Джеймс Крюс
Флорентина (3) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Трета глава

В която Флорентина храни много гълъби и в която Вастл от Градската служба за чистота се представя не откъм най-добрата си страна

Малката подскачаща фигура в червено и черно там на големия площад е Флорентина. Тя седи на стъпалата на висока сграда с колони пред входа. Вижда се как размахва ръце. Вероятно хвърля трохи на гълъбите.

Но сега към нея се приближават двама мъже с каскети. Единият има големи мустаци и тегли след себе си ръчна количка. Нещо като сандък на две колела, каквито използуват метачите на улиците за шума, пясък или смет. Двамата мъже се спират пред Флорентина и сега момичето не се вижда от тях.

Но ето че вляво от мустакатия отново се размахва червената й ръка и изведнъж той вдига Флорентина и я слага заедно с големия плик в количката си. Тя е възседнала заобления капак като гръб на кон. И се вози съвсем безплатно към градината. Какво има там?

Най-добре да тръгнем след тях и да гледаме какво ще се случи. Отначало не става нищо особено. Флорентина скача на земята, а Мустакатия изважда от количката две къси, заострени в единия край дървени колчета, които забива в меката пръст. Разстоянието между коловете измерва с желязна пръчка.

През това време Флорентина изтичва с плика си до една пейка, около която гълъби търсят храна в тревата. Тя хвърля трохи и примамва и най-отдалечените гълъби. Толкова е задълбочена в заниманието си, че въобще не забелязва какво става зад нея.

Там двамата мъже разпростират на земята мрежа и нанизват в клуповете по края й железни пръчки — горе и долу по една, а отстрани по две. Сега мрежата има желязна рамка, която е закрепена в края за забитите в земята дървени колчета.

— Остават само шарнирите! — казва Мустакатия.

Другият донася шарнирите от количката. Поставят ги по дължина под мрежата, точно там, където се срещат двете железни пръчки. Върховете на пръчките пъхат в шарнирите и сега е ясно, какво правят: това е сгъваема мрежа. Едната половина на мрежата може да се отметне назад като сгъваемия гюрук на детска количка и после с помощта на една връв да се захлупи отново напред.

Покрай онази половина на мрежата, която може да се отмята, двамата мъже нареждат камъчета. После опъват мрежата, слагат до нея връвта и прикриват всичко с клонки и шума от храсти.

Без да подозира нищо, Флорентина все още стои до пейката и храни гълъбите. Пликът й е почти празен и това я натъжава малко. Но ето, че се появява Мустакатия и дава на момичето втори, по-голям плик с храна за гълъбите, като посочва обградения с камъчета четириъгълник на сгъваемата мрежа.

Флорентина познава добре Мустакатия. Това е Вастл, който живее в съседната къща. Тя усърдно кима, докато той й говори. После пристъпва с големия плик в четириъгълника на мрежата и доверчиво разпръсва прясната храна. Гълъбите следват Флорентина — с изключение на един, който накуцва, той се задоволява с трохите от пейката.

Всички останали подскачат наоколо и кълват в ограденото място. От всички страни на парка прииждат гълъби. Два коса и няколко врабчета се присъединяват любопитно към тях.

През това време двамата мъже с каскетите седят на една градинска пейка и закусват. Ядат топли наденици, гевреци и пият бира. Високото им дърдорене така подплашва самотната осакатена гугутка, че тя се скрива под пейката.

Флорентина има особена слабост към гълъби под градински пейки. Нашият разказ по-нататък ще покаже защо. Едно стихотворение на момичето разкрива тази особена слабост и това стихотворение е:

Песен за гълъба

Гу-гу, гу-гу, тъй гълъбът гука.

Гу-гу, ей, няма ли наблизо, виж,

изгу-гу-губена трошица тука

от хляб, от кифла или от сладкиш?

 

Добрите граждани, вървейки

по алейки,

или седейки по скамейки

съвсем не губят портмонета,

не губят даже и монета,

но някоя троха поне,

защо пък не?

Троха? Уха!

 

Гу-гу, трошица гълъбът съглежда.

Гу-гу, в небето литва песента:

„Ей, не изгу-гу-губвайте надежда,

намира се трошица доброта!“

 

Добрите гълъби, кълвейки

по алейки

или кълвейки по скамейки

поне по някоя трошица,

гугукат с весела душица,

че имат си троха поне.

Защо пък не?

Троха? Уха!

 

Гу-гу, с криле орлякът ръкопляска

и щастие от въздуха гребе.

Гу-гу. И слънцето приятно бляска

от гълъбовосиньото небе.

 

Така, е, граждани, вървейки

по алейки

или седейки по скамейки,

парите си добре пазете,

ала тръснете си в нозете

по някоя троха поне.

Защо пък не?

Троха? Уха!

Ха-ха…

Коя случка е накарала Флорентина да напише това стихотворение, ще видим по нататък. Засега тя е заета още с онези гълъби, които не са под скамейките.

Все още радостна и щастлива Флорентина им хвърля с пълни шепи храна. Неколцина минувачи я наблюдават.

Но мъжете на пейката вече привършват закуската си и мустакатият Вастл казва на другия:

— Е айде, стиа толкова! — Това означава: стига толкова!

Двамата стават и почват да махат с ръка на Флорентина. Момичето се приближава тичешком до пейката. И без това няма повече храна.

— Пази закуската ни! — казва Вастл и посочва остатъка от наденица, увит в хартия, и две празни бутилки от бира.

Флорентина остава да пази. Но тъй като забелязва под пейката самотната куцукаща гугутка, не внимава особено. Кой ли пък ще вземе да краде остатъци от наденица и празни бирени бутилки?

Болният гълъб е погълнал изцяло вниманието на Флорентина. Така че тя пак не вижда какво става зад нея.

Там двамата мъже предпазливо отстраняват прикриващите клонки от сгъваемата мрежа и след това Вастл замахва рязко и дръпва въжето. Мрежата се захлупва. Всички гълъби са уловени.

Флорентина все още не е забелязала нищо. Обръща се едва когато чува зад себе си уплашено гукане и пърхане.

Тъкмо в този момент някакъв непознат глас казва:

— Възмутително! Това е престъпление!

Едва сега момичето вижда, че всички гълъби, на които е хвърляло храна, са уловени в капана с двата коса и врабчетата.

Флорентина не е глупава. Тутакси разбира, че Вастл и другият човек са назначени от градския съвет за ловци на гълъби. Сега проумява също, че Вастл й предложи да храни гълъбите, само и само хората, които се разхождаха в парка да не забележат веднага, какво става тук.

Флорентина е на мнение, че това не е много хубаво от страна на Вастл. Тя даже се радва, че посетителите в парка се възмущават от двамата ловци на гълъби.

Някаква дама с куче пинчер казва:

— Те не са виновни. Такава им е професията!

Но останалите хора се обаждат:

— Всеки сам избира професията си!

Флорентина се вслушва само с половин ухо в приказките на околните. Сега тя мисли само за болния гълъб под пейката — единственият, който се спаси.

Бавно се приближава към птицата и като вижда, че тя не се помръдва, бързо я хваща отгоре, взима я на ръце и притиска топлото й телце до гърдите си. След това побягва с гълъба. И тича с всичка сила, без да спира.

При това задъхано шепне: „Не се плаши, гълъбчето ми! Нищо няма да ти направя! Ще те спася! Ще те нарека Жозефина или Клара, или може би Маргарета!“