Наталия Соколова
Дезидерата (1) (Странно произшествие в седем посещения)

Дамата с червен плащ

(Посещение първо)

— Той е тук, у вас… Вие го криете, аз зная!

Това бе казано от красива, стройна жена, която Писателят по-рано никога не бе виждал. Тя внезапно се появи в стаята и рязко се приближи до бюрото му. По яркочервения й непромокаем плащ се плъзгаха дъждовни капки, ботушите оставяха отчетливи следи по пода.

Трябва да се каже, че Писателят бе привикнал към странни посетители. Той живееше в покрайнините на града в едноетажна стара къща, заобиколена от запусната градина, където бяха живели дядо му и прадядо му, вратите на къщата никога не се затваряха, всеки можеше да влезе и да започне с него разговор за каквото си ще.

— Той е тук, у вас. Знам със сигурност. Да не сте посмели да отричате! — каза властно непознатата, отмятайки назад качулката, червена с черна подплата. Тежката маса на тъмните й коси беше забодена небрежно, отделни кичури се виеха и падаха върху бузите и върху шията, и въобще изглеждаше, че се е приготвяла набързо и много се е вълнувала.

— Щом е тъй… Търсете моля! — Писателят, който знаеше, че е сам в старата къща, едва забележимо сви рамене. — Чувствувайте се като у дома си, госпожо. — И като се надигна от стола си, се поклони вежливо. — Надявам се няма да ви попреча, ако продължа работата си? Не се безпокойте, мога да работя при всякакви условия.

Той беше винаги вежлив с красивите жени. Сам некрасив, с груб нос и рунтави вежди, той дълбоко ценеше и разбираше красотата, считаше, че красотата е своего рода талант, важен принос в живота на обществото, защото красивият човек озарява и краси земята.

Жената не отвърна на поклона му, не каза името си, само нетърпеливо и презрително вирна глава. И започна да обикаля из стаята, повдигаше безсрамно завесите, надникна зад библиотеката, блъскаше с някакво ожесточение столовете, които й се изпречваха на пътя. Червената дама. Разгневената червена дама. Какъв маскараден костюм би й отивал? Коломбина? Не, не такъв. Разглеждайки крадешком изваяния профил на непознатата, Писателят най-после налучка това, за което мислеше: „Медея? Или Медуза-Горгона? Не, тя е била страшилище. Именно Медея, служителката на черната богиня на нощта Хеката.“ И той неволно се замисли над това, че античната литература, макар и достигнала до нас с отделни откъси, ни дава завършена галерия от образи, към които ние непрекъснато се връщаме, без да можем да добавим почти нищо.

… Непознатата гостенка правеше вече обиск в коридора, след това в съседната стая, където нещо трещеше и се сгромолясваше. Писателят стоеше и спокойно пушеше лулата си, само понякога леко се намръщваше при мисълта, че може да не е чисто някъде под дивана или зад вратата на кухнята. Той се стараеше да изпрати колкото се може по-скоро старицата, която идваше да готви и да чисти; грижливото й чистене му пречеше да мисли. А прахът не пречеше, той се държеше много тихо.

Наведе се над чистия лист хартия и написа: „Беше ранно, много ранно утро…“

Вратата зад гърба му скръцна. Писателят не завърши изречението и се обърна. Непознатата поразително се бе изменила. Това бе друго лице. Блестяща усмивка играеше по ярките й устни, горчивата бръчка над носа се бе изгладила, присвитите очи гледаха лукаво, кокетливо — предизвикваха.

— Е, изглежда дойде време да ви оставя на мира… Хванах се на бас с един приятел, че ще вляза във вашия дом. „Но как ще влезеш?“ — „О, по най-ексцентричен начин“. И нима не удържах думата си? Не, не е нужно да ме изпращате, благодаря, знам пътя. Сега аз отлично познавам целия ваш стар смешен дом… от тавана до…

Отиде си. Излезе. В тесния коридор като за прощаване се мярна нейният червен плащ с черна подплата — дяволският плащ от средновековната легенда. Входната врата хлопна в далечината. И всичко стихна. Зад полуотворения прозорец ръмеше ситен дъждец, шумолеше в листата на храстите.

Какво беше това? Какво собствено се бе случило? Той стоеше и пушеше лулата, поставил лакти върху листа хартия с недописан ред, свършващ с дълга учудена завъртулка. Гледаше съборения на килима стол, следите от мокрите ботуши по паркета. Начало. Да, начало на една история без край. И още едно начало на чужда история, което за него се прекъсва с многоточие. Ще узнае ли някога продължението? Едва ли.

Да й повярва ли, или да не й повярва? Лулата угасна, но не му се искаше да я пали отново. А ако й повярва, то кога — в първата фаза, или във втората? Тя несъмнено играеше, но в началото или след това? Дяволски красива жена. Макар че в това лице като че имаше нещо неприятно. Може би тънко изрязаните ноздри… или твърде близко разположените очи… Ами ако тя се е скарала с приятеля си и е дошла тук, за да предизвика ревност? От нея може да се очаква. И сега току-виж изсвири куршум в прозореца за нищо и никакво, без да си съгрешил нито с дело, нито с помисъл. Би било обидно.