Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Дезидерата, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мария Ем. Георгиева, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- gogo_mir (2014)
Разказът е публикуван в списание „Космос“, броеве 9 и 10 от 1982 г.
Илюстрации: Стоян Шиндаров
Издание:
Автор: Маршал Кинг; Анри Троая; Наталия Соколова
Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1982 г.
Преводач: Наталия Дюлгерова; Д. Борисова; Мария Ем. Георгиева; Мирабела Гълъбова; Александър Кючуков; Вихра Арабаджиева; Емануел Икономов
Година на превод: 1982
Език, от който е преведено: руски; английски
Издател: Фантастично читалище
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: сборник разкази
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7053
История
- — Добавяне
Епилог
(Посещение седмо)
Щом Красавицата Флора излезе на мокрите плочи на стълбищната площадка, Писателят пъхна за всеки случай куката в халката, за да не се намъкват повече при него. Отиде до часовника, открехна вратичката.
Вътре нямаше никой.
Там беше празно.
В кухнята или в съседната стая се беше скрила? Но дълбоко в душата си той вече знаеше, че не е така. И че не е нужно да лъже себе си, не си струва. Отишла си е. Отишла си е съвсем и никога няма да се върне. Несъмнено. Точно така. Излъгала го е. Изчезнала е.
В тесния калъф на часовника миришеше на нещо гнило, неприятно — може би на нафталин, може би на молци. На дъното в ъгъла бяха паднали счупени очила с тъмни стъкла (вероятно ги бе настъпила в тъмнината.)
В сумрака върху неподвижното, спряло преди много години медно махало, проблясваше неясна светлина. Кой знае защо беше тъжно да се гледа.
На вратата почукаха. Писателят отиде и с мъка измъкна тежката ръждива кука, отвори вратата. Пристигна — с кошница във всяка ръка — старицата, която му чистеше.
— Ох, господи! Извинете ме, че идвам късно. — Тя бързо и весело отри краката си о изтривалката. — Забавих се. Реших да отида на далечния пазар, оня, който е на източния пристан, много ми го хвалеха. — Той се опитваше да вземе тежките кошници, но тя ловко го отклоняваше. — Казват, че след моста има само квартал и половина, а се оказаха цели пет, мъкнах се просто цяла вечност — тя се опита да плесне с ръце, но кошниците й попречиха — а освен това лее като из ведро, и защо лъжат, че телешкото е евтино, когато…
Тя не остави кошниците, тръгна с тях към кухнята и продължаваше да говори.
Писателят открехна още веднъж вратичката на часовника (като че ли това можеше нещо да помогне). Все същият спарен дъх на мухъл, все същите парчета тъмно стъкло и начупени рамки.
И именно в тази минута на него кой знае защо му стана ясно, че той вече няма да види изобретателя. Че Медея никога повече няма да пусне мъжа си в града. Ни-ко-га! Тя ще вземе мерки. Не, това няма да бъде нито револвер, нито въже, нито даже белезници… Всичко това е остаряло, несъвременно, примитивно, всичко това е в края на краищата преодолимо. Не, Медея на двадесетия век ще пусне в ход апарата, ще използува „лъчите на въздействие“, за да угаси светлия разум на оня, който беше съумял да открие тези лъчи. Тя ще държи изобретателя в полусъзнателно, полубудно състояние, на ръба на съня и бодърствуването, на живот и смъртта, ще го извежда на разходка, ще го храни, ще му сменя мръсните ризи, загрижено ще го лекува от простуда. Но само едно няма да му позволи — да мисли, да твори, да бъде самият той. Колко зловещо! И нима не е възможно да се попречи? Не, не може да се отгатне в кое именно от малките селца в страната, в коя именно от приличащите си чисти къщички с керемидени покриви протича тази трагедия. Сега не може да се намери нито тя, нито той, колкото и да ги търсиш. Безнадеждно е.
А то, това бавно убийство може да трае много, много дълго. Та той е още млад, организмът му е здрав, сърцето и белите дробове — в отлично състояние. Това може да продължава години и години. Десетилетия. Това може да се проточи цяла вечност…