Наталия Соколова
Дезидерата (8) (Странно произшествие в седем посещения)

Ангелът, който лъжеше без мяра

(Посещение шесто)

Отблизо очарователната жена се оказа не толкова млада. Би могло да й се дадат около тридесет. „Четиридесет и пет“ — констатира спокойно Писателят, оценил като познавач равнището на грижите, майсторството на обработката на материала. Умело гримирана, изискано и с вкус облечена, тя цялата беше скъпоценно произведение на изкуството, създадено от ръцете на първокласни шивачи, фризьори, козметици, масажисти, парфюмери, бижутери.

Ако се вгледаш, не можеше да не познаеш тези присвити нагловато-невинни очи с подсинени блестящи клепки и голяма сочна уста, тази платинена къдрица, спускаща се до самите вежди. Всичко това толкова пъти се беше мяркало в списанията, на стереотелеекраните, в киното… Красавицата Флора! Да, разбира се, това беше тя.

„Днес при мене изглежда ще дойдат всичките тринадесет заместник-директори на компанията «Окото на Ра» — помисли си Писателят. — Интересно.“

Тя се представи. Сне ръкавицата си, протегна като за целувка ръка, огъната като лебедова шия. Той пое тази ръка, изви я малко, постави я вертикално и без да я целува, просто я стисна.

— Тук може ли да се пуши? — тя извади от чантичката си предълго цигаре и съвсем тъничка цигара.

— Моля. Чувствувайте се като у дома си. — Писателят побутна пепелника към нея. — Това би поласкало всеки: да посрещне у дома си известната актриса, гордостта на нацията… прелестната жена… а главно видния деец на нашия делови свят.

Трябва да бъдем справедливи към нея: тя бе житейски умна. Присвитите й очи погледнаха Писателят и тя веднага се отказа от ролята на съблазнителка.

— Извинете, че така нахлух при вас. Вашият талант… — Писателят с мъка изобрази усмивка. В такива случаи той винаги изглеждаше глупаво, не знаеше как да се държи. — Донесох ви билети. Искам да ви помоля да ме видите в последната ми роля в спектакъл-ревю. Вашето внимание ми е така скъпо! — Щракна закопчалката на чантата си, извади билетите, притисна ги с един от камъните, които бяха разхвърляни по цялото бюро. — Две места в директорската ложа. Ще дойдете ли?

— Може би.

— Разбира се, аз няма да поискам от вас никаква реклама, както другите звезди. Никакви рецензии не са ми нужни, да вървят по дяволите! — Когато беше увлечена от разговора, тя изпускаше вулгарни фрази, правеше просташки жестове. — И тъй, значи утре…

— Ще се постарая. — В себе си Писателят беше решил, че ще даде билетите на своята стара чистачка и на нейния син. Нека поседят в директорската ложа.

— Ще ви чакам, ще гледам през процепа на завесата като младичка дебютантка. — Тя се усмихна мило на Писателят. — А у вас навсякъде са разпръснати камъни? Обичам безумно камъните, въобще всичко просто, твърдо, грубо. Аз не съм украшение от тюл, не съм се родила в дворец. — Вероятно тя считаше, че това би трябвало да се понрави на Писателят. — Да, произходът ми е прост, вкусовете — груби. Обичам народните празници, танците по улиците… карнавала в моите скъпи Плевки, откъдето съм родом. — Плевки се наричаше най-подозрителният район на бордеи, вертепи, лумпени. — Знаете, да ви заливат с вода… да ви засипват от прозорците с брашно, със стърготини. Много е весело!

Тя се настани удобно в креслото, ронеше нищо незначещи думи, явно печелеше време и с остър поглед опипваше стаята, края на коридора. Колкото повече време минаваше, толкова повече в нея се проявяваше нещо нахално — пробивно, безцеремонно, улично, което рязко контрастираше с парижкия й тоалет, с добре обмислената прическа и грижливо направената маска на лицето. Той неволно сравняваше тази преуспяваща дама с онази, която седеше в същото кресло преди нея. Онази, овладяна от страсти, не умееше и не искаше да се погрижи за себе си, за своята външност, вероятно месеци не беше се поглеждала в огледалото. Фуркетите и фибите не се държаха, изплъзваха се бързо от нейните упорити, еластични коси, живите капки дъжд се стичаха по естествена, ненамазана с нищо кожа и тя не ги избърсваше от лицето си, даже като че ли не ги забелязваше…

Те и двете бяха опасни. И двете бяха съсредоточени само в себе си, в своето „аз“, в своите желания, и двете бяха егоистични, макар и да се различаваха, и двете не биха се спрели пред чуждия живот, за да постигнат своето. И в двете имаше нещо от звяра-хищник и не им достигаше нещо човешко.

Тази, с купеното с пари младежко лице и не младата шия, искаше удоволствие (вероятно, от доста ниско естество), пари, власт. И търсеше борба и интриги, силни усещания, задоволяване на самолюбието, търсеше острата радост от победата над жертвата, оная радост, която е така необходима на хищника. А на другата — какво беше нужно? Какво искаше Медея, свита в тесния дървен калъф на часовника, за какво мислеше тя сега? Какви планове се раждаха в упоритата й глава? Какво ще прави дамата с плаща, когато се върне в къщи? Бяха възможни най-разнообразни варианти, най-неочаквани решения. Ще държи ли мъжа си под дулото на револвера? Или наопаки — след няколко дни сама ще го доведе в града, като вземе предпазни мерки и го брани грижливо от всякакви опасности? Кой знае, кой би могъл да знае?…

— Вие сте дошли заради изобретателя — тихо, без всякакъв израз каза Писателят.

— Какво-о? — учуди се Красавицата Флора.

Той пак повтори израза си, все така бавно, без всякаква интонационна украса.

— Не разбирам за какво говорите — каза тя. На лицето й беше изразено естествено недоумение.

— Не лъжете, ангеле мой — каза Писателят и получи малко удоволствие от това, че някога с тези думи Д’Артанян се беше обърнал към Миледи. — И в края на краищата колко още ще стоите така? Рано или късно щеше да ви се наложи да кажете…

Тя се защищаваше.

— Но, аз не познавам никакъв изобретател… Аз заради билетите… Искаше ми са сама…

— Лъжа! — той повиши глас. — Не вярвам на нито една дума! Вие прекрасно знаете, че аз за нищо на света не бих отишъл на вашето идиотско ревю. Престанете да ме будалкате, чувате ли? Какво искате? Хайде!

Той нарочно се изпусна, разреши си да вика. Да види как ще й подействува това.

Та стана, изтърва дългата ръкавица, която той не вдигна. Настъпи я.

— Не искам да разговарям с вас. Вие сте грубиян! Аз…

— Не, сега вие вече няма да си отидете. — Той й прегради пътя. — Благоволете да обясните защо дойдохте. Омръзнаха ми загадките, достатъчно…

Той стоеше разкрачен, стиснал юмруци.

Внезапно Красавицата Флора се предаде, отстъпи. Тя безволно се отпусна обратно в креслото, облегна глава на облегалката му.

— Какво пък… Добре. Ще кажа. Тежко ми е, но все едно. Пет пари не давам! И тъй, знайте: не мога да го забравя от мига, в който го видях в канцеларията. Като че ли трън ми се е забил… Като че са ме омагьосали, урочасали. — Тя бързо сплете пръсти, както правят селянките в глухите планински селца, прогонвайки злия дух, нечистата сила. — Аз не съм коя да е, о, не! Бях обичана. Търкаляли са се в краката ми, заради мен са се стреляли, бесили са се, тровили са се. — Тя си припомняше не без удоволствие този дълъг списък, както опитният служещ си припомня поощренията и наградите. — И изведнъж… Той влезе и знаете ли, внезапно ми се прииска да пратя всичко по дяволите и да започна живота си отначало. Да му бъда скромна другарка, да пера чорапите му, да правя вместо него тези… чертежи. Да живея в мансарда. И като си помисля само, че това съм аз, Красавицата Флора! О, какви само прозвища не са ми давали журналистите: „Флора Великолепната“, „Флора Непобедимата“…

Писателят я прекъсна:

— Вие, какво, готвите се да го откриете? И очевидно с моя помощ?

— Да — тя отпусна сини клепки. — Не мога да живея без него… не мога да дишам.

Тя беше актриса. Но отвратителна актриса. И изигра ролята си лошо, неправдоподобно.