Мора Сийгър
Звездно сияние (1)

Първа глава

Кой твърди, че не можеше да се върне у дома? Моли Уилямс бе решена да го стори. Дни наред мислеше единствено как ще се измъкне от Манхатън преди Коледа, ще се спаси от задръстените улици, от предпразничната суетня, от напрегнатите опити за веселба, типични за града преди Нова година.

По-рано бе на друго мнение. Някога Ню Йорк за нея бе изпълнен с очарование, дори излъчваше някаква магия. Бе убедена, че нищо не може да се сравни с него. Дори звездите не можеха да се мерят с отблясъците на милионите светлини, с богатството и елегантността, със завладяващото чувство на вълнение от постигнатото.

Моли не знаеше точно кога се бяха променили възгледите й, но сега й се струваше немислимо да остане в града дори час, дори миг повече от необходимото. Не можеше да я задържи и мисълта да прекара празниците с най-близки приятели. Искаше да се махне оттук много по-бързо, отколкото й позволяваха мудното движение и неотстъпчивите светофари. Възкликна от нетърпение и се снижи зад волана на БМВ-то. Още сутринта бяха предупредили по радиото за очакваните задръствания. Бавното движение по Пето авеню потвърждаваше прогнозата.

Пищяха клаксони, шофьорите крещяха, задъхани полицаи се опитваха да въдворят ред. Натоварени с пакети пешеходци се тълпяха между блокираните коли. Когато отново светна зелено, бе невъзможно да потегли, без да блъсне дузина разсеяни хора, които следваха пътя си с присъщата за нюйоркчани самонадеяност. Стори й се, че измина цяла вечност, преди колите най-после да се придвижат напред и тя да отбие в някаква пресечка. Бяха й нужни „само“ петнайсет минути, за да стигне до следващото авеню. След половин час се добра до федералното шосе, което минаваше край Ийст Ривър, и се вля в потока от насочилите се на север коли.

После вече не бе чак толкова лошо. Моли се облегна удобно назад, включи радиото, мина набързо през станциите, излъчващи коледни песни и се спря на лека, весела музика, за да убие времето. Пресметна, че до Вермонт я чакаха около осем часа път. Ако кара без почивки, ще пристигне за вечеря.

Мисълта за мотела, където щеше да отседне, я накара да се усмихне. Там щеше да намери тишина и спокойствие, но много по-важно бе, че се надяваше да намери нещо от онова, което някога бе самата тя, преди да я погълнат бурните и непредсказуеми житейски събития. Не можеше да повярва, че само преди няколко седмици бе станала на трийсет. Както бе казала на Джоана Уилкс, нейна съседка и приятелка: „Последният път, когато се замислих за това, бях на двайсет и три. Какво стана?“.

Годините бяха отлетели толкова бързо! Младостта, за която някога бе мислила, че е вечна, се бе оказала краткотрайна като огнените цветове на изгрева или топлите лъчи на есенния ден. Тя бе в състояние да изброи всичките си успехи и поражения през тези години, ала не можеше да каже къде беше отишло всичко. Най-много я тревожеше фактът, че когато се вглеждаше напред, виждаше все същото.

Сериозна причина да не се замисля за бъдещето. За първи път от доста време тя бе решила да си вземе няколко свободни дни, да замине далеч от звънящия телефон, от постоянните делови срещи, безкрайното напрежение — неизбежна напаст при изграждането на нов и бързо разрастващ се бизнес. Тръгна, чувствайки се виновна като избягала от час ученичка, и същевременно беше доволна, че заминава. Макар и за няколко дни, отиваше там, където искаше да бъде.

— Уилямстаун ли? Във Вермонт? — я бе попитала Джоана, когато Моли сподели плановете си. — За първи път го чувам.

— Не се учудвам. Градчето е малко, прилича по-скоро на село с много ферми.

— О… звучи много… приятно. — Джоана едва ли бе искрена. Тази стройна блондинка напускаше Ню Йорк само, за да отиде в Париж, Лондон или някой друг подобен град. А когато искаше да бъде по-близо до природата, просто избираше някой луксозен карибски курорт. Във всички останали случаи твърдеше, че й се замайва главата, ако измине дори и няколко крачки повече от необходимото.

— Не хитрувай. Повечето хора не биха стъпили втори път в Уилямстаун, но аз го обичам и отдавна се канех да отскоча дотам за няколко дни.

Джоана прие обяснението като нова възможност да прояви неизменната си толерантност към човешките слабости. Пожела на Моли приятен път и се зае да оформя маникюра си. Джоана бе бивш фотомодел и изгряваща актриса, получила роля в нашумял мелодраматичен сериал. Неизчерпаемите интриги вълнуваха Моли и докато бе на работа, тя записваше сериите на видео. В момента героинята на Джоана имаше връзка с нашумелия напоследък покорител на женски сърца от телевизионния екран Дерек Ебърхард, изпълняващ ролята на безмилостен, мъжествен и неотразим магнат. Отношенията им бяха безсрамна смесица от секс и романтика. Моли въздъхна при спомена за някои от последните сцени, при които бе имала чувството, че телевизорът ще се запали от страст. Не й бе приятно да го признае, ала напоследък липсата на сексуален живот, пък макар и не толкова страстен, бе започнала да я притеснява.

Ръцете й здраво стиснаха волана. След Патрик категорично се бе зарекла, че е приключила с мъжете. По-добре да прекара в самота остатъка от живота си, отколкото да търпи лудостта, самонадеяността и вечната твърдоглавост на мъжката половина на човечеството. Всяка еманципирана жена знае, че те са подходящи само за едно, а Моли живееше достатъчно добре и без него. Благодаря, няма нужда! Или поне мислеше, че може без него. Бе започнала да открива, че животът без секс не бе чак толкова лош. Е, не беше страхотен, но бе поносим, докато животът без любов бе безсмислен.

Един червен морис изскочи пред нея. Тя удари рязко спирачките, наду клаксона и хвърли ядосан поглед към провинилия се шофьор, без да прекъсва потока на мислите си.

Дали Патрик наистина я бе обичал някога? Пълните й устни се свиха и сякаш припомняйки си някаква болка, сапфирените й сини очи помръкнаха. Какво значение имаше? Ако онова, което бе получила от бившия си съпруг, бе любов, то тогава това чувство определено бе прехвалено. Доказателство бе и факта колко добре се бе подредил животът й, откакто се бяха разделили. Едва след развода тя изпълни собствените си мечти, намери в себе си сили да основе преуспяваща модна къща, създаваща колекции, които жените в цялата страна обожаваха. Модел от Моли Уилямс или още по-добре няколко, присъстваха задължително в гардероба на всяка уважаваща себе си жена. Нейните елегантни, женствени, разнообразни модели се открояваха в заседателните зали на корпорациите и в луксозните ресторанти, ала се търсеха не по-малко и от жените, които пестяха всеки цент, за да си ги позволят. Струваше си, въпреки лишенията.

Моли знаеше, че дрехите й караха жените да се чувстват по-красиви, по-изискани, по-самоуверени, по-свободни, където и да бяха и с каквото и да се занимаваха. Това я изпълваше с неизмеримо удовлетворение, а по-късно и с увереността, че има всичко, което бе желала. Въздъхна отново и когато колите преминаха в единичното платно и започнаха да спират постоянно, тя се облегна назад. Искаше да се подстриже, преди да тръгне, но не й остана време. Буйните й светлокестеняви къдрици се спускаха свободно по раменете й.

— Те са душата ти — бе казал Патрик, — която се опитва да избяга.

Той винаги й говореше така — драматично, предизвикателно, шокиращо. Думите бяха негова професия и той знаеше как да ги използва. Или поне някога знаеше. Моли нямаше представа с какво се занимаваше той в момента, но това не я интересуваше. Гении като Патрик се проваляха лесно и ако на него му е било писано така, тя просто нямаше да узнае подробностите.

На изхода на града движението най-после се отпуши и тя успя да набере скорост. Предния ден бе валяло и снегът бе украсил високите дървета и омекотил заледената пътна настилка. Моли си спомни белите Коледи от детството си и се усмихна тъжно. Колко мили бяха баба и дядо. И двамата бяха към шейсетте, когато бе отишла да живее при тях. Въпреки възрастта си, те я гледаха с цялата топлота, която едно дете би могло да желае. Трагичната смърт на единствената им дъщеря — майката на Моли, при същата автомобилна злополука, при която загина и баща й, бе удар, от който така и не успяха да се възстановят напълно. Това обаче не им попречи да дадат на Моли дом, изпълнен с обич и смях. Колко й липсваха! Трудно й бе да приеме смъртта на баба си преди осем години, но когато дядото я последва само след няколко месеца, Моли като че ли загуби връзка с действителността. Сега си даваше сметка, че все още е била скована от мъка, когато се запозна с Патрик. Страстта, която изпитваха един към друг, буквално я върна към живота. Може би това обясняваше и изключителната дълбочина на чувствата им, пламнали още при първата им среща и довели до брака им само след няколко седмици.

Приятелите им бяха във възторг от тази романтичност. Патрик бе личност от почти легендарна величина в света на театъра и твърде популярен извън него. Наричаха го „лудия ирландец“ и то не без основание. Режисьори, собственици на театри, спонсори — всички вдигаха отчаяно ръце, когато имаха вземане-даване с него. Но винаги бяха готови пак да го потърсят. Актьорите и актрисите го обожаваха, сигурни, че всеки герой, роден от невероятното му въображение, се превръщаше в мечтана роля.

Повечето хора смятаха, че той е невероятно талантлив и че наред с всичките си други дарби притежава и необходимата дисциплина, за да реализира този талант. Моли му се възхищаваше безкрайно, ала й се искаше той да е малко по-човечен, по-толерантен към желанията й и да я поставя от време на време над работата си.

Беше разбрала къде е нейното място в живота на Патрик — в леглото. Там никога нямаха проблеми, въпреки че когато се запознаха, тя бе все още девствена и се страхуваше да сподели страстта му. За известно време им бе достатъчно удоволствието, което откриха заедно. После вече не й стигаше. Все още не можеше да каже кога или защо нещата се бяха променили, но бе сигурна, че никога няма да се върне към предишния си начин на живот. Пък и едва ли някога ще има този шанс. Мъжете като Патрик Дилейни бяха малко и се срещаха рядко, а и отдавна не бе чувала нищо за него.

По пътя Моли спря на една бензиностанция, разкърши се, купи си кока-кола и позвъни в офиса. Младият й двайсет и четири годишен помощник Били Барнс, който спокойно би могъл да мине и за петдесетгодишен, я увери съвсем категорично, че всичко е наред и няма причини за безпокойство.

— Чувстваме се превъзходно — каза той весело. — Пристигна новата коприна от Бомбай, изглежда доста приятно. Ще я харесаш. Дженифър проговори на Уилбър, така че в кроячния отдел отново цари мир. А и в кафето пуснаха кроасани.

— Май трябва по-често да отсъствам.

— Е, разбира се, липсваш ни — увери я Били. — Но имаш нужда от почивка, така че просто се отпусни и се забавлявай. И весела Коледа!

Моли измърмори някаква благодарност, затвори, доизпи колата и хвърли през рамо кутията в коша за отпадъци. Засмя се на одобрителното подсвиркване на автомонтьора и се качи в колата. Само след секунди бе отново на пътя.

Беше чудесно, че в офиса всичко е наред. Всъщност повече от наред, като си спомни колко дълго Били се заяждаше заради вкиснатата датска бира и старите понички. Сега трябваше да намери нещо друго, от което да недоволства. Не беше честно да мисли така. Той бе изключително приятен, трудолюбив и интелигентен и тя имаше късмет, че бе неин служител. Както имаше късмет и с всички останали, които работеха за нея. Бяха страхотен колектив и тя знаеше отлично, че успехът й до голяма степен се дължеше на тях. Така че съмненията й в момента бяха напълно неоснователни. Трябваше ли всяко заминаване да бъде свързано с притеснения, помисли си тя. Откакто бе основала фирмата, за първи път щеше да отсъства за по-дълго време. В началото спеше на походно легло до бюрото си и работеше седем дни в седмицата по осемнайсет часа на ден. Постепенно бе станало по-леко, но продължаваше да се чувства странно, задето ще отсъства цяла седмица.

„Все още си нерешителна, Уилямс. Не можеш да приемеш успеха и да повярваш, че е траен.“ Патрик я бе предупредил за това по време на последното им сериозно спречкване. Бе казал, че най-големият й проблем е, че не вярва в себе си. Бе я обвинил, че очаква от него да я превърне в личност и да й покаже някаква цел в живота и съвсем недвусмислено й бе обяснил, че няма такива намерения. В отговор тя изля всичко, което се бе натрупало в нея — нарече го безчувствен и безотговорен егоист. Обвини го, че мисли единствено за пиесите си и секса, че от нея се очаква винаги да е на разположение и да удовлетворява желанията му, а през останалото време да е невидима. Затрупа го с укори заради Джесика, които той дори не се постара да опровергае.

Така всичко дойде на мястото си. Тя тръгна по свой собствен път. Основа модна къща „Моли Уилямс Фешън“. Работеше като луда, за да направи фирмата печеливша и сега се наслаждаваше на славата и успеха. Поне другите мислеха така. Може би завръщането у дома щеше да й помогне да го почувства.

У дома. Каква чудесна дума! Едва бе достигнала покрайнините на Уилямстаун, основан от прадедите й само преди двеста години, и прекрасното чувство за съпричастност започна да я завладява. Уилямсови бяха сред първите заселници на града и през всичките тези години неизменно бяха живяли в него. Моли бе единственото изключение. Защо ли? Беше последната от тях и откакто бе заминала, в Уилямстаун не бе останал нито един Уилямс. Раздялата с Патрик и напускането на града бяха най-мъчителните й преживявания. Но нямаше избор; единствено наследената от баба й и дядо й стара ферма имаше реална стойност. По време на развода Патрик бе предложил да подпомогне начинанието й с пари, но Моли би предпочела да умре, отколкото да приеме. В действителност тя разполагаше със средства колкото да наеме едно неприветливо помещение за офис и да купи материали. Но всичко вече бе свършило и тя не искаше да си спомня за миналото. Особено сега, когато бе завладяна от вълнение, предвкусвайки предстоящото завръщане.

На пръв поглед в градчето не се бе променило нищо. По главната улица все още се пъчеха сгради в колониален стил, много от които датираха от миналия век, а и останалите сякаш бяха построени по същото време. По кленовете, посадени преди десетилетия на равни разстояния от двете страни на улицата, блещукаха малки лампи. Ароматът от окачените на всяка врата венци от борови клонки изпълваше въздуха.

Валеше слабо, пухкавите снежинки танцуваха пред стъклото на колата. Тя зави, после още веднъж и най-сетне стигна до мотела „При петела“ — непретенциозна постройка досами пътя, разположена на малко възвишение, от което се откриваше гледка към цялото селище. Моли паркира, слезе от колата и за миг застина, загледана в старата, уютна сграда. Помнеше я толкова добре от детството си, че не можеше да повярва, че не се е променила. Джеремая Уидърс, наследил мотела преди няколко години, сигурно много се гордееше, че го е запазил в отлично състояние.

Моли се загърна по-плътно в палтото от норка — подарък от нея самата за трийсетия й рожден ден, и пое по плочника. В ръката си носеше куфар с най-необходимото за предстоящата седмица. Отвори вратата и влезе, придружена от веселия звън на камбанки. Спря във фоайето и се огледа преценяващо. Бе приятно изненадана от уюта. Стилните мебели блестяха под лъчите на късното следобедно слънце. Скъпото дърво бе започнало да се изтърква, придобивайки оттенък на злато и мед. Смесеният аромат от горящи дърва и току-що опечен хляб проникна в нея и я завладя. Дочу наблизо пиано и гласове — нешколувани, но очарователни в порива на песента.

Запъти се нетърпеливо към помещението, от което идваше музиката. Видя доста хора, повечето от които скупчени около пианото, а останалите седнали пред дългия дървен бар или около масите в салона. Над голямата камина висяха чифт еленови рога, украсени с коледни венци. Застанал зад бара, Джеремая Уидърс почистваше тезгяха. Моли пристъпи към него с широка усмивка.

— Джери, хубаво е, че те виждам отново. Изобщо не си се променил.

Беше вярно. Той бе все същия висок, строен мъж с плах поглед и внимателни обноски. Учуди я само неочакваната червенина по страните му, когато я забеляза.

— Моли… ти ли си това? — възкликна той, като задържа парцала във въздуха от изненада.

— Защо? Да, аз съм. Изглеждаш изненадан. Толкова ли съм се променила?

Бяха изминали пет години, откакто бе напуснала Уилямстаун. През това време се бяха случили доста неща, но все пак смущението на Джеремая си оставаше необяснимо.

— Не — отвърна той, като сгъна припряно парцала и го пъхна под тезгяха. — Просто изглеждаш страхотно.

— Благодаря — каза тя кратко, съзнавайки, че са привлекли вниманието и хората в бара ги гледат с любопитство.

— Получи ли писмото ми?

— Какво писмо?

— За стаята. — Трябваше да го е получил.

Тя имаше потвърждение на резервацията.

— О… онова. О… виж какво, Моли. Ужасно съжалявам, но възникна един проблем. Сигурно трябваше да ти се обадя.

— Проблем ли? — Гласът й стана по-плътен. Не й се нравеше да възникват трудности и то във връзка с тъй дългоочакваната й почивка.

— Да… разбираш ли, имаме и други гости. Очаквахме да освободят стаята, обаче те останаха и аз не мога, нали така… това е, не можех да ги помоля да си тръгнат. Би било нечовешко. Коледа е все пак. Разбираш, нали, как да ги изхвърля на улицата?

— Добре, ще взема друга стая.

— Точно там е работата. — Той смутено отмести поглед. — Няма други стаи.

— Не разбирам… — Възможно ли бе да говори сериозно? Нима бе изминала целия този път чак до дома, само за да се върне обратно.

— Съжалявам — каза тихо Джеремая, — ала всички стаи са заети. Не можеш да отседнеш тук.

— Но… — Тя поклати глава с недоумение. Някога Джеремая й бе приятел, със сигурност разбираше какво означава за нея завръщането й. Как му даваше сърце да я отпрати? — Може би… има свободни стаи другаде? В някой друг мотел?

— Страхувам се, че няма. „Петелът“ все още е единствен в града.

Той дори не изглеждаше особено разстроен. Отново бе започнал да бърше бара, като че ли очакваше от нея просто да си тръгне.

Моли се изправи в цял ръст и го изгледа решително.

— Виж какво, Джеремая, няма да позволя да постъпиш така с мен. Пътувах дълго, уморена съм и искам стая. На теб изобщо не ти пука, че…

— Нищо не мога да направя — упорстваше той.

— Трябва да можеш.

— Боя се, че не е по силите ми. Би могла да потърсиш стая в някоя от къщите, но съм убеден, че повечето са препълнени с роднини и приятели.

— Не искам да бъда с непознати.

— Тогава отседни при мен.

При звука на дълбокия, спокоен глас Моли се обърна. В погледа й се четеше изненада и недоверие. Пред нея стоеше Патрик Дилейни. Устните му бяха извити в подигравателна усмивка и в изумруденозелените му очи гореше дяволито пламъче.