Димитър Янакиев
Скок през вековете (6)

* * *

За Мак Доналд следващите дни бяха дни на безпокойство, дни на постоянен страх. Мисълта за престъплението, което можеше да бъде разкрито, го душеше. В известни мигове той изпитваше ужас от усмихнатите лица на хората, които го заобиколиха. Смътни догадки за принципите, върху които се изграждаше животът сега, се избистряха в неговото съзнание. Започна да подразбира защо не го пускат, защо никой не отговаря на въпросите му за борсата, за финансовите операции и цялото устройство на света. Когато пресмяташе огромните печалби, които бе донесло построяването на Гибралтарската ВЕЦ, той съобрази, че строежът някога е бил невъзможен, защото се докосваше до интересите на десетки държави. Какво бе обединило хората от света и ги бе довело до общо единодействие? Може би бяха образували Световни щати, или някаква друга международната система? Почти ясно бе, че в обществения живот се беше случило нещо ново, нещо необикновено, което заличаваше враждата и недоверието. В предаванията, които от няколко дни гледаше редовно по телевизора, се разказваше за научни открития, за експедиции, за междупланетни полети. Ни дума за разменени пълномощни министри, за меморандуми, за новини от борсата.

Какво бе станало? Нима хората бяха забравили своя добър навик да се убиват, да печелят и губят? Нима бе рухнал политическият живот? Нима по първите страници на вестниците вече не гърмяха патриотични прокламации, тълпите не ги разграбваха жадно от будките и скритите сметки на политиците не намираха публичен израз във възванията?

Мак Доналд мислеше за своето хубаво време, когато заедно с няколко души решаваше съдбините на света. В своите луксозни апартаменти неговите журналисти пишеха войнствени статии, които другите четяха по фронтовете. От бетонните скривалища те четяха възвания, които гърмяха по високоговорителите на изгарящите градове. Те водеха войните дотогава, докато сметнеха това за необходимо и винаги излизаха с пълни джобове.

Сега той чувствуваше някакъв смътен страх. Той, който стоеше над тълпите, който познаваше тайните пружини на обществото, бе безпомощен и несигурен. Бе мечтал за дълголетие, за да има в краката си целия свят, но това ли бе светът, който той очакваше? Мак Доналд чувствуваше неудържимото желание да излезе по-скоро от института, без да се интересува от страшните последствия за здравето си, за които му говореше професор Пристли. Той търсеше да намери отговор на своите съмнения.

Спомни си за документите, които Клер му беше оставил. Преди да потопи подводницата, той ги заключи в секретното чекмедже на една от големите каси. Документите можеха да го издадат. Не биваше повече да чака…

Той се облече, остави на масата малка бележка и бързо излезе.

След два часа в стаята влязоха академик Меншиков и професор Пристли. Те не намериха своя пациент. По видеофона Меншиков го потърси в спортната зала, в библиотеката, в плувния басейн. Не го намериха никъде. Двамата научни работници бяха изненадани. Те прегледаха стаята и откриха бележката, която бе паднала от масата.

„Чувствувам се здрав! Моля да ме извините, задето сам си разрешавам едноседмична екскурзия из света. Вярвам, че тя няма да ми навреди. Мак Доналд“ — прочете професор Пристли.

В очите на Меншиков блесна тъжно пламъче.

— Едно самоубийство, което нищо не може да предотврати — каза тихо той и излезе от стаята.

* * *

Как бихте се чувствували, ако неочаквано се озовете с двеста години напред, в бъдещето? Бихте ли могли да свикнете с този нов свят, който е изпреварил всичките ви мечти? Няма ли да ви тегли назад миналото с хилядите дреболии, с които сте израснали, които всеки ден са били около вас, които са ви дотолкова близки, че даже не сте ги забелязвали, но без които бихте имали в живота си някаква празнота?

В първите дни Петър се чувствуваше чужд на всичко. За него миналото, от което го отделяше животът на няколко поколения, бе вчера. Той очакваше да се събуди, да се намери в леглото си и да чуе гласовете на професора и Лена. Но времето летеше и Петър все повече се убеждаваше, че всичко, което става с него, продължава прекалено дълго, за да бъде сън. Той свикна с мисълта, че по една случайност се е озовал много напред и сега трябва дяволски да работи, за да достигне по знание хората, които го заобикалят, и да намери мястото си в живота. Неговият организъм бе преодолял анабиозата сравнително леко. Той прекара цяла седмица в безсъзнание. После бързо се съвзе. Имаше здрава нервна система.

Болницата, в която го лекуваха, бе разположена в подножието на Рила, близо до Боровец. Това бе огромна сграда, изградена от розова пенопластмаса. Наоколо се простираше парк с широки алеи, посипани с цветен изкуствен пясък, фонтани и скулптурни групи. Зад болницата се намираше плувният басейн. Към него водеше галерия, направена от материя, много прилична на стъкло. Целият плаж бе покрит с огромен свод. Горе, в неговия център, блестеше изкуствено слънце. Тук винаги цареше лято. Зиме планината биваше обгърната с мъгли и виелици. Снегът засипваше парка, но никога не можеше да се задържи върху кристалния свод. Снежинките се стапяха, щом се допираха до него, и тънки струйки вода се оливаха надолу. За къпещите се това бе красива гледка. Сред зимното царство се беше сгушило кътче от топлия Юг.

В подземията под централния корпус на болницата се намираше „Студената зала“. Тук любителите на кънките можеха да се пързалят през всяко време на годината. Огледалната повърхност на леда отразяваше танцуващите двойки, стените и красивите полилеи и цялата зала се виждаше в леда още веднъж, потънала в светлини и великолепие.

Спортът отнемаше по няколко часа от времето на всички. Петър, който по-рано не бе спортувал, забелязваше колко благотворно му влияят плуването, гимнастиката, кънките. Около себе си той виждаше здрави, хармонично развити хора. Научната им работа не ги откъсваше от спорта. Те умееха да разпределят времето си и никога не пропущаха да поплуват в басейна на вечното лято или да потанцуват в „Студената зала“.

Болницата разполагаше с огромна библиотека. Книги, напечатани върху хартия, имаше малко. Така бе, защото те заемаха много място и както се изразяваше библиотекарката, „не бяха удобни“. Вместо тях специалните книгохранилища разполагаха с хиляди диапозитивни копия на книгите. Достатъчно бе да се избере заглавието и да се натисне съответният номер. Лентата автоматично се отделяше и читателят можеше да прочете своята книга с помощта на един малък апарат, наречен книгофон. Апаратът можеше да чете от книгата или да прожектира нейните страници върху специален екран.

Прецизната организация на библиотечното дело направи голямо впечатление на научния сътрудник. За не повече от петнадесет минути той можеше да има на свое разположение — разбира се, чрез библиотечния телевизор — коя и да е книга от целия свят. Библиотелевизорът бе пригоден за пряка връзка с най-големите световни библиотеки: Московската, Лондонската, Парижката Нюйоркската. С него много често работеха всички лекари.

Петър постепенно свикна да не се учудва на чудесата, които го заобикалят. Той трезво прецени своето положение. Да остане, без да работи нищо, използувайки особеното отношение, което имаха към него, той не мислеше. Но неговите знания в областта на биологията бяха много остарели. Нови проблеми занимаваха хората. Колкото и трудно да бе, друг път нямаше. Всичко трябваше да започне отначало.

Един месец след своето събуждане от анабиозата Петър бе вече здрав и първото му желание бе да види отново старата вила.

— Аз съм ходила в твоя музей. С удоволствие ще те придружа! — каза му една от младите лекарки. Тя се казваше Вера Димитрова и едва миналата година бе завършила Медицинската академия. Имаше руси коси и обгоряло тъмно лице. Очите й бяха сини и сякаш винаги се усмихваха. Между нея и Петър се зараждаше хубаво приятелство. Тя му допадаше с енергичния си характер, с буйността си. Няколко пъти Петър с възхищение я беше наблюдавал в басейна.

— Дали биха ни разрешили да напуснем болницата за няколко дни? — попита той. — Искам да попътуваме.

— Ще питаме. За няколко дни можем да разгледаме цялата страна.

Тя излезе от стаята и след няколко минути радостна се върна.

— Разрешиха. Утре тръгваме.

Сутринта бе хубава. Слънцето блестеше на бистрото небе. Планината зеленееше и излъчваше ухание на борова смола. Свежестта на въздуха бе така силна, че сякаш замайваше.

Аеродрумът бе всред парка. Петър с интерес разгледа аеротакситата, наредени на единия край. Двамата с Вера бяха сами. Наоколо не се виждаха други хора.

Вера забеляза неговото учудване.

— Днес е празник и движението започва обикновено по-късно. Още е осем часът — каза тя.

— Нали сме петък?

— Да, но ти забравяш, че имаме четиридневна работна седмица. Петък, събота, неделя са празнични дни. Наистина в болницата това почти не се забелязва, но навън е друго.

Вера отвори вратичката на крайното аеротакси. Вътре бе широко и удобно. Имаше място за още четирима души.

Тя натисна един бутон. Върху пулта светна сигнална лампичка. Аеротаксито плавно се отдели от пистата и паркът започна да остава някъде далеч зад тях. Те се издигаха нагоре. Под тях растеше кръгът на хоризонта.

Вместо безкрайни гори Петър виждаше равномерно населена площ. Големи здания, комбинати, подобни на болницата, обградени от паркове, бели квадрати на аеродруми — всичко това се редуваше в почти правилна последователност. Между тях се кръстосваше мрежа от широки шосета. Те извиваха, губеха се под планински склонове и отново се появяваха.

По лицето му Вера прочете мислите, които го вълнуваха.

— Щом съм се заела да ти бъда другар, ще трябва да изпълнявам ролята си докрай — каза шеговито тя. — Ти се учудваш, че не виждаш големи селища. Сградите-комбинати са отдалечени една от друга — не е ли неудобно това. Тези въпроси би си задал всеки човек на двадесетия век, попаднал в двадесет и втория. Ще ти напомня обаче, че ние живеем във време, когато енергията не струва почти нищо, когато хората имат на свое разположение безкрайно много енергия. Превозването на стоки от едно място на друго не е проблем. Ние притежаваме хиляди машини. Защо ни са тогава шумните, многолюдни градове, които гъмжат от хора, в които зеленината е малко, които уморяват нервната система на човека със своето многолюдие и безкрайно движение. Сградите-комбинати могат да ни дадат всички удоволствия, които ни дава големият град. Ти може би не знаеш, но сега няма обществени кина. Филми се гледат само по телевизията. Искаш да отидеш на мач — телевизията е пак на твое разположение. Ако желаеш непременно да си на стадиона, ще заминеш с автомобил, с аеротакси или с конвертоплан-светкавица. Зависи от разстоянието. Затова пред големите стадиони и театри има обширни аеродруми. Представленията привличат хора от целия свят. Тези, които не успеят да вземат билети, се задоволяват пак с телевизора. Разбира се, ние имаме и големи градове. Там са централните учреждения, плановите органи за различните области… Знаеш ли, изглежда някога хората не са си представяли бъдещето такова, каквото е сега. Четох в една стара научно-фантастична книга как авторът ни кара нас, хората на двадесет и втория век, да се храним с хапчета и таблетки. Чудно ми е как са могли да измислят подобно нещо.

Но гледай, ние сме над София!

Широки булеварди от светла пластмаса, красиви здания, обгърнати от раззеленени кестени, синята ивица на плавателен канал, който се провира между дърветата и опасва града, като прорязва зелените площи на парковете — в този град Петър не можа да познае някогашната София. Само златните кубета на Александър Невски и паметникът на Съветската армия напомняха за старите дни.

След няколко минути те кацнаха на един квартален аеродрум близо до музея. Вера погледна намръщеното лице на своя спътник.

— Защо замълча? Още малко и сме у вас.

— Не е останало нищо от това, което помня от София. Сякаш се намирам в съвършено чуждо място.

В гласа му имаше мъка.

— Нищо? — каза тя. — А Витоша?

Петър вдигна глава. На юг се издигаше Витоша. Едно малко облаче се белееше някъде на върха и бавно се разтапяше в синевата на небето. Могъщите склонове на планината както и по-рано се спущаха към града и го приютяваха в своите прегръдки. Да, Витоша си бе същата, същата, която той помнеше още от студент, когато я видя за първи път.

— Искаш ли следобед да се изкачим на нея, кажи, Вера — в гласа му имаше такъв възторг, че тя се усмихна:

— В празник софиянци са винаги из планината!

* * *

Едно непредвидено обстоятелство им попречи да изпълнят своето намерение. В архивата на музея срещнаха Олни. Журналистът преглеждаше книжата страница по страница. Той веднага позна научния сътрудник на професора.

— Казвам се Олни — представи се той на чист руски език. — Журналист от вестник „Монд“. Не знаех, че вече сте оздравял, иначе нито минутка не бих стоял тук. Искам да ви попитам за някои неща, отговор на които не мога да намеря.

Той посочи книжата.

— Два дни се занимавам с тях.

Петър с интерес оглеждаше младия човек.

— Питайте, ще ви отговоря.

— Не бихте ли могли да отложите въпросите си за друг път — моят пациент сега изпълнява част от лечебния режим.

Олни стана и спря върху Петър своя проницателен поглед.

— Касае се за нещо много важно. След два дни може би ще бъде късно. Вие знаете, че преди повече от два века в тази къща е било извършено тройно убийство. В резултат именно на него вие сте останал замразен в камерата.

— Да, зная това — промълви Петър.

Тишината го връщаше в миналите дни. Тройно убийство! — той потръпваше при мисълта за човека, който бе убил професора, Лена, баба Венета. Нещо задушаващо сякаш се носеше във въздуха.

— А знаете ли, че обвинението за убийството пада върху вас?

Въпросът на Олни бе съвсем неочакван. Научният сътрудник потрепна като ударен с камшик. Не, никой не му бе споменавал за подобно нещо.

— Ето документите от следствието, ето присъдата. Осъдили са ви задочно, защото са предполагали, че сте забягнали в чужбина.

Пребледнял, Петър взе папката и зачете.

— Над вас тежи едно обвинение, което е невярно — продължи Олни. — Все пак убийството е факт. И аз се питам: кому е било нужно то. Вие трябва да ми помогнете да разкрия тази тайна.

— Кажете как? — каза с готовност Петър.

— Вие няма да ми пречите, нали? — обърна се той към Вера. В погледа й той прочете нейното съгласие.

— Ще ви помоля да отговорите точно на няколко въпроса. Първият е: познавал ли е професор Иванов френския учен Рене Клер.

Научният сътрудник за миг се замисли.

— Не! — отговори твърдо той.

— Дали не са се срещали на някоя научна конференция в чужбина?

— Професорът не обичаше да пътува. От България е излизал само един път, до Москва. За научните конференции се осведомяваше от протоколите, които донасяха нашите представители.

— А знаете ли дали други учени в света по това време са се занимавали с проблемите на анабиозата?

— Не зная. Мисля, че професор Иванов бе единственият.

Олни стана:

— Да не губим повече време, приятелю. Вървете с мен. Вчера американецът избягал от института на професор Пристли, но струва ми се, че ние ще го преварим. Мак Доналд няма да успее да се скрие от света.

За първи път Петър чу това име. Той не знаеше, че още един човек в света с цената на престъпление, подтикван от една налудничава идея, бе направил скок през времето.

Наближаваше развръзката.

— Ще ти обясним всичко по пътя — прошепна му Вера.

Тримата бързо се отправиха към аеродрума.

* * *

Над пристанището се спущаше нощта. Небето потъмня. Изгря луната и заедно с нея заблещукаха и хиляди звезди. Дискът на изкуствения спътник светеше с бледо синкава светлина. В града бе светло. Само парковете тъмнееха като замъглени островчета. Светлина излъчваха улиците. Меко сияние обливаше сградите. Някаква фееричност имаше в тази необикновена за американеца гледка.

Радиоактивни вещества в съвсем малки количества бяха примесени в пластмасовия асфалт и облицовките на зданията. Те предизвикваха флуоресцентно светене и по този начин веднъж завинаги разрешаваха въпроса с нощното осветление. Международна комисия бе отхвърлила предложението за създаване на изкуствени слънца, които да греят нощем. Не бе необходимо хората да се лишават от красотата на нощта. Нямаше ли да доскучае вечният ден.

Мак Доналд употреби цялата си хитрост, за да се добере до пристанищния град. Той не искаше да се издава като новак, а не познаваше порядките. Всеки миг се сблъскваше с непознати неща. Той нямаше пари в себе си, нито някакви документи. Златният пръстен с голям син диамант, който блестеше на лявата му ръка, го накара да си помисли, че като го продаде, ще има пари за пътуването. От института заедно с група хора той се качи на едно аеротакси, без да знае къде ще го отведе то. Спряха на някакъв голям площад в центъра на огромен град. Той слезе заедно с другите и се учуди, че никой не му поиска билет. Безцелно тръгна по улиците. Разгледа магазините за дрехи, в които нямаше продавачи, влезе в ресторанти, където всичко бе автоматизирано. Той умееше да наблюдава. Никъде не видя хора, които да броят пари, не забеляза полицаи и пазачи. Онова, от което се страхуваше, изглежда бе вярно. Изобилието от енергия бе довело до промени в целия живот. До пристанището можеше да отпътува, без да става нужда да продава пръстена.

Случайността му помогна. В ресторанта се запозна с едно момче французойче — Пиер. Момчето бе тръгнало да пътешествува през последните дни на лятната си ваканция. Мислело да отиде до Южна Африка, но разказът на Мак Доналд за неговата древна подводница му се видя интересен. И то реши да промени своя маршрут. Същия следобед с редовния рейс на стратосферно-атомна ракета те прелетяха разстоянието и слязоха на летището, на около шестдесет километра от пристанищния град. След като разгледаха града и вечеряха към полунощ, двамата се отправиха за пристанището. Подводницата не бе прилепена към кея. Трябваше да се качат на една малка лодка. Няколко минути по-късно те бяха на подводницата.

Палубата бе тъмна. Оттук градът изглеждаше още по-фееричен. Меката светлина сякаш извираше от земята. Сиянието се отразяваше във водата и заедно с луната посребряваше залива.

— Тихо — Мак Доналд притисна пръст към устните си, за да предупреди Пиер. Стори му се, че чу някакъв шум. Двамата се ослушаха. Само вълните плискаха във вълнолома.

Момчето извади от джоба си малка кутийка. Отвори я. Отвътре блесна светещ кристал. Двамата тръгнаха към люка. Той бе отворен. По тясната стълбичка слязоха надолу един след друг.

— Ето ни в моя дом! — каза американецът, като посочи камерата. — Тук прекарах двеста години.

Той запали електричеството. Пиер с интерес започна да разглежда библиотеката.

— Почакай ме, сега ще се върна.

Мак Доналд бързаше да провери касите и най-важното, да унищожи документите. Отвори една врата, втора. Влезе в малкото коридорче, което завършваше с огромните, прилични на стаи каси. Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му. Нищо не беше променено. Той отключи касите, зарови ръце в монетите. Златото блестеше и като струя се изсипваше между пръстите му. В касетките диамантите сияеха с чудни отблясъци, пречупвайки в себе си всички цветове на дъгата.

Документите на професор Иванов лежаха в малкото чекмедже. Той ги подържа за миг в ръцете си и отново ги остави. В чекмеджето имаше пистолет. Той извади пачката, провери патроните, прицели се в едната картина в дъното на коридора и натисна спусъка. Чу се изстрел. Стъклото на картината се пръсна. Патроните бяха издържали изпитанието на времето. Той прибра пистолета в джоба си, взе няколко диаманта, една торбичка злато и се върна при Пиер. Главата го болеше. Напрежението от всичко изживяно през последните два дни даваше своето отражение. Искаше да остане сам.

— Сега ние ще се разделим, Пиер — каза Мак Доналд, когато излязоха на палубата. — Благодаря, че ме придружи. Вземи.

Той отвърза торбичката. Няколко лунни лъча се отразиха в златните късове.

— Вземи!

Момчето, малко учудено, пое златото.

— Това е злато — прошепна Мак Доналд.

— Разбрах — отвърна Пиер. — Тежи.

— Аз ти го подарявам.

— Ако е за спомен, ще взема само едно късче.

„Нима златото не струва нищо? — помисли Мак Доналд. — Затова ли никой не се е докоснал до касите от толкова време? Как ме лъжеше Пристли, че тук е имало пазачи. Кога някога в Америка можеше да остане непипнато толкова злато!“

Той почти избута момчето по стълбичката:

— Хайде върви, върви!

Пиер се качи на лодката и бързо се отдалечи. Мак Доналд го проследи с поглед. Момчето стигна до кея, завърза лодката. В ръка продължаваше да държи малката торбичка. Преди да тръгне към града, се поспря, извади отвътре малко парченце злато и го сложи в джоба си. После замахна и захвърли останалото във водата…

На палубата милиардерът глухо изстена.

Силуетът на момчето се загуби в сиянието на града.

* * *

Мак Доналд отново започваше да чувствува неувереност…

Студеното дуло на пистолета го връщаше назад към миналото. Богатствата му бяха непокътнати. По-рано, когато напущаше това пристанище под охраната на своите агенти, в душата му имаше страх. Каква примамка бяха за бандитите неговите диаманти, неговото злато! Сега той бе спокоен и това спокойствие го смачкваше със своята тежест.

Той бързо слезе по стълбата. Бе забравил да заключи… В коридора чу някакъв шум. Той погледна към касите и застина от изненада.

Пред техните разтворени врати жена и двама мъже разглеждаха неговите книжа. В единия позна журналиста Олни.

Няколко мига четиримата се гледаха мълчаливо. Той — застанал в дъното на коридора, и те тримата — пред купищата от злато.

— Ние ви чакахме — каза Олни, — за да вземем документите на професор Иванов.

В безсмисления поглед на американеца проблесни пламъче. Лека усмивка изкриви бледите устни. Той отстъпи крачка назад:

— Никой няма да излезе оттук! — тези думи той изрече почти тихо.

— Оставете ни да си идем — продължи Олни. — Ние трябва да възстановим истината за смъртта на професора и да спасим честта на неговия помощник. Не се страхувайте. Сега не осъждат на смърт…

Изстрел заглуши последните думи. Мак Доналд стреля в гърдите на журналиста. Олни продължаваше да се усмихва.

Два, три, четири, пет изстрела отекнаха в малкия коридор. Олни продължаваше да се усмихва. Мак Доналд ужасен го гледаше. И когато празната пачка изщрака, той остана вцепенен, без да разбира това, което ставаше.

— Махнете се от нашия път!

Мак Доналд захвърли пистолета и побягна към камерата. Той видя как тримата се изкачиха полека по стълбата.

В подводницата отново стана тихо.

* * *

Няколко часа по-късно с отворен купол подводницата се отправи в открито море. Мак Доналд стоеше до уредите. Неговият поглед безумно блуждаеше по трептящите показания на стрелките. Нещо бе станало с него. Нервната система не издържа. Мислите му, откъснати една от друга, го плашеха.

Какво можеше да направи?

Той бързаше да избяга от хората, да иде по-далеч от този свят, който вече ненавиждаше. Всичко, за което бе мечтал, бе рухнало. Неговите стремежи не можеха да се изпълнят. Престъплението бе разкрито. В съзнанието му се мяркаха лицата на Олни, на Петър и Вера. Защо не можа да ги убие? Безсмъртни ли бяха тия хора? Какво ставаше с него? Не… Той нямаше да се предаде. В главата му зрееше нов план. Отново ще се подложи на анабиоза и ще заспи за 500–600 години. Когато се събуди, хората ще бъдат други. Тогава отново може да започне да осъществява своите замисли…

Ехолотът провери дъното. Можеше да се спуща. По-скоро — да се скрие от този свят. Той натисна ръчката. Подводницата бавно започна да потъва. Грохотът на водата, която навлезе през отворения купол, не му направи никакво впечатление. Продължаваше да натиска ръчката.

Огромна водна маса с трясък разруши вратата на командната кабина.

Той махна с ръка.

Подводницата бързо се понесе към дъното…

Само уредите на един трансатлантически параход, който минаваше наблизо, отбелязаха нейната гибел.

* * *

Процесът завършваше. Огромната зала бе пълна с публика. Работеха телевизионните камери. Петър и Олни привличаха общото внимание. Със своите показания журналистът бе главният свидетел срещу американеца. Експертите потвърдиха, че материалите, открити в подводницата, са писани от ръката на професор Иванов.

— Ние чакахме Мак Доналд и взехме документите от неговата каса — заяви Олни. — Научихме за изчезването му от института и побързахме да го преварим. Използувахме момента, когато той отключи касата и излезе навън. Когато се върна и видя, че документите са у нас, той стреля върху ми. Спасиха ни ризниците от бронелит — същите прозрачни шлеморизници, които се употребяват за движение в резерватите за диви животни в джунглите. Ние очаквахме подобна среща. Тази предвидливост ни спаси.

Оставаше да се произнесе присъдата.

Звънецът извести, че почивката свършва и влизат членовете на съда. Сред гробната тишина председателят зачете присъдата. Гласът му звучеше тържествено:

— Нам се падна честта да премахнем пред лицето на всички хора последната несправедливост на един престъпен свят, който историята отдавна погреба. Последният представител на този свят, милиардерът Мак Доналд, търсеше дълголетието, което ние имаме, за да стане господар ни света. Той не се спря пред престъпления, за да осъществи своята цел. Негова жертва станаха трима души. Един невинен човек — той е пред нас — бе обвинен и осъден за това ужасно престъпление. Но вековете не можаха да скрият истината. Тя прозря зад сянката на времето. Мак Доналд намери своята гибел в дълбочините на океана.

Световният международен съд преразгледа наказателното дело 2389 на Софийския окръжен съд от 7 септември 1956 година и след като взе под внимание новите доказателства, отмени решението на същия като неправилно. Световният международен съд реабилитира напълно научния сътрудник Петър Иванов Илиев, като невиновен.

Ръкопляскания изпратиха последните думи. Една жена, която стоеше в първите редици между публиката, изскокна напред и прегърна развълнувания Петър.

Това бе Вера.