Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (12)

12. Липсващата брънка

Марсианската прашна буря не е добре изяснена. Голяма част от повърхността на Марс е покрита с фин прах. Марсианската атмосфера е рядка, а ветровете не духат продължително време, но понякога, по неизвестни причини прахът се наелектризирва и дори без вятър е склонен да се издига нагоре. Задуха ли обаче и вятър, може да се каже, че е налице напълно развита прашна буря. Прашинките са много фини и дори филтърът със своя широк уплътнител, плътно прилепнал към лицето, е безпомощен да им попречи да се промъкнат. Достатъчни са петнадесет минути в разгара на бурята, за да убият човека. Дори най-леката буря, незабележима за изложените на действието й хора, е достатъчна да предизвика зачервяване на откритите места по кожата им. Това се нарича прашно изгаряне.

Дейвид Стар знаеше, че собствената му кожа е вече зачервена. Напразно се опитваше с кашляне да прочисти спеченото си гърло. Очите му бяха подути и почти затворени, а извиращите от тях сълзи се събираха върху уплътнението в долната част на филтъра и замъгляваха очилата му. Нищо не можеше да спре тези прашинки, освен сложно изработените пластове на купола или пясъкохода. Нищо!

Нищо ли!

Въпреки влудяващия сърбеж и изтощителната кашлица, той мислеше отчаяно за марсианците. Знаеха ли те, че назрява прашна буря? Спомни си как съществото с дълбокия глас изведнъж реши да върне Дейвид на повърхността, сякаш бързаше той да бъде сварен от нея и последните думи на женския глас: „Не се страхувай, Космически скитнико!“

Дейвид се досети какво трябва да направи. С едната ръка махна филтъра, а с другата бързо поднесе към лицето си ивицата тънка прозрачна материя, която извади от джоба си. Тя се уви около очите и носа му. После постави отново филтъра.

Дейвид вдишваше колкото се може по-голямо количество кислород и издишвайки, очистваше устата си от праха.

Постепенно, когато сълзите измиха праха от очите му, а нов вече не проникваше, той откри, че отново може да вижда. Въздушните молекули свободно преминаваха преградата, но прашинките, колкото и фини, бяха достатъчно големи за нея.

Дейвид изтупа и изчетка дрехите си. След като почти се изчисти от праха, той погледна скутера със съмнение и се опита да включи двигателя му, но бе възнаграден само с кратък стържещ звук. Това трябваше да се очаква. За разлика от пясъкоходите, двигателят на скутерите не беше затворен херметически. Трябваше да продължи пеш. Тази мисъл не го плашеше особено. Куполът на фермата беше на малко повече от две мили оттук, а кислород имаше в изобилие. Преди да го върнат на повърхността, марсианците бяха напълнили кислородните бутилки. Сега той ги разбираше. Те знаеха за приближаването на прашната буря. Може би дори бяха ускорили идването й. Изпращайки го срещу нея, те знаеха също, че в джоба си има съвършена защита. Не бяха го предупредили нито за изпитанието, което му предстоеше, нито за защитното средство, което носеше. В това имаше смисъл. Ако заслужаваше подаръка — щит от силово поле, той щеше сам да се досети за него. Ако не се сетеше, значи не го заслужаваше.

Стигна до външната страна на един от шлюзовете на купола. Бурята беше попреминала и вече беше безопасно да свали маската от очите си. Когато му отвориха шлюза, за да влезе, отначало всички го гледаха втренчено и после завикаха.

— Подскачащ Юпитер! Това е Уилямс!

— Къде беше, момче?

— Какво се случи?

И над смутените викове и едновременно зададени въпроси се извиси пронизителният вик:

— Как преодоля прашната буря?

Въпросът развълнува всички. Настъпи късо мълчание.

— Погледнете лицето му — обади се някой. — Прилича на обелен домат.

Довлякоха го до един стол и извикаха Хенес.

— Какво стана с теб, Уилямс?

— Бях се загубил — отвърна хладно Дейвид.

— О, така ли му викаш на това? Изчезваш за два дни и после само си се загубил.

— Исках да се поразходя и отидох твърде далеч.

— И затова те нямаше две марсиански нощи ли? Очакваш ли да ти повярвам?

— Липсва ли някой пясъкоход?

— Той е съсипан, мистър Хенес — обади се един от земеделските работници. — Бил е навън в прашната буря.

— Не бъди глупак — сряза го Хенес. — Ако беше така, нямаше сега да седи тук жив.

— Зная — рече земеделският работник, — но я го погледни.

Зачервяванията на кожата по откритите места на врата и раменете на Дейвид трудно можеха да се оспорят.

— Беше ли навън в бурята? — попита Хенес.

— Страхувам се, че да — отвърна Дейвид.

— И как я преодоля?

— Помогна ми един човек, обвит в дим и светлина. Прахът не му вредеше. Нарече се „Космически скитник“.

— Махайте се! — извика ядосано Хенес към хората, които се бяха приближили. — Вървете си гледайте работата! А ти, Джонитъл, докарай тук един пясъкоход.

Мина почти час, преди горещата баня, която Дейвид така силно желаеше, да му бъде позволена. През това време Хенес крачеше нагоре-надолу в канцеларията си и обсипваше Дейвид с въпроси от рода: „Какво ще кажеш за този Космически скитник? Къде го срещна? Какво ти каза?“ Дейвид само клатеше глава и повтаряше: „Излязох на разходка и се загубих. Един човек, наричаш себе си Космически скитник, ме доведе обратно“. Накрая Хенес се отказа да го разпитва повече.

След горещата баня с него се зае докторът на купола. Тялото на Дейвид бе намазано с кремове и инжектирано с подходящи хормони. Не му се размина и приспивателното. Заспа, преди още да бе извадена иглата.

Събуди се между чистите хладни чаршафи на болничния кът. Зачервяването на кожата му бе значително намаляло. Знаеше, че те щяха отново да се върнат при него, но трябваше да отбива атаките им още малко. Беше сигурен, че почти има отговора на мистерията с отравянията. Нуждаеше се само от една две липсващи брънки и, разбира се, от законно доказателство.

Чу леки стъпки зад главата си. Толкова ли скоро щеше да започне всичко отново? Но това беше само Бенсън. Лицето му бе угрижено, а в ръката си носеше нещо наподобяващо старомоден пистолет.

— Уилямс, буден ли си? — попита тихо той.

— Виждаш, че съм буден — отвърна Дейвид.

— Слушай, Хенес е убеден, че ти си замесен в отравянето с храна — каза той. — Твърди, че си бил някъде навън и разправя смешни истории. Страхувам се, че си в ужасна опасност.

— Ти не вярваш на Хенес, че съм замесен в отравянето, нали?

— Не, не вярвам — прошепна Бенсън, като се наведе над леглото му, — защото мисля, че разказът ти е достоверен. Затова дойдох. Трябва да те разпитвам за въпросното същество. Уилямс, сигурен ли си, че това не е било халюцинация?

— Аз го видях — отвърна Дейвид.

— Как разбра, че е човек? Говореше ли английски?

— То не говореше, но външно приличаше на човек. Мислиш ли, че може да е марсианец?

— О — възкликна Бенсън и се усмихна, — ти си спомняш теорията ми. Да, мисля, че е марсианец. Мисли, човече, мисли! Те вече започват да действуват открито и всеки бит информация може да се окаже жизнено важен. Разполагаме със съвсем малко време.

— Защо? — попита Дейвид като се повдигна на лакът.

— Ти, разбира се, не знаеш какво се случи, докато те нямаше. Уилямс, всички сме отчаяни. Знаеш ли какво е това? — попита той като повдигна подобния на пистолет предмет.

— Виждал съм те с него и преди.

— Това е харпун за взимане на проби, мое изобретение. Взимам го със себе си, когато отивам в хамбарите с храна в града. Той изстрелва малка куха сачма, прикрепена към него с жица. Известно време след изстрелването в челото на сачмата се появява отвор, който позволява кухината й да се напълни със зърно. После сачмата се затваря, аз я изтеглям и изпразвам случайно взетата мостра. Чрез промяна на времето за отваряне на сачмата мострата може да бъде взета от различни дълбочини в хамбара.

— Остроумно — отбеляза Дейвид, — но защо сега го носиш със себе си?

— Защото се питам дали не трябва да го хвърля на боклука. Беше ми единственото оръжие в борбата с отровителите, но не ми донесе нищо добро. Вероятно няма да ми донесе и в бъдеще.

— Кажи ми какво се е случило.

— Всеки член на земеделските синдикати е получил ново писмо. Няма съмнение, че писмата и отравянията са дело на едни и същи хора или по-скоро същества. Те го признават в писмата.

— Какво бе казва в тях?

— Искат пълна капитулация от наша страна. В противен случай отравянията с храна ще се увеличат хиляда пъти. Аз казах на Макиан и Хенес, че ключът към тази мистерия може наистина да е Космическия скитник, но те не ми вярват. Хенес дори подозира, че и аз съм с нея.

— С колко време разполагаме, Бенсън? — попита Дейвид.

— С два дни. Не, това бе вчера. Сега разполагаме само с тридесет и шест часа.

Тридесет и шест часа!

Дейвид трябваше да действува много бързо. Може би още имаше време. Без да подозира, Бенсън му бе дал липсващата брънка от тази мистерия.