Тимъти Зан
Ударът на кобрата (25)

25.

Само след няколко дни предсказанието на Стигър за тактическите методи на опозицията се сбъдна. И както при първото възникване на историята с Квазама преди седмици, Коруин изведнъж се оказа в центъра на най-бурните публични дебати.

Този път обаче имаше известна разлика. По-рано Квазама се разглеждаше като просто математическо уравнение: от едната страна абстрактно предизвикателство, от другата — конкретна надежда световете на кобрите да удвоят владенията си. Сега удобната мъгла се беше разсеяла. Когато бяха публикувани детайли за квазаманския народ и заплахата, която той можеше да представлява, дори и в най-логическите и рационални аргументи започна да тлее емоционален огън — както в поддръжниците, така и в противниците на идеята кобрите да се ангажират като наемни войници. Повечето от противниците, с които Коруин разговаря, почти никак не бяха успокоени от уверението, че Джони също е против масирана война с други човешки същества. Те обикновено изразяваха отношението си като казваха, че той трябва да направи всичко, за да спечели Съвета за тази кауза. Защитниците най-често избягваха деликатните етични въпроси, твърдейки, че собствената безопасност на световете на кобрите трябва да е първостепенен приоритет на Джони. Това доведе до патова словесна ситуация и на Коруин му дойде до гуша.

Но когато му се обади Джошуа, разбра колко сериозно телефонът и обществената информационна мрежа бяха обсебили живота му.

— Говорил ли си скоро с Джъстин? — попита Джошуа, след обичайните любезности.

— От вечерта на разпита не съм. — Коруин трепна при това неочаквано признание. Бяха минали четири дни, без да е говорил с никой от семейството, освен с баща си. Това не беше обичайно за него. — Напоследък нямам никакво свободно време.

— Мисля, че трябва да намериш време и да поговориш. Скоро.

Коруин се намръщи.

— Защо? Случило ли се е нещо?

Образът на Джошуа върху екрана на видеофона се поколеба и леко поклати глава.

— Нищо, в което да се намесвам, но… Е, знаеш, че още не се е върнал от Академията.

Коруин не знаеше.

— Проблеми със здравето ли има?

— Не, но цялото си време прекарва затворен почти сам в стаята. Провежда задълбочено, компютърно, библиотечно изследване.

Коруин се замисли за доклада на Джъстин. Преди два дни го бе прегледал набързо и го беше отнесъл към дело. Брат му бе минал през самия ад…

— Може би просто убива времето, докато малко позавехнат емоционалните му рани — предположи той. Но още преди да заглъхнат, думите прозвучаха фалшиво в собствените му уши. Джъстин не беше от хората, които обичаха усамотено да си ближат раните.

Джошуа сякаш прочете мислите му.

— Тези рани трябва да са по-дълбоки, отколкото показва, защото по-рано никога не се е усамотявал така. А и ровенето в библиотеката ме безпокои. Можеш ли да вземеш списъка на онова, което проучва?

— Вероятно. — Коруин се почеса по бузата. — Да. Напомни ли му, че тази вечер се събира военният съвет на семейство Моро?

— Да — кимна другият. — Каза ми, че ще гледа да дойде.

— Чудесно — бавно каза Коруин. — Чудесно. Не съм говорил с теб и, разбира се, не зная, че си му напомнил. Ще му се обадя, както подобава на добър по-голям брат, и ще видя какво мога да изкопча от него. Става ли?

— Става. Благодаря ти, Коруин. Това негово странно държание едва не ме изкара от равновесие.

— Не се притеснявай. До довечера.

Джошуа изчезна от екрана. Коруин се намръщи, набра номера на Академията и поиска да го свържат с Джъстин. На екрана се появи лицето на брат му.

— Ало? О, здравей, Коруин. С какво мога да ти бъда полезен?

Мина цяла секунда, преди Коруин да си възвърне дар слово. Рядко, а може би дори никога, Джъстин не се бе държал толкова хладно учтиво. „Делово“ — мина му през ума.

— Хъм, просто ти се обаждам да разбера дали ще дойдеш на фамилната кръгла маса тази вечер — най-после успя да каже той. — Предполагам, че татко ти е съобщил.

— Да. Преди два дни, а днес ми напомни и Джошуа. Разбрах, че леля Гуен също ще присъства.

Коруин мислено се намръщи. Беше решил той да съобщи тази новина на Джъстин, за да го придума да присъства. Леля Гуен — по-малката сестра на Джони — още от детинство беше любимка на Джъстин, но откакто преди шест години се премести на Палатин, посещенията й станаха съвсем редки.

— Вярно е — каза той. — Тя е един от геолозите, които обработват данните от Квазама.

Устните на Джъстин като че ли леко се свиха при името Квазама. Коруин не беше съвсем сигурен.

— Да, татко спомена такова нещо. Е, както ти казах, ще се опитам да дойда.

— Какво те задържа далеч от дома? — сякаш между другото попита Коруин. — Не си ли все още в отпуска?

— Официално — да. Но напоследък усилено работя върху нещо и искам да го довърша.

— Какво е това „нещо“?

Лицето на Джъстин остана непроменено.

— Ще разбереш, когато го свърша. Дотогава по-добре да не ти казвам.

Коруин тихо въздъхна и се призна за победен.

— Добре, запази си тайната, щом искаш. Обади ми се, ако имаш нужда от транспорт. Ще ти изпратя колата си.

— Благодаря. Ще говорим по-късно.

— Доскоро. — Екранът изгасна и Коруин се облегна на стола. Пътуването до Квазама определено бе променило брат му… и то не към по-добро. Все пак, както беше казал на Джошуа, някои неща просто изискваха време, за да се оправят.

Интеркомът иззвъня. Беше Юти с някакво съобщение за обществената мрежа за осведомяване, което трябваше официално да се одобри. Коруин въздъхна, включи линията, остави настрана тревогите си за Джъстин и се залови за работа.

 

 

За Пири животът беше както едно време. Почти.

Поканата за вечеря в семейство Моро за него винаги стоеше над всичко, не само защото тяхната компания му беше приятна, но и защото негласно го бяха приели за член на семейството, а малцина бяха удостоени с тази чест. Години наред той имаше привилегията да наблюдава как трите момчета сменят малките столчета с големи, как от мълчаливи свидетели се превръщат в пълноправни участници в семейните дискусии; как чрез осмоза бяха възприели някои от тънкостите на политиката в световете на кобрите. Беше опознал и Гуен Моро, само три години по-голяма от него, до такава степен, че бе намислил да се ожени за нея. Тази вечер, като гледаше насядалата около масата фамилия, споменът за онези по-щастливи времена нахлу в паметта му като аромата на хубаво кахве.

Но тази вечер се чувстваше някаква хладина. Усилията на семейството не можеха да разсеят огорчението от празния стол на Джъстин. Джони ги бе уверил, че Джъстин ще дойде за дискусията, ала вечерята вече отиваше към своя край, поднесоха десерта и кахвето и Пири започна да се съмнява.

За Пири студената увереност, че вината за това е негова, беше по-лоша от отсъствието на Джъстин.

Той бе негов треньор, човекът, който трябваше да е сигурен, че момчето е готово да участва в мисията. И преди това беше тренирал кобри и ако Джъстин не бе успял да развие усещане за защитната параноя, необходима на всеки при опасност, причината за това беше единствено той. Пири можеше да му забрани да пътува с мисията, но Съветът искаше близнаците да участват и той не можеше да изтъкне никакъв убедителен аргумент за такава забрана.

Ако бе последвал бронирания автобус, когато Моф взе Джъстин от Солас за Пурма…

На връщане от Квазама Пири многократно беше разигравал този сценарий в безброй варианти. Но и сега, когато останеше сам, тази мисъл продължаваше да го преследва. Ако бе последвал автобуса, може би на първата спирка щеше да освободи Джъстин и след това двамата щяха да измъкнат Серенков и Риндстат. Или поне да го беше изчакал да пристигне до силно охраняваната сграда. Тогава Джъстин нямаше да остане самичък дълбоко във вражеската територия и без помощника отвън, на когото бе разчитал.

И нямаше да му се наложи да се сблъска с истината, че дори на кобрите им е позволено да се страхуват. И да се паникьосват.

Позволено им е и да остават хора.

Вечерята свърши и всички се преместиха във всекидневната. Джони едва бе започнал да говори, когато на вратата тихо се почука и влезе Джъстин.

Всички смутено млъкнаха и се опитаха да намерят точния баланс между поздрав, интерес, равнодушие и загриженост. Джошуа наруши смразяващата тишина.

— Идваш почти навреме — измърмори той с престорена сериозност. — Предвиждаше се ти да бъдеш главният докладчик.

Джъстин се усмихна и напрежението спадна.

— Съжалявам за закъснението — извини се той на брат си, също с престорена сериозност. — Бифтеците от гаунта ще са готови след минута… Като частична компенсация за закъснението, месото е изключително крехко.

Той седна до Джошуа и кимна към останалите, после обърна очи към баща си.

— Много ли изпуснах?

— Всъщност, ние тъкмо започвахме. — Джони се поколеба. — Онова, което ще кажа… което се каня да предложа… ще прозвучи доста странно — предупреди той и погледна към другите. — По-лошото обаче е, че нямам достатъчно солидно доказателство, с което да го подкрепя. Това е главната причина, поради която ви събрах: да ми помогнете да си изясня дали наистина съм открил нещо, или всичко е просто халюцинация. — Той премести очи към Крис, седна на канапето между Коруин и Гуен и остана там, сякаш събираше сили. — Помолих ви да прочетете доклада на „Менсаана“ за планетата Такта и по-специално онази част, която се отнася за птицата, наречена от нас спуки. Написаното не е много… предимно кратко описание на един екземпляр, който срещнахме в периметъра на „Менсаана“. Но там не е казано, че според мен тази птица притежава известни телепатични способности.

Думите „телепатични способности“ увиснаха във въздуха като буреносен облак. Пири огледа присъстващите: Крис изглеждаше разтревожена, лицата на Коруин, Гуен и Джошуа изразяваха изненада и скептицизъм; Джъстин бе надянал непроницаема маска, зад която прозираше заинтересованост.

— Цялото ми доказателство е субективно — продължи Джони, — но бих искал да ви опиша точно какво се случи и след това да чуя вашето мнение.

Бавно, като че ли представяше показания пред съдебни заседатели, той започна да разказва за птицата спуки, която го наблюдавала от ниските храсти; за нейното безпокойство, когато извикал други да я видят; за умелото й избиране на момента и още по-умелото отлитане; и за неуспеха на мисията да открие други такива птици. Когато свърши, настъпи продължителна тишина.

— Някой друг стигна ли до същото заключение? — най-после попита Гуен.

— Двама или трима се питаха дали е възможно — отвърна Джони. — По понятни причини никой от нас обаче не го изрази в официалните доклади, а ние с Крис още не бяхме осмислили случая.

— Хъм. Не е необходимо да е истинска телепатия, искам да кажа четене на мисли, нали? — разсъждаваше Гуен. — При неговия размер на мозъка, спукито не би могло да има достатъчно висока интелигентност за такова обработване на входна информация.

— По едно време подобен коментар направи доктор Ханфорд — каза Крис. — С него обсъждахме вероятността спукитата да притежават някакъв вид групов мозък или да имат усет за разпознаване на опасности, а не да четат мисли.

— Според мен, може да е последното — обади се Коруин. — Един групов ум, ако изобщо съществува такова нещо, няма да се тревожи особено заради загубата на някои свои клетки. Всъщност, той дори нарочно би жертвал едно-две спукита, за да види как действат вашите оръжия.

— Има логика — кимна Джони. — Аз лично съм склонен да приема теорията за разпознаване на опасности, макар че, за да е ефективна, тя изисква доста добър усет за време.

— Може „добре подбраният момент“ да е чиста случайност — подхвърли Коруин.

— А може и всичко да е случайност — нерешително се намеси Джошуа. — Извинявай, татко, но аз не виждам тук нищо необяснимо.

— Съгласен съм — примирително въздъхна Джони. — Ако не го бях видял с очите си, и аз щях да проявявам същия скептицизъм. Надявам се да сте прави. Но сме длъжни да изясним този въпрос. И то бързо.

— А защо бързо? — попита Пири. — На мен ми се струва, че въпросът за фауната на Такта не е от приоритетните ни задачи. От какво се налага това бързане?

Джони отвори уста да отговори, ала Джъстин го изпревари.

— Предстои Съветът да вземе решение за обявяване на война срещу Квазама — обясни спокойно той — и се смята, че мохите приличат на тези спукита.

Джони кимна и Пири почувства как кръвта се дръпна от лицето му.

— Искаш да кажеш, че сме се били с телепатични птици?

— Не зная — отвърна Джони. — Ти беше там. Сам си отговори.

Пири облиза устни и погледна Джъстин. Неочакваният шок беше преминал и той отново можеше да мисли.

— Не — отсече след минута той. — Не, тези птици не бяха телепатични. Те дори не познаха, че сме кобри, не реагираха срещу мен като срещу въоръжен човек, докато не започнах да стрелям.

— Виждал ли си обаче как реагират срещу конвенционални оръжия? — попита Гуен.

Пири кимна.

— Да, когато първия път излязохме от кораба. Наложи се групата да остави оръжията си в люка.

— А Декер? — промърмори Джошуа.

— И Декер — призна Пири и преглътна при спомена за случилото се с Йорк. — Всъщност, трябва да кажа, че мохите дори не усещат съществуването на опасност, поне не по начина, по който казвате, че спукито е усетило. Когато се изкачих върху покрива на една сграда в покрайнините на Солас през онази нощ, аз изненадах квазаманския часови и неговото мохо. Ако ме беше усетила, птицата най-малкото трябваше да излети. — Той вдигна въпросително вежди към Джъстин. — Ти забеляза ли нещо, което да потвърждава или да отрича това предположение?

Младата кобра вдигна рамене.

— Само това, че идеята за групов ум е чиста глупост, поне що се отнася до мохите. Те така и не научиха за загиналите си приятели. — Той спря и върху лицето му сякаш се спусна омарата на емоционална болка. — Но… може би съществува нещо друго.

Другите също го почувстваха и в стаята се възцари тишина, изпълнена със съчувствие. На два пъти Джъстин се опита да заговори, но когато най-после успя, гласът му беше равномерен и глух.

— Предполагам, че вече сте прочели моя доклад. Знаете, че… в подземието в Пурма се паникьосах. В асансьора избих всички мохи и няколко квазаманци, а малко по-късно в коридора на горния етаж избих друга група. Онова… онова, което никой от вас не знае, е, че аз не само се паникьосах. Когато ме атакуваха мохите, буквално си загубих ума. Дори не си спомням боя, а само, че около мен лежаха мъртви квазаманци.

Той млъкна и направи опит да се овладее. Джошуа пръв разбра смисъла на споделеното.

— Само от мохите ли се изплаши? — попита той. — От квазаманците не се ли изплаши?

Джъстин поклати глава.

— Не в такава степен. Поне не от тези в асансьора. Другите… предполагам, че съм ги избил, макар че не си спомням. Не зная… може би просто искам да оправдая провала си.

— А може и да не е така — тъжно каза Джони. — Алмо, ти имал ли си подобно преживяване, когато си се бил с мохи?

Пири се поколеба, помъчи се да си спомни. Заради самоуважението на Джъстин му се искаше да признае, че и над него му се е случило подобно нещо. Ако мохите фактически са подхранвали страховата невроза на по-младия мъж…

Той поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, но се страхувам, че не съм — отговори Пири. — От друга страна, никога не съм срещал мохо, което предварително да е знаело, че съм опасен. Винаги съм бил в положение да ги улавям в захващащото устройство и да ги убивам при първия залп. Мисля, трябва да говорим с Майкъл Уинуърд и да чуем какво ще ни каже той.

Джошуа гледаше пред себе си.

— Градовете. Те са проектирани така заради мохите. Смятате ли, че в това има по-голямо значение, отколкото предполагахме?

Гуен се размърда.

— Трябва да призная, че не разбирам това „специално проектиране“, което позволява на стадата бололини да препускат по улиците на града. Не е ли по-просто, когато искат мохите им да се размножават, да организират ловни излети?

— Или да изградят птичарници с тарбини — предложи Крис. — Убедена съм, че е по-трудно да се ловят диви мохи, отколкото да се развъждат питомни.

— Това сигурно е най-разумното — съгласи се Пири.

— Ако приемем — тихо отбеляза Коруин, — че решението зависи от квазаманците.

„Най-после сложи пръста в раната — помисли си Пири. — Стига толкова шикалкавене.“ — Той огледа присъстващите, но гледката беше замъглена от един смущаващ образ в ума му: квазаманец като марионетка, чиито конци са в човката на мохото, кацнало върху рамото му.

Джъстин наруши тишината.

— Нещата не се свеждат до обикновено командване на хората от мохите — каза той. — Последния път бяхме заобиколени от мохи и въпреки това успяхме да избягаме.

— Вярно — съгласи се Пири. — И околностите на Пурма, и в офиса на Кимерон в Солас, ако имаха такава способност, мохите трябваше да ми повлияят.

— Може би е необходима по-тясна връзка с хората — предположи Коруин. — Или пък разстоянието, или някакъв стресов фактор оказва влияние.

— Вие преминахте към количествената страна на въпроса — с глух глас се намеси Крис. — Означава ли това, че признавате влиянието на мохите върху събитията в Квазама?

Настъпи кратка тишина. Един подир друг всички кимнаха.

— Градовете — каза Джошуа. — Това е ключовият индикатор. Те са имали огромни трудности с увеличаването на броя на мохите по естествените схеми на размножаване, макар че съществуват и по-прости начини. Странно, че никой от нас не се сети по-рано.

— Може би мохите са охладили нашето любопитство — тъжно подхвърли Пири. — Поне що се отнася до този въпрос.

— А може и да не са — възрази Джошуа. — Хайде да не приписваме на тези птици прекалено много свръхестествени възможности. Не забравяйте, че те дори не са интелигентни. Аз мисля, че ние хората нерядко и без чужда помощ пропускаме очевидни истини.

Дискусията по тази тема продължи дълго, преди да преминат към други въпроси. Всички бяха така погълнати от нея, че само Пири видя как Джъстин тихо се измъкна.

 

 

Писалището във временната му стая в академия „Кобра“ беше няколко сантиметра по-късо, отколкото желаеше, но бе оборудвано с компютърен терминал, което за Джъстин имаше първостепенно значение. Той очакваше отговора на последното си запитване, когато на вратата се почука.

— Влез! — извика разсеяно Джъстин. Вероятно отново някой щеше да му направи бележка, че още не си е легнал.

— Никой ли не ти е казвал, че е неучтиво да си отиваш, без да се сбогуваш?

Стреснат и огорчен, Джъстин се обърна на ергономичния си стол и се изчерви.

— О… здравей, лельо Гуен — успя да каже той без заекване. — Хъм… е, вие така задълбочено дискутирахте въпроса за мохите… а пък аз имам работа тук…

Джъстин млъкна под нейния успокояващ, разбиращ поглед, който още от детските години имаше върху него по-силно въздействие, отколкото някое строго мъмрене или нравоучение.

— Мда — произнесе тя. — Лошо е да си тръгваш, когато ти скимне. Не можа да чуеш моя доклад.

— Онзи за стратегическите материали на Квазама ли?

— Същия. И приложението към него: „Основи на квазаманската далекосъобщителна система“.

Джъстин примигна, пулсът му се ускори.

— Ти си я открила? Е, хайде… разказвай.

— С удоволствие, но само ако преди това ми разкриеш тайната си — махна с ръка тя към разхвърляните хартии и карти.

Джъстин усети как устата му се изкриви в гримаса. Но и без друго трябваше скоро да сподели с някого. От страна на леля Гуен поне можеше да разчита на разбиране.

— Добре — въздъхна той. — Опитвам се да разработя тактически план за следващата разузнавателна мисия до Квазама.

Гуен втренчи очи в него.

— Какво те кара да мислиш, че ще има друга мисия?

— Трябва да има — отговори той. — Първата мисия завърши с твърде много неизяснени критични факти. Най-малкото подземните производствени центрове, а ако татко е прав — и мохите.

— Хъм. И сигурно планираш ти да ръководиш тази мисия?

Джъстин изви устни.

— Разбира се, че не. Но ще бъда в екипа.

— Хъм. — Гуен огледа стаята, хвана един стол и го привлече до писалището, за да наблюдава очите на племенника си. — Знаеш ли, Джъстин — каза тя, докато сядаше, — ако не те познавах, щях да си помисля, че бягаш от нещо.

Той изръмжа.

— Според мен отиването на Квазама едва ли може да се нарече бягство.

— Зависи пред какво трябва да се изправиш тук. Да останеш на Авентини, изложен на реалната или въображаема враждебност на обществото никак не е лесно. Понякога за страхливеца всяка друга възможност е изход.

Джъстин пое дълбоко дъх.

— Лельо Гуен, ти вероятно не знаеш какво е положението. На Квазама се изложих… просто се провалих… и сега съм длъжен да поправя грешката си.

— Скъпи племеннико, ти не ме слушаш. Въпросът не е в това дали си се провалил, или не. Втурването напред с план за преждевременни действия се квалифицира като бягство. Точка. А аз наистина разбирам пред какво си изправен. Когато навремето баща ти се върна от войната, той… — Тя спря, стисна устни и тихо продължи: — Една нощ в града имаше инцидент и той… уби двама младежи.

— Никога не съм чувал за това — едва промълви Джъстин и усети как устата му пресъхна.

— В семейството не обичаме да говорим по този въпрос — каза тя и въздъхна. — Момчетата се престорили, че искат да го прегазят с колата си, неговите рефлекси на кобра реагирали по начин, който завършил с индиректното им убийство. Подробностите не са важни. Тогава той също искаше да избяга. Получи покани от много извънземни университети, но остана. Остана и с помощта на семейството се справи с отлъчването от обществото. По-късно спаси няколко души от пожар.

— Значи е останал, а по-късно е напуснал завинаги и е дошъл тук, на Авентини?

Гуен примигна.

— Е… да, но не е същото. Правителството на Доминиона искаше тук да дойдат кобри и да помогнат за създаването на колонията…

— Можеше ли да откаже?

— Ами… нямам представа. Но той не би отказал, защото тук имаха нужда от неговите умения и опит.

Джъстин разпери ръце.

— Виждаш ли? Отговаряш ми с моите аргументи. Способностите на татко като кобра са били необходими и той е дошъл. Моите способности са необходими на Квазама и аз ще отида там. Съвсем аналогичен случай.

— Не е съвсем аналогичен — възрази Гуен с почти умоляващ глас и поглед. — Ти нямаш подготовката и опита на боец. Чрез отмъщение искаш да успокоиш съзнанието си.

Джъстин въздъхна и поклати глава.

— Не, аз не искам отмъщение, наистина не го искам. Две седмици след завръщането мислих по този въпрос и… смятам, че разбрах себе си и своите мотиви. Заплахата от квазаманците трябва да бъде спряна. За да сторим това, се нуждаем от повече информация… — той пое дълбоко дъх — …и макар да не съм истински воин, вероятно съм това, което най-много се доближава до него на Авентини.

— Джони положи извънредни усилия, за да направи кобрите сила за поддържане на мира и развитието на Световете.

— Но най-напред е трябвало да мине през своята война — тихо каза Джъстин. — И аз трябва да мина през моята.

Цяла минута двамата мълчаха. После Джъстин опита се усмихне.

— Сега е твой ред. Каква е твоята тайна?

Гуен дълбоко въздъхна с вид на победена.

— Ако разгледаш топологическата карта на Квазама, ще видиш, че всички градове и села са разпръснати покрай ниска планинска верига, грубо подобие на бумеранг, дълга около четири хиляди километра и широка може би шестстотин километра. Има доказателства, че в далечното геологическо минало тя е възникнала от базалтова магма.

— Това е много магма — промърмори Джъстин.

— Смята се обаче, че в някои светове на Доминиона има още по-впечатляващи примери от този род. Във всеки случай, извърших компютърно моделиране и стигнах до извода, че съществува голяма вероятност в горните слоеве базалтът да съдържа богата на метал скала. Ако наистина е така, на стотина метра под повърхността на почвата квазаманците имат естествен вълновод за нискочестотни радиовълни, който може да послужи за вкопана антена. Такъв вид система е използвана и по-рано, но с металната руда базалтът ще задържа всички сигнали и много малко ще излизат от него, за да бъдат хванати.

Джъстин тихо изсвири.

— Хитро. Много хитро. Природно опроводена планета. — А ако беше вярно, щяха да отпаднат и последните му колебания за телепатичните способности на мохите на дълги разстояния. Това бе от изключително значение. — Кога ще разбереш дали си права?

Гуен отново въздъхна.

— Предполагам, че няма да сме сигурни, докато вашата разузнавателна мисия не открие антените. — Тя го погледна и се надигна. — А сега най-добре да си тръгвам. Алмо ме чака, за да ме закара в хотела. По-късно пак ще говорим.

— Благодаря ти, че намина — каза Джъстин. — Не се безпокой. След ден-два приключвам с проучванията и след като ги представя в Съвета, ще мога да прекарвам повече време със семейството си.

— Сигурно. Е… лека нощ.

— Лека нощ, лельо Гуен.

Цяла минута след нейното излизане Джъстин седя на мястото си, вперил очи в затворената врата. Сто метра под повърхността квазаманците имат базалтов вълновод! Тридесет етажа, малко повече или малко по-малко… приблизително колкото бе дълбочината на сградата в Пурма, от която беше избягал. Дали тази сграда не беше локален комуникационен център, а не промишлен комплекс, както смяташе? Ако бе така…

Ако бе така, с преждевременното си измъкване оттам той наистина беше изгубил малко, което да е от жизнено важно значение.

Може би, в края на краищата, не се бе провалил? Или най-малкото — не толкова много, колкото си мислеше.

Беше добре да го знае. Но в последна сметка това нямаше практическо значение. На Квазама все още ги чакаше много работа, която само той и неговите колеги-кобри можеха да свършат.

Джъстин се обърна към писалището и отново се залови за работа.