Робин Кук
Кома (6)

Понеделник, 23 февруари, 10:15 ч.

Сюзан Уилър не можеше да отиде в лекарския офис, за да си облече операционен екип, защото „лекарски“ в този случай беше равнозначно на „мъжки“. Трябваше да отиде в сестринската съблекалня, което означаваше в женския офис. „Така крета обществото ден след ден“, мислеше си ядосано тя. За нея това беше още един очебиен пример за незачитане от страна на мъжкото съсловие, но за момента тя се почувства извисена, като си помисли, че нарушава тази несправедливост.

По това време офисът беше празен. Сюзан лесно намери незаето шкафче и започна да се преоблича, като първо си свали бялата престилка. Близо до входа за душовете откри и хирургическите екипи за операционните сестри — светлосини рокли от проста памучна тъкан. Вдиша една от тях и я премери по себе си, погледна се в огледалото и изведнъж възнегодува, напук на потискащата обстановка.

— По дяволите! — изруга тя.

Дрехата полетя и падна в брезентовата кошница. Сюзан се върна в коридора. Спря се за малко пред лекарския офис, почти загубила самообладание, но стисна зъби и влезе.

Точно в този момент Белоус стоеше до вратата, която тя отвори. Той се бе протегнал към един от скриновете до входа, за да извади комплект операционно облекло. Беше по бельо „а ла Джеймс Бонд“ и по къси черни чорапи. Изглеждаше като в начална сцена от долнопробен порнографски филм. Щом забеляза Сюзан, по лицето му се изписа ужас. Той светкавично се шмугна навътре в съблекалнята, на по-безопасно място. И тук, както в сестринския офис, човек не можеше от вратата да обхване с поглед цялата стая. Все още бунтарски настроена, въпреки неочакваната среща, Сюзан отиде до скрина и си избра горнище и панталони по мярка. След това излезе така бързо, както беше влязла. Откъм лекарския офис се дочуха развълнувани гласове.

Сюзан се върна в женската съблекалня и бързо се преоблече. Панталоните, както и бледозелената риза й бяха твърде големи. Тъй като имаше тънка талия, трябваше да ги стегне с колан, преди да завърже връзките им. Вече очакваше хаплива забележка от страна на Белоус, бъдещия велик хирург, и се чудеше какъв да бъде достойният й отговор.

По време на краткото им въвеждане в работата на отделението Сюзан почувства снизходителното му отношение към медицинските сестри. Беше преминал към иронични забележки съвсем скоро след хвалебствената защита, с която обясни защо те не посрещат ентусиазирано новите студенти. За Сюзан бе съвсем ясно, че той освен другото е и типичен представител на своето тщеславно съсловие. Тя реши да предизвика тази страна от личността му. Може би така щеше да направи стажа си по хирургия в Мемориалната болница малко по-поносим. Разбира се, не беше възнамерявала да изненада Белоус по бельо в съблекалнята, но самият му вид и символичната страна на срещата я накараха да се изсмее на глас пред вратата на операционното отделение, преди да влезе.

— Мис Уилър, предполагам — каза Белоус, щом тя се появи. Беше се облегнал небрежно на стената отляво на входа и очевидно я чакаше. Опрял лакът на стената, той подпираше главата си с длан. Сюзан буквално подскочи, като чу гласа му, тъй като изобщо не предполагаше, че ще я причака там. — Трябва да призная — продължи Белоус, — че вие наистина ме спипахте по долни гащи. — Широка усмивка се разля по лицето му, което приятно изненада Сюзан. — Това беше едно от най-смешните неща, които са ми се случвали от доста време насам.

Сюзан се усмихна едва-едва. Очакваше, че тирадата ще започне веднага.

— След като се съвзех и осъзнах какво търсите там — продължи Белоус, — започнах да си мисля, че беше глупаво от моя страна да хукна така. Ако бях поразмислил, щях да остана там пред вас, въпреки облеклото си… или по-скоро липсата на такова. Във всеки случай това ме накара да си помисля, че може би съм се увлякъл по привидното тази сутрин. Аз съм специализант трета година, това е всичко. Вие и приятелите ви сте моята първа студентска група. Това, което искам, е да направя стажа ви тук възможно най-полезен за всички вас, а в процеса на работа и за самия мен. Би трябвало поне да изпитаме удоволствие от съвместната ни дейност.

Накрая Белоус се усмихна и като кимна леко, се отдалечи, за да провери в коя зала е операцията на жлъчния мехур. И Сюзан на свой ред се почувства объркана. Решителността, вдъхната от гнева и негодуванието, беше подкопана от внезапното прозрение на Белоус. Негодуванието й вече изглеждаше глупаво и неуместно. Това, че случайно е предизвикала прозрението му, не значеше, че може да си приписва заслугата за него, а по-скоро налагаше да преосмисли своите наблюдения върху Марк Белоус. Проследи го с поглед до регистратурата на операционното отделение — очевидно той се чувстваше добре в това враждебно за нея обкръжение. За пръв път й направи известно впечатление. Дори си помисли, че всъщност той не изглежда чак толкова зле.

Другите бяха вече готови за влизане в операционната. Джордж Найлс й показа как да нахлузи найлоновите боти върху обувките и как да ги пристегне; после тя си постави бонето и накрая маската. След като всички се приготвиха, минаха край регистратурата и през летящите врати влязоха в „чистото“ пространство на самите операционни зали.

Сюзан никога досега не беше влизала в такава зала. Беше наблюдавала две операции през прозореца на галерията, но това преживяване напомняше гледане на телевизия. Стъклената преграда ефикасно изолираше същинската драма. Човек не се чувстваше съпричастен към нея. Докато вървяха по дългия коридор, Сюзан беше обхваната от вълнение, примесено със страх от тленността на човека. В залите, покрай които минаваха, тя зърваше скупчени фигури, приведени над спящи пациенти с техните уязвими, отворени за външно въздействие органи. Появи се носилка на колелца, теглена от операционна сестра и тикана от анестезиолог. Лекарят разсеяно придържаше брадичката на пациента, измъчван от силни напъни за повръщане.

— Чувам, че в Уотървил Вали е навалял един метър сняг — подхвърли анестезиологът към сестрата.

— Отивам веднага след работа в петък — безгрижно откликна тя.

Измъченото лице на наскоро оперирания пациент се запечата в чувствителното съзнание на Сюзан и тя неволно потръпна.

Групата спря пред зала номер осемнайсет.

— Опитайте се да сведете приказките до минимум — каза Белоус, като погледна през прозорчето на вратата. — Пациентът вече спи. Жалко, исках да видите слагането на упойката. Ще има доста движение, докато го подготвят, затова стойте настрана, до стената вдясно. Щом започнат, приближете се, за да наблюдавате. Ако имате въпроси, запазете ги за по-късно. Разбрано? — Белоус изгледа всички подред. Усмихна се отново, когато срещна погледа на Сюзан, после отвори вратата на операционната.

— О, доктор Белоус, добре дошли — избоботи един гигант в стерилно облекло и ръкавици, който прехвърляше някакви рентгенови снимки. — Доктор Белоус е довел своите питомци, за да наблюдават най-бързите ръце на Изтока — каза през смях той. Като имитираше пресилено маниера на хирурзите от холивудските филми, той вдигна нагоре ръце с изопнати длани. — Надявам се, че си споменал пред младежите какво удоволствие ще им достави моят спектакъл.

Белоус махна към смеещата се фигура до рентгеновия апарат и на висок глас, за да го чуят всички в операционната, каза на студентите:

— Тая мечка се е заседяла тук по програмата за специализация. Казва се Стюарт Джонстън, един от тримата старши специализанти. Налага се да го изтърпим още четири месеца. Беше ми обещал, че ще се държи прилично, но не мога да съм сигурен в това.

— Яд те е, че ти откраднах този случай, Белоус, признай си — все така ухилен го подкачи Джонстън. После се обърна сериозно към двамата си асистенти: — Хайде по-живо, момчета! Какво толкова се туткате?

Започнаха чевръсто да покриват пациента. Една метална табла над главата му отделяше анестезиолога от хирургическия екип. Накрая остана открита само част от горната половина на корема. Джонстън застана отдясно на пациента, а единият от асистентите мина отляво. Операционната сестра придвижи покрития стенд с пълен комплект инструменти. На таблата прилежно бяха подредени всевъзможни клампи. Скалпелът беше захапал в челюстите си ново, остро като бръснач ножче.

— Нож — каза Джонстън.

Скалпелът шляпна върху ръкавицата на дясната му ръка. С лявата той изтегли кожата на корема в обратна на рязането посока, за да се получи съпротивление. Студентите се приближиха мълчаливо и с ужас и любопитство запротягаха шии. Сякаш наблюдаваха екзекуция. Подготвяха се хладнокръвно да устоят на гледката, която им предстоеше.

Задържал скалпела на три пръста над бледата кожа, Джонстън гледаше към анестезиолога зад преградата. Той бавно изпускаше въздуха от маншета на апарата за кръвно налягане и наблюдаваше манометъра — 120/80. Вдигна поглед към Джонстън и незабележимо кимна, с което освободи задържаната във въздуха гилотина. Скалпелът се вряза дълбоко в тъканите и после гладко и безшумно се плъзна надолу по кожата под ъгъл от приблизително 45 градуса. Раната се разтвори и в първия миг пръснаха малки струйки пулсираща артериална кръв, които после намаляха и съвсем изчезнаха.

А в това време в мозъка на Джордж Найлс се случиха любопитни явления. Образът на ножа, който се забиваше в кожата на пациента, незабавно се прояви в оксипиталната част на мозъчната му кора. Асоциативните фибри поеха съобщението и предадоха информацията на теменния му лоб. Асоциацията се разнесе така бързо и така нашироко, че активира една област от хипоталамуса му, с което причини повсеместно разширяване на кръвоносните съдове в мускулите му. Кръвта буквално се изцеди от мозъка му, за да изпълни разширените съдове, при което Джордж Найлс припадна. Изгубил съзнание, той политна назад. Шията му беше отпусната и главата му тресна върху пода с плътен, отекващ звук.

Джонстън се завъртя в отговор на звука от ударилата се с все сила в пода глава на Джордж. Изненадата му бързо се превърна в гняв, типичен за лабилните нерви на хирурзите.

— За бога, Белоус, изкарай тия деца навън, като виждаш, че не им понася гледката на няколко червени кръвни телца. — Като клатеше глава, той се зае отново да захваща с хемостати кървящите кръвоносни съдове.

Помощната сестра счупи една ампула под носа на Джордж и острият мирис на амоняк бързо го върна в съзнание. Белоус се наведе и опипа шията и задната част на главата му. Веднага щом се свести, Джордж се изправи до седнало положение, но не проумяваше къде се намира. Като се досети какво е станало, той се сконфузи.

А междувременно Джонстън продължаваше да мърмори:

— Дяволите да те вземат, Белоус, защо не ми каза, че тия студентчета са абсолютни новаци? Какво ли щеше да се случи, ако хлапето беше паднало върху раната?

Белоус не отговори. Той помогна на Джордж да се изправи постепенно на крака и го държа, докато се увери, че е добре. После махна на групата да напуснат операционна 18.

Точно преди да се затвори вратата, чуха Джонстън да крещи сърдито на единия от младшите специализанти:

— Ти за какво си тук — да ми помагаш или да ми пречиш?…