Тимъти Зан
Ударът на кобрата (9)

9.

На пътниците на „Менсаана“ не им се налагаше веднага да слязат от кораба, но те не бяха нагъсто. На борда беше сравнително комфортно и дори не сложиха филтърни шлемове, а останаха вътре, докато анализаторите не потвърдиха, че въздухът на планетата Чата е безопасен за тях.

Според традицията, честта да стъпи пръв на новата планета се падаше на Джони — лицето с най-висок ранг на борда. Той обаче отдавна се бе научил да поставя благоразумието над честолюбието и предостави тази чест на една от шестте кобри. Младежът отиде да изгради сензорен защитен периметър около кораба. Пътниците отново трябваше да чакат. След едночасова работа кобрата докладва, че не е открил никакви хищници в съседните гори — нито нещо видимо опасно в самия периметър — и ръководителят на групата, Рей Банион, обяви, че непосредствената площ около „Менсаана“ е достатъчно безопасна за цивилни.

Джони и Крис излязоха почти последни от главния люк на кораба. За Джони това беше връщане в неговото далечно минало. Всъщност, Чата никак не приличаше на Авентини поне след беглия оглед на флората и фауната. Но самият факт, че изглежда чужда в сравнение с добре изучената Авентини, ги правеше да имат нещо общо. Нов свят, недокоснат от човек.

— Връща към старите спомени, нали? — тихо попита Крис.

Джони пое дълбоко дъх и в гърдите му нахлуха пикантните аромати, които се носеха из въздуха.

— Прилича на Авентини, когато за първи път стъпихме на нея — отвърна той и бавно поклати глава. — Двадесет и шестгодишно момче, поразено от мащаба на онова, което се канехме да направим. Бях забравил как се чувствахме, какво постигнахме през последните четиридесет години.

— Трудно ще ни бъде да го повторим — каза Крис и се наведе да погали сплетените, подобни на лоза растения, които изглежда бяха местна модификация на трева. — Чата може да е само на тридесет светлинни години от Авентини, но ние не притежаваме транспортните възможности на Доминиона. Едва ли има смисъл да изразходваме ресурси за колонизирането й, когато на Авентини и Палатин има толкова много ненаселени площи. Особено… — Тя неочаквано млъкна.

— Особено когато цялата тази група планети е само на петнадесет светлинни години от Квазама? — завърши Джони вместо нея.

Крис се изправи, въздъхна и изчисти от пръстите си полепналата растителност.

— Слушала съм всички аргументи за буферни зони и войни на два фронта — поклати глава тя, — но не съм длъжна да ги одобрявам. И не забравям, че единствената причина да приемем Квазама като заплаха за Авентини са твърденията на трофтите.

Портативният телефон иззвъня и му попречи да отговори.

— Моро слуша — обади се той, вдигнал устройството до устните си.

— Обажда се Банион, губернаторе — чу се гласът на ръководителя на кобрите. — Нашият сателит откри нещо, което мисля, че трябва да видите.

Присъствието на Крис до него му напомни за даденото обещание този път да бъде обикновен пътник.

— Не можете ли двамата с капитан Шефърд да се справите? — попита той.

— Е, всъщност предполагам, че ще можем. Просто си помислих, че вашият съвет ще ни бъде от полза.

— Ако не е нещо спешно… — Джони видя Крис да маха с ръка и спря.

— Какво правиш? — прошепна гневно тя. — Веднага отиваме да видим какво има.

„Дори да доживея до хиляда години…“ — спомни си той старата поговорка.

— Добре — каза той на Банион. — Веднага идвам.

Намериха Банион и Шефърд на мостика на „Менсаана“ да гледат съсредоточено три дисплея.

— Засякохме го вдясно от блоковете — започна без предисловие Банион и посочи една тъмна маса в центъра на най-големия дисплей. — После открихме, че се движи.

Джони отиде до дисплея. Тъмната маса изглежда се състоеше от стотици или хиляди отделни точки.

— Направете пълно изследване!

Шефърд кимна.

— В момента над нас има силна атмосферна турбуленция и това смущава работата на компютъра.

— Бих казал, че е някакво стадо или рояк насекоми — предположи Джони. — Към нас ли се движи?

— Трудно е да се каже. Все още е на сто километра, но изглежда флангът му ще мине над нас — отговори Шефърд. Той завъртя някакво копче и на един от екраните на мястото на инфрачервеното изображение се появи схема. Екстраполациите на различните части на обекта бяха представени с различни цветове. Виждаше се съвсем ясно, с „90-процентна достоверност“, че краят на червения клин докосва означеното местонахождение на „Менсаана“. Средното отстояние и скоростта също бяха дадени: 106 км; 8,1 км/ч.

— Значи след тринадесет часа ще са тук — промърмори Джони. — Е, ако е необходимо, за един час можем да напуснем лагера, но учените няма да пожелаят да преместят апаратурата си. Предполагам, че най-логичното е да изпратим група кобри да посрещнат това стадо и да се опитат да го спрат или отклонят.

— Да, сър, и ние мислим, че така ще е най-добре. — Банион се поколеба и Джони видя на лицето му изражението, което имаше синът му, когато молеше за някаква услуга.

— Хм, губернаторе… бихте ли дошли и вие? Всички ще се чувстваме по-добре, ако с нас има човек с вашия опит.

Джони погледна към Крис и вдигна вежди. Тя все още изучаваше дисплеите. Когато накрая срещна погледа му, изглеждаше изненадана, че изобщо я пита.

— Разбира се, че трябва да отидеш — каза Крис. — Само се пази.

„Дори да доживея до хиляда години…“ Той се обърна към Банион и кимна.

— Добре. Да тръгваме!

 

 

Наистина беше стадо — голямо стадо — и за Джони, който бе виждал такива неща само на лента, гледката от толкова много диви животни, събрани на едно място, беше едновременно и грандиозна, и малко страшна. Макар да летяха в затворена въздушна кола на двеста метра над стадото, те чуваха тропота на огромния брой четирикраки с кафява козина. Въпреки тревата, широките им копита вдигаха облак прах.

— Аз мисля — започна Банион, докато всички наблюдаваха картината под тях, — че ще трябва да преразгледаме основния си план.

Една кобра изсумтя, някой нервно се засмя. Джони изчака напрежението в претъпканата въздушна кола да спадне и махна към прозореца.

— Хайде да отлетим на няколко километра пред тях и да видим дали не можем да измислим нещо, с което да ги спрем или отклоним от пътя.

Банион кимна и обърна колата. Докато тропотът заглъхваше, Джони изучаваше пейзажа и надеждата му все повече намаляваше. Кобрите вече бяха установили, че между стадото и „Менсаана“ няма много естествени препятствия, а сега, когато знаеше какво трябва да спрат, му се струваше, че не могат да направят нищо върху терена, което да им попречи. Вероятно ще е необходимо нещо по-драстично. Драстично и опасно.

Банион очевидно бе стигнал до същото заключение.

— Страхувам се, че ще трябва по някакъв начин да ги изплашим — каза той достатъчно силно, за да го чуе Джони.

— Цели райони от Земята и Блу Хевън са били заети от големи стада — каза Джони. — Ще ми се да зная как са се оправяли при такива случаи. Ние нямаме на борда експлозиви и дори не знаем как изглеждат тези хищници. Предполагам, че трябва да се спуснем при тях и от непосредствена близост да използваме лазерни и звукови оръжия.

— Правилно. Обхватът на лазерите не е чак толкова малък. Ако не ни видят, няма никаква гаранция, че ще разберат в каква посока да тичат, за да ни нападнат.

„Особено ако не забележат, че ги убиват“, помисли за момент Джони, но не му хрумна нищо друго, по-малко банално.

— Добре. Да се опитаме най-напред да ги подплашим с колата. Може би този номер ще мине.

Но животните явно нямаха врагове във въздуха. Те не обърнаха никакво внимание на спускащата се над тях машина и продължиха невъзмутимо да тичат, без да променят посоката.

— Да опитаме ли сега по трудния начин? — попита някой.

— Страхувам се, че се налага — кимна Банион. — Но се надявам да не е много трудно. Само колкото да осигурим на биолозите малко работа. Не бива да даваме жертви.

— Не бива да има дори и ранени — допълни Джони. — Ние само ще…

Телефонът на колата звънна и той млъкна.

— Губернаторе, тук имаме нещо, което може да е важно — прозвуча гласът на капитан Шефърд. — Спътникът извършва голямо геологическо изследване. Изглежда, като че ли стадото тича по силовите линии на магнитното поле на планетата.

Банион погледна към Джони и повдигна вежди.

— А пък аз мислех, че единствените същества, които се ориентират по геомагнитните силови линии, са насекомите, птиците и малките животни.

— Така мислят и всички биолози на „Менсаана“ — отвърна сухо Шефърд. — Но те признават, че няма причина и по големи животни да не използват същия механизъм.

— Ако допуснем, че стадото наистина се движи по магнитните линии, застрашен ли е лагерът? — попита Джони.

— Да. Дори вероятността за това нараства с два пункта.

Джони погледна очаквателно към Банион.

— Струва си да опитаме — изръмжа той. — Капитане, може ли корабът да генерира силно магнитно поле?

— Разбира се. С възбуждащите модулатори. Трябва само да махнем екранировката и ще получим достатъчно силно поле, за да объркаме тяхната ориентация. Ако наистина така се ориентират.

— Струва си да опитаме — повтори Банион. — Колко бърз може да се махне екранировката?

— Вече я свалят. Най-много един час.

 

 

И най-богатото въображение не би могло да нарече леко вълнообразния терен хълмист. Но въпреки това, шумът от плоскокопитното стадо се чу много преди то да се появи. Застанал на няколко метра от главната линия на кобрите, Джони избърса потта от дланите си. Тътнежът все повече нарастваше. Той се надяваше, че замисленото ще свърши работа. На теория тези лазери бяха в състояние да превърнат стадото в храна за плесените, но ако нещо се объркаше… Джони неволно си спомни колко трудно се убиваха големите тревопасни гаунти на Авентини.

— Готови! — прозвуча предупреждение от телефона. Той вдигна глава и видя въздушната кола. — Всеки момент ще ги видите. Чакайте сигнал от капитана.

Подобно на черно цунами, което се появява иззад вълнолом, зад един нисък хълм се показа предният фронт на стадото.

Не се движеха право към кобрите и бяха доста по-малки от гаунтите, но техният брой и видът им от ниско бяха повече от ужасяващи. Джони стисна зъби и потисна желанието да побегне и потърси прикритие. Когато вълната заля хълма, от телефона се чу команда:

— Огън!

Последва залп от бронебойните лазери, насочен не към плоскокопитните, а към купчини големи камъни, наредени на петдесет метра пред стадото. Много специални камъни. Ако геолозите на „Менсаана“ бяха прави, това особено геологично образувание щеше…

Оказаха се прави. След удара на лазерния лъч сместа от минерали с различни коефициенти на разширение се запазваше не повече от секунда и се пръскаше с трясък, който надвишаваше дори грохота на стадото. Подобно на гирлянд от празнични ракети, под точната стрелба на кобрите камъните продължаваха да се пръскат и също както при ракетите, резултатът беше само шум. Но това бе достатъчно. Когато стремителният бяг за момент спря от неочакваното объркване, Джони почти усети, че животните са изгубили вътрешното си чувство за ориентация. Миг по-късно колебанието отмина и стадото побягна с удвоена скорост, но в малко променена посока от допълнителното магнитно поле — няколко километра встрани. Сега флангът на стадото нямаше да закачи редицата на кобрите, а когато след около час „Менсаана“ излетеше и плоскокопитните възстановяха първоначалния си курс, те щяха да са най-малко на километър от лагера на хората.

Теоретично. Но имаше много време, докато се потвърдеше на практика.

— Добра работа свършихме — чу се гласът на Банион от телефона на Джони. — Хайде да се връщаме.

 

 

Преди залез се изчистиха и последните няколко облака и небето оживя от звезди. Хванати за ръка, Джони и Крис се разхождаха в периметъра, назоваваха съзвездията, които разпознаваха, и се опитваха да ги отъждествят със съответстващите им от Авентини. Накрая не останаха повече съзвездия и те мълчаливо продължиха, наслаждавайки се на нощния въздух. Джони, включил звуковите си усилватели, чу слабия рев преди Крис. Когато и тя го чу, постоянното ниво на шума показваше, че планът им е успял.

— Стадото плоскокопитни ли е? — попита тя и се взря в тъмнината.

— Позна — кимна Джони. — И не се приближават. Най-малко на километър са, може би дори на два.

Крис поклати глава.

— Странно. Спомням си как учителят ми по биология се нагърби със задачата да „докаже“, че никое сухоземно животно по-голямо от кондорин не може да се ориентира по геомагнитни линии; освен ако не съществува някакво невероятно силно поле. Ще ми се сега този учител да е тук.

Джони се засмя.

— Аз пък си спомням старата теория, според която всички местни растителни и животински видове на различните светове на Доминиона са мутации на спори или бактерии, пренесени със слънчевите ветрове от Земята. Този аргумент се радваше на силна подкрепа и при откриването на трофтите и минтистите. Не зная обаче как поддръжниците обясняват с него живота на Авентини. Ако все още има такива. Предполагам, че един от рисковете пред учените е да станат смешни в очите на обществеността.

— Знаеш, че въпросът за универсалния генетичен код винаги ме е занимавал — отвърна Крис. — Защо животът, който откриваме на различни планети, има същата ДНК и форми на протеина? Изглежда необяснимо.

— Въпреки че се оказва единствената ефективна структура?

— Никога не съм харесвала тази теория. Струва ми се арогантна.

Джони вдигна рамене.

— Аз също не я харесвам. Слушал съм, че според теорията на трофтите, някакъв гигантски катаклизъм почти стерилизирал целия този регион от Космоса и унищожил първите хора, започнали космически пътувания. Останали само водорасли и бактерии, но на различните светове те се развивали при различни условия.

— Този катаклизъм наистина трябва да е бил гигантски.

— Доколкото си спомням, предполагаше се, че се дължал или на създаването на серия от свръхнови звезди, или от разпадането на централна черна дупка в галактиката.

— Хм. Доста по-просто е да се вярва, че Господ съзнателно е създал всичко по този начин.

— Това сигурно улеснява и колонистите, когато трябва да ядат местната флора и фауна — съгласи се Джони.

— Макар понякога обратното да е проблем.

Джони настръхна, но в тона на Крис не прозвуча никакво обвинение.

— Благодаря ти, че ме пусна да отида с другите днес — каза той, когато се върнаха на събитията от деня. — Зная, че обещах през това пътуване да не участвам в такива неща…

— В случай като този ти едва ли би могъл да останеш безучастен — отговори тя. — А и не беше изложен на сериозна опасност, нали?

— Не, при използване на въздушната кола и поддръжката от „Менсаана“. Все пак, през останалата част от пътуването ще се постарая да изпълня молбата ти.

Крис се засмя и стисна ръката му.

— Няма нищо, Джони. Не бих искала да седиш с ръце в джобовете, когато се налага да помогнеш. Само те моля да бъдеш внимателен.

— Винаги — увери я той, учуден от рязката промяна в отношението й. Това отново беше неговата Крис — онази Крис, която го подкрепяше в работата му през първите години след женитбата. Какво стана, та така се промени? Дали се дължеше на новата обстановка, която й припомни първите години от живота на Авентини?

Не знаеше. Но промяната му харесваше. През останалата част от пътешествието трябваше да разбере как да запази това й настроение, когато се върнат у дома.