Джеймс Крюс
Флорентина (7) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Седма глава

В която се разказва за злополука в кухнята, за някакъв таван, езерото Гарда и накрая за едно черешово дърво

Събитията, за които разказах в последната глава, потресоха родителите на Флорентина до мозъка на костите (или може би трябва да кажем „до дън душа“).

Бащата се замисли, че не е задължен да стои всяка вечер зад камерата. Сега се освобождаваше понякога, за да подрежда вечер с помощта на Флорентина голямата си сбирка от снимки.

Майката на Флорентина напусна постоянното си място (известно време тя беше на нож с директора заради телефонния разговор) и работеше в киното само когато беше крайно необходимо.

Но няколко седмици преди Великден отново трябваше за кратко време да се снима голям филм. Тогава и двамата родители бяха заети по цял ден и Флорентина много често оставаше сама.

За съжаление по това време гълъбите й не бяха вече при нея, защото и двата бяха оздравели и Флорентина ги беше пуснала на свобода. (Градският лов на гълъби беше вече приключил.)

Малко преди Великден филмът беше готов и сега родителите решиха да предприемат заедно с Флорентина пътуване до езерото Гарда.

Когато започва Великденската ваканция, майката можа да посвети малко повече време на палавата си дъщеря. Но за съжаление трябва да отбележим, че майката не беше особено спокойна и търпелива. Самата тя нарича това „нервност“. Е да, не е чудно, когато човек е работил десет години в киното. Но е жалко. Особено за Флорентина.

Днес е първият ден на Великденската ваканция и Флорентина не знае с какво точно да се залови. Затова помага на майка си в кухнята. Това е малко странно, защото в домакинската работа Флорентина е…

Дрън-тряс, и първата чиния е на земята.

И аз се стреснах така, че вече не знам какво исках да кажа. Ах да, исках да кажа, че Флорентина е малко несръчна в домакинската работа. Изобщо не обича да готви, да чисти и мие. Лошото обаче е там, че и майката на Флорентина няма кой знае каква дарба за този вид работа.

Само погледнете двете дами в кухнята: сега те търсят метлата и лопатата, за да сметат парчетата от счупената чиния. Майката трополи зад завесата в килера и ето че прахосмукачката вече издрънчава на пода, защото беше облегната на стената наопаки, т.е. с тежката част нагоре. Флорентина пак подскача по чорапи из кухнята, защото я домързява да си обуе пантофите. Разбира се, че сега настъпва едно извито нагоре парче от чинията и ето ти белята: От крака й тече кръв, тя пищи като че я колят, майката в уплахата си събаря две тенджери от полицата, а котката Мауми се спасява с един скок в кофата с въглища и оттам право в панера с току-що изгладеното пране.

— И това два дни преди пътуването! — пъшка майката на Флорентина, докато търси лейкопласт в шкафа за хляб. За съжаление до лейкопласта се търкалят няколко кабарчета и обърканата майка начаса убожда показалеца си на едно от тях. Сега и на нея й тече кръв. Цяло щастие, че има достатъчно лейкопласт.

Впрочем Флорентина вече е престанала да реве. Първо раната не е особено голяма, второ майката в това време е залепила отгоре й лейкопласт и трето…

Трето, Флорентина помисли, че болният крак идва тъкмо, ама тъкмо навреме и то заради пътуването до езерото Гарда. Защото на нея не й се пътуваше с тях, така че кракът й пострада в най-удобния момент.

Сега всички момичета, момчета, родители, градски съветници и бакали ще попитат: „Защо Флорентина не иска да замине с родителите си за Италия?“

Отговорът на този въпрос е вече една отделна история. Най-добре читателят да ме последва в преградената част от тавана, която принадлежи към жилището на родителите на Флорентина.

В тази част на тавана сега седят две момичета и разговарят.

Едната с русата конска опашка е Боби. Тя е седнала на един стар дюшек. (Това е същият дюшек, под който са скрити събраните съчинения на Флорентина.)

Другото момиче, чиято коса прилича на черна телена четка, е Флорентина. Тя седи на едно дървено конче-люлка и разпалено говори. Тъкмо обяснява на приятелката си защо едно пътуване до езерото Гарда е ужасно.

— Стига ми първото пътуване — казва тя. — Случвало ли ти се е някога да обядваш във вагон-ресторант?

— Не — отвръща Боби.

— Значи си имала късмет — поема си дъх Флорентина. — Масите и столовете във вагон-ресторанта са най-неудобното нещо, което можеш да си представиш. Същинска стая за кукли! Ако искаш да си вземеш хляб с лявата ръка, веднага събаряш шише бира от масата. А едно счупено шише бира във вагон-ресторанта струва две марки и петдесет.

— Ах, майчице! — възкликва Боби.

— Какво да правиш в такава теснотия? — продължава Флорентина. — Та хората не са сардели. А за дясната ръка, с която трябва да се яде, има още по-малко място. Защото до прозореца стоят бутилките с вино, шампанското и разни други работи. За реклама и за да ти се прииска да пиеш. И достатъчно е само малко да си мръднеш лакътя: Бум, бутилката шампанско за шестнадесет марки е на пода, а обувките и чорапите ти са мокри като парцал за миене.

— Шестнадесет марки! — повтори Боби ужасена.

— Шестнадесет марки и двадесет пфенига! — поправя я Флорентина. — И всичко това само заради теснотията. Позволи ми да те посъветвам: никога не яж във вагон-ресторант, особено супи, ако си със светла рокля. Защото в супата има десет бала вълнение, когато влакът прави завой.

Боби обеща да запомни съвета. Но не й е съвсем ясно, какво общо има вагон-ресторантът с Италия. Това Флорентина й обяснява със скоростта на бърз влак.

— Вагон-ресторантът — продължава тя — е едва началото на пътуването до езерото Гарда. После идва хотелът: само хора, които страдат от някаква болест и постоянно говорят за болна жлъчка и увреден далак. И винаги тъкмо, когато се храним. Мога да ти кажа, че ще се отегчиш до смърт.

Боби кимна сериозно.

— Освен това хората непрекъснато се оплакват от теб: Или говориш много високо, или не си си изтрила обувките. Все нещо ще измислят. А ако се позаклатиш на някой стол, веднага се счупва. Защото там имат стилни мебели, разбираш ли? Краката им са тънки като кутрето ми.

— Ужасно! — възкликва Боби съчувствено.

— Наистина! — потвърждава Флорентина. — И постоянно трябва да ходиш добре облечена. Ако случайно паднеш от вълнолома във водата, веднага цялата ще се изцапаш. Розовата ми рокля с дантелите още е на петна. А ако се изпързаляш по парапета на стълбището, целият хотел се разкрещява: „Господи, детето, детето!“

Добре, че там има един директор, Енрико се нарича. Той казва тогава: „Синьорина, много пъргава госпожица. Оставете нея, нека пързаля!“

Така ми разрешиха поне да се пързалям.

— Провървяло ти е — забеляза Боби.

— Как така? — попита Флорентина учудено. — Ти ще имаш ли желание цели четиринадесет дни от сутрин до вечер да се пързаляш по един и същ парапет?

— Не — отговаря Боби искрено, — то се знае, че не.

— Виждаш ли! И това хората наричат почивка на езерото Гарда. Цяло щастие е, че куцам. Може би сега ще ми разрешат да остана тук.

— Мислех, че този път ще пътувате с кола, Флорентина!

— Ах, ужас! — извика Флорентина. — Съвсем забравих. Тогава сигурно ще трябва да тръгна и аз с тях.

— Горката — въздъхна Боби съчувствено. После помисля малко и пита:

— А ако моите родители те поканят на нашата вила, тогава пак ли трябва да отиваш на езерото Гарда?

Флорентина скача от дървеното конче, съвсем забравила, че куца.

— Спасена съм! — извиква тя. — Трябва веднага да кажа на родителите си.

И вече се е втурнала по скърцащите дъски на пода към стълбището и се спуска като светкавица надолу по парапета.

— Аз още не зная дали родителите ми ще бъдат съгласни! — вика Боби след нея. Но Флорентина не я чува.

Тогава Боби става от дюшека, щраква ключалката на дъсчената врата и също напуска тавана.

В това време Флорентина вече лети из града. Знае, че сега майка й е заета в киноателието. Временно. Затова незабавно като стрела се отправя натам.

Портиерът на киноцентъра вече познава момичето. Той го пуска безпрепятствено да влезе. Впрочем и без негово разрешение Флорентина щеше да изтича през вратата. Тя се спуска към зала номер 6.

Над вратата има червен светещ надпис:

ВНИМАНИЕ, СНИМА СЕ!

Моля, не влизайте!

Но Флорентина не обръща внимание на табелката, промъква се през вратата, търси с поглед в хаоса от камери, кабели, хора и декори майка си, открива я най-после, хвърля се към нея и я залива с поток от думи без точка и запетая:

— Мамомамопредстависи: Бобимекани… — (пауза за поемане на дъх) — стях! — (ново поемане на дъх) — Ако искам могада прекарамцялата… — (пауза) — ваканциятам!

Бащата на Флорентина, който тъкмо изпробва някаква трудна настройка на камерата, вика: „Тишина в студиото!“

Затова майката извежда дъщеря си навън в преддверието на ателието и се опитва най-напред да приведе в ред изреченията на Флорентина.

Когато момичето след няколко несполучливи опита най-после успя да й обясни за какво става дума, майката толкова бързо даде съгласието си, че Флорентина остана смаяна. За щастие не й дойде наум, че това внезапно съгласие не идваше непременно от сърце.

Във всеки случай оставиха момичето на мира с това езеро Гарда. Флорентина с едно куфарче, една зелена кожа, плик, храна за птици и куклата-негърче Мари–Хелен замина за Тафернвиз в подножието на Алпите. Родителите на Боби я приеха да им гостува.

— Наистина Флорентина е същински живак — не се спира на едно място — каза госпожа Шулце–Нойберг, — но все пак някак ще се справим с нея!

— Смяташ ли, че ще вземе със себе си и двата гълъба в кафеза на хамстера? — осведомява се мъжът й за всеки случай.

— Не — обяснява дъщеря му Моника. — Защото гълъбите са вече здрави и си летят както преди из града.

— Колко мило! — въздъхва господин Шулце–Нойберг с облекчение.

Впрочем никой от семейство Шулце–Нойберг не подозира, колко щастлива е Флорентина, че е поканена в Тафернвиз. Тя мечтае за какво ли не — например за цъфнало черешово дърво.

Като доказателство може да послужи едно стихотворение, което се намира скрито под дюшека. Ето го:

Апетит за череши

Черешовите цветове се пукат,

а с тях и мисли в моята глава —

едни такива щури мисли щукат,

цъфтят и бързо зреят при това.

 

Ще има ли ваканция, когато

към края някъде на месец май

ще бъде зърното със сок налято,

или ще учим още месец май?

 

Череши не в кесия да ми носят,

а на дърво да се наям веднъж,

където за плашило ще ме мисли косът,

пък истински ще го уплаша: къш!

 

И няма бузи да измия, няма,

с петна от сока връщам се дома —

да смеси там целувките си мама

с целувките на майката земя…