Мора Сийгър
Звездно сияние (5)

Пета глава

— В снега ли? — попита Моли.

— Разбира се. Нима ще го пропуснем! — Той се изправи и усмихнат й подаде ръка. — Ще се повъргаляме в снега и ще направим снежен човек. А ако ти изглежда несериозно, можем да изнесем храна за животните. След тази люта виелица ще имат нужда от нея.

След по-малко от час бузите на Моли розовееха и тя весело се смееше. По миглите й бяха полепнали снежинки. Изпод плетената й шапка се подаваха непокорни кичури. Патрик се бе разтършувал и беше намерил чифт ръкавици за нея, които й се струваха доста познати.

— Бях ги забравила тук, нали? — попита тя, докато си почиваха, след като бяха пренесли и разхвърляли в хранилките няколко бали сено и почти половин тон жълъди и зърно.

Той кимна. Очите му блестяха, но не само от физическите усилия.

— Бяха в едно чекмедже.

— Защо не си ги изхвърлил?

— Предполагам, не ми е останало време.

Моли не му повярва, обаче предпочете да не го разпитва повече. Снеговалежът бе понамалял и през облаците се показваше тук-там синьо небе. Беше много студено, въздухът бе кристалночист и всеки звук отекваше високо и ясно.

С много смях и закачки те направиха снежен човек, който изглеждаше доста внушителен, макар да бе леко килнат. Хвърлиха се в снега. Патрик не можеше да се изправи, без да развали отпечатъка от тялото си и Моли трябваше да му покаже как. Щом му подаде ръка, той я повали до себе си.

— О-о!

— Съжалявам, скъпа, не можах да се въздържа.

Легнала по гръб, тя вдигна поглед към него. Кожата му бе поруменяла от студа, а очите му блестяха. Вената на слепоочието му пулсираше бясно.

Споменът за изминалата нощ нахлу в съзнанието й. Тя разтвори устни и тихо въздъхна. Надвесен над нея — едър и силен, той излъчваше самоувереност. Последната й ясна мисъл, преди устните му жадно да се впият в нейните, бе, че го е завоювала отново.

Целувката му бе зашеметяваща. Изпълнил я със собствения си вкус и мирис, той породи у нея чувството за пълно отдаване. През дебелите дрехи тя долови възбудата му. Изстена тихо и обви ръце около врата му, притегляйки го към себе си.

Не разбра как стана, но както лежеше притисната в снега, изведнъж сякаш светът се завъртя и тя се озова върху гърдите му. От очите му струеше такава нежност, че дъхът й спря. На свой ред, водена от непреодолимо желание, тя го целуна също така страстно.

Когато се изправиха, и двамата дишаха тежко. Моли бе изненадана, объркана. Помисли си, че никога по-рано не бе поемала инициативата в любовната игра. Може би заради разликата във възрастта и жизнения опит. Тъй или иначе, и за двамата се бе превърнало в навик водещ да бъде винаги Патрик.

Забелязал колебанието в очите й, той нежно я притегли към себе си. Отърсиха старателно полепналия по гърбовете им сняг, а заедно с него и смущението си и се впуснаха в луда гонитба обратно към къщата.

— Горещо какао! — обяви той вътре. — Пред камината! А може и да открия някое парче сладкиш.

— Какво повече бих могла да желая! — Започнаха да тананикат популярна песен, а О’Кейси лежеше на пода и ги наблюдаваше строго.

— Извинявай, момче! — Моли го погали по главата. — Веднага спираме.

— Помниш ли колко пъти сме пели под душа? — подхвърли Патрик, докато слагаше тенджерата с мляко на котлона.

— О… слабо! — поруменя тя.

— Слабо ли? Та това са едни от най-скъпите ми спомени.

Моли не издържа и се разсмя.

— В живота ми имаше моменти, когато мислех, че съм обречена да бъда горда и студена съпруга.

— О, доста добре ти се удаваше, скъпа. Повярвай ми!

— Ти самият се справяше не по-зле. Имаш ли нещо против да сменим темата?

— Ще го преглътна. Какво ще кажеш да послушаме музика?

Моли се съгласи и той пусна касетофона. Прозвуча весела коледна песен.

— Харесва ли ти?

— Да, чувствам се в празнично настроение.

— Аз също.

— Хубаво е, нали? — въздъхна тя като гледаше елхата, но виждаше него.

— Да, сега разбирам защо хората обичат да слушат тази музика.

Той й подаде димящата чаша с какао и седна до нея. Моли отпи и се усмихна.

— Сетих се колко ме беше яд на Джери, когато обърка резервацията ми, а сега се радвам, че стана така.

— Скъпа, трябва да ти кажа нещо в тази връзка.

Тя го изгледа през полуспуснатите си клепачи.

— Така ли?

— Откакто се преселих тук, с Джери станахме добри приятели.

— Много се радвам!

— Той знаеше, че ми липсваш.

— Казал ти е, че пристигам?

— Само спомена, така между другото.

— Странна история — каза Моли. — И онези гости, които решили да останат по-дълго от заплануваното. Нали помниш, Джери не искаше да ги изхвърли?

— Нямаше такива гости.

— Какво имаш предвид?

— Не съществуват. Аз помолих Джери да ти каже, че няма свободни стаи.

— Не е много почтено от твоя страна.

— Бях отчаян.

— Едва ли. Ти не можеш да бъдеш отчаян.

— Честна дума. В мига, в който разбрах, че ще дойдеш, пожелах да те видя. Исках да поговорим. Беше като божи дар, но после осъзнах, че ако отседнеш в мотела, няма да имам възможност да разговарям с теб.

— Знаеш ли, Патрик, щастлива съм, че постъпи така.

— Наистина ли?

Тя кимна сериозно.

— Нещо повече. Поласкана съм.

— Е, добре. Боях се, че ще се ядосаш.

— Защото си ме изиграл ли?

Той тихо изстена.

— Все пак се ядоса!

Нежната й усмивка го убеди, че му е простила.

— Станал си романтик!

— Ти разкри най-съкровената ми тайна.

— Сигурна съм, че О’Кейси е шокиран.

Той стана, хвърли още една цепеница в огъня и се върна при нея. В настъпилата тишина се долавяше само пукотът и съскането на пламъците. Най-сетне той каза, без да я поглежда:

— Искам да се върнеш, Моли. Искам да опитаме отново.

Моли си бе представяла, че ще бъде безкрайно щастлива, когато чуе тези думи. Та коя разведена жена не мечтаеше за разкаялия се бивш съпруг, който копнее да се върне! Глупави, нереални мечти!

— Променили сме се много, Патрик — прошепна тихо.

— Станали сме по-добри.

— Може би, но сме го постигнали отделно. Ти не си вече мъжът, за когото се омъжих, а и аз сигурно не съм жената, която бе избрал за своя съпруга.

— Все още сме същите — настоя той. — Просто с годините сме помъдрели.

— Вярно е, че последните няколко години бяха много… поучителни. Убедих се, че ми е необходима пълна независимост. Научих се сама да вземам решения и да вървя по собствен път, без да съм длъжна да се съобразявам с друг. Открих също, че тази свобода ми харесва.

— Каза, че понякога се питаш дали си струва.

— Всеки има моменти на депресия, когато се съмнява в себе си. В това отношение не съм по-различна от другите. Искам да знаеш само, че никога не бих могла да се върна към предишния начин на живот, когато подчинявах собствените си желания на желанията на друг.

— Тоест на моите?

Тя кимна тъжно.

— Вината не е твоя. Дълго време те обвинявах, но после разбрах, че не съм била права. Бях толкова млада и неуверена, смятах, че трябва да живея чрез теб.

— Много жени постъпват по същия начин.

— Само че едва ли някоя от тях е била истински щастлива. Не мога да живея така.

— Няма да се наложи.

— И все пак тази вероятност съществува и тя ме плаши.

Патрик остави чашата си и се обърна към нея. Обгърна лицето й с широките си длани и я погледна в очите.

— Искам честно да си отговориш, скъпа — каза той с дълбок глас. — От мен ли се страхуваш или от себе си?

— Това подвеждащ въпрос ли е? — промърмори тя.

Той се засмя и я целуна нежно.

— Не! Имах предвид точно това, което казах. Нараних те и е естествено да се страхуваш, но ти владееш ситуацията далеч по-добре, отколкото си мислиш.

— Снощи — напомни му тя — не владеех нищо.

— Това ли те безпокои?

— Беше както винаги. Ти водеше, а аз те следвах. Не че имах нещо против — добави тя бързо. — Беше хубаво и… вълнуващо.

— Благодаря ти — каза мрачно Патрик. — И все пак не съм успял да победя съмненията ти.

— Такава ли беше целта ти? И да ме накараш да приема всички твои желания?

— Донякъде — призна той меко. — Аз съм мъж, а не светец. Желая те и няма да се спра пред нищо, за да те спечеля.

— Благодаря за предупреждението.

— Едва ли ти беше нужно! Познаваш ме по-добре, отколкото си мислиш.

— Вярно е и затова се страхувам от теб.

— Заради снощи ли? — Тя кимна и той въздъхна тежко. — Не исках да се случи. Бях се зарекъл да бъда самото търпение. Но ти бе така привлекателна, толкова близо до мен, не успях да се въздържа.

— Не говори с такова съжаление! Както ти казах вече, беше прекрасно.

— Не, щом изпитваш страх.

Музиката свърши. В неочаквано настъпилата тишина Моли усещаше тежките удари на сърцето си. Бе застанала лице в лице с истината, а не бе подготвена. Истина, която засягаше повече нея, отколкото Патрик. Вродената й честност я накара да признае истинската причина за безпокойството си.

— Баба и дядо — рече тя изведнъж — бяха много добри с мен.

— Винаги си го казвала.

— Жалко, че си отидоха, преди да се запознаеш с тях. И двамата щяха да те харесат, а според мен и ти би ги харесал.

— Сигурен съм, но…

— Но какво общо има със ситуацията ли?

— Очевидно има. Ще ми обясниш ли?

Бе готова да опита, макар преди да не желаеше да говори за това. Започна бавно:

— Нали знаеш, че родителите ми загинаха, когато бях на осем години?

— При автомобилна катастрофа. Ужасна трагедия! — кимна той.

— Да, така беше. И не само защото бяха мои родители, а защото бяха изключително добри хора и много влюбени. — Тя се усмихна тъжно. — Най-ярко си спомням любовта им, която присъстваше във всичко. Като неугасим, вечен огън сгряваше дните и нощите.

— Били са щастливи.

— Да — съгласи се Моли. — Всъщност да умрат заедно е било Божия милост, защото един без друг не биха могли да живеят. Точно както баба и дядо.

— Починали са малко преди да се срещнем, нали?

— Точно така. Само няколко месеца един след друг. И пак си повтарях, че така е по-добре, защото и те се обичаха много. Чувството бе по-различно, отколкото при родителите ми, сигурно защото бе съзрявало повече години, но силата му бе същата.

— Може би си се чувствала изолирана, заради голямата им близост? — попита той нежно.

Тя поклати глава, без да се обиди, защото виждаше, че той искрено се опитва да я разбере.

— Никога не е имало по-добри хора от родителите ми и от баба и дядо. Вярвах, че колкото повече обичаш, толкова по-силно става чувството. Те живееха в свой вълшебен свят и не се поколебаха да ме допуснат до него.

Изумрудените очи на Патрик блеснаха с разбиране.

— Докато починаха и любовта си отиде заедно с тях.

Защо ли бе изненадана, че той я разбра толкова лесно? Та нали същността на таланта му се криеше в умението да разкрива най-интимните и понякога дори болезнени мотиви в поведението на хората, да разголва човешката душа и да я анализира хладнокръвно. Някога това й се струваше безсърдечно и тя инстинктивно избягваше възможността да се превърне в обект на проницателния му интерес. Сега съзнаваше, че неговата проницателност е дар, а не заплаха.

— Трябваше да минат години, за да разбера къде е проблемът, но дори тогава не се изправих срещу него. Обичах те, страхувах се да не те загубя, но когато опасността стана реална, аз я приех спокойно, защото я очаквах отдавна.

— А аз бях твърде глупав, за да го разбера — каза Патрик, отвратен от себе си.

— Вината не е твоя — възрази тя и протегна ръка. — Ако бяхме искрени един към друг, можех да очаквам да ме разбереш. Но аз правех всичко възможно да не те допусна до себе си.

— Аз също.

Усмихнаха се нежно един на друг.

— Както сам каза — промълви тя, — родени сме един за друг.

— И трябва да опитаме отново.

— Не знам, Патрик. Много време мина. Не бива да забравяме, че и двамата не сме същите.

— Именно затова имаме шанс да успеем.

Моли не беше сигурна. Бе разбрала причината за страховете си, но не се бе освободила от тях. Помнеше ясно болката и отчаянието и не желаеше да бъде наранена отново.

— Имам приятелка — каза тихо Моли. — Джоана, бивш фотомодел, сега актриса. Нейната теория е, че жена, отдадена на кариерата си, не може да има щастлива връзка с мъж на нейната възраст или по-стар. Убедена е, че в този случай конфликтите са твърде дълбоки и е много по-умно да си намериш млад мъж, израсъл с представата за освободената жена. За него няма да е трудно да те приема такава, каквато си.

— Прилага ли на практика теорията си? — изръмжа Патрик.

— Да, и то не един път, но в последно време…

— Да? — Той се усмихна, сякаш знаеше отговора.

— Срещна по-възрастен мъж, когото наистина харесва — четирийсетгодишен банкер със силен характер. И няма сили да се раздели с него.

— Защото той е истински мъж — отсече Патрик, — а не пале. Ако търсиш глупава, домашна привързаност, по-добре си вземи куче. Не се обиждай, О’Кейси. Ако искаш истинска любов, трябва да поемеш риска.

— Знам да рискувам! — Моли започваше да се ядосва. Той я предизвикваше. — Но съществуват разумни и неразумни рискове. Само глупаците пренебрегват опита от миналото, вместо да се поучат от него.

Той прокара ръка през разрошената си от вятъра коса и Моли едва потисна желанието си да приглади разпилените му кичури.

— И какво предлагаш? — подкани я той.

— Не знам.

Патрик стана и се приближи към прозореца. Светлината навън се стопяваше заедно с надеждите му.

— Вече не вали.

Моли постави ръка върху рамото му и той се сепна. Не я бе чул да се приближава.

— Съжалявам — промълви тя. — Бих дала всичко да мога да ти кажа, че искам да опитаме отново. Но в думите ми ще прозвучи несигурност, а ти едва ли желаеш половинчати обещания.

— Не — съгласи се той. — Но не си въобразявай, че съм се предал.

— И през ум не ми е минало! — увери го тя. — Зная колко упорит можеш да бъдеш.

— Особено, когато залогът е от огромно значение за мен.

Моли се усмихна, развълнувана от решимостта му, после по лицето й се изписа недоумение.

— Чуваш ли?

— Не мога да повярвам на ушите си! — весело възкликна той.

— Звънчета на шейна.

— Още не се е стъмнило. Какво ли прави Дядо Коледа толкова рано навън?

— Ако не се лъжа…

Моли отвори прозореца и надникна навън, без да обръща внимание на студения вятър, който вдигаше снега в приказни, ослепителнобели вихрушки.

— Погледни! Старата шейна от „Петела“. Бащата на Джери я изкарваше всяка Коледа, а после тази традиция замря.

— Очевидно е на път отново да се възроди.

Двамата отвориха вратата точно когато голямата, теглена от коне шейна, спря отпред. Със зачервено от студа лице Джеремая Уидърс им махна смутено за поздрав.

— Да не би да идвам в неподходящ момент?

— Не, разбира се — успокои го Патрик, докато гледаше с възхищение неспокойните коне и блестящата шейна. — Май мирише на веселие!

— Така си е! Качвайте се!

— Ние ли? Но…

— Никакво но — каза строго Джери. — От часове обикалям къщите. Вие сте последните. Събираме се в мотела да попеем преди службата. Няма да е същото без вас.

Патрик и Моли се спогледаха слисано.

— Сигурен ли си? — каза тя. — Явно никога не си ни чувал да пеем.

— Няма значение — усмихна се широко Джери. — Важно е желанието.

Конете се раздвижиха нетърпеливо.

— Идвате ли?

— Изпуска ли се такова нещо? — засмя се тя.

Патрик изтича вътре да вземе палтата, после й помогна да се качи в шейната. Притиснаха се един към друг под одеялото.

Последните буреносни облаци бяха изчезнали и върху кристалночистото небе изплуваха първите звезди, предвестници на Бъдни вечер.