и от работата ми. Уважаваше ме твърде много, старата приятелка Джеси!

— И тогава ти легна с нея.

— С най-лоши помисли. Бях решил да й дам всичко, което желаеше, та и нещо отгоре. В края на краищата бе минало доста време, откакто се бяхме любили с теб за последен път и нямах нужда от увещания.

— Разбирам — каза Моли. — Но тогава как можеш да твърдиш, че не си…

— Защото, любов моя, майката Природа — неслучайно и тя е жена — винаги има някой и друг скрит номер за обидените и своенравни съпрузи. Та както си бях готов, така и нищо не направих. Ако разбираш какво искам да кажа.

На Моли й трябваше известно време, за да проумее думите му. За нея Патрик бе винаги забележителен любовник — силен, нежен, даващ и безкрайно мъжествен. Такъв беше и през изминалата нощ. Трудно й бе да приеме мисълта, че би могло да му се случи подобно нещо.

— Затова ли напусна Ню Йорк? — попита тихо тя.

— Дали съм избягал, ужасен от загубената си мъжественост?

Тя се изчерви, но кимна.

— Не, причината беше друга. Преместих се, когато осъзнах, че си убедена в изневярата ми.

Тя притвори очи при болезнения спомен.

— Онази сутрин, след като не се прибра цяла нощ, ми се обади Дейви Бенсън. Помниш ли го?

— И още как! Последното, което чух за него е, че прави рекламни филмчета за санитарни препарати.

— Така му се пада — засмя се Моли. — При всеки удобен случай с огромно удоволствие ми повтаряше, че си с Джесика. Дори ми даде адреса и каза, ако не му вярвам, мога да отида и да проверя.

— И ти постъпи точно така.

Тя кимна мрачно. Съвсем ясно си спомняше как Джесика бе отворила вратата, облечена само в прозрачна нощница, и апатично й бе кимнала да влезе точно, когато Патрик излизаше от спалнята. Погледите им се срещнаха за един безкраен, мъчителен миг, после Моли се обърна и побягна.

— Трябвало е да изчакам — промърмори тя — и да те изслушам.

— И аз мислех така, но по-късно мнението ми се промени. Не се бях любил с Джесика, но все пак ти бях изневерил. А в хода на събитията бях изневерил и на себе си. — Той нервно се изсмя. — С течение на времето разбрах защо се бе случило именно така.

— Защо? — попита Моли тихо.

— Месеци наред усещах как животът ми се изплъзва. Бях прелъстен от собствения си успех и не го съзнавах. Онова, което някога ми даваше вдъхновението — простият, непреодолим импулс, вече не бе достатъчно. Жадувах за пари, слава, хвалебствия и вярвах, че всичко това е моя привилегия. Ти се съпротивляваше, бореше се със своите собствени проблеми, породени от успеха ми, но в същото време постоянно ми напомняше, че има още много неща, заради които си заслужава да се живее.

— Нямах намерение да ти преча.

— Не ми пречеше. Напротив, без теб едва ли бих постигнал толкова. Осъзнах го, когато се разделихме и всичко стана безсмислено. Така дойдох тук, първо, за да излекувам раните си, после, за да намеря себе си. Купих фермата, защото си казах, че тя би могла да ми помогне. Истината бе, че ти ужасно ми липсваше и тук се чувствах по-близко до теб.

Моли притвори очи, за да спре напиращите сълзи. Изпълни я остро чувство на тъга. Ако двамата бяха по-открити един към друг в миналото, нямаше да се стигне дотук. Щяха да си спестят мъката и болката през последните години.

— Не плачи! — каза Патрик и погали нежно бузата й с опакото на ръката си — жест, който тя помнеше добре. — Няма смисъл да се питаме какво би се случило. Не можем да променим миналото.

— Просто защото… — тя замълча и пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. Бе твърде развълнувана, за да говори. — Бях влюбена в теб. Наистина те обичах. Мислех, че ще бъдем заедно до края на дните си и когато разбрах, че съм се лъгала, не можах да го понеса.

— Въпреки това се справи блестящо. Успехът ти го доказва.

— Не ставай глупав! — каза тя. — Гордея се с постигнатото, но знам, че успях, защото се опитвах да запълня огромната празнота в моя живот, след като ти си отиде.

— Мислех, че винаги си имала собствени амбиции.

— Да, но не толкова високи. — Риданието й премина в тъжен смях. — Може да се каже, че прекалих.

— Така ли се чувстваш?

— Не знам — призна тя. — Има дни, когато всичко върви прекрасно и аз се чувствам великолепно. Има периоди, когато проблемите ме връхлитат и аз изпитвам невероятно удовлетворение да ги преодолявам. А понякога… — тя се усмихна измъчено — се събуждам посред нощ и се чудя защо по дяволите си вадя душата. Какъв е смисълът?

Той кимна бавно.

— Знам какво имаш предвид. И на мене ми се случва.

— Как така? Нали писането е животът ти?

— Беше — поправи я той. — Вече не е.

Обля я студена пот. Ако Патрик бе загубил таланта си, светът се бе простил с нещо наистина значимо.

— Но ти каза, че още работиш.

— Работя и цялата ирония е, че резултатите са по-добри от всякога. Разликата е там, че не ме радват както по-рано.

— Знаеш ли защо е така? — Ако разполагаше с отговор, вероятно би го споделил с нея.

— Да, знам.

— Защо?

Той я изгледа продължително, после й се усмихна нежно.

— По-късно, скъпа. Ще поговорим за това по-късно. А сега да излезем и да полудуваме!