Мора Сийгър
Звездно сияние (2)

Втора глава

— Какво правиш тук? — попита Моли настойчиво, без да се надява, че видението пред нея ще й отговори. Невъзможно бе Патрик да се върне в живота й просто така, сякаш никога не го е напускал, да й предлага подслон и да се държи, сякаш нямаше нищо неестествено във внезапното му появяване.

— Искаш ли да пийнем нещо? — предложи той.

Тя успя само да отвори уста с невярващ поглед, но преди да успее да отговори, Патрик махна на Джеремая.

— Ако обичаш, Джери, две брендита. На масата до камината.

— Не — отвърна Моли, най-сетне възвърнала способността си да говори. — Прави каквото искаш, аз обаче си тръгвам.

— И къде ще отидеш? — Дълбокият му глас я накара да потръпне. Като през онези нощи, когато лежаха един до друг в леглото, след като се бяха любили и тихо разговаряха.

Стига! Лудост бе да се отдава на спомените точно сега, когато главният герой в тях бе пред очите й. Патрик наистина стоеше пред нея, тя го чувстваше със сетивата си. Не беше плод на полудялото й въображение.

Същите широки рамене, силните гърди, тясната талия и стройните бедра, които си спомняше толкова добре. Косата му бе все още гъста и черна, въпреки че на места се прокрадваха сребърни нишки. Скулестото му, сякаш изваяно от камък лице, твърде грубо, за да се нарече красиво, бе непроменено, с изключение може би на следите, оставени от новите черти на характера, които само подсилваха привлекателността му. Дълбоко разположените зелени очи под гъстите мигли бяха все така завладяващи. А сключените вежди се бяха превърнали в барометър на настроението, който изразяваше едновременно и предизвикателство, и скептицизъм, сякаш я приканваше да си тръгне и да му докаже, че няма смелостта да прекара дори няколко минути в неговата компания.

— Добре — каза тя решително. — Ще изпия чаша бренди. После ще си потърся подслон другаде.

Извън града имаше няколко мотела. Би могла да прекара нощта в някой от тях и на следващата утрин да поеме обратно към Ню Йорк. Не си представяше така прекарването на празниците, но очевидно имаше лош късмет. Не й бе предопределено да се завърне, така че колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре.

— Вече имаш подслон — каза Патрик, като я хвана подръка и я поведе към камината. Докосването му я прониза като електрически ток, въпреки коженото палто и вълнената рокля под него. Дръпна се като ужилена и го погледна втренчено.

— Не говориш сериозно, нали? В никакъв случай няма да споделя стаята ти.

Предполагаше, че се е настанил в мотела, макар да й се струваше необяснимо. Малкото пъти, когато го бе убедила да дойдат в Уилямстаун, той се бе отегчил и с нетърпение бе очаквал завръщането в града.

— Няма да се наложи — отвърна той. Взе от Джеремая двете чаши и ги постави на ниска масичка до камината. — Имам къща с прилични размери и достатъчно стаи.

Моли си спомни смътно, че някога той имаше навика да се връща към дъблинския акцент от детството си в моменти, когато бе особено загрижен. Това, че току-що го бе направил, я озадачи, въпреки че нямаше намерение да си блъска главата над този факт. Имаше други, по-неотложни неща.

— Къща? Искаш да кажеш, че живееш тук? Патрик? Човекът, който твърдеше, че извън града няма цивилизация и само при мисълта, че може да се окаже под небе, ненабраздено от високи сгради, му ставаше лошо.

— Всеки може да се промени, нали? — отвърна той. — Реших, че харесвам природата. Много е… вдъхновяваща.

Моли седна срещу него с усмивка, отпи от чашата си и вдигна поглед.

— Още ли пишеш?

— Какво те кара да мислиш, че мога да спра? — Той леко се намръщи. — За бога, би трябвало да си разбрала, че за мен писането е като дишането!

— Така си и мислех — съгласи се тя. — Но толкова отдавна не е излизало нищо от теб.

Премиерата на последната пиеса на Патрик „Победители и победени“ малко след развода им бе посрещната с бурно одобрение от критиката и той бе отрупан с награди. Три години по-късно пиесата все още се играеше. Но оттогава бе потънал в мълчание.

— Продължавам да работя — увери я той. Спокойно облегнат назад, Патрик се чувстваше като у дома си в една среда, която някога му бе безкрайно чужда. Синята раирана риза, изопната от широките рамене, сиво-кафявите панталони, скриващи дългите му крака и грубото вълнено яке, провесено върху облегалката на стола бяха прекрасно ушити, но съвсем непретенциозни. Той кръстоса крака, като постави глезена върху коляното си и изложи пред погледа й чифт износени работни ботуши с полепнали буци пръст по подметките.

Моли го огледа по-внимателно и забеляза лекия му загар. Силните му ръце с дълги пръсти бяха леко напукани и когато посегна към чашата си, тя видя мазоли по дланите му.

— С какво се занимаваш? — попита Моли. — Освен писането.

— С това-онова. Нали знаеш, на село работата никога не свършва.

Беше прав, но трудно можеше да си представи как Патрик сече дърва, поправя зида или дои кравата. Неговата представа за физически упражнения се изчерпваше с бягане в парка или скуош в бясно темпо.

— Стига сме говорили за мен — каза той. — Чувам, че фирмата ти преуспява. Моите поздравления.

— Благодаря — отвърна Моли несигурно. Бе учудена, дори малко объркана, че е запознат с успехите й. Нещо повече. Той изглежда се радваше искрено за нея и напълно я лишаваше от възможността да му припомни: „Казвах ли ти!“. Не би си позволила подобна детинщина, но все пак щеше да изпита удовлетворение, като изтъкне факта, че се бе справила така добре сама.

Патрик наблюдаваше бързо сменящите се чувства върху лицето й и едва потисна усмивката си. След първоначалния шок от срещата, той се бе успокоил и сега допиваше чашата си, загледан в нея. Тя бе още по-красива, отколкото я бе запазил в спомена си. Изключително изящните й черти му отнемаха дъха.

Необикновено големите й красиви очи се открояваха върху лицето, за което допринасяше и жизнерадостният им блясък. Ако Моли бе щастлива, те искряха със сребристо сияние. Когато беше тъжна или развълнувана, както в момента, блясъкът потъмняваше, сякаш между нея и останалия свят се спускаше завеса.

Когато я видя за първи път, тя приличаше на приказна самодива, която се боеше да срещне погледа му, камо ли да му позволи да я докосне. Тогава той бе на трийсет години, а Моли на двайсет и две — девойка с още неналято тяло, с недооформена, но многообещаваща женственост.

Сега бе много по-различна. Буйната й коса, уловила горещия шепот на огъня, и нежните нозе, обути в меки кожени ботуши, издаваха зряла, осъзната красота. Бе свалила палтото си и под него се бе открила елегантна, свободно падаща рокля от фина вълна. Някой от собствените й модели, предположи той. Меката материя очертаваше стройното й тяло и правеше дрехата едновременно удобна и смайващо привлекателна.

Патрик отпи голяма глътка от брендито си и се опита да прогони спомените. През изминалите години често бе мислил за нея. Но присъствието й въздействаше много по-силно и от най-яркия спомен.

— Какво удивително съвпадение — изрече бавно Моли, — и двамата да се появим тук едновременно!

— Случва се. — Патрик сви рамене. — Всъщност, ако се замислиш, не е чак толкова странно. В края на краищата аз живея тук, а ти си живяла по-рано. Защо да не се срещнем?

Тя нямаше готов отговор. Сигурно бе прав. Смешно бе да мисли, че срещата е била предизвикана. Ако искаше, Патрик лесно би могъл да се свърже с нея чрез адвоката й. Макар че не виждаше причина — между тях всичко бе свършило отдавна. Смути се от настойчивия му поглед и се взря през прозореца.

— Стъмва се. По-добре да тръгвам.

Въпреки стремежа си да го прикрие, разочарованието от провалената й почивка бе очевидно.

— Откажи се от мотела! — настоя Патрик. — Ще се чувстваш много по-удобно при мен.

— Много се съмнявам.

— Защо? Мисля, че отдавна мина времето на взаимната ни неприязън. Ти търсиш стая, аз имам свободна, защо да не се възползваш?

— Не е толкова просто.

— Напротив, стига да го пожелаем! — настоя той.

Мисълта да прекара известно време с Патрик я притесняваше. Повече от всичко на света й се искаше да е безразлична към него, но като гледаше играта на пламъците върху грубоватото му лице, чувстваше, че не е така.

Някога го бе обичала от цялата си душа и сърце. После го бе мразила истински — за кратко време. А след това остана само студенината, която сега се стопяваше със застрашителна бързина. Размърда се неспокойно на стола и внимателно се вгледа в него.

— Защо си толкова мил с мен?

— Що за въпрос? Не си ли свикнала хората да бъдат мили с теб?

— Понякога… но не и ти. Ти си или прекрасен, или непоносим. Никога по средата!

— Може би наистина съм склонен към крайности — отвърна той след дълго мълчание.

Съжалението му прозвуча тъй искрено, че Моли не се сдържа и посегна към него. Ръката й нежно докосна неговата.

— Такъв си. Няма причина да искаш да бъдеш друг.

— Няма ли? — Топлите му силни пръсти обгърнаха нейните. — Още сега мога да ти посоча няколко, но няма значение. Тръгваме ли?

— Сигурен си, че ще дойда с теб, нали?

— Надявам се, че няма да отхвърлиш предложение, отправено с най-искрени чувства.

— И какви са по-точно чувствата?

— Предлагам ти приятелство, нищо повече. Може да не успеем да го постигнем, но бих искал поне да опитаме.

Докато тя все още премисляше, той уреди сметката с Джеремая. Съдържателят на мотела измърмори нещо, което Моли не разбра. Опитваше се да приеме идеята на Патрик. Между тях никога не бе съществувало приятелство. Любов — да, понякога дори неприязън, но никога приятелство. Винаги имаше твърде много страст, за да остане място за по-умерени чувства.

И все пак защо да не е възможно? Времето лекува, както казват хората. Изминали бяха три години и тя вярваше, че може да противостои на Патрик.

— Добре — съгласи се тя неочаквано. — Ще остана, но само тази нощ. Утре се връщам в града.

— Защо? — попита той, докато напускаха мотела.

Валеше по-силно и в сгъстяващия се здрач едрите снежинки весело кръжаха около тях. Вече бе натрупало два-три сантиметра. Моли инстинктивно прие предложената й от Патрик ръка.

— Няма причина да се връщаш така бързо — каза той, когато стигнаха до колата. — Нали искаш да прекараш Коледа тук?

— В мотела. Но тъй като това е невъзможно, мога да се върна и да свърша някоя и друга работа.

Той се намръщи и за миг тя помисли, че отново ще стане свидетел на невъздържания нрав на Патрик. Но всичко премина бързо и той се усмихна.

— Защо не отложим разговора за утре сутринта?

Преди Моли да отговори, той отвори вратата на колата, помогна й да се качи и внимателно я затвори.

— Карам червен пикап. Лесно ще можеш да ме следваш.

Отначало Моли караше спокойно, но когато отбиха по черен път в гората, помисли, че има някаква грешка. Мястото бе прекалено познато, макар да не вярваше, че ще мине отново оттук. Бе й минало през ума, когато реши да дойде в Уилямстаун, но тя тутакси бе отхвърлила мисълта.

Едно бе да се завърнеш в родния си град за няколко дни, а съвсем друго съзнателно да се отдадеш на спомените си, на болката, която неизбежно щеше да изпита, ако стъпеше отново във фермата на баба си и дядо си, която обичаше толкова силно, но бе принудена да продаде, за да осъществи мечтата си.

Буца заседна на гърлото й, а сърцето й се сви болезнено, докато паркираше зад червения пикап пред двуетажната къща, разположена всред сечището и заобиколена от стари дъбове и кленове. Наблизо течеше поток и от едната му страна тя видя стария кладенец, отдавна закован с дъски. Рододендронът на верандата бе свил листа, за да се предпази от студа. На покритата със снежна пелена поляна забеляза няколко закъснели птици и катерички да търсят храна.

Патрик се приближаваше и Моли се измъкна енергично от колата, преди да успее да стигне до нея. Остана загледана в къщата, но въпреки това долови близостта на Патрик.

— За колко време… — гласът й прозвуча дрезгаво. Млъкна, изкашля се и опита отново. — За колко време си я наел?

Боже, дано е само за седмица-две! Дано изчезне бързо от живота ми!

— Не съм я наемал. Купих къщата преди три години, когато ти я обяви за продан.

— Защо? — Моли се обърна и го изгледа недоверчиво.

— А защо не? — сви той рамене и сведе поглед.

Моли пое дълбоко въздух — знак, че търпението й се е изчерпало и Патрик побърза да продължи.

— Реших да се махна от града и ми трябваше къща. Уилямстаун бе единственото градче, което познавах, така че беше съвсем естествено да се поогледам тук. Когато агентът на недвижими имоти ми каза, че къщата се продава, аз веднага я купих.

Тя се загърна по-плътно в палтото си, опитвайки се да прогони студа, макар да съзнаваше, че идва отвътре.

— В това няма никаква логика. Ти мразеше къщата. Едва те убедих да дойдем тук няколко пъти и ти съвсем ясно ми даде да разбера, че не ти е приятно.

— Да… сигурно е било така. — Патрик рязко обърна глава към верандата, за да избегне погледа й. — Снегът се усили, а и стана студено. Да влизаме!

Моли не искаше. Инстинктът за самосъхранение й подсказваше да се върне в колата и да избяга колкото може по-далеч от бившия си съпруг. Той бе непредсказуем и твърде обаятелен. Лесно можеше да я накара да забрави твърдите принципи, които я ръководеха в новия й живот.

Само че не можеше да събере сили и да си тръгне, както от Патрик, така и от фермата на баба си и дядо си. Би могла да им устои поотделно, макар да не бе съвсем сигурна, но заедно те й напомняха твърде много миналото. Освен това бе обзета от любопитство да разгледа. Ако имаше късмет и Патрик бе съсипал къщата, щеше да си тръгне с чиста съвест.

Късметът явно не бе на нейна страна. Едва прекрачила прага на дома, където бе преминало детството й, Моли усети грижите и обичта, с които бе поддържан. Изглеждаше доста променен. Стените бяха прясно боядисани, подът и стълбището блестяха. Нямаше ги тежките и мрачни мебели. И в същото време топлотата и гостоприемството бяха не само непокътнати, но въздействаха по-силно от всякога.

— Изненадана съм — засмя се тихо тя.

— Разбирам, че не е същото…

— Не, нямах това предвид. Чудесно с! Ако бях запазила къщата, щях да я променя. Изглежда ти си осъществил плановете ми, но… — Обърна се към него, сините й очи гледаха смутено. — Никога не съм ги споделяла с теб, нали?

— Не, никога не сме ги обсъждали. Може би съм доловил чувствата ти към стария дом…

Не бе допускала, че Патрик се интересува от чувствата й. Все пак той наистина бе уловил виждането й за необходимите промени.

Моли бе объркана и не можеше да повярва на очите си. Запита се колко ли още привидно невъзможни мечти, се оказваха осъществими.