Кир Буличов
Горният град (3)

Знакът на инженер Лемен

Когато излезе от асансьора, Крони застана в нерешителност: дали да си отиде в къщи и скрие нещата, или да се обади на майстора. А после разбра — все едно, ще го помъкнат в участъка, ще го разпитват и ще го бият. Трябва да отиде направо на Четенето. Там той ще даде намереното на инженера, ще разкаже всичко и заедно ще решат какво да прави.

Крони вървеше по едва осветените улици към къщата, където ставаше Четенето. Стигна до нея и почука три пъти на вратата. Почака и почука още два пъти.

Слабичко момиче с рошави коси открехна вратата и попита:

— Кого търсите?

— Майстора на асансьори — каза Крони. — Болят ме зъбите.

— Днес идваш късно, чичко — каза момичето.

Крони мина край него и влезе в нисък тесен коридор. Отдясно се виждаше врата.

Четенето беше в разгара си. Инженер Рази видя тръбаря, но не прекъсна разказа си. Другите започнаха да се обръщат. Крони седна тихо до чистичко момче от рудничното училище.

— Казват ни… — продължаваше Рази и Крони се помъчи да се заслуша в думите му, макар да знаеше, че новините, които носи, са много по-важни от думите на инженера. Приятно му бе да съзнава това, но не бързаше.

— Уверяват ни — сякаш гласът на инженера идваше отдалеч, — че този ред е установен открай време. Уверяват ни, че не някой друг, а сам бог Ред е наредил едни хора да живеят във вечен полумрак, в кал, в страх да не загубят къшея хляб, да умират от болести и да гледат как умират децата им. Пък и колко ли са децата в нашите катакомби? С всяка година по-малко.

В стаята имаше около петнадесет души. Крони познаваше всички или ги бе виждал и по-рано. Лампата висеше право над тясната глава на Рази и лицето му изглеждаше сякаш изсечено от камък.

Когато Крони за първи път заговори с Рази, той се мъчеше да не го гледа. Страшно му бе да си помисли, че един истински инженер, който живее на горния етаж и се облича така чисто, може да седи редом с един тръбар. Този инженер бе Враг на Реда и всеки от петнадесетте, събрали се тук, можеше да отиде в участъка, да каже това и да получи нова стая или дори да се изкачи с един етаж нагоре. Но това не ставаше и Крони знаеше, че ще бъде първият, който ще се хвърли да защищава своя инженер.

— Говорят ни, че хората са създадени за живот в мрака. Защо тогава са им очите? — попита инженерът.

— За да виждат — отвърна някой в тъмното.

— А на тъмно нашите очи не виждат — каза инженерът. — Плъховете нямат нужда от очи.

— Привиденията също — тихо каза Крони.

— Няма защо да намесваме привиденията, Крони. Това са измислици, за да не си пъхат хората носовете в празните коридори.

— Привидения има — каза Крони. — Аз нахраних едно.

Всички се разсмяха. Дори инженер Рази се усмихна. Момичето пъхна рошавата си глава в стаята и попита сърдито:

— Искате да ви чуят на улицата ли?

— С какво го нахрани? — попита един миньор.

— С какво ли? С ядене, разбира се — отвърна Крони.

— С ядене! — закикоти се малкият ученик. А Крони си помисли, че коридорите, в които той прекара деня, са съвсем близо. Всеки може да попадне там. Просто никой не се интересува.

— Успокойте се — каза Рази. — Защо някои хора имат по-тъмна кожа, а други по-светла, защо на едни очите са черни, а на други сини? Защо моите коси са светли, а на Крони — тъмни? Кому са нужни в мрака тези цветове и оттенъци? Или може би бог е измислил и лампата? И веднага я дал на хората?

— Огънят е дошъл от Бездната — отвърна бръснарят Веги, който умееше да чете и трябвало да стане чиновник, но кой знае защо не станал.

— А преди това? — попита инженерът. — Преди това хората бродели по коридорите и се блъскали един друг! Не, хората са живели на друго място. Толкова отдавна, че всички са забравили за това. Но къде са живели хората преди?

Крони вече бе чувал това. През дългите години скитания из служебните тунели самият той се бе досетил за много от това, което инженерът разказваше.

— Вижте само колко лошо работят системите за снабдяване в нашия град. Тръбарят ще ви каже, че постоянно се налага да подменя тръби и кабели. И все по-трудно става да се намират материали за подмяната. Ние изпращаме отряди в изоставените нива, за да дирят оборудване и вещи. А какво означава това? Първо, някога градът е бил по-голям от днес. Второ, вещите, които не ни достигат и които ние не можем да си направим, например кабелите и изолацията, не са били направени в града или пък тайната за приготвянето им е загубена.

— Точно така — каза миньорът. — Миналия месец излязохме в сектор, за който никой нищо не знаеше. Инженерът веднага повика агентите и те ни изгониха. Чудехме се откъде се взе улица зад шахтата.

— Аз твърдя, че по-рано хората са живели на друго място. Преди много години те построили града. Били повече от днес и живеели по-добре. Но човек не може да живее винаги в такова място, както нашия град. Хората трябва да се върнат в домовете си. И къде са те?

— В Горния Град — каза Крони.

— Да. И аз вярвам, че по-рано е съществувал Горен Град. Там, където е светло, където от земята до покрива са хиляди лакти…

— Охо — възторжено каза момичето, което подслушваше.

— Днес при нас доведох уважаемия Рал-Роди. Той е изчислил времето, когато сме попаднали тук, и знае къде е бил нашият град по-рано.

Крони не беше забелязал стареца. Той седеше в тъмното зад гърба на Рази, прегърбен, а лицето му бе толкова сиво, че се сливаше със стената.

Старецът излезе напред, наведе се над масата, за да опре широките си китки на нея. Очите му бяха скрити дълбоко под веждите и изглеждаха като две тъмни дупки.

— Отдавна не съм разговарял с хора — каза старецът.

Всички, които бяха в стаята, затаиха дъх. С инженер Рази бяха свикнали, той беше почти свой човек. С него можеха и да поспорят. А в стареца се чувствуваше нещо завършено. Каквото каже той, ще бъде истината. В нея трябва да повярват всички.

— Благодарен съм на съдбата, че преди смъртта си мога да кажа истината.

Думите му бяха тежки.

— Човекът е бил роден там.

Старецът отдели едната си ръка от масата и посочи нагоре. Всички проследиха с очи движението на ръката му.

— Лъжат ви, че светът е създаден от бог Ред и че винаги е бил такъв. Светът е бил друг. Ако се изкачим горе и пробием земята, ще излезем в люлката на човечеството. Ние живеем, както плъховете, в мазетата на света. Истинският свят е хиляди пъти по-голям от нашия. За да стигнеш тавана му, трябва да се изкачваш цял ден по стълба. В горния свят няма тъмнина. На тавана има нажежен огън, той е безплътен и ярък и затова таванът свети като златен.

Старецът отпусна ръка и се закашли. Всички мълчаха.

— Но защо този прекрасен свят е бил напуснат от хората? Защото хората се оказали недостойни за него. Те убивали децата и жените, грабели слабите. И слабите избягали от властта на силните. Тогава силните разбрали, че трябва да натикат хората в клетка. И тогава слабите ще станат послушни. Силните се скрили под земята и отвели със себе си всички. И хората забравили, че има и друг свят, където растат дървета и текат реки, златни от горната светлина.

Старецът се отпусна на стола и сякаш потъна в сянката. Само дълбокото му дишане запълни стаята.

— А какво представляват дърветата — тихо попита младият ученик.

— Грамадни лишеи — каза старецът. — Те израстват много лакти на височина и пазят хората от ярката светлина.

— Това съвсем не са лишеи — тихо каза Крони, в сандъчето на когото лежеше Картината. — Те са като стълб и се разширяват нагоре.

— Мълчи — прекъсна го инженерът. — Ти отново фантазираш!

— Не фантазирам — каза Крони. — И таванът там не е златен. Той има син цвят с бели петна.

Старецът мълчеше. Беше свикнал да не му вярват.

Крони не бързаше да показва Картината. Ще я покаже само на инженера. Има общи дела, които засягат всички. Но има и свои, които е опасно да споделяш с другите.

Стана кльощав, с изсъхнала ръка човек с жълти очи, кипящи от ярост. Той кърпеше паници и чаши на тринадесетия етаж.

— Напразно губим време! — извика той. — Винаги губим време. Дърдорим, дърдорим. Дайте ми бомба и аз ще взривя този затвор.

— Почакай — опита се да го спре Рази.

Крони извади от джоба си пистолета.

— Знам къде има оръжие, знам къде са сандъците с патрони! Свикнали сте да смятате, че тръбарят е неграмотен човек: тръбарят е глупак, от него могат да се очакват само бабини деветини! Тогава чуйте моите измислици…

И изведнъж се видя отстрани. Мръсен, замахва с пистолет в полутъмната стая. Хората се отдръпваха от него, може би не бяха дори разбрали какво държи в ръката си, но се бяха изплашили от вика му.

Инженер Рази беше вече до него. Протегна ръка и каза:

— Дай го. Това не е играчка.

— Нека каже къде е оръжието — каза Кльощавия. — Това е военен пистолет. Знам.

Рази помисли, после вдигна ръка.

— Почакайте — каза той. — Оръжието е сериозна работа. Складът с оръжие може да измени съдбата на целия град. Нека тръбарят разкаже само на мен.

Рази хвана Крони за лакътя и го поведе зад леката преграда. Включи лампата. Седна върху един сандък и посочи другия на Крони.

— Беше ли днес долу? — попита той.

— Да. Не исках да говоря пред всички, но така се получи.

— Късно е да се съжалява — отряза Рази.

При тях надникна старецът.

— Аз мога да присъствувам — каза той. — Всички смятат, че отдавна вече не съм жив. А пък мога да дотрябвам.

— Разбира се — каза инженерът. — Разказвай, Крони. Само че накратко.

Крони отвори сандъчето. Отгоре лежеше Картината. Извади я и я сложи на масата.

Старецът се наведе над Картината. Белите му коси докосваха високите къщи и зелените дървета.

— Може да е нещо условно — каза той. — На художника му се е сторило, че синият цвят се съчетава по-добре с белите къщи.

— Нима това е нарисувано? — попита инженерът. — Изглежда на изкопирано от натура по механичен способ.

— Това е Горният Град — каза старецът. — В него хората са живели по-рано.

Старецът галеше Картината с трепереща длан, а на Крони се прииска да го спре, защото дланта му беше мръсна, почти черна и Картината можеше да се изцапа.

— Намери ли библиотеката? — попита инженер Рази.

— Библиотеката намерих, но там е много горещо. Книгите се разпадат. Донесох обаче една…

Рази запрелиства страниците.

— Стара книга — каза старецът. — Истинска стара книга. Напечатана е горе…

— Много интересно — каза Рази. — Тук има планове на секторите. Трябва да прегледаме. Разказвай по-нататък.

— Бях в града на Прадедите и в изоставени сектори…

Крони се опита да обясни, но всичко излезе много объркано, без смисъл. Рази го слуша около две минути и каза:

— Много е сложно. И плъховете. И мъртвеца, и Огнената Бездна…

Зад преградата нещо изтрополя, сякаш цяла редица столове се бяха обърнали.

— О-о-о! — извика някой.

Викът секна и вместо него се чу шум от борба и един глас каза.

— Никой да не мърда! Ще стреляме!

Някой се втурна зад преградата и попита:

— Кой е тук?

Рази вече дърпаше Крони за ръката навътре, преобръщайки сандъците. Зад тях се чуваше тропот и трясък.

Инженерът вмъкна Крони в някаква цепнатина, сандъчето му засядаше по нея и му се струваше, че някой го дърпа. Бягаха по тесен каменен тунел, спуснаха се по тъмна хлъзгава стълба и излязоха на една малка задънена уличка.

— Бягай в къщи — прошепна Рази. — Утре ще се видим край лавката на Мосил — инженерът потъна между къщите. Крони остана сам. Разбираше, че трябва да бяга, че тук е опасно, че всяка секунда преследвачите му могат да намерят прохода, в който се скриха. Но той не знаеше накъде да бяга. Не беше успял да каже на Рази, че беше закъснял да се върне от смяна и че не може да иде в къщи, защото там вече е кварталният.

 

 

За броени часове съдбата преобръщаше живота на Крони. Той беше преживял ужаса, когато се бореше с бандата плъхове, беше опознал общуването с привидението, в съществуването на което не вярва нито един човек, беше се върнал сред хората и почувствувал своята значимост сред другите и изведнъж отново беше останал сам.

На улицата бе тихо. Гражданите бяха притихнали, децата спяха и домакините бяха спрели кавгите. Скоро горните лампи ще угаснат и тогава само крадците и пазачите ще бродят по уличките.

Крони взе сандъчето и излезе на улицата. Фенерите, които винаги бяха толкова мъждиви, сега блестяха ярко. Стараеше се да върви бавно, като уморен тръбар, който се връща от смяна.

— Стой — каза някой зад гърба му.

Каза го тихо, с увереността, че няма да избяга. И Крони успя да преодолее стремежа да отскочи встрани и да затича по тесните улички, да се скрие в тъмния ъгъл…

— Обърни се към стената — каза същият глас. — Опри се с ръце!

Крони не искаше да пусне сандъчето и го вдигна нагоре.

— Остави сандъка на земята!

Крони се подчини. Стоеше в неудобна поза, разкрачил крака до стената и опрял длани на нея. Видя как към сандъчето се протегна ръка. На ръкава се виждаха нашивките на полицая.

Заведоха го в участъка. Като го видя, кварталният Ратни, дебела свиня с малка муцуна, поклати укорно глава, правейки се на мърморещ, но справедлив баща на квартала.

— Ой-ой — каза той. — Тръбарят Крони! Какво си правил в тази лоша компания? Не, не напразно жена ми още сутринта искаше да те накажа. Ако те бях наказал, щях да те спася от тежко престъпление.

— Къде да го карам? — попита полицаят.

— Нека постои в камерата — каза Ратни.

Полицаят блъсна Крони в гърба и той се строполи върху каменния под на камерата, пълна със стонове, въздишки и приглушени гласове. Някакъв познат глас, който съвсем не можеше да познае чий е, крещеше:

— Това е грешка! Пуснете ме незабавно! Ще се оплача!

Желязната решетка изскърца и се върна на мястото си. Крачките на полицаите затихнаха зад яркия четириъгълник на вратата на дежурната.

— Кой е тук? — попита Крони още докато беше на колене.

— А ти кой си?

— Аз съм тръбарят — прошепна Крони.

— Не познавам никакъв тръбар — прошепна гласът на Кльощавия.

И срещу тях се чу глух глас, сякаш идваше от пещера:

— Правилно, тук никой никого не познава. Странно, че не са ви научили на това по-рано.

Говореше старецът. Крони го позна. Значи старецът е хванат. Думите му бяха разумни.

— Аз не познавам никого — каза Крони.

Никой не отвърна, но Крони почувствува, че останалите разбраха думите на стареца.

— И аз нищо не зная — чу се глас. Крони позна ученика. — Отивах при едно познато момиче и изгубих пътя. В къщи ме чакат. Баща ми е началник на шахта.

— Той идваше при мен — отвърна чорлавото момиче, което отваряше вратата. — Той ме обича.

Внезапно вратата се отвори, ярка светлина огря лицата на затворените и се появи черният силует на полицай.

— Да излезе тръбарят Крони!

Фенерът започна да шари по лицата.

— Ей, кварталния, покажи ни твоя тръбар. Нещо се стеснява да излезе.

Ратни изсумтя и тлъстото му тяло запуши отвора на вратата.

Тогава Крони стана и каза:

— Аз съм тръбарят. Бях заспал. Извинете, господин квартален.

— Той не е обикновен тръбар, господин Спел — каза Ратни. — Ако погледнете само колко черни точки има срещу името му в регистъра, ще разберете всичките ми подозрения.

Крони си помисли, че докато е дрямал тук, кварталният беше изсипал в регистъра целия си запас от черни точки.

— Ясно — каза полицаят Спел. Отстъпи встрани, за да даде път на Крони, и се оказа, че е висок колкото тръбаря, наистина малко по-тесен в раменете, но пък имаше добре измита синкава кожа и дълго тясно лице с малка мека уста.

— Е, тръбарю, падна ли ни — каза полицаят весело и показа хубавите си зъби.

— Не разбирам — каза Крони — вървях по улицата, отивах си в къщи…

— Ще се наложи двамата да се поразходим — каза полицаят. — Със сандъчето. Там в него има такива чудесии, които дори кварталният не е виждал никога. Чудеса, просто чудеса.

— О, ако става дума за сандъчето, всичко намерих в тунела…

— Побързай! — отсече полицаят.

 

 

Не вървяха дълго. Почти срещу кварталния участък в скалата бе маркирана желязна врата. Тръбарят знаеше за нея и дори веднъж беше излизал при шахтата на специалния асансьор, когато там се беше случила авария. Но обикновено не пущаха тръбари като него. Тайната полиция си имаше свои ремонтни работници. Спел отвори асансьора с ключа, който висеше на гърдите му.

„Макар и не по своя воля, но ще отида и там“ — помисли си Крони и сякаш отгадал мислите му, Спел каза:

— Иначе никога не би попаднал горе, вонящ тръбар. Благодари на тайната полиция.

Крони отвърна:

— Най-покорно благодаря.

И веднага получи удар по врата.

Асансьорът се носеше нагоре бързо, без скърцане и вратата му се отвори леко и плавно.

На изхода ги чакаше още един полицай. В чиста униформа и лъснати обувки. Поклони се на господин Спел. Тръгнаха бързо по пуста улица, постлана с квадратни плочки — бели и сини. Улицата бе изметена и вратите на къщите тъмнееха на фона на боядисаните със светла боя гладки фасади, които се издаваха напред от скалите.

Заведоха Крони в третата къща, където имаше много светлина и лампите бяха закрити с матови абажури.

Спел тикна Крони в приемната и се спря пред голяма висока двукрила врата.

— Може ли? — попита той, като погледна вътре.

— Въведи го — отвърна нисък глас.

Зад огромно, колкото стаята на Крони, бюро, седеше дребен, но много пълен човек. Главната черта на лицето му беше изпъкналото чело, което сякаш беше избутало очите навън, и те, сини и много светли, съвсем без мигли, сякаш бяха залепени отвън. Рядката коса беше сресана на път и от човека лъхаше Ред. Носеше черен мундир, прост като тогата на жрец.

— Ето ни и нас — добродушно каза човекът в черно. — Тръбарят Крони? Радвам се. Много се радвам. Казвам се Мекил, а прякорът ми е Мокрицата. Съвсем не ми подхожда, нали? И обиден, и не ми подхожда.

— Не съм аз този, който ще го преценява — вдигна рамене Крони.

— Виждам, че си наивен и поради това нахален — каза Мекил. — Знаеш ли кой съм аз?

— Господин Мекил, по прякор Мокрицата — каза Крони.

Спел го перна по врата.

— Винаги ме бият — оплака се Крони.

— Кои? — гласът стана съвсем ласкав.

— Господин полицаят Спел.

— А защо се оплакваш от него? Нима никога не са ти казвали, че господин Мокрицата няма жалост към никого?

— Не съм се срещал с вас, господин Мекил.

— Съобразителен си. Ако ме беше нарекъл Мокрица, щях да заповядам на Спел да те простре мъртъв.

— Точно така, господин Мокрица. — Сякаш някакъв дявол накара Крони да каже това.

Спел го налагаше с палката и с ръка. Беше побеснял. Крони се сви, прикривайки главата си.

— Стига — каза Мекил. — Ела насам.

Едва се изправи на крака. Пред очите му се виеха кръгове.

— Не трябваше толкова да се престараваш, Спел. Вярвам, че си добро момче и ще се издигнеш. А този Крони ми харесва.

— И на мен, господин Мекил — каза Спел. — Трябва да го научим.

— Съвсем прав си. Та нали поради незнание той е попаднал в лапите на нечестивците, които не вярват във всемогъщия бог Ред, и на които е носил оръжие.

— Какво оръжие? — учуди се Крони.

— Което си намерил днес сутринта и за което си забравил да съобщиш на майстора. Измамил си го. Той е наивен, предполагал е, че постъпва добре, като скрил от нас, че не си се върнал от смяната. Сам изпратил тръбари да те търсят, а на нас не ни съобщи. Наложи се да го накажем. Сега седи в затвора, а децата му гладуват.

Мокрицата беше искрено разстроен. Направо до сълзи.

— Пуснете го — помоли Крони.

— Всеки, който знае някаква тайна, е виновен. Всеки, който проявява непослушание, е виновен. От къде е това?

— От книгата на Закона — каза Крони.

— Значи майсторът е виновен. И ние с теб не можем да направим нищо. Ясно ли е?

Крони мълчеше. Как би могъл да помогне на майстора?

— А сега, миличък, ни разкажи кой те изпрати да търсиш библиотеката и какво намери в нея?

Значи на Четенето е имало човек на Мекил. Но засега не питат за инженер Рази. Може би не са го хванали?

— Бях в подземието — каза Крони. Какво да крие. За това беше казал пред всички. — Заблудих се и ме нападнаха плъхове. Цял ден се мотах и едва вечерта успях да изляза навън. И както си вървях към къщи…

— Стига — каза Мокрицата уморено. — Колко само си скучен. Без капчица въображение. На твое място щях да измисля някоя история, която ние дълго бихме разплитали.

Присегна се през бюрото и натисна копчето на сивия пулт.

Настана кратка пауза. Крони се огледа.

Кабинетът беше почти празен. Стените му бяха гладки, светлокафяви, но по ъглите Крони забеляза влажни петна. Стената зад бюрото беше закрита със завеса и Крони реши, че там има още една врата.

С рязко движение Мокрицата дръпна завесата. Крони се бе излъгал. Врата нямаше. Имаше голям прозорец, а зад него — пещера с нисък таван. В пещерата гореше огън. Към железен стол бе завързан Кльощавият. По-точно онова, което беше останало от него. Огънят гореше под стола и на Крони се стори, че усеща миризмата на изгоряло месо.

Мокрицата пусна завесата.

— Там ще отидеш и ти — каза той. — А засега искам да поговорим мирно и тихо.

Втората врата се оказа съвсем не там, където Крони очакваше да я види. Мокрицата натисна някакво копче и част от стената се отмести.

— Не се страхувай — каза Мокрицата. — Да вървим. А ти, Спел… Впрочем, тръгвай и ти, защото кой знае какво ще му хрумне на този тръбар.

Следващата стая беше малка, но също ярко осветена. В средата й имаше ниска маса, а върху нея бяха сложени сандъчето на Крони, намерените в него вещи и онова, което беше в джобовете му.

Крони дори се учуди на цялото това богатство. Много неща просто беше забравил.

Мокрицата пипна с пръст картината.

— От къде го взе? — попита той. — И какво е това?

— Намерих го случайно, когато бягах от плъховете.

— Отново лъжа, отново измама. Е, и какво е нарисувано тук?

— По-рано хората живеели горе — каза Крони. — Където е светло и таванът е по-висок, отколкото този тук.

— А после? — Мекил сякаш се беше заинтересувал.

— После чистите, като ваша милост, отвлекли хората долу, за да ги накарат да работят за тях.

— Нима? — учуди се Мекил. — За първи път чувам такова нещо. А сега, тръбарю, ми разкажи за ей това.

Мокрицата побутна с пръст пълнителя на пистолета. Запасният пълнител, който беше останал в джоба на Крони.

— И понятие си нямам — каза Крони. — Никога не съм го виждал.

Мекил започна да разсъждава на глас, сякаш Крони не беше до него:

— Това е пълнител от военен пистолет. Тръбарят е глупак, но не последен. Защо оръжието го няма? Когато са евакуирали сектора, бързали и много неща са забравили. Но дори и глупакът тръбар първо ще вземе пистолета, а после запасния пълнител. А къде е скрил пистолета?

Мокрицата погледна Крони в очите и той за всеки случай замижа. Мокрицата се засмя.

Крони отвори очи. Никой не го биеше. Мокрицата се беше замислил. Но стана нещо неочаквано. Полицаят Спел протегна ръка зад гърба на Мекил и взе някакъв предмет от масата. Що ли можеше да бъде?

Полицаят удари с палката Крони по рамото, но ударът беше слаб. Слаб, сякаш Спел не искаше да бие тръбаря.

— Не го жали — каза Мокрицата.

И тогава Крони разбра какво бе взел от масата полицаят. Опознавателният знак на оня човек, който умря в подземието.

Крони извика.

— Да не го пребиеш — каза Мокрицата. — Тук трябваше да има още нещо. Забравих… — Мокрицата разглеждаше вехториите, събрани от Крони в подземието.

Крони не повярва на Мокрицата. Да забрави за такова нещо!

Тръбарят усети как Спел се напрегна и замря.

— Е, добре, — каза Мокрицата — ако обещаеш да се държиш добре, днес няма да те мъчим. Време е да спим. Нали?

— Да — с облекчение въздъхна Крони.

— Ти си шегобиец — учуди се Мокрицата. — И наистина ли си мислиш, че ще те пуснем да почиваш, без да те попитаме кой те вербува за Четенията и кой те изпрати да търсиш оръжие?

— Честна дума, не съм търсил оръжие.

— Вярвам, че не си го търсил. И толкова по-зле — ще се наложи да узнаем какво си търсил. Впрочем, когато започнеш да разказваш, не забравяй да си спомниш на кого си дал пистолета. Аз отговарям за безопасността на града и не мога да допусна лоши хора да притежават пистолети. Отведи го, Спел. Всичко да е, както обикновено. Само че не до смърт. После ще слезе долу и ще ни покаже къде е оръжието. Да, и още нещо. Няма ли да ме подсетиш, Спел, какво липсва от предметите, конфискувани от държавния престъпник тръбаря Крони?

— Не зная, директоре Мекил — отговори Спел безгрижно. — Аз не съм изпразвал джобовете му.

— Разбира се, разбира се, извинявай, момчето ми.

За да стигнат до камерата за мъчения, трябваше да минат през дълъг коридор. Крони се мъчеше да не мисли за нищо и да не извиква във въображението си стаята и тялото на Кльощавия.

Спел вървеше съвсем близо до него.

— Не се обръщай — заговори полицаят бързо. — Прави това, което ти кажа, но нито дума на Мокрицата. Мен ще погубиш и себе си няма да спасиш. Щом влезеш в стаята, падни на колене и започни да викаш, че всичко ще кажеш.

— Но аз няма да кажа нищо.

— Не е и нужно. Това вече е моя работа. Само изиграй номера, че си ужасѐн. Той ще те наблюдава. Няма да ти е трудно да се изплашиш…

Спел отвори вратата и от камерата лъхна на изгоряло. Полицаят ръгна Крони в гърба с нещо остро. Крони се строполи в камерата. Кльощавият не беше вече там. Вместо стъкло между камерата и кабинета на Мокрицата имаше тъмно дълбоко огледало.

Нямаше защо да се прави на ужасѐн.

Палачите идваха от двете страни и дългите мокри въжета се влачеха след тях по петнистия под.

— Не! — закрещя Крони.

Палачите приближаваха без да бързат, те наистина не бързаха за никъде.

Крони падна на колене. Краката му не го държаха.

— Всичко ще кажа! — мънкаше той, макар да му се струваше, че вика.

Стана тъмно, Крони полетя в някаква пропаст, към Огнената Бездна…

— Трябва да отида при него — каза познат глас. — По заповед на негова милост. Ти ме познаваш.

— Как да не те познавам — отвърна друг глас, някъде отдалеч.

Нещо студено се опря до носа на Крони. Усети остра отвратителна миризма.

Искат да го задушат!

Тръбарят се дръпна, но го държаха.

— Спокойно — каза Спел и Крони позна гласа му. — Сега ще дойдеш на себе си.

Отвори очи. Спел махна влажната кърпа.

— Какво ста… — опита се да запита тръбарят, но се закашли.

— Мълчи! — прошепна полицаят. И веднага каза високо: — Бълнуваш гълъбче. Но ние бързо ще те оправим.

Полицаят приближи до очите на Крони опознавателния знак.

— Къде го намери? — прошепна той. — Уби ли го?

Крони отрицателно поклати глава.

— Излизам — прошепна Спел. — Не си отваряй очите. Никой не трябва да знае, че си дошъл в съзнание. Щом Мекил си отиде, ще се върна.

… Крони заспа незабелязано и толкова дълбоко, че Спел трябваше дълго да го бута и мушка.

— Ставай и тръгвай след мен — каза полицаят.

— Ще ме пуснеш ли?

— Още не знам.

— Тогава ще остана тук.

— Ами остани… Аз тръгвам.

— А на Мокрицата ще кажа, че ти взе знака.

Крони не успя да премигне, когато Спел изви ръката му зад гърба и го блъсна към вратата.

— Мислиш, че ще се церемоня с тебе ли? Всеки момент могат да влязат. И за мен ще бъде лошо, но тебе сигурно ще те пречукат.

— Сам ще вървя — каза Крони. — Добре, пусни ме.

— Не. Номерът ти няма да мине. Ти не ми вярваш, а аз още по-малко. Ако срещнем някого — водя те на разпит.

Край вратата се търкаляше мъртъв пазачът. Беше задушен — лицето му бе синьо, главата — извита встрани.

— Ти ли го подреди? — попита Крони изтръпнал.

— Не — каза Спел. — Ти си го задушил и си избягал.

— А после ти мен ще ме подредиш като него, така ли?

— Всичко може да стане. Хайде, по-живо!

Излязоха на голяма улица. Срещу тях, навел глава, за да не види нещо излишно, вървеше някакъв метач.

Спел набута Крони в тесен проход между две къщи, където имаше стълба в скалата. Толкова тясна, че двама души не биха могли да се разминат. Горе имаше врата. Минаха през нея и Спел спусна резето.

— Смятай, че се спаси — каза той.

— В твоята къща ли съм? — попита Крони.

— Не. При мен той може да дойде.

— Може — съгласи се Крони. — Той знае, че ти взе опознавателния знак.

— Голям глупак излязох — каза Спел. — Видях името и не се въздържах.

Светна лампата. Стаята беше малка, но такава Крони още не бе виждал. Стените й бяха покрити с плат, по който имаше рисунки. Ако се нарежеше за рокли, би стигнал за целия квартал. Подът беше постлан с дебела мъхеста материя.

— Сядай — каза Спел.

Крони не посмя да седне. Седалките на столовете също бяха тапицирани с плат.

Спел излезе. Беше много тихо. Завесата, зад която се скри младият офицер, едва се поклащаше. После от там се дочуха тихи гласове.

„Ако някога успея да се измъкна и разкажа за всичко — помисли си Крони — никой няма да ми повярва.“

Завесата се дръпна и в стаята заедно със Спел влезе високо младо момиче.

Момичето беше красиво. Крони нямаше с кого да го сравни. Жените долу не са нито млади, нито красиви. Границата, която отделя пискливото и гладно детство от старостта, от загрубелите ръце с повехнала кожа, тази граница долу не се забелязва.

Мимоходом Крони беше виждал дъщери и жени на търговци и майстори. Но сред тях нямаше нито една, която той би искал да види още веднъж.

Момичето носеше рокля под коленете. Долу жените носеха къси рокли — така отива по-малко плат. Момичето имаше дълги коси. Долу всички се стрижеха късо — дългите коси не могат да се измият добре и да се изчистят от насекомите.

Момичето носеше бели сандали — жените долу ходеха боси и краката им се подуваха от влагата.

Крони стоеше вцепенен. Чудно нещо, но първо беше видял дрехите, а после лицето. А то беше необикновено лице, добро и прекрасно.

Момичето беше тъжно и не забеляза веднага тръбаря. Гледаше през него, очите й, пълни със сълзи, блестяха.

— Така си и знаех — каза то, сякаш на себе си. — Знаех си, че е умрял. Странно е, че аз живея и ти живееш…

— Гера — високо каза Спел — ето тръбаря.

— Как успя да го доведеш тук? — Момичето сякаш се пробуди.

— Припадна, когато видя оръдията за изтезания. Дори Мокрицата му повярва.

— Повярва ли? Мокрицата не вярва на никого.

— Направих всичко много ловко.

Гера седна в креслото. Крони остана прав.

— Разкажи ми за Лемен. За онзи, от когото си взел знака.

И тогава Крони си спомни.

— Вие Гера Спел ли сте? — попита той.

Гера се закашли, извади от широкия си ръкав бяла кърпичка и я допря до устните си.

— Той разправи ли ти нещо за сестра ми?

— Да.

— Щом е говорил, значи е бил жив — каза Спел.

— Умря след това — каза Крони. — Умираше и аз му донесох вода. Разказа ми. После умря.

— Къде?

Гера стана от креслото и се приближи до тръбаря. От нея се излъчваше приятна миризма. Очите й бяха сини, а на кърпичката, която тя все още държеше до устните си, имаше кърваво петно.

— Близо до Огнената Бездна. В града на Прадедите.

— Ти бил ли си там? — учуди се Спел. — Да не лъжеш?

— Мокрицата ми повярва.

— И вчера беше жив? — попита Гера, сякаш не можеше да повярва. — А защо умря?

— Беше слаб и болен. В долните етажи един ден не може да се издържи.

— А ти знаеш ли, че той ни напусна преди тридесет дни? — каза Гера.

— Защо не го спасихте?

— Директорите решиха, че трябва да умре, защото е нарушил закона — каза Спел, кривейки малката си красива уста.

— Той беше инженер — каза Гера. — Никой не би го закачил, ако не беше Мокрицата. Мокрицата се страхуваше от Лемен. Ти не можеш да го разбереш.

— Не мога да го разбера ли, ваша милост? — учуди се Крони. — Та мен ме смятат едва ли не за главния заговорник.

— Не се хвали, тръбарю — каза Спел. — Ти си едно животно.

— Ние сме животни — разсърди се Крони, — защото ни държат под ключ. Ние сме мръсни и въшливи и ако ни пуснат във вашата стая, госпожо, ние бихме свалили целия плат от стените и бихме го разкъсали за рокли на нашите жени, които бием. Но виновни за това са вашите бащи и дядовци. Те са ни отнели Горния Град, където е светло и можеш да се миеш всеки ден. Там ние с нищо не бихме се отличавали от вас.

— Глупости — каза прекрасната Гера Спел. — Ние имаме различни предци. Вашите са се ровили в мръсотията като червеи.

— Чакай! — внезапно каза Спел. — Я ми кажи как се нарича инженерът, който ти е натъпкал тези мисли в главата?

— Инженер… Защо ти е да го знаеш? Ти не си го хванал.

— Рази — подсказа Гера. — Разбира се, чудакът Рази. Помниш ли го? Идваше с Лемен. Познаваш ли Рази, тръбарю?

Крони не отвърна.

— Ето на кого е дал пистолета! — възкликна Спел. — За тази вест Мокрицата би платил скъпо.

— Забрави за своята Мокрица — прекъсна го Гера. — Ти си като махало на часовник. Винаги си бил такъв.

— А кой измъкна Лемен и му помогна да избяга?

— Помогна му, защото Лемен знаеше някои неща за теб.

— Спасих и тръбаря — малката уста на Спел трепкаше като че ли от болка.

— Ваша милост — намеси се в спора Крони. — Ако стане така, както ние искаме, няма да има мръсни и уродливи хора. Щом само намерим пътя нагоре, всичко ще се промени.

— Какъв ти път нагоре?

— Там, където е винаги светло. Където таванът е високо, високо и растат дървета — каза Крони.

— Къде си се наслушал на тези глупости? — тихо попита Гера.

— Намерил някаква картина, когато търсел оръжието — намеси се Спел.

— Не съм търсил оръжие — прекъсна го Крони. — Трябваше ми библиотеката, за да намеря в нея книги за Горния Град. Аз вярвам в Горния Град.

— Наивен си като дете — усмихна се Гера.

Крони се натъжи. Разбра, че Гера не знае името му за нея той е безлик тръбар.

— Дори ако убият мен и инженер Рази, както убиха вашия Лемен, госпожо, ще се намерят други хора. Главното е да успеем да излезем от тук, докато не сме умрели всички. На вас, госпожо, също ви е зле под земята.

— Какво каза? — трепна Гера, сякаш Крони я беше пипнал с мръсната си ръка.

— Госпожо, вие кашлите, както кашлят жените долу. И вие сте направена от същата плът, както те. Макар и да сте много красива, най-красивата от всички жени в града, ако не отидете горе, ще умрете.

— И ще бъде по-добре — каза Гера и се усмихна, гледайки тръбаря в очите, сякаш го виждаше едва сега. — Как се казваш, тръбарю?

— Крони — каза той. — Баща ми също беше тръбар.

— Крони — тихо каза Гера. — Ти научи нещо, което твоите съседи и другите тръбари не знаят. И няма да научат никога, защото не всички трябва да получават знания. От знанията се ражда безпокойствието, а от него — враждата и незадоволеността. Ти се смяташ за всезнаещ. Инженер Рази не е спирал, а напротив, подтиквал е твоето безпокойство и тук е неговото голямо престъпление пред Реда.

— Рази каза, че Горният Град съществува. И той наистина съществува. Ние с инженер…

Крони забеляза как братът и сестрата се спогледаха.

— Ние с инженера — повтори той упорито — не вярваме, че Редът е законен, защото той е направен само за вас.

Като изчака тръбарят да каже всичко, Спел се обади:

— Вече търсят Крони. Трябва да се отървем от него.

— Не — каза Гера. — Той още не е разказал всичко за Лемен.

— А вие не ми разказахте за Горния Град — каза Крони. — Вие знаете за него. Всички чисти знаят за него и крият.

— Разкажи за Лемен. За мен това е много важно. А аз ще ти разкажа всичко за Горния Град.

Крони се помъчи да си припомни всяка дума от разговора си с Лемен.

— И това ли е всичко? — попита Гера малко разочарована. — Той нищо ли не те помоли да ми предадеш?

— Само каза: „Ако видиш Гера Спел…“ И умря.

— А ти можеш ли да се закълнеш в Бездната, че си му дал вода?

— Кълна се в Огнената Бездна и в бог Ред. Дадох му вода. Исках да го нахраня, но той не прие храната.

В стаята беше тихо. Спел погледна часовника.

— Чуй сега за Горния Град — каза Гера. — Онова, което ще ти кажа, е страшна тайна. Могат да я знаят само директорите, главният жрец и децата на директорите. Дори инженерите не я знаят.

Спел опъна обутите си в лъскави ботуши крака и спря погледа си в тавана.

— Имало е такъв град, Крони — каза Гера. — Някога горе имало два града. И те враждували помежду си. В нашия град хората имали достатъчно храна и спазвали Реда. А жителите на втория град не признавали Реда и имали малко храна. Те нападнали нашия град. Било дълга и страшна война. От дима и отровите въздухът в града станал лош. И директорите решили да спасят хората. Те слезли Долу. А жителите на втория град умрели.

— И няма Горен Град? — тъпо запита Крони.

— Няма. Не те лъжа. Ще ти кажа и още нещо.

Спел клатеше крака си и разглеждаше ботуша си. Беше му скучно, сякаш слушаше омръзнал му урок.

— Имало е смелчаци, които се изкачвали горе. За това също се знае. Отначало директорите изпращали разузнавачи да проверят как е горе. Но те не се връщали или умирали от болест, която няма име. А после пътят за нагоре бил забравен. Сега ясно ли ти е защо Редът е така устроен? Ако директорите не се грижеха за хората, не ги хранеха, не им даваха работа и топлина, всички отдавна биха били мъртви. Нашият свят не на всички се струва добър. Но той е по-добър от горния свят. Всеки си има стая, работа и храна.

— И от Горния Град не е останало нищо ли? — повтори Крони и въпросът му не беше към момичето.

— Градът го няма — каза Гера. — И колкото по-малко хора знаят за него, толкова по-добре. Докато ти не си знаел за града, си бил спокоен. Когато си научил, си загубил щастието и си обречен на смърт.

— Лемен се опитваше да се измъкне — намеси се Спел. — Защо мислиш Мокрицата се заинтересува от него? Той говореше, че трябва да търсим града.

— Знаеше ли къде да го търси? — попита Крони.

Отговор не последва.

— Защо не искате да ми отговорите?

— Защото не е за твоята уста лъжица — каза Спел.

Беше тихо. Някъде зад стената течеше вода.

— Е, какво ще правим? — попита Спел Гера.

— Ти по-добре знаеш — каза момичето. — Ти си полицай.

— Ще го изведа и ще го застрелям. Ще кажа, че се е крил на улицата.

— А може ли да не го убиваш? — попита момичето.

Крони слушаше разговора им, сякаш думите не се отнасяха за него. Пък и те разговаряха, като че ли той не присъствуваше в стаята.

— Знам какво да направя — каза най-сетне Крони. — Щом ще гина, покажи ми как да изляза горе.

— Не — възрази Спел. — Лемен не успя, та ти ли.

— Може и да съм по-глупав от Лемен — каза Крони, — но съм тръбар и мога да мина там, където няма да мине никой от вас. Целия си живот съм прекарал в тунелите. Ако изляза горе, обещавам ви да не се връщам долу. Вие знаете пътя за горе, нали?

— Знаем го — каза Гера. — Но пътя го няма.

— Ще ми дадете нож — каза Крони. — И ако ме хванат, ще се промуша.

— Рискуваме — каза Спел.

— Не повече, отколкото, ако го убием.