Тимъти Зан
Ударът на кобрата (26)

26.

Стигър не беше нито впечатлен, нито убеден от аргументите на Джони. Очевидно, това важеше и за много от останалите.

— Телепатична птица! — изсумтя Вартансън. — Хайде сега… не мислиш ли, че е прекалено?

Джони едва се сдържаше.

— А какво ще кажеш за градоустройството? — попита той.

— Какво да кажа за него? — отвърна Вартансън. — Има поне сто възможни обяснения. Може мохите да заболяват, ако не се размножават редовно, а жителите на града да не желаят да правят излети в горите, за да им осигурят подходящи условия. Може защитните стени да не помагат за опазване на градовете от стадата бололини и това да е най-доброто решение, което са намерили.

— Тогава защо изобщо са построили градове? — продължи да упорства Джони. — Квазаманците обичат децентрализацията… защо не са се ограничили с изграждането на села?

— Защото при определена концентрация на населението съществуват социални и икономически предимства — обади се Феърли. — Скриването на подземната им промишленост, например, е една достатъчно основателна причина.

— А връзката между спукитата от Такта и квазаманските мохи е неубедителна… и заключенията, до които стигаш за тези спукита, са смешни — каза Рой. — Съжалявам, но е така.

— Това е доста произволна преценка за човек, който не разбира нищо от биология — отвърна язвително Джони.

— О, така ли? Е, тогава може би трябва да попитаме нашия биолог. — Рой се обърна към Телек. — Лизабет, какво е твоето мнение?

Телек го погледна хладно, после бавно огледа присъстващите.

— Аз мисля — заяви най-после тя, — че е наложително да открием каква е истината. И е най-добре да го направим колкото се може по-бързо.

Настъпи неловка тишина. Смутен от неочакваната подкрепа, Джони погледна към Телек.

— Ти съгласна ли си, че мохите влияят върху действията на квазаманците? — попита той.

— Съгласна съм, че мохите са нещо повече от онова, на което приличат — отговори Телек. — И ние непременно трябва да разберем какво е това, което е в повече.

Стигър се прокашля.

— Лизабет… разбирам, че професионалните ти интереси са насочени повече към мохите, отколкото към технологическата база на квазаманците, но…

— Тогава ми позволи да поставя въпроса по друг начин — прекъсна го Телек. — С теорията на Джони се запознах още вчера… няма значение как… и използвах това време да извърша две нови проучвания на донесените от групата видеозаписи. — Тя погледна към Рой. — Олор, бих казала, че палатинският глоунос е вероятно най-популярният домашен любимец на Световете… съгласен ли си? Добре. Колко души в Палатин имат глоуноси?

Рой примигна.

— Не знам. Може би към осемдесет процента.

— Аз прегледах цифрите — каза Телек. — Под шестдесет процента. Ако включим и всички останали домашни любимци, броят на притежателите е едва около осемдесет и седем процента.

— Какво искаш да докажеш с тези цифри? — попита Стигър.

Телек го погледна съсредоточено.

— Тринадесет процента от едно общество, което по общо мнение има слабост към домашните любимци, не притежава такива. А всеки проклет квазаманец има мохо.

Джони се намръщи и при настъпилата тишина се опита да си представи картините, които бе видял на записите. „Напълно е възможно“, реши изненадан той.

— Без никакви изключения ли? — обърна се Джони към Телек.

— Компютърното сканиране показва само три изключения, две от които всъщност не трябва да се броят: деца под около десет години, танцьори и дуелисти. Последните обаче си взеха птиците, след като тяхната проклета игра с топки свърши, а за танцьорите подозирам, че птиците ги чакаха зад сцената. При това положение отново излиза, че сто процента от възрастното население има мохи. Трябва да изясним този факт.

— Квазаманците живеят в опасна среда — вдигна рамене Вартансън.

— Не е вярно — поклати глава Телек. — Със защитните си стени и ограничения брой крисджо, както беше посочено, селата сигурно са в почти пълна безопасност. А с алармите за бололини дори Солас и другите градове не са изложени на риск. Аргументът за голямата „опасност“ ми изглежда удобен, но неубедителен.

— А какво ще кажеш за хората, които не свалят револверите си? — изръмжа Рой.

— Наистина, как ще обясниш този факт? — подкрепи го Джони. В другия край на масата Хемнър промърмори нещо и започна да върти копчетата на дисплея си. Джони изчака една секунда, но Рой не каза нищо, затова се обърна към Вартансън. — Хауи, вие разрешавате ли на вашите хора да носят оръжия в укрепените дворове около къщите?

Вартансън бавно поклати глава.

— Кобрите, разбира се, са въоръжени, но още на вратата на укрепените дворове оставят личното си оръжие.

— При квазаманците обаче носенето на револвери е традиция — възрази Феърли. — Човек не може за една нощ да се отучи.

— Защо да не може? — попита Телек. — Не забравяйте, че при тях е традиция и да не се нападат един друг.

— В допълнение на това — добави Хемнър, без да вдига глава — в десетки градове на Доминиона беше успешно проведена забраната за носене на оръжие.

— Според мен, квазаманците не биха се подчинили на такова нареждане — скептично поклати глава Рой.

— Хайде да се върнем към същината на дискусията — подкани ги Телек. — Въпросът е защо квазаманците все още носят тези птици със себе си, когато това не е необходимо.

— Но ние вече отговорихме на този въпрос — каза Стигър и въздъхна. — Щом като някой носи револвер и мохо, всички останали също трябва да ги носят. Иначе няма да се чувстват сигурни.

— Културната обусловеност…

— За повечето ще е достатъчна — съгласи се Стигър. — Но не за всички. Ако аз бях квазаманец, също щях да искам да мога да се защитя дори и срещу най-малката група опасни хора.

Телек се намръщи. Явно търсеше нов подход.

— Бром…

— Е, достатъчно дълго разисквахме този въпрос — твърдо отсече Хемнър. — Да гласуваме предложението на Лизабет.

Всички вдигнаха очи към съсухрения старец.

— Йор, ти не си добре — тихо промърмори Стигър. — Зная, че въпросът развълнува духовете, но всичко това…

— А ти си добре, така ли? — леко се усмихна Хемнър. Джони видя, че той беше свалил ръцете си от обичайното им място върху банката и ги бе скрил в скута си. — И, предполагам, предпочиташ думите пред действията. Много лесно е да се манипулират емоциите на хората. Но вече настъпи време за действия. Сега ще преминем към гласуване и ще приемем изследването на Лизабет за мохите. В противен случай…

— В противен случай какво? — озъби се Стигър, дал воля на раздразнението си.

— В противен случай отрицателните гласове ще бъдат премахнати — заяви остро Хемнър. — Започвайки с него.

Дясната му ръка, стиснала малък револвер, се показа над ръба на масата и се завъртя към Рой.

Някой ахна ужасен, но преди още револверът да бъде насочен към целта, Джони пристъпи към действие. От лазерите на малките му пръсти блъвна огън — единият удари револвера, другият трасира светла линия пред очите на Хемнър. Когато топлината и светлината достигнаха ръката и лицето на стареца, той извика и се дръпна назад. Джони хвана с две ръце ръба на масата, с ритник запрати стола в стената и се метна по гръб върху масата. Краката му се вкопчиха в ръката на Хемнър, изтръгнаха оръжието и го захвърлиха към далечната стена.

— Вземете револвера! — нареди Джони, стиснал зъби от болката в ставите, причинена му от усилието. Той седна и стисна китките на Хемнър. — Йор, какво, по дяволите, очакваше да постигнеш с това?

— Просто да проверя един въпрос — отговори спокойно Хемнър, без следа от предишната острота. — Ох, китките ми… моля те, по-леко…

— Какво да провериш?

— Дявол да го вземе — чу се гласът на Рой и Джони се обърна към него.

Той стоеше до далечната стена и държеше „револвера“ на Хемнър.

Беше обикновена писалка и находчиво сгъната магнитна карта. Джони погледна към Хемнър.

— Йор… какво става?

— Вече ти отговорих, че исках да проверя един въпрос — отговори Хемнър. — Хъм… ако нямаш нищо против…

Джони пусна китките му, внимателно слезе от масата и отиде на мястото си. Рой също седна. Стигър се прокашля.

— Това можеше да завърши зле — предупреди той Хемнър.

Другият кимна.

— Олор, беше ли въоръжен сега, когато се престорих, че видя оръжие срещу теб? — попита той.

— Разбира се, че не бях — сопна се Рой.

— И въпреки това, дори да имах истински револвер, нямаше да мога да стрелям срещу теб. Вярно ли е? Защо?

— Защото тук беше Джони и той е по-бърз от теб.

Хемнър кимна и се обърна към Стигър.

— Бром, не е необходимо всеки квазаманец да има мохо, за да е защитен. Мохите атакуват всеки, който извади револвер, независимо дали техните собственици са застрашени или не. — Той посочи с ръка дисплея пред него. — Записите от нападението на Йорк в автобуса ясно показват, че… Току-що ги прегледах. Макар всички да носят револвери, пак не са необходими толкова много мохи. Двадесет процента и дори по-малко, комбинирани с обществената нетърпимост към сбиванията, са повече от достатъчни да гарантират сигурността на квазаманците.

— При условие, че и при отсъствието на стражите с остри нокти квазаманците са също така миролюбиви.

Феърли изръмжа.

— Може би, когато мохите са на раменете им, те са по-войнствени.

Вартансън неочаквано се засмя.

— Дилан, чу ли се какво каза? Почти същото, което твърди и Джони. — Той кимна към Джони. — Добре. Убеден съм, че е необходимо мохите да бъдат подробно изучени. Но ние трябва да научим повече и за технологическата база на квазаманците, а аз не съм сигурен кое е по-важно.

— Тогава да извършим и двете — обади се Телек. Тя се пресегна към купа магнитни дискове пред себе си, избра един и го сложи в четящото устройство. — Това е пълен тактически план за бъдещо проучване, който получих вчера в кабинета си чрез Алмо Пири. Бих искала всички да го прочетете и внимателно да го разучите, като база за следващата мисия до Квазама. Бром?

— Някакви коментари или възражения? — попита Стигър, без да вдига очи от масата. — Няма. Тогава да го разгледаме.

Телек разпрати доклада до другите дисплеи и всички започнаха да четат. Докато четеше плана, Джони си спомни за своята тактическа подготовка и уважението му към работата на Пири нарасна. Въпреки че в компютърната библиотека имаше немалко военни и исторически справочници, очевидно бе бил необходим голям тактически талант, за да са състави такъв изчерпателен план, особено като се вземеше предвид недостатъчната подготовка, която Пири и неговата група бяха получили от първите кобри.

Чак когато стигна до края, Джони видя името на автора… Трябваше му цяла минута, за да повярва.

Джъстин Моро.

 

 

Чакането в кабинета на Телек се проточи почти два часа, но Пири бе много зает и не го забеляза. Планът на Джъстин беше много подробен, но момчето, естествено, не бе разпределило персонално операциите. Ако планът се приемеше, тази работа щяха да свършат координаторът Сън и висшият ешелон кобри. Нищо от това, което щеше да каже Пири, нямаше да помогне представеният от него списък на участниците да бъде одобрен. Беше свършил с главната група и сега работеше върху първия от трите спомагателни екипи. И тогава се върна Телек. Тя затвори вратата и се отпусна на стола си.

— Как мина? — попита Пири.

— Приеха го — каза Телек със задоволство. — Бром иска да го представи за разглеждане пред борда на първите кобри, но не вярвам да направят съществени промени. Ти продължаваш ли да настояваш екипировката и обучението на отряда за специални задачи да се извърши само за две седмици?

Пири кимна.

— Те се нуждаят само от устройства за многоцелево прицелване и тактическа подготовка. Опитът, който имат от лова на рогати леопарди, ще им бъде от полза.

— Хъм. Ти… хъм… също ли възнамеряваш да участваш?

— Разбира се. Освен ако не искаш да остана в селския отряд.

Телек сви устни.

— Може би за теб ще е по-добре, ако останеш на борда на кораба. Да координираш действията.

— Какво? — Пири я погледна. — Предпочиташ да не слизам на квазаманска земя?

— Предпочитам да не рискуваш живота си, ако трябва да бъда откровена — отвърна тя, без желание. — Ти плати своята дан.

— Така ли? Това отнася ли се и за Джъстин, Майкъл и Дорджей? Или е в сила само за мен, защото миналия път специално си поискала да бъда на борда на „Капка роса“?

— Значи си научил — въздъхна Телек. — А пък аз си мислех, че съм скрила добре малкия си номер.

— Имам приятели сред политическия елит. Затова бях много изненадан, когато настоя да участвам в мисията.

Телек отново шумно въздъхна.

— Е, добре. Причината не бяха тесните ти връзки със семейство Моро — каза тя. — Макар че поради това поисках от вас с Халоран проучване за разходите. Но за самата мисия… — Жената млъкна и се загледа в градския пейзаж, който се откриваше през прозореца. — Още от самото начало се мъча да си отговоря защо демесна Балиу мисли, че кобрите трябва да имат по-голям успех от тях срещу квазаманците.

— Знаели са, че мохите нападат при изваждане на оръжие — предположи Пири.

— Така е. И затова се питам дали това не беше проверка. Но ми мина през ума и друга възможност.

Пири сбърчи чело… И изведнъж разбра.

— Смяташ, че трофтите са знаели за еднаквата ни расова принадлежност с квазаманците?

— Смятам го за много вероятно — отвърна Телек и кимна. — Кобрите биха имали предимство в една война срещу други човешки същества. И каквито са си потайни, трофтите са скрили от нас срещу кого ще воюваме, докато не се обвързахме с определени действия.

— Да — бавно каза Пири. — Ние едва не бяхме убити на Квазама и все още не сме се научили да защитаваме гледната точка на нашето общество. Представяш ли си реакцията, ако предварително се знаеше, че искат да ни наемат да изтребим друго човешко общество! — Той вдигна въпросително вежди. — Това обаче не обяснява моето присъствие на борда на „Капка роса“.

Тя пое дълбоко дъх.

— Не ми харесва фактът, че може би ще бъда призована да предам друга човешка колония. Ти беше там и се увери, че поддържам приоритетите си. Знаеш ли, Алмо, че някога бях омъжена?

Той поклати глава, приемайки рязката промяна на темата.

— И си разведена?

— Не. Вдовица съм. Отпреди да стана губернатор. Той беше кобра. Умря на Целиан.

Телек замълча. Лицето й отразяваше нахлулите далечни спомени. Пири чакаше и предчувстваше какво ще последва.

— Ти много ми напомняш на него — продължи най-после тя. — По външност. Но особено много по дух. Исках да си там, за да ми напомняш, че се нуждаем от нова планета, на която да се преселят целианците.

— Дори ако цената за това са квазамански животи? — озъби се той.

Думите прозвучаха по-грубо, отколкото би желал, но Телек не се смути.

— Да — тихо каза тя. — Дори и при такава цена. На първо място и преди всичко съм задължена към световете на кобрите… и това няма да се промени.

Пири я погледна и по гърба му премина студена тръпка. През цялото време бяха заедно на „Капка роса“, а той всъщност изобщо не я бе опознал.

— Съжалявам, ако ме мразиш за това — каза тя. — Но по мое мнение, аз нямам избор.

Пири кимна, макар че не стана ясно коя част от нейното изявление одобрява.

— Моля да ме извиниш — обади се с напрегнат глас той, — но ще продължа работата си. Трябва да попълня списъка на групата, която ще вземем на Квазама.

— Добре — кимна Телек. — Ще говорим по-късно.

Той се обърна и излезе, изненадан, че не я мрази заради нейната коравосърдечност.

 

 

Съветът на кобрите разгледа и обсъди плана на Джъстин, промени го на места и го прие. За подготовка и участие във втората мисия бяха избрани четиридесет и осем кобри и четиринадесет учени. Демесна Балиу изрази своето неудоволствие, че трябва да финансира втора мисия за нещо, което все още беше само предположение, но много преди да завърши подготовката, Джони и Стигър успяха да променят становището на съюзниците си.

След по-малко от месец от завръщането им, „Капка роса“ и „Менсаана“ тихо излетяха от космодрума на Капитолия и поеха към Квазама.