Кир Буличов
Горният град (6)

Въстанието в мрака

Крони стоеше в тъмния ъгъл на уличката, която водеше към задната врата на къщата на семейство Спел. Главната улица бе добре осветена — това беше районът на знатните. Мокрицата беше оставил охрана. Плещест субект със сивкаво лице, посивели коси и сини устни лениво крачеше на отсрещната страна. Може би Мокрицата го беше поставил специално пред къщата на Спел?

Щом субектът се скри от очите му, появи се амбулантен търговец, който влачеше на гърба си бидон с чиста вода. Като хвърли поглед назад, за да се убеди, че никой не го следи, Крони тръгна след търговеца. Нагоди крачките си с неговите. Водата плискаше през ръба на съда и мокри петна тъмнееха по камъните на тротоара.

Ето го и малкият асансьор за горните равнища. Използуваха го за домашни нужди. Спираше долу, в складовете на директора Калгар.

Кабината изпълзя отдолу и спря. Крони небрежно дръпна решетката и влезе, но не успя да затвори вратата.

— Ей, почакай! — извика някой достатъчно високо, за да няма съмнение, че човекът в асансьора ще го чуе.

Крони се дръпна към задната стена на кабината.

— Страхувах се, че няма да ме чуеш — каза, нахълтвайки в кабината полицай в износен мундир. — Ти за къде си?

Полицаят гледаше таблото с копчетата за етажите. Имаше маниери на човек, свикнал да командва.

— Долу — отвърна Крони. — В магазина.

— И аз съм за там — каза сякаш зарадван полицаят. Натисна копчето и асансьорът тръгна надолу.

— Къде служиш? — попита полицаят, обръщайки се. Той още не подозираше нищо лошо. Попита ей така, за да е наясно.

— При господин Калгар — каза Крони.

Зад решетката на следващото равнище белееше някакво лице.

— Ще почака — каза полицаят весело. — Обичам, когато мазниците чакат.

— Но ако този господин има бърза работа?

— Господин ли? — тази мисъл развесели полицаят. — Скоро тези господа няма да имат бърза работа. Ние тях…

И показа с жест какво ще се случи с господата. Очите му бяха без ресници, бели и безумни.

„Дори обикновените полицаи вече знаят“ — отбеляза за себе си Крони.

— А кой ще властвува тогава?

— Това не те засяга. — Внезапно полицаят бе обхванат от подозрение. В асансьора бе полутъмно, осветяваше го слаба лампичка на тавана. Той се вгледа в лицето на Крони.

— Покажи ми номера си — каза полицаят, като опря кривия си пръст в гърдите на Крони.

— Защо ви е, господин полицай? — попита Крони учудено. — Аз не върша нищо лошо.

Ръката на полицая се насочи към колана.

— Стреляй! — веднага се намеси Круминш.

Зад решетката се белееше каменната стена. Крони пъхна ръка под ципа на якето и извади бластера. Полицаят тутакси се свлече. Без да губи време, Крони натисна копчето и асансьорът изскърца, спирайки.

— Няма ли да умре? — попита той.

— Не, временно е парализиран. Не се страхувай. Ще се събуди след половин час.

Неочакваната беда му помогна.

Крони сне шапката на полицая. По-трудно съблече мундира. Бялата лампичка за повикване в асансьора мигаше вече на три различни равнища. Едва успя да навлече мундира.

— По-бързо — подтикваше го Круминш.

— Не ме притеснявай — озъби се Крони.

Асансьорът тръгна отново.

Крони застана пред решетката и намръщено гледаше желаещите да влязат.

— После! — повтаряше той високо. — Ще почакате.

Асансьорът спря в склада на магазина. Крони рязко дръпна решетката встрани и каза на един от чакащите:

— Помогни да го измъкнем.

Хората изплашени се отдръпнаха.

Възрастен техник услужливо влезе в кабината и подхвана безчувствения полицай. Тежко беше да го влачи сам, но повече желаещи в тълпата не се намериха, а Крони не искаше да му помага. Наоколо си шепнеха.

— Тук — посочи Крони и техникът подпря полицая на стената до дълга редица от бъчви. — А сега — Крони вдигна ръка и посочи отворената врата на асансьора, в който никой не смееше да влезе, — омитайте се и никого да не съм видял.

След секунда беше вече сам.

Бъчвите бяха празни. Надникна в най-близката. Беше черна, неизмита и миришеше на лошо. Понапъна се — полицаят беше тежък — и го прехвърли в бъчвата. После опъна мундира и с широки крачки се отправи към най-близкия изход. Местният полицай му отдаде чест и Крони едва кимна, отвръщайки на поздрава.

Като отмести решетката на служебния тунел, Крони се намери в познатия полутъмен свят на коридорите, и тръбите, наистина не на своето равнище, а няколко етажа по-горе.

 

 

Ловецът на плъхове беше дребничък, блед, полупрозрачен и приличаше на привидение. Появи се пред Крони внезапно, сякаш беше минал през стената. През рамото му висяха два убити плъха, а в ръката си държеше късо копие с широко острие. Поклони се отдалеч на полицая, който бързаше навътре в тунела, и Крони си помисли, че ловецът на плъхове не е опасен за него. Ако го попитат, не е ли видял нещо подозрително, ще им отговори, че е срещнал полицай.

— Добро утро, господине — каза ловецът, когато Крони се изравни с него. Ловците на плъхове бяха малка затворена каста, запазила се от стари времена. Добре биха печелили, ако ловът на плъхове не беше монопол на господин Штури, Директора на отдиха и развлеченията. Предаваха му кожичките и той им отпущаше процент.

— Не си ли видял тук бунтовници?

— Съвсем не, господине — учуди се ловецът на плъхове и Крони не му повярва. — Какви хора може да има тук? Тук никой не идва. Дори тръбарите.

— Лъжеш — каза Крони. — И плачеш за бой.

— Не, нима бих посмял? Нито един тръбар не идва тук. И храбрият и сръчен тръбар Крони дори.

Ловецът на плъхове гледаше Крони предано и невинно.

— Ти познаваш ли го? — попита Крони.

— Виждал съм го — отвърна ловецът. — Както вас, господин полицай.

— Любопитно — каза Крони, защото нищо по-добро не можа да измисли.

— Ще се осмеля да ви кажа — продължаваше ловецът, — че в шахтата зад ъгъла стоят в засада трима агенти. А вие сигурно ще се зарадвате да ги срещнете.

— А ако не им се зарадвам?

— Ако не, тогава по-добре вървете след мен, господине.

След пет минути ловецът на плъхове спря до стената, размести кабелите и зад тях се откри отвор. Той водеше във вентилационния кладенец, към стената на който бяха прикрепени скоби.

— Шестият етаж от тук, господине — каза ловецът. — Бих ви посъветвал да си снемете фуражката, защото бунтовниците могат да стрелят без предупреждение.

— Благодаря ти — каза Крони, като сложи крак на първата скоба. Сне фуражката и я подаде на ловеца. — Вземи я, може да ти потрябва.

Шест етажа по-долу Крони откри в стената същия отвор, но плътно затворен, очевидно с резе. Крони реши да почука по капака.

— Кой е там? — гласът прозвуча внезапно и глухо.

— Нужен ми е инженер Рази — каза Крони.

— А ти кой си?

— Тръбарят Крони.

— Почакай, ще попитам.

Скоро от другата страна на отвора се чуха гласове. Крони не можеше да различи думите. После капакът се вдигна и се появи слабата светлина на фенер. Крони изключи своя.

— Влизай — каза същият глас.

Крони се хвана за края на капака, повдигна се и скочи в коридора. Подвижен фенер беше закачен за кука към тавана и тъй като светлината падаше отгоре, лицата на хората, които го посрещнаха, изглеждаха зловещи.

— Добър ден — каза Крони. — Не е лесно човек да се добере до вас.

— Но ти се добра. Помогна ли ти някой?

Разпитваше го нисичък гърбав човек с черно лице на миньор.

— Помогнаха ми. Е, води ме при инженер Рази.

Вместо отговор гърбавият с два пръста опипа плата на мундира и каза укорително:

— Защо не си се преоблякъл?

— Повече няма да ми трябва — каза Крони и започна да съблича мундира. — Вземи го за себе си. Облякох го, за да стигна до тук.

— Много си чистичък и гладичък — гърбавият сякаш съжаляваше Крони.

— Къде е инженер Рази? Нямам време.

— Охо, той бърза — гърбавият се обърна към другаря си, слаб и висок юноша.

— Сигурно наистина бърза — каза юношата със звънлив глас. — Нали викаше?

— А ти, другарю, не бързай — посъветва миньорът Крони. — Хванал си се, мълчи си. Такива като теб хич не ги обичам. Заблудил си се, казваш, откъснал си се от своите ли?

В дълбочината на тунела светна огънче. То се поклащаше и приближаваше.

— Какво става? — попита новодошлият. Гласът му беше леко прегракнал и висок.

— Хванахме един — каза гърбавият.

— Нося важни сведения за инженер Рази — прекъсна го Крони.

— Инженер Рази не е при нас — вдигна рамене човекът с фенера.

— Не е истина — каза Крони. — Ако не ми вярвате, предайте му, че е дошъл тръбарят Крони.

— Той е толкова тръбар, колкото аз съм Мокрицата — отново се намеси, гърбавият. — Не му вярвай, Джин. Беше забравил да си свали мундира.

— Чакай — спря го човекът с фенера. — Казваш, че се наричаш Крони? А от къде познаваш инженер Рази?

— Ходех на неговите Четения.

— Тъй — каза човекът с фенера, без да отклонява лъча му от очите на Крони. — А знаеш ли, че групата на инженера бе заловена?

— Зная — каза Крони. — И мен ме хванаха. Но после избягах.

— Избягал си от Мокрицата?

— Защо го слушаш? — възмути се гърбавият. — Той сега ще ни каже, че умее да минава през стените.

— Инженерът няма време да се занимава с разузнавачи — отряза техникът.

Лъчът на фенера се отклони от Крони и пред очите му се завъртяха цветни кръгове. Техникът си тръгна обратно.

— Чакайте! — завика след него Крони. — Ще стане късно! След един час започва обща хайка.

— Какво? — лъчът на фенера се върна и намери отново лицето на Крони. — Какво? От къде знаеш това?

— Сведенията ми са верни. Извикайте Рази!

— И ни заплашва! — разсърди се техникът. — Хвърлете го в шахтата.

Лицето на техника се приближи, единственото око, заобиколено от кичури прави черни коси, гневно гореше.

Крони се вцепени: „Едноокият“!

Опита се да извади бластера, но гърбавият се оказа по-сръчен. Той увисна на лактите на Крони, а юношата измъкна оръжието от хванатите като в менгеме ръце.

— На всичко отгоре и въоръжен! — каза юношата.

Тогава Крони напълни дробовете си с въздух и отчаяно закрещя:

— Раа-зи! Раа-зи!

— Запуши му устата! — Едноокият се хвърли към Крони.

Ехото се търкаляше по подземните тунели: „Раа-зи…“

И тримата се нахвърлиха върху Крони. Започнаха да го налагат и в злобата си пречеха един на друг. Това даде възможност на Крони не само успешно да се пази, но дори да извика още веднъж.

Не чу крачките, но възгласа „Престанете!“ — чуха всички.

Купчината от тела се разпадна и Крони стана последен, придържайки откъснатия си ръкав.

В ухото на Крони се чу въздишка на облекчение. Опита се да отгатне кой горе си бе поел дъх. Но само се усмихна.

— И се усмихва на всичко отгоре — укорително каза слабият юноша, от носа на когото течеше кръв.

— Какво става тук? — попита инженер Рази. Зад гърба му стояха няколко души, мръсни и разчорлени. Виждаше се, че току-що бяха мъкнали камъни.

— Хванахме разузнавач. Техникът Джин нареди да го хвърлим в шахтата, но той се съпротивляваше — доложи гърбавият.

Едноокият се държеше за гърдите и се опитваше да поеме въздух.

— Къде е разузнавачът? — Рази се огледа наоколо с присвити очи и едва сега забеляза Крони.

— Ти ли си? — попита той.

— Аз съм. Не искаха да ме пуснат при теб, инженере.

— Радвам се, че си жив — каза Рази.

— Инженере, трябва веднага да говоря с теб.

— Да вървим — каза Рази. Взе от юношата бластера и го предаде на тръбаря.

Инженер Рази заемаше една от стаите в коридора, където някога Крони беше намерил книгата с плановете на подземията. Рази влезе пръв и седна до масата.

— Първо трябва да ти благодаря за книгата с плановете и за пистолета. Да не говорим за останалото.

В стаята влязоха около двадесет души.

— Отдавна ли си дошъл от там? — попита го един.

— Почнах да се спущам преди час и половина.

— А ние вече четвърти ден сме тук — каза един с толкова тясно лице, че на него имаше съвсем малко място за двете очи.

— Моят заместник — представи го инженерът, — обущарят Лоди.

— Много се радвам — каза Лоди. — Рази ми разказа за теб. Преграждахме тунелите, за да се отбраняваме, когато полицията дойде.

— Предлагам всички да продължат работата си — каза Рази. — Ще останем Лоди, Джин и аз.

— Сега можеш да говориш — започна инженерът, когато останалите с нежелание напуснаха стаята.

— В тоя отряд има чужди уши — отвърна Крони. — Затова ще говоря само с теб. А ти приказвай с когото искаш после.

— Няма да те оставя сам с него — каза едноокият, — та той е въоръжен.

Крони извади бластера и го сложи на масата.

— Крони е прав — внезапно каза Лоди. — После ти ще ни разкажеш, Рази. Ние си имаме работа. — Прегърна едноокия през рамо и се запъти към вратата.

— Ето че сме само двамата, Крони — каза инженерът. — Много си се изменил. Къде беше?

— Ще ти разкажа всичко, но нека първо кажа за главното. Зная със сигурност от младия Спел, че след около един час Мокрицата ще започне хайка. Имаш ли карта на това равнище?

Без да каже нищо, Рази извади плана.

— Ще извикам Джин. Той е бил бомбаджия в шахтата.

— Не трябва.

— Защо? — инженерът вдигна глава.

— Във вашия отряд има агент на Мокрицата. Спел каза, че е едноок.

Рази надникна в коридора и извика Лоди. После с две думи му предаде разговора си с тръбаря.

Лоди с нищо не показа какво мисли по въпроса.

— Ще кажа на едно от моите момчета да следи неотлъчно Джин. А колкото до хайката, трябва да вдигнем част от хората на едно равнище по-високо и да ги нападнем в гръб. Засега ще се държим тук.

Лоди излезе.

— Трябва да отида там — каза Рази.

— Почакай, това, което ще ти кажа е по-важно. Нужни ми са десет минути.

Свърши за осем.

Рази не го прекъсна нито веднъж, само почукваше с молива си по масата. От време на време зад вратата се чуваха бързи стъпки, после помъкнаха нещо тежко. Някъде далеч избухнаха викове, раздаде се изстрел и всичко отново утихна.

— Ти си щастлив човек, Крони — каза Рази, когато тръбарят свърши своя разказ. — Бих искал да съм на твоето място…

Лоди отвори широко вратата и спря на прага.

— Джин избягал. Зашеметил с удар моето момче и избягал. Нашите хукнаха след него по коридора, но се страхувам, че е късно.

— Късно е — съгласи се Рази. — Той знае много.

— Но затова пък ние сега имаме къде да се изтеглим — каза Крони.

— Лоди — обърна се инженерът към обущаря, — Крони е бил в Горния град. Там може да се живее. Там има свеж въздух, вода и светлина.

— Бях там — потвърди Крони. — И там останаха моите приятели. Те ще ни помогнат, ако се изкачим горе.

— А защо те не се спуснат долу? Защо не убият полицаите и не ни освободят?

— Тук те са чужденци — каза Крони. — И не познават нашия град. Ако нямаше хайка, можеше и да не бързаме. Но сега нямаме време да обясняваме.

— Ще кажа на хората си — каза Лоди. — Ще им бъде по-леко да се бият, ако знаят всичко. Тук стоим от четири дни и чакаме, кога ще ни задушат. Защото нямаше къде да идем.

— Повикай всички старши на групите тук, Лоди. Ще се посъветваме.

Но не успяха да направят това.

Връхлитайки от тъмнината на далечните коридори, запълвайки тесните тръби на тунелите, разпръсквайки се по пещерите, загърмяха изстрели. Полицията тръгна на щурм срещу Града на Прадедите.

 

 

Крони се скри зад ниската барикада и се мъчеше да стреля по огънчетата на изстрелите.

Зад ъгъла се чуваха викове. От там се подаваха светли езичета като от отворена врата на печка. Полицията беше монтирала прожектор. Познатото на Крони разчорлено момиче дотича при него, като се навеждаше, за да не стърчи над барикадата.

— Здравей — позна я Крони, — и ти ли избяга?

— Решиха, че съм смахната — каза гордо момичето.

Още в първите минути на боя пролича превъзходството на полицаите — те бяха обучени да владеят оръжието и знаеха как да постъпват при хайки. Въстаниците стреляха лошо и лесно изпадаха в паника.

Не успяха да завършат барикадата в страничния проход — купчината от каменни блокове не стигаше и до кръста и в нея зееха дупки. Прожекторът пъплеше по камъните и осветяваше защитниците. Лоди седеше сгърчен в нишата и придържаше окървавената си дясна ръка.

— Трябва да те превържат — каза Крони.

— Няма време, пък и няма с какво. Не може ли да унищожиш прожектора?

— Бластерът ми няма да помогне — каза Крони. — Имате ли някаква по-голяма пушка?

— Виж там.

Лоди посочи отворената врата на една стая.

Крони надникна в стаята. Там беше натрупано намереното оръжие. Върху купа оръжия се беше изкачил гърбавият и си подбираше войнишки нож.

— А, тръбарят… — усмихна се той, като видя Крони.

— Чакай — каза Крони. — По-добре ми помогни да намеря нужното. Снеми лампата от полицата.

Гърбавият се подчини. Той вече знаеше за бягството на едноокия.

Крони намери заредена пушка голям калибър.

Прожекторът светеше в очите като слънце. Но тук никой освен него не бе виждал слънцето.

Крони стреля в самия център на слънцето и то избухна още по-ярко, разпръсквайки се на парчета по стените на тунела и центърът му още няколко мига продължи да свети с червена потъмняваща светлина, сякаш там умираше късичък огнен червей.

Крони остави тежката пушка до барикадата и сам запълзя към Лоди.

— Ти ли си? — попита Лоди. — Боли ме ръката. Чудна работа, отначало беше само горещо, а сега ме боли. Моите хора отдавна вече трябваше да се изкачат и да минат в гръб на полицията. Ако с тях е станало нещо, няма да се измъкнем оттук. Ние все още се държим, но от Рази дотича човек и каза, че им се налага да отстъпят.

— Тогава ще замъкна пушката там — каза Крони.

— Почакай малко. Инженерът има повече хора. Те са миньори и по-добре се справят с оръжието. Къде са нашите?

В тунела беше тихо. От пушека и праха се дишаше мъчно.

— Не ми харесва тази тишина — изведнъж в ушите му се чу гласа на Круминш. — Крони, виж.

Крони разбра, че неприятното чувство, което го бе налегнало, безпокоеше и Круминш.

Наведе се над барикадата, сложи фенера недалеч от себе си и го запали. Лъчът му беше ярък и почти не се разсейваше.

Круминш беше прав. Съвсем близо до тях — можеха да се видят стиснатите от напрежение зъби — лъчът се натъкна на лицето на един полицай.

— Стреляйте! — закрещя Крони. — Стреляйте!

Опита се да намери оставената на земята тежка пушка, но не успя. А докато измъкваше бластера, полицаите вече стигнаха барикадата.

И в този миг зад барикадата се раздадоха изстрели и се чу вик:

— Обкръжени сме!

Чудна работа: тъкачите, техниците и писарите, които току-що бяха готови да отстъпят, вече преследваха полицаите на неравната светлина на фенерите.

… Трима полицаи взеха в плен. Завързаха ги и ги сложиха до стената, където лежеше тялото на Лоди. Главата на обущаря беше разсечена от войнишки нож. Почти всички бяха ранени. Крони изпрати гърбавия при Рази, за да разбере как вървят нещата там, а на останалите нареди да заредят оръжието.

Живо беше и чорлавото момиче.

След около десет минути гърбавият се върна. Той дишаше тежко.

— Всичко е наред — каза, мигайки под лъчите на фенерите. — Рази вика тръбаря Крони.

Този път гърбавият се усмихна, показвайки редките си черни зъби.

— Ще останеш вместо мен — каза му Крони. — Не забравяй да сложиш петима души до барикадата.

С Крони тръгна и момичето, тътрейки крака по пода.

Рази посрещна Крони до вратата на щаба си.

— Как мислиш, дали ще тръгнат отново към твоята страна?

— Сега не. Мокрицата може и да не знае какво е станало. Нали никой от този отряд не успя да избяга? Нужно ли ви е оръжие?

— Не, оръжие имаме. Загражденията при нас са здрави, не са както от другата страна.

— А отгоре? Отдолу?

— Опитаха се. Взривяваха. Но прикритието е пет метра камък.

Ловецът на плъхове излезе от стената до тях. Той беше толкова дребен и тих, че отначало Рази и Крони не го забелязаха.

— Ще ви заведем там — каза той, — където е Мокрицата.

— Как попадна тук?

— Нашите пътища са стара тайна — отвърна ловецът на плъхове. — Крони, радвам се, че пристигна благополучно.

— Благодаря за доброто пожелание — каза Крони. — Колко хора да взема?

— Вземи онези, които защитаваха преграждението — каза Рази.

Сбогуваха се сърдечно.

— Ако не успеем — каза Рази, — изведи хората горе.

Крони се върна при барикадата си. След него вървеше малкият ловец на плъхове. Момичето тропаше след тях.

— Ще ме вземеш ли със себе си? — попита то Крони.

— Не — отвърна той. — Обувките ти много тропат.

Крони избра шестима, към тях се присъедини и гърбавият.

Ловецът на плъхове ги поведе край черните ниши и през бялата сталактитова гора. После попаднаха на осветен служебен тунел, където беше щабът на полицията.

 

 

Макар Мокрицата да беше малко неспокоен от това, че бунтовниците имаха оръжие, той не допущаше, и мисъл за поражение. Обратно, всичко се нареждаше много успешно. Мекил отдавна смяташе, че е време да се справи със старците в Съвета на Директорите. А за това отначало трябваше да ги поизплаши, така че те самите да го помолят да вземе властта. И ето че се изплашиха.

Мокрицата притежаваше страхотен усет, подобен на усета на плъх, който предварително знае, че в тунела ще проникне вода или лава. Току-що седеше спокойно, затворил очи и отметнал глава, набелязвайки следващите си стъпки, и ето го на крака… Нещо не е наред.

Нещо не е наред… Макар че нищо не предвещаваше бедата. Отдалеч се носеха глухи удари — бомбаджиите ровеха ниши за зарядите, за да разрушат тавана над Града на Прадедите. В предната стая Спел спореше с дежурния офицер.

Мокрицата бързо приближи до вратата и погледна през пролуката. Всичко беше тихо.

Но му се искаше да бяга. Отвори вратата и в отговор на погледите на офицерите каза:

— Ще отида при бомбаджиите. Нещо много се бавят.

В коридора беше едноокият Джин.

— Джин — каза Мокрицата, — спусни се при резервния отряд. Отдавна няма вести от тях.

Не остана да чака, докато Джин изчезне в коридора. Побърза в страничния вход, който водеше към бомбаджиите.

И Крони с неговия отряд закъсня с около пет минути.

— Тук е — каза ловецът на плъхове.

С жест Крони спря другите. Отвори широко вратата и влезе в щаба на Мекил.

Полицаят в ъгъла, който говореше по съобщителната система, само го погледна и се обърна. Спел и другият офицер, които се бяха навели над плана на подземията, не забелязаха веднага Крони.

— Къде е Мокрицата? — попита Крони.

— Излезе — отвърна Спел, преди да съобрази, че никой не смее да нарече Директора с обидния прякор. — Крони?

Вторият офицер се мъчеше да измъкне пистолета си.

— Не бива да правите това — каза Крони. — Ние сме повече. Вземете им оръжието.

Гърбавият приближи до офицерите и те безропотно предадоха пистолетите си. Спел се обърна към Крони.

— Слушай, тръбарю… — каза той.

— Той е толкова тръбар, колкото си ти, красавецо — каза гърбавият.

— Господин Крони — каза Спел. Беше му тежко да понесе това унижение. — Крони, моля те, в името на сестра ми те моля. Не прибирай пистолета ми. Това е пистолета на дядо.

— Не мога да не го направя — каза Крони и се смути, защото гласът му прозвуча виновно. — Ти си полицай.

Гърбавият надникна в другата стая.

— Избягал е — каза той.

— Къде тръгна Мокрицата? — запита Крони офицера.

— Каза, че отива при бомбаджиите.

— Кой ще ни заведе до там?

— Аз — неочаквано каза полицаят, който стоеше до съобщителната система.

— Остави ми двама души и бягай при бомбаджиите — каза Крони. — Много ли са?

— Не — полицаят беше радостен, че няма да го убият. — Там има само трима полицаи, а останалите са техници от шахтите.

— Крони, моля те, само две думи — каза Спел.

Вторият офицер безропотно мина в задната стая.

— Крони, искам да поговорим само двамата. Ти знаеш колко много направихме за теб с Гера. Аз не съм ти враг.

И Крони не го смяташе за враг. Спел беше по-малкият брат на Гера…

— Бих се радвал — каза Крони. Той беше искрен. — Но не мога да ти оставя оръжието. Не ти вярвам.

— Ти се отказваш от приятел — каза Спел. — И от победата. И обричаш на смърт и двама ни.

Спел рязко се обърна и отсечено, като на парад, вдигайки колене, се насочи към задната стая.

„Момченце — помисли си Крони. — Играе си на война.“

 

 

Мокрицата постоя при бомбаджиите най-много три-четири минути. Старши техникът му каза, че ще взривят след двадесет минути. Тук беше мирно и тихо и Мокрицата нареди на техниците да бързат.

Предчувствието го гонеше, той забърза обратно, но не към щаба, а се задържа при разклонението на тунела, мислейки къде да отиде. И това забавяне го спаси — чу крачки и тихи гласове и успя да се прилепи към стената на нишата — хората на гърбавия минаха край него без да го забележат. Мекил разбра, че ако сега не вдигне тревога, бомбаджиите ще бъдат изненадани и заловени. Извади пистолета, прицели се в последния от бунтовниците, но не стреля. Ако почнеше преследване, нямаше да може да избяга. Трябва да постъпи по друг начин — нужно е да отиде бързо при резервния отряд. И като се мъчеше да не вдига шум с високите си токове, Мекил сви наляво, там където беше изпратил Джин.

Отрядът на гърбавия се появи така внезапно в мрака, че полицаите веднага хвърлиха оръжието. Гърбавият нареди да вържат ръцете на пленените и поведе хората към барикадата на Рази, за да нападне полицаите в гръб.

А Мокрицата се луташе из тунела, без да смее да запали фенера, и усещаше как опасността го дебне. Когато видя светлинка пред себе си, приклекна до стената и насочи пистолета.

Светлинката приближаваше бавно, лъчът шареше по стените, сякаш собственикът на фенера беше изплашен и неуверен.

— Кой е? — попита Мокрицата. — Ако не отговориш, ще стрелям!

— Господин Мекил! — чу се глас. — Вие ли сте, господин Мекил?

Мокрицата излезе в средата на тунела и позна Джин.

— Казвай какво става там — Мокрицата не очакваше добри новини.

— Не мислех, че ще срещна точно вас — Джин бе разстроен и уплашен. — Страхувах се, че вас вече ви няма.

— Обясни човешки — прекъсна го Мекил.

— На барикадата е поставен прожектор, който осветява далеч напред тунела. Никой не може да се приближи. Отначало помислих, че там са нашите. Тръгнах по тунела, а те започнаха да стрелят по мен. Извиках, че вие ме пращате. А те избухнаха в смях и ми хвърлиха ето това.

Джин извади от джоба си торбичка и я подаде на Мокрицата. Ръката му трепереше. Торбичката беше тежка. Мокрицата я развърза и върху дланта му се изсипаха опознавателните знаци на загиналите полицаи. Мекил запрати знаците встрани.

— Всичко е ясно — каза той. — Ще ги накажа жестоко.

— Метежниците са идиоти — продължи той, упътвайки се към щаба. — Проникнали са с помощта на измяна сред нас и са успели да примамят в клопка един от отрядите ни. Но вместо да настъпват, седят зад барикадите.

Джин послушно кимаше.

— Те не познават правилата на войната — продължи Мокрицата. — Никой не ги е учил на това. Сега главното е бързината и ние ще ги изпреварим.

Важно беше да предупредят засадата, която не вземаше участие в боя, и чакаше бягащите бунтовници да паднат в капана. Ако Мокрицата успее да изведе полицаите, не всичко е загубено. Мекил не вярваше, че може да претърпи поражение, но когато то наистина настъпи, той мислено благодари на съдбата, която го беше спасила, и започна отново да крои планове. Той беше човек на действието.

— Джин — обърна се Мокрицата към техника, — ако направиш това, което ще те помоля, ще живееш на главното равнище и ще станеш по-богат от самия директор Спел.

— Слушам, господин Мекил.

— Вземи този ключ. При долния асансьор стои предан мой човек. Когато види ключа и чуе от теб думите „Пратеник на бог Ред“, той ще ти помогне да се изкачиш на Главното равнище. Там при входа на асансьора чака един инженер. Той също знае за ключа. Ще му предадеш, че Мекил е казал: „Време е.“. Ясно ли ти е?

— Всичко ми е ясно, господин Мекил. Ще кажа на патрула „Пратеник на бог Ред“, а на инженера от Главното равнище „Време е.“

— Хайде, бягай. И помни, че наказвам измамниците със смърт. А преданите ми хора награждавам по-щедро, отколкото съвета на Директорите.

Джин се обърна и затича по коридора.

Мокрицата мислеше за Спел младши. Той знаеше за плана и беше жив. Замесен е в делото с Крони, избягалият тръбар. Сега Мокрицата ще се върне в щаба и ще премахне Спел.

Изключи фенера, за да не го забележат — бунтовниците могат да проникнат и тук. Но Крони с един от тъкачите излезе иззад ъгъла така неочаквано, че Мекил бе заслепен от фенерите им.

— Я, та това е господин главния полицай! — с възторг каза тъкачът. — Самият Мокрица.

Този път инстинктът излъга Мокрицата. Три пъти беше предизвиквал съдбата и бе изчерпал щастието си.

 

 

Затвориха Мокрицата заедно с офицерите. Като оставиха ловеца пред вратата, Крони и тъкачът затичаха към Рази, за да съобщят за залавянето на щаба.

Когато дотърчаха до издигнатата преграда, Крони видя, че там всичко бе свършено. Полицаите, които бяха попаднали в клопката, се бяха предали и сега стояха скупчени в средата на залата.

— Крони! — извика инженер Рази. — Ние победихме и пътят нагоре е отворен за всички.

— А аз имам още по-голяма новина — каза Крони. — Хванахме Мокрицата.

— Хванали са Мокрицата! — чу някой и го повтори високо.

— Да идем там — каза Рази. — Искам с очите си да се убедя. Работи ли съобщителното устройство?

— Да.

— Тогава ще съобщим в електроцентралата нашите да чакат.

— Чичко, аз ще дойда с вас — каза чорлавото момиче, което кой знае как се оказа тук.

— А обувките? — Крони погледна към краката й. Обувките бяха завързани към тях с тел.

Вратата на щаба бе отворена.

— Ей, ловецо — извика Крони.

Влезе във външната стая. Беше празна. Вратата към вътрешната стая зееше отворена. На прага й лежеше мъртъв ловецът.

Спел седеше, опрял глава на масата, разпилял с разперените си ръце книжата и плановете.

Крони дотича при него. Застрелян бе в гърба. Почти от упор, там където куршумът бе влязъл, мундирът бе почернял. Крони докосна тила на Спел. Стори му се, че младежът помръдна. Внимателно го сложи на пода.

— Мокрицата е избягал — отчаяно каза гърбавият. — Как ли е успял да примами ловеца на плъхове вътре?

— Аз съм виновен — мрачно каза Крони, като пусна Спел на земята и сложи главата му на коленете си. — Не го обискирах.

— Ех и ти, тръбарю — рече гърбавият, — все ще направиш някоя глупост!

Крони се страхуваше, че там, горе, археолозите му се сърдят. Но те мълчаха.

Спел отвори очи. С мъка, като човек, събуден посред нощ.

Видя Крони, но не го позна веднага. После каза:

— Нали те молих…

Говореше трудно. Захърка. Гърбавият каза:

— Ей сега ще донеса вода. В другата стая има.

— Аз ще я донеса по-бързо — каза чорлавото момиче. — Страхувам се да стоя тук.

— Крони — промълви Спел, — той стреля в гърба ми. Ти не си взел пистолета му. А от мен го взе… Крони…

Момичето донесе вода, но Спел не пожела да пие.

— Трябва веднага да бъде изнесен горе — чу Крони гласа на Анита по предавателя.

— Ще умра… — каза Спел. — Но ти, Крони, нали няма да изоставиш Гера?

— Ние ще те изнесем горе — каза Крони. — Там има лекар.

Спел се мъчеше нещо да си спомни. Намръщи челото си, но не от болка, някаква мисъл го безпокоеше, не можеше да си спомни каква, знаеше само, че е важна.

— По-бързо нагоре… Мокрицата стреля в мен, защото аз зная за Плана. Той ще взриви стената на шестото равнище. Ще взриви…

Спел отпусна глава и сякаш заспа. Само една тънка жилка туптеше на шията му и Крони разбра, че Спел бе все още съвсем момче. Глупаво момче, което никога не бе виждало слънцето.

— Какво е станало? Избягал ли е?

На вратата стоеше Рази.

— Спел ми каза, че Мокрицата имал някакъв план. Той щял да взриви стената на шестото равнище. Какво означава това?

— На шестото? Казваш на шестото равнище?

— Там има ли рудници? — попита Крони гърбавия.

— Никога не сме копали на шестото равнище.

— Спел, — мъчеше се да върне съзнанието му Крони. — Какъв е планът на Мокрицата?

Спел се опита да отговори.

— Водата… — промълви той най-сетне. — Водата…

— Аз съм един голям глупак — извика Крони. — Та нали бях тръбар! На шестото равнище има старо водохващане. Някога от там идвала водата в града. Спел, има ли там езеро?

Но Спел беше мъртъв.

— Какво да правим? — безпомощно попита инженер Рази.

— Какво да правим? — повтори Крони на езика на Земята, като внимателно пусна главата на Спел.

— Можеш ли да се свържеш със Спел старши? — попита Круминш.

— Знам номера му.

— Кажи му за взрива. И също, че Мокрицата е победен.

— Добре — отвърна Крони и излезе в предната стая, където беше устройството за разговори.

— 888 — каза той на оператора. — Нужен ми е Директорът Спел…

Инженер Рази го докосна по лакътя.

— Ще се опитам да се изкача до шестото равнище — каза той.

 

 

През цялото време на Мокрицата се струваше, че бягството му е открито и че по следите му вече бързат преследвачите. Собствените му крачки отекваха в главата му като чужди. Трябва да стигне до засадата, преди там да са дошли слуховете за поражението му. Армията на Мекил, която никога преди това не беше срещала съпротива, се оказа негодна да води война. И самият той беше твърде самоуверен. През целия ден мислеше не за бунтовниците, а какво ще каже, когато влезе в Заседателната зала.

Мокрицата спря. Стана по-горещо. Помъчи се да си припомни плана на това равнище. Зад Зелената зала е засадата. Там са монтирани прожектори, които трябва да заслепят бягащите бунтовници. Но бунтовниците няма да побягнат насам. Насам бяга само диктаторът на подземния град.

Уверен в победата си, той все пак беше предвидил и евентуално поражение. В това беше величието на Мокрицата. Ако Джин стигне да горните равнища, след половин час стената, която отделяше шестото равнище от подземното езеро, ще бъде взривена. Огромната маса вода ще се стовари върху долните равнища. Бунтовниците ще загинат. Или като мокри плъхове ще запълзят нагоре, където Мокрицата, събрал кварталните и охраната на жреците, ще ги унищожи. Ще ги унищожи. Мярката беше крайна. Ще унищожи топлоцентралата, ще загинат хората от долните, бедните равнища. Но половината от града ще остане. И това бе достатъчно за Мекил. А сега по-бързо към засадата, да изведе полицаите нагоре и да ги постави край шахтите и асансьорите…

Зад ъгъла изплува синьо сияние. Отначало Мокрицата не различаваше формата му, но внезапно осъзна, че вижда привидение.

Всеки знае, че привидението предвещава смърт. Но Мекил не вярваше на приказки.

От всички жители на града само ловците на плъхове и Крони знаеха, че привиденията са гладни и просят храна от хората. Мокрицата виждаше само, че призракът на смъртта му е преградил пътя и затова стреля в него. Пронизаният от куршума син стълб потрепера, но не падна.

Мокрицата пращаше куршум след куршум в привидението, докато патроните не свършиха и после, заобикаляйки треперещото привидение, затича нататък. Бягаше бавно, защото беше уморен. Не беше свикнал да бяга и с отвращение усещаше как коремът му се клатушка и бузите му треперят.

Струваше му се, че е намерил тунела, който ще го отведе в зелената зала. Но внезапно пред него се появиха едновременно няколко привидения. Те се сливаха в светещи топки, а после отново се превръщаха в стълбове… Привиденията преградиха тунела и се насочиха към Мокрицата, не искаха да го пуснат нататък.

Предсмъртният стон на привидението, който човешкото ухо не можеше да чуе, стигна до неговите побратими. Те никога не нападаха хора, защото бяха срещали само ловци на плъхове, които не обиждаха жителите на мрака. Но Мокрицата донесе смърт.

Мекил се върна назад. Бягаше по тунела и се оглеждаше, дали не го настигат привиденията. Внезапно видя как те се отдръпнаха и направиха пътека по средата на тунела. На пътеката се появи нещо бяло.

Бялото същество се втурна да догони Мокрицата. Той извади ножа си. И тутакси въздъхна с облекчение. Та това беше само един плъх!

— Махай се! — извика Мокрицата и плъхът спря.

По-нататък шествието се движеше като процесия, която върви към Бездната, за да накаже престъпника. Отпред се влачеше осъденият. Той нямаше повече сили да бяга. След него вървеше палачът. Съдиите бяха най-подир…

Над главата му се появи отвор. Черен четириъгълник.

Мокрицата замря. Ако се изкатери горе, преследвачите му ще останат долу.

Плъхът дотича по-близо, сякаш го плашеше. Озъби му се. Мокрицата никога не беше срещал такъв нахален плъх. Замахна с ножа, но не успя да го стигне.

Привиденията приближаваха…

Мокрицата подскочи, хвана се за ръждясалата халка, на която някога са били закачвани кабели. Халката го издържа. Опря крака в стената, за да се хване за другата халка, която беше по-близо до тавана. Плъхът подскочи, като се мъчеше да го захапе за крака, но не успя, приклекна, вдигнал острата си муцуна, и спокойно започна да го наблюдава.

Почти обезумял, Мокрицата се прехвърли през края на отвора и се озова на следващото равнище.

Остана да лежи на пода като дишаше често и задъхано. Нямаше никакво време. Едноокият е вече горе. Всеки момент може да се чуе взривът. Тогава той не само няма да изведе полицаите, но и сам няма да стигне до асансьора.

А над ръба на отвора внезапно се показа синята глава на привидението.

— О, Бездна! — изтръгна се от устата на Мокрицата.