Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coma, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Робин Кук. Кома

Американска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1992

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Стефка Добрева

ISBN: 954-040-001-5

История

  1. — Добавяне

Понеделник, 23 февруари, 12:10 ч.

Сюзан криволичеше по коридора, задръстен от количките с обеда, като на ски слалом. Сравнително приятната миризма, която се носеше от безцветните ястия, я подсети, че още не е яла през този ден. Две филийки препечен хляб, хапнати в движение, едва ли можеха да минат за ядене.

Количките с обеда като че ли допълниха картината на пълен хаос в сестринския офис на „Пети Биърд“. Струваше й се истинско чудо, че всеки пациент получава предписаните му лекарства, храна и други назначения. Сара Стърнс приятно я изненада, като й се усмихна и изпусна едно „благодаря“, преди да й посочи къде да остави таблата. Никой друг не забеляза нейното присъствие и тя излезе. Колеба се две-три секунди, преди да реши да тръгне по стълбите, вместо да чака претъпкания асансьор. В края на краищата интензивното отделение беше само три етажа по-долу.

Стълбите бяха с метална релефна настилка, подобна на кована мед. Първоначалният им оранжев цвят отдавна бе потъмнял до мръснокафяво, освен по средата, където всяко стъпало беше излъскано до блясък от многобройните стъпки. Стените на стълбището бяха от сгуробетон, боядисани в тъмносиво. Боята беше стара и се лющеше. Някаква по-раншна злополука с канализацията беше оставила множество петна от течове по цялата стена вдясно. Тя ги виждаше отново всеки път, щом завиеше на площадката и започнеше да слиза по следващия ред стъпала. Единственото осветление на стълбището бяха голите електрически крушки на всяка площадка. На четвъртия етаж крушката беше изгоряла и понеже бе доста тъмно, Сюзан трябваше предпазливо да плъзга крак, за да намери първото от следващите стъпала. Разстоянията между етажите й се сториха особено дълги.

Надвеси се над металните перила. Надолу погледът й стигна до мазето, а нагоре — дотам, докъдето спираловидното стълбище се виждаше в изкривен план. Тя изпита леко безпокойство. Мрачните рушащи се стени като че ли настъпиха към нея и пробудиха някакъв атавистичен страх. Може би й напомниха за един често повтарящ се през детските й години сън. От дълго време не беше го сънувала, но го помнеше добре. Не се отнасяше за стълбища, но й въздействаше по същия начин. Тя се движеше през тунел, чиито причудливи зигзаги все повече й пречеха да продължи напред. Никога не успяваше да стигне до края му в съня си, макар това да й се струваше особено важно.

Въпреки тягостната атмосфера Сюзан продължаваше да слиза стъпало след стъпало. Бавните й стъпки отекваха с метален звук. Беше сама. Наблизо нямаше жива душа и това й даде възможност да поразмисли необезпокоявана. Макар и за кратко, успя да забрави, че е в болница.

Срещата с Бърман все повече я объркваше. Престана да се тревожи от липсата на професионализъм в поведението си, защото в действителност той не беше неин пациент. Бяха я извикали просто да извърши една дребна манипулация. Това че той беше пациент, имаше значение само защото доведе до случайното им запознанство. Но Сюзан не беше сигурна, че е точна в преценките си. Като стигна до площадката на третия етаж, поспря, преди да продължи надолу.

Бе реагирала по женски. По ред необясними причини беше изпитала към Бърман естествено, първично влечение. И то толкова силно, че я окуражи и успокои. През първите две години на следването си тя действително беше започнала да забравя, че е жена. В разговора си с Бърман беше определила себе си с думата „безполова“ просто защото се беше наложило в момента да потърси точен израз за това, което изпитваше.

Сюзан продължи да слиза по следващите стъпала. За първи път събитията я бяха принудили да размишлява върху една тенденция, която се развиваше от години. Тя се питаше дали — ако бяха извикали Карпен вместо нея, а Бърман беше също толкова привлекателна жена — Карпен би реагирал като представител на мъжкия пол. Сюзан се спря отново, като преценяваше тази хипотетична ситуация.

От опит реши, че има голяма вероятност Карпен да се държи по същия начин. Отново забави крачка. Но ако беше вярно, че един мъж би се държал по подобен начин, защо за нея да е по-различно? И защо ли всъщност я занимаваше това?

Имаше нещо друго, освен спорния въпрос за медицинската етика. Бърман я беше накарал да се почувства жена. Изведнъж тя осъзна, че най-голямата разлика между нея и Карпен е един неин стремеж. И двамата искаха да станат лекари; да действат и да мислят като лекари и околните да ги възприемат като такива. Но при Сюзан имаше и нещо друго. Тя искаше също да бъде жена; да се чувства като жена, да я възприемат и уважават като жена. Когато започна да следва медицина, знаеше, че е избрала професия, в която преобладават мъже. Това беше едно предизвикателство на избора й. Никога не си беше представяла, че медицината ще й попречи да постигне обществена реализация. Академичният курс нямаше да я затрудни. Но следващата стъпка щеше да бъде по-тежка, като неотбелязан на картата път. А Карпен? Е, за него обществената роля беше лесна. Той беше мъж в признато мъжка роля. Това, че се занимаваше с медицина, му помагаше да се чувства като мъж. Единствената му грижа бе да укрепва собствената си убеденост, че е лекар. А Сюзан трябваше да се увери, че е и лекар, и жена.

На втория етаж я посрещна надпис с едри букви: „ОПЕРАЦИОННО ОТДЕЛЕНИЕ: Влизането на външни лица забранено“. Но той беше излишен. За ужас на Сюзан вратата се оказа заключена. Богатото й въображение тутакси заключи всички врати на стълбището и тя се озова в един тесен затвор с високи зидове. Тази мимолетна мисъл беше съвсем нелепа. „Уилър, прекаляваш!“, каза тя на глас, за да си вдъхне смелост. Бързо слезе на първия етаж. Вратата се отвори лесно и тя се озова сред прииждащата тълпа.

Сюзан взе асансьора и се върна пред входа на интензивното. Необходима беше сила, за да се задвижи и отвори широко тежката врата.

Тя отново пристъпи в ада на интензивното. Една от сестрите вдигна поглед към нея, но после отново се наведе над електрокардиограмата на бюрото пред себе си. Сюзан огледа залата, отново поразена от бездушната обстановка, липсата на гласове и дори движение, освен това от светлинните сигнали на мониторите, които следваха безкрайните си траектории. Тук се намираше и Нанси Грийнли, неподвижна като статуя, една грешка на медицината, жертва на техниката. Сюзан се питаше какъв е бил животът й, кого е обичала. Всичко беше изчезнало само заради някакво обикновено менструално смущение, заради един обикновен кюртаж.

Тя с мъка отмести поглед от Нанси Грийнли и установи, че групата й вече е напуснала интензивното отделение, вероятно за да участва в главната визитация. Едновременно с това си даде сметка колко неловко се чувства тук. Тягостната атмосфера и сложната техника заличиха следите от еуфорията след включването на системата. Въображението й стигна дотам, че тя се замисли какво би станало, ако в нейно присъствие неочаквано се случи нещо с някой от пациентите. Ами ако очакваха от нея да вземе съдбоносно решение, което да съответства на бялата й престилка и непотребните лекарски слушалки в джоба й?

За да овладее пристъпа на паника, Сюзан дръпна силно вратата и избяга в коридора. Измина разстоянието до асансьора, озадачена от различието между факт и измислица, между мит и действителност, между представата на хората за обучението по медицина и истинската му същност.

Спомни си казаното от Белоус за главната визитация на десетия етаж. Натисна съответния бутон и се остави да я изтикат в дъното на асансьора. Чувстваше се ужасно. Кабината, претъпкана от човешки същества, сполетени от всевъзможни беди, спираше на всеки етаж. Беше горещо и задушно; на всичко отгоре един пътник пушеше въпреки очебийния знак за забрана. Хората не се поглеждаха, втренчили очи в светлинката, която преминаваше през обозначените цифри. И Сюзан правеше същото, като едва изтрайваше бавното отваряне и затваряне на вратите.

На деветия етаж тя стремително си проправи път към вратата на асансьора. На десетия с облекчение се измъкна от претъпканата кабина.

Мигновено се озова в съвсем друга обстановка. Тук имаше килими, а върху гладките стени, наскоро боядисани с полулакова боя, играеха отблясъци. Позлатени рамки украсяваха портретите на бивши величия от Мемориалната болница в техния академичен блясък, допълнен от шивашкото изкуство. По целия коридор имаше удобни столове, а между тях бяха пръснати масички в стил „Чипъндейл“. Върху тях имаше най-различни лампи, а тук-там — подредени купчини списания „Ню Йоркър“.

Надписът срещу асансьора упъти Сюзан към заседателната зала. Докато вървеше надолу по коридора, тя надничаше към стаите. Това бяха личните кабинети на някои от светилата в Мемориалната болница. По продължение на целия коридор имаше само няколко пациенти. Те четяха, чакаха и вдигаха поглед към нея, когато минаваше край тях. Лицата им бяха еднакво безизразни.

В края на коридора се намираше кабинетът на завеждащия хирургията д-р Х. Старк. През открехнатата врата Сюзан успя да зърне двете секретарки, които енергично блъскаха на машините си. Точно срещу кабинета, от другата страна на коридора, имаше второ стълбище. В дъното над две летящи махагонови врати светеше надпис: „Лекцията е започнала“.

Сюзан влезе в залата и тихо затвори след себе си. Светлините бяха изгасени и минаха няколко минути, докато свикне с тъмнината. Насочен светлинен сноп открояваше диапозитив на човешки бял дроб. Сюзан едва различи силует с показалка в ръка, който описваше детайлите на снимката.

В полумрака тя започна да различава редовете столове и тези, които седяха на тях. Залата беше десетина метра широка и петнайсетина дълга. Подът имаше съвсем лек наклон към подиума, издигнат на две стъпала височина. Прожекционната техника бе скрита с професионален усет, но светлинният сноп, който излизаше от нея, се виждаше от край до край благодарение на кълбата тютюнев дим. Дори и на тъмно Сюзан успя да разбере, че заседателната зала е нова, добре проектирана и разточително обзаведена.

Следващият цветен диапозитив представляваше микроскопски профил и в залата стана сравнително по-светло. Сюзан успя да забележи Найлс с изпъкналата подутина на тила, седнал току до пътеката. Тя стигна до съответния ред и го потупа по рамото. Бяха й запазили място. Тя се промъкна край Найлс и Феъруедър и седна до Белоус.

— Лапаротомия[1] ли правихте, или включвахте система? — наведен към нея, саркастично прошепна той. — Нямаше ви повече от половин час.

— Пациентът беше интересен — отговори тя, готова за нова лекция на тема точност.

— Надявам се, можете да измислите и по-добро извинение.

— Да си призная, сменях превръзката на обрязания Робърт Редфорд. — Тя се престори, че вниманието й е погълнато от диапозитива. След малко погледна към Белоус, който се изхили и поклати глава.

— Вие сте твърде…

Белоус спря, защото осъзна, че човекът на подиума го пита нещо. Успя да чуе само „… вие можете да ни осведомите по този въпрос, нали, доктор Белоус?“.

— Извинете, доктор Старк, не чух въпроса — каза той леко смутен.

— Показва ли признаци на пневмония? — повтори Старк.

Стройната му фигура се очертаваше на фона на голяма рентгенова снимка на бял дроб със затъмнение вдясно. Чертите му не се виждаха.

Един специализант, колега на Белоус, който седеше точно зад него, се наведе напред и му прошепна:

— Говори за Грийнли бе, глупак!

— Е, тя наистина имаше слабо повишена температура вчера — каза Белоус и се изправи. — Обаче гърдите й са чисти при прислушване. Рентгеновата снимка преди два дена беше нормална, но ние имаме запланувана и за днес. Имаше бактерии в урината и ние вярваме, че не пневмонит, а по-скоро цистит е причината за повишената температура.

— Това ли е точното местоимение, което искахте да употребите, доктор Белоус? — попита Старк, като пристъпи към катедрата и опря длани върху нея.

Сюзан се напрягаше да го види — това беше прочутият и невъзможен завеждащ хирургия. Но лицето му все още се губеше в сянка.

— Местоимение ли, сър? — хрисимо попита Белоус, очевидно объркан.

— Местоимение, да. Вие знаете какво е местоимение, нали, доктор Белоус?

Тук-там се чу смях.

— Да, мисля, че зная.

— Това е по-добре — каза Старк.

— Кое е по-добре? — продължи да пита Белоус. Веднага съжали за въпроса. Последва нов смях.

— Изборът ви на местоимение е по-добър, доктор Белоус. Доста се уморявам да слушам „ние“ или някое неопределено „той“, или „тя“. Обучението ви като хирурзи включва и това да можете да боравите с информация, да я преработвате и след това да вземате решение. Когато задавам въпрос на един от вас, специализантите, искам вашето мнение, а не на групата. Това не означава, че другите не участват при взимането на решение, но след като вече сте решили, искам да чуя „аз“, не „ние“ или „някой“.

Старк се отмести на няколко крачки от катедрата и се облегна на показалката.

— А сега да се върнем към грижите за коматозната пациентка. Искам отново да подчертая, че трябва да сте много бдителни с такива пациенти, господа. Макар че е обезкуражаващо поради хроничната нужда от интензивни грижи и мрачната крайна прогноза, понякога възнаграждението може да се окаже невероятно голямо. Дори само това, което ще научите, няма да има цена. Наистина е крайно трудно да се поддържа хомеостаза[2] за продължителен период от време, когато мозъкът е…

Неочаквано отстрани на стената започна бързо да премигва някаква червена светлина. Всички погледи в залата се обърнаха натам. На телевизионния екран под нея се изписа съобщението: „Сърдечен блок в интензивното отделение на «Втори Биърд».“

— По дяволите — измърмори Белоус и хукна навън.

Картрайт и Рийд го последваха незабавно. Тримата си проправиха път към пътеката между редовете. Сюзан и останалите четирима студенти се поколебаха за миг и като си хвърлиха окуражителни погледи, тръгнаха вкупом след тях.

— Та както казвах, хомеостаза се поддържа трудно, когато мозъкът е необратимо увреден. Следващият диапозитив, моля — каза Старк, като погледна бележките си върху катедрата, без да обръща внимание на групата, която стремително напусна залата.

Бележки

[1] Хирургически разрез в коремната кухина. — Б.пр.

[2] Физиологично равновесие между вътрешните системи на тялото, независимо от промените във външната среда. — Б.пр.