Димитър Янакиев
Скок през вековете (5)

* * *

Четири месеца по-късно стана събуждането. Присъствуваха ограничен брой от най-близките сътрудници на Института — тези, на които милиардерът можеше да се довери. Мак Доналд сам включи ръчката, която приведе камерата в затопляне.

… Том сякаш се събуждаше от тежък сън. Той отвори очи, за миг остана неподвижен и после бавно се изправи. Погледът му още бе замъглен. Но той разпозна същите тези хора, които го бяха хвърлили в камерата. Защо го сложиха тук?

Но ето че те отвориха клетката.

— Излизай!

Том механично се подчини, като страхливо се оглеждаше. Той нямаше и представа за изтеклото време.

— Пуснете ме, мистър…

— Как се чувствувате?

— Пуснете ме да си ида, мистър. Не искам да ме слагате вътре.

— Добре. Ще те пуснем.

Мак Доналд стоеше като зашеметен.

— Значи е жив! Жив! — повтори той, все още не вярващ на успеха.

— Дръжте! — Рене Клер подаде на негъра дебел плик. — Уговореното!

— Благодаря, мистър.

Том грабна плика, взе дрехите си и хукна към вратата, изпратен от смаяните погледи на присъствуващите.

В следващите месеци в Института на живота проведоха още няколко опити с хора. В успеха вече нямаше съмнение. Мак Доналд започна изпълнението на своя план.

Той остави на Института на живота огромна сума и даде на Рене Клер неограничени пълномощия. Откак Джейн стана секретарка на французина, между двамата се бе завързало истинско приятелство. Няколко милиарда долара Доналд превърна в диаманти. От съкровищата на индийските князе той закупи много злато. В няколко стоманени каси милиардерът натрупа най-голямото съкровище, което някога човечеството бе събирало на едно място.

В неговата корабостроителница завършваше строежът на най-съвършената за своето време атомна подводница. Вътре бе инсталирана хладилна камера с непрекъснато действие. Подводницата можеше да слиза на дълбочина до 500 метра. Всичко в нея бе автоматизирано. Достатъчен бе само един човек, който да наблюдава работата на съвършените автомати. С тази подводница милиардерът мислеше да се скрие от света.

Приготовленията бяха завършени в началото на другата година. Мак Доналд реши да не отлага повече. Той навършваше 54 години. Чувствуваше се добре и искаше да изпревари старостта.

В тази хубава вечер, под усилена охрана подводницата стоеше в едно неголямо американско пристанище. Само милиардерът знаеше за безчислените богатства, които бяха скрити в нея.

От палубата Мак Доналд гледаше към града. Морето светеше окъпано в сребристата вода на луната. Никакъв вятър. Прохлада и топла нега излъчваха бреговете и техните зелени палми.

Свежест нахлуваше в тялото на Доналд. Как хубаво бе да се живее в този красив свят. А той щеше да живее повече от всички свои съвременници. Единствен той знаеше тайната на анабиозата. Той щеше да познае и сладостта на втората младост тогава, когато всички тези хора — Мак Доналд изгледа светлините на града — щяха да бъдат мъртви.

Той изпитваше гордост пред самия себе си, защото този план бе негов, защото само той можеше да го осъществи.

От пристанището се откъсна малка лодка и бързо заплува към подводницата.

— Здравей, Мак!

По стълбичката се изкачи Рене Клер.

— Е? — попита той, като се усмихваше.

— Всичко е готово — тръгвам.

Двамата влязоха в каютата за управление. Мак Доналд затвори добре вратата. После отключи бюрото и подаде на французина голям плик.

— Това е контролния пакет от акциите на корабостроителницата, фармацевтичните и химичните заводи. Оставям ги на теб. Ако нашият план се изпълни, твоето име, драги Клер, ще остане завинаги в историята на медицината. Ще те моля, когато остарееш, да предадеш управлението на Института на най-способния си ученик. Ще го посветиш в нашата тайна и като добър католик ще го закълнеш да посвети на продължението на живота изцяло своя живот. Той ще трябва да постъпи по същия начин и да предаде тайната на своя заместник. При твоите правнуци аз ще се явя, за да получа това, което ти давам днес.

— Сигурна ли е апаратурата?

— Напълно. Атомният котел е осигурен с енергия за 250 години. Хладилната апаратура има дванадесет агрегата. Ако се повреди един, автоматически се включва друг. След двеста години часовниковият механизъм ще включи апаратите за затопляне и аз ще се събудя. Донесе ли документацията?

— Ето я — Клер отвори чантата си. — Вътре е всичко. Никой от моите сътрудници не знае как се изготвя анабиотина, а без него анабиозата е невъзможна. Можеш да си уверен, че аз ще мълча. Аз самият никога не бих се решил да направя твоята крачка. Животът и сега не е лош…

— Ти ми обещаваш, че ще направиш всичко, което е по силите ти, нали?

— Аз съм уверен, че когато се пробудиш, човечеството ще познава тайната на дълголетието.

Доналд извади от чекмеджето на масата една папка и я подаде на французина.

— За акциите ще ми подпишеш разписка.

Клер погледна текста: „На 27 май 2158 година наследниците на професор Рене Клер се задължават да върнат контролния пакет от акциите на фармацевтичните и химични заводи и корабостроителницата «Мак Доналд» на техния собственик Мак Доналд, който ги предаде преди двеста години на техния дядо професор Рене Клер…“

Той бързо подписа.

Двамата говориха до късно през нощта. След полунощ охраната се прибира в пристанището. Сутринта докерите забелязаха, че голямата подводница бе изчезнала.

* * *

В един от дълбоките заливи на Тихия океан лежеше подводницата на Мак Доналд. Ята от чудновати морски обитатели с фосфорно-светещи очи се гонеха около нейното стоманено тяло — изяждаха се, растяха, размножаваха се и умираха. Дори и тук, на стотици метри под водата, животът шествуваше неумолимо, създаваше се и изчезваше всеки миг, и продължаваше да тържествува в младостта, в силата, в хищническия напад на разтворилите уста гладни риби, които се бореха да го продължат, и за отчаяния бяг на техните жертви, които бягаха, за да го спасят.

В синьото безмълвие на водата всеки ден се разиграваше някоя от ония драми, които се разиграват навсякъде, където има живот.

Времето летеше. Секундите изчезваха във вечността, превръщаха се в дни, месеци, години. Изчезваха така, както изчезват всеки миг незабелязано и същевременно осезателно оставяха своя печат наоколо. Времето се забелязва само след като отмине. Човек разбира кога то е изчезнало. Но кой може да разбере как отлита настоящият миг?

. . . . . . . .

Водораслите обгърнаха стоманения корпус на подводницата. Те го облякоха с гирлянди от зеленикави ивици, с нежни червеникави нишки и тъмнокафяв мъх. Подводницата се сля с околната растителност. Тя лежеше неподвижна и нищо не даваше да се разбере, че вътре, прецизно изработени от хората, действуват десетки точни механизми, че атомният часовник отбелязва хода на времето и приближава своята стрелка към чертичката, която определя часа на събуждането на милиардера.

. . . . . . . .

Настъпи и този миг. Стрелката тракна и се премести на червената чертичка, която отбелязваше 1 юни, 12 часа, 2157 година. Хладилните апарати автоматично престанаха да действуват. Камерата се включи за затопляне. Топлият въздух нахлу през малките отвори на климатичната инсталация, които опасваха пода. Замразеното тяло на милиардера почувствува живителен полъх. Клетките бавно възвръщаха нормалния си режим на хранене. Замръзналата протоплазма се съживяваше. Пулсът се появи отново. По кръвоносните съдове отначало бавно и постепенно все по-бързо започна да се придвижва кръвта.

Мак Доналд се пробуждаше като от тежък сън. Чувствуваше ужасно главоболие, не можеше да разбере къде се намира, какво става с него. Мислите му проблясваха откъслечно и отново изчезваха. Стените на камерата изплуваха пред неговия замъглен поглед. Предметите започнаха да стават все по-ясни. Мъглата, която ги обвиваше, се стопяваше някъде и той вече добре различаваше техните очертания. Надигна се и апатично огледа камерата.

— Мистер Доналд, от дясната ви страна се намира термус. Натиснете зеленото копче и изпийте течността.

— Мистер Доналд, от дясната ви страна се намира термус. Натиснете зеленото копче и изпийте течността.

Тези думи заповедно се повтаряха всяка минута от силен мъжки глас. Мак Доналд най-после разбра и почти механично се подчини. Той още не можеше да възприема напълно дразненията на околната среда. Професор Рене Клер бе предвидил появата на подобно състояние и съобразително бе поставил магнетофон, който да управлява след събуждането първите действия на милиардера.

Хранителната течност го поободри за няколко минути. После той изведнъж почувствува страшна умора и заспа, но заспа като жив човек. Събуди се чак на другия ден, пи отново от течността и пак заспа. Сънят и храната повъзвърнаха силите му.

Мак Доналд стана от леглото чак на третия ден. Протегна се и шумно се прозина. Направи няколко крачки из камерата, залитна и се подпря на един стол. Погледът му се спря на часовника на стената: — 3 юни, 2157 година, 17 часа и 5 минути Гринвичко време — гласно промърмори той и изведнъж се разсмя. Една мисъл, която мина през главата му, го правеше горд, правеше го да се чувствува победител на целия свят. Професор Рене Клер, Джейн, Елза, лекарите от института, неговите приятели банкери и политици, всички, които някога бе виждал по приемите, всички, с които някога се бе срещал, бяха отдавна мъртви. Мъртво бе цялото негово поколение. Само той, единствен той бе избягнал печата на времето. Само той бе жив!

Хохотът му тътнеше из камерата. Как изигра, как надхитри всички!

Той отиде и пи от хранителната течност, после легна, обърна се няколко пъти в леглото и отново затвори очи. Чувствуваше нуждата от почивка…

… Кварцовите лампи му заменяха слънцето. Климатичната инсталация поддържаше въздуха свеж. Организмът леко усвояваше концентрираната храна, която бе приготвил французинът. Мак Доналд спеше по четиринайсет часа на денонощие. През останалото време лежеше, разхождаше се по няколко минути. Когато се вглеждаше в предметите, той забелязваше следите на времето. Листата на новите книги от библиотеката бяха пожълтели, лакът на столовете бе напукан, картините по стената бяха поизменили цветовете си. Като се вглеждаше е тях, той се мъчеше да си представи изненадите, които го чакаха горе. Някои от мислите си започна да записва на една тетрадка, като внимателно отбелязваше датите.

8 юни 2157 година.

Какво ли се е случило в света през тези двеста години? Докъде са се разпрострели комунистите и дали моите сънародници са успели да ги обуздаят? Спомним си думите на някакъв френски физик. Струва ми се академик. Човек, на който може да се има известно доверие. Запитан какво би казал за една световна атомна война, той отговорил: „Ще кажа само това, че следващата след нея световна война хората ще водят с лъкове и стрели“. Помня — отговорът предизвика голям шум. Военните протестираха. Всички вестници излязоха с големи заглавия. Дали горе не ме очаква един свят, опустошен от атомни бомби? Тази мисъл е донякъде забавна. Моят скок в бъдещето може да се превърне в скок към миналото. Но по-вероятно е друго. По-вероятно е системите все още да съжителствуват. Не можехме да ги унищожим, но затова добре се пазехме от тяхната пропаганда. Нашите вестници вършеха добра работа.

 

11 юни 2157 година.

Мъча се да забравя мисълта за войната. Ако думите на французина са се сбъднали, не остава нищо друго, освен да стана вожд на племе. Оня хитрец Рене Клер би се обърнал в гроба си от смях. Чувствувам се малко по-добре. Още съм бледен. Физическите движения бързо ме изморяват. Не мога да стоя прав повече от четвърт час. Тялото ми започва да трепери. Краката не държат. Ще трябва да почакам. Да възстановя напълно силите си. Не бива да бързам с изплаването. Остава малко. Трябва да внимавам. Може да не издържа работата при апаратите на подводницата. Затова нека закрепна повече.

 

13 юни 2157 година.

Искам да си представя онова, което ме очаква. Какво е развитието на техниката? Какви са отношенията в търговията? Докъде е стигнало използуването на атомната енергия? При себе си имам малка енциклопедия. От нея могат да се научат интересни неща. Например първият опит за издигане във въздуха е правен в 1783 година край Париж от братята Жозеф и Етиен Монголфие. В коша на балона поставили един овен и един петел. Учените твърдели, че земните животни не могат да дишат пластовете на въздуха, които са на сто-двеста метра над земята. Всъщност животните слезнали живи. Чак тогава се осмелили да се качат на балон и хора.

На 17 декември 1903 г. моите знаменити сънародници братя Райт извършили полет с изобретения от тях самолет (може да се каже, че аз и самолетът сме връстници). Полетът траял четири секунди, самолетът прелетял 32 метра. Двигателят тежал 82 мг и имал мощност 16 конски сили.

През 1895 година се провело първото автомобилно състезание. В него взели участие автомобили с парни двигатели и двигатели с вътрешно горене. Най-високата постигната скорост, която изглеждала почти фантастична, била 24 километра в час.

Локомотивът е бил изобретен в 1829 година от Джонс Стефенсон. Неговата „Ракета“ пропътувала разстоянието Манчестер-Ливерпул с изумителна скорост 22 км в час. Много лекари настоявали да се забрани това изобретение. Голямата скорост според тях щяла да подействува катастрофално на здравето, а димът щял да отрови въздуха на околността.

Маркони изобретил радиото в 1903 година, а Джеймс Уат изобретил парната машина през 18 век. Преглеждам страниците и мисля. Колко неща са станали в живота на хората от 18 до 20 век. Само през последното петдесетилетие се появяват автомобилът, самолетът и радиото. А колко ли неща са станали през изминалите двеста години? Напуснах света, когато настъпваше атомната ера. Тя вероятно е в своя разцвет. Енергията не струва нищо. Огромни перспективи за печалби, на строителство на доходни предприятия. Разбира се, това бурно развитие на енергетиката е довело до разорението на притежателите на топлоелектроцентрали, ако те не са се преориентирали навреме. За мене най-сигурно остава химическата индустрия. Особено лекарствата. Те са нещо, което никога няма да загуби своята стойност. Ще трябва пак да се заема с тях. Как ли са развивали предприятието ми наследниците на Рене Клер?

 

28 юни 2157 година.

Днес тръгвам! Отново влизам в света!

Гладко избръснат и напарфюмиран, облечен в хубав светлосив костюм, Мак Доналд застана до командния пункт. В този тържествен момент той падна на колене и отправи към бога благодарствена молитва. В каютата звуците на орган лееха тържествени мелодии, които го пренасяха в някакъв друг мир. С наведена глава той остана в безмълвие близо половин час. После се изправи, отиде до пулта и завъртя копчето на магнетофона. Отново тишината погълна подводницата.

Можеше да тръгва! Ръката му се докосна до ръчката, която управляваше изплаването. За миг той остана замислен, в нерешителност. После с бързо движение я премести към надписа „повърхност“. Чу се леко свистене. Стрелката, която показваше положението в цистерните, се задвижи. Сгъстеният въздух бързо изблъскваше водата. Подводницата олекваше. Мак Доналд втренчено гледаше отчетите на апаратите. Изплаването на една подводница е винаги трепетен миг. Малко ли екипажи са оставали погребани на дъното на океана. А сега бяха изминали цели двеста години…

След няколко секунди той почувствува лек тласък. Подводницата за миг се наклони, поколеба се и после, помъквайки със себе си гирлянди от водорасли и оставяйки облак мътилка, тръгна към повърхността. Мак Доналд облекчено въздъхна и отново падна на колене…

Първото нещо, което той видя, когато излезе на мостика и вдигна очи към синьото безоблачно небе, бяха две, окъпани в сребърна светлина, кълба, които стояха неподвижно на небосвода. Между тях блестеше слънцето. Високо на зенита на небето трептяха цифри 10–32–29. Мак Доналд се загледа в тях и забеляза, че средната цифра се променяше. Двойката стана тройка, после четворка. Той погледна ръчния си часовник: беше 10 часа и 34 минути. Той се досети. Цифрите, които се проектираха върху небосвода, заменяха нуждата от часовници. Вероятно в целия свят бе вече въведено единно време. Само предназначението на последната цифра той не можа да разбере.

Морският вятър леко вълнуваше водите на океана. Мак Доналд дишаше жадно въздуха и чувствуваше как силно бие сърцето му. Подводницата пореше вълните и бързо го носеше към брега, един нов свят, пълен с неизвестности и изненади.

* * *

Новината за пристигането на подводницата, която носеше на борда си живия съвременник на Втората световна война, обиколи бързо планетите на Слънчевата система. Чрез апаратите на междупланетна телевизия жителите на станциите на Луната, Марс, Венера, Юпитер и Сатурн можаха да разгледат подводницата и камерата, в която бе лежал Доналд, и накрая да се запознаят със самия него. Понеже няколкочасовото пътуване до пристанището бе повлияло зле на здравето на американеца, веднага след своето пристигане той бе откаран с йонолет в Нюйорк, където го лекуваха в една от най-големите болници. С него се заеха двама от най-известните медици на това време: академик Меншиков и професор Пристли. Всеки ден Мак Доналд биваше завеждан в една зала, която го учудваше с многобройните си апарати, със златистите прозрачни кълба, в които светеха разредени газове. Там, в креслото, което стоеше в средата на залата и към което от всички страни се надвесваха прозрачните кълба, той прекарваше в сън по няколко часа. Академик. Меншиков и професор Пристли откриха, че анабиозата бе нанесла върху застарялата нервна система на милиардера сериозни поражения. При по-силни преживявания можеха да се появят усложнения, които дори медицинската наука от това време не можеше да предотврати. Затова те внимателно избягваха да претоварват своя пациент с впечатления и любезно отклоняваха молбите му за разходка из света. Тетрадката, в която той бе водил своите бележки през дните след събуждането си от анабиозата, им бе подсказала много неща. Те разбраха неговите надежди, тайните подбуди, които го бяха подтикнали към големия риск на една анабиоза, и не знаеха как той би посрещнал настъпилите промени в света. Щяха ли да издържат изтощените от анабиоза нервни центрове?

— Мистер Пристли, моята подводница охранява ли се добре? — това бе въпросът, с който всеки ден Мак Доналд посрещаше професора.

— Разбира се, приятелю — отговаряше сърдечно англичанинът.

— Знаете, неудобно ми е да питам вашия колега. Още не мога да преодолея неприятните чувства, които изпитвам към руснаците. Как са сега нашите отношения и защо той работи тук?

— Научните работници от цял свят си сътрудничат — уклончиво отговаряше Пристли.

— Вие сътрудничите с комунисти? — учудваше се Мак Доналд.

— Уверявам ви, в това няма нищо лошо — усмихнат казваше професорът. — Но да оставим дълбоките разговори. Как е самочувствието?

— Главоболието ме оставя от време на време.

— Само от време на време?… Хм… Нищо… Ще продължим лечението и ще ви остави завинаги.

— А дълголетието? Аз ви говорих за моя Институт на живота и вие ми обещахте днес да ме информирате за него. Ще мога ли скоро да го видя? И откриха ли учениците на Рене Клер елексира на младостта, за който говори още професор Бахметиев?

Тези въпроси милиардерът зададе на един дъх. Учуден от изблика на енергия в неговия пациент, професор Пристли седна в креслото до леглото.

— Вашият институт на живота още съществува, мистер Доналд — каза тихо Пристли. — Само че, струва ми се, от около сто и тридесет години е вече държавна собственост.

Мак Доналд пребледня и нервно изрече:

— За него съм дал милиони долари! С какво право са го взели?

Пристли отмина този въпрос, без да отговори.

— Елексирът на младостта, за който питате, още не съществува — продължи той. — Не бързайте да се разочаровате! Засега е открито средство, което не възвръща младостта на старите хора, а просто забавя остаряването и по този начин удължава живота до около 170 — 180 години. Не се касае само до лекарство, а до изпълняването на цял комплекс от упражнения. Остаряването е свързано с прекомерното изхабяване на някои системи от органи. За тях е необходима почивка, през време на която се възстановява жизнената деятелност на клетките. Към това комплексно лечение ние ще постъпим по-късно. Сега е необходимо да починете добре. Да вървим към залата. Академик Меншиков ни чака.

В лечебната зала под действието на електрическия ток Мак Доналд заспиваше за няколко минути. Наблюдавайки по уредите силата на мозъчните биотокове, двамата учени с тревога виждаха, че подобрението настъпва много бавно. А не можеше до безкрайност да се протака тази игра на криене.

— Необходимо е да преустроим цялата му психика. Би ли могъл той да забрави всичко, с което е свикнал, което е било същността на неговия живот? — казваше понякога на своя колега академик Меншиков.

— Търпение — вдигаше рамене англичанинът. — Имаме работа със силен характер.

— Нещо, което само усложнява задачата ни — скептично допълняше Меншиков. — Защото той никога не би могъл да си представи, че златото, с което е натъпкал своята подводница, няма цена, понеже не би могъл да го продаде никому, че диамантите, на които се надява, са му ненужни, че борсовите операции са преминали отдавна в историята, че богът, комуто се кланя, е забравен от хората…

* * *

Вилата, в която бе работил професор Иванов, бе превърната в музей. Всичко бе запазено така, както бе намерено в момента на убийството на професора и неговите сътрудници: кабинетът и библиотеката, лабораторията, хладилната камера запазиха същия вид. Кратки текстове, написани върху стъкло, светещи с равномерна синкава светлина, разказваха за работата на пионерите в областта на анабиозата.

Директорът на музея „Професор Иванов“ бе млад човек. Той искаше тези, които идваха да се запознаят с мястото, където е работил и живял големият учен, да добият пълна представа за онова време. Той взе мерки да запази напълно и стария вид на градината. Над нея и къщата бе построено цяло съоръжение от стъкловидна пластмаса. Като огромен звънец то покриваше всичко.

Работата по това голямо съоръжение предизвика повреда в топлинните помпи на камерата, в която лежеше Петър. Автоматично се включиха аварийните акумулатори. В камерата, в която лежеше научният сътрудник на професор Иванов, настъпи затопляне…

… Петър отвори очи. Някаква топлина се разливаше по тялото му. Наоколо бе тъмно и той не можеше да види нищо. Главата страшно го болеше. Какво бе станало? Къде се намираше? Той опипа пода на камерата, изправи се и пипнешком затърси вратата. Съзнанието му се избистряше. Спомни си приготовленията, лицата на Лена и професора. Сякаш бе вчера. Анабиозата бе завършила. Той бе в съзнание. Но защо професорът и Лена не идваха? Може би се е събудил по-рано, отколкото трябваше. „Сигурно са се повредили хладилните агрегати и камерата автоматично се е превключила към затопляне — реши Петър. — Колко ли дни съм спал?“

Чувствуваше страшна отмалялост и глад. Пипнешком той продължаваше да търси вратата. Най-после напипа нейната кръгла ръчка…

С голямо усилие Петър успя да отвори. Едва се държеше на краката си. С треперещи ръце се опита да намери копчето за електричеството. Завъртя го, но лампата не светна. Трябва да излезе сам. Лена и професорът сигурно спяха горе. Ако бе ден, те щяха да са тук.

Той натисна дръжката на вратата на лабораторията. Тя остро изскърца. Сякаш не бе отваряна с години. Петър се затътри по тесния тунел. Крачка, две, три… Всяко движение му струваше необикновени усилия. Най-после напипа пак врата. Зад нея бе големият тунел. Опита се да отвори. Опъна я с всичка сила. Не, не се отваряше… Пред очите му се виеха червени кръгове… Разтърка очи. Дали не бе ослепял? Наоколо нямаше никаква светлинна! С последни усилия той се хвана за дръжката, падна на колене и зачука с юмруци по вратата.

— Професор Иванов!… Лена!… Хей!… Отворете!…

Двама студенти, които разглеждаха музея, първи чуха странните викове. Те се спогледаха и се затичаха назад по тунела. Наоколо нямаше никой. Студената светлина на кристалите обливаше стария тунел. Някаква тайнственост излъчваха грубите каменни плочи. Гласът бе изчезнал и всичко наоколо бе съвсем тихо.

Нов вик глухо отекна в подземието:

— Професор Иванов. Лена!…

Този път той бе много по-слаб.

— Като че се вика някъде зад стената — каза тревожно единият от студентите.

Двамата започнаха да чукат по каменните плочи. На едно място им се стори, че удариха на кухо. Прилепиха се към стената и внимателно се заслушаха. Някъде зад нея се чуваше тихо, мъчително пъшкане. Опитаха се да отместят плочите, но не успяха. Тогава единият изтича и извика директора на музея.

Директорът беше изненадан. Той не знаеше от тази страна на тунела да има някакво друго помещение. Наблизо не се извършваха никакви подземни работи. А стенанията ясно се чуваха. Директорът бързо донесе два лоста. След няколко минути една от каменните плочи беше откъртена. Каква бе изненадата им, когато видяха зад нея част от ръждясала желязна врата. Бързо бяха съборени и другите плочи. Директорът хвана желязната дръжка и дръпна вратата. Тя с остро скърцане се отвори. Бледата светлина от тунела освети лицето на един човек, паднал пред прага.

* * *

Новината за сензационното откритие се разнесе веднага по етера. Кой бе този втори човек, преживял със стотици години своето време? Петър бе в безсъзнание и не можеше да говори. Любопитните журналисти потърсиха отговора на загадката в музейните архиви. Пред света възкръсна отново историята с убийството на знаменития професор. Запазените снимки по един безспорен начин установиха, че намереният човек е най-близкият сътрудник на професора, същият, комуто приписваха обвинението за тройното убийство, същият, за когото следствието пишеше, че е забягнал, открадвайки материалите от изследванията, за да търси световна слава.

Тази необикновена история, която цяла седмица не слезе от страниците на вестниците, заинтересува особено много един от младите и способни сътрудници на вестник „Монд“ Олни — същият, който на времето пръв успя да вземе интервю от Мак Доналд и да разгледа неговата подводница. Четейки музейните архиви, Олни неведнъж си зададе въпроса: „Кой би могъл ла извлече полза от убийството на професора и защо е било извършено то?“ Обяснението, дадено в съдебното заключение, което се намираше в архивите, бе правдоподобно до момента, до който Петър се смяташе за изчезнал. Сега всичко се променяше. За Олни бе ясно, че научният сътрудник е избягнал смъртта само защото по време на убийството се е намирал в камерата.

Олни взе отпуска от редакцията и с първия йонолет отлетя за Вашингтон. Академик Меншиков не искаше да го пусне в болницата, където се лекуваше Мак Доналд, но намесата на професор Пристли му осигури една половинчасова среща.

— Напоследък господин Доналд се чувствува много добре и ние се надяваме, че след няколко месеца ще оздравее напълно — каза на Олни професор Пристли. — Вие ще ни обещаете, че ще говорите с него само за миналото му и ще избягвате въпроси, свързани с настоящето.

— Обещавам! — отвърна журналистът.

— В момента болният гледа по телевизията юбилейното предаване по случай годишнината от построяването на гибралтарската централа. Това е първият голям строеж, който му позволяваме да види.

Олни кимна:

— Разбирам. Още един въпрос. Той знае ли за намерения научен сътрудник на професор Иванов?

— Не. Но можете да му го кажете. Днес споделих с Меншиков. Той мисли, че тази новина би го зарадвала.

Двамата минаха по широкия коридор, облицован в бледосиня полупрозрачна пластмаса. Пред тях вратите безшумно се отваряха и затваряха.

Мак Доналд седеше в една просторна стая, в голямо кресло, обърнат с гръб към вратата. Пред него се виждаше екранът на телевизионен приемник. Погълнат в предаването, той не ги усети. Олни с един поглед обгърна стаята. Мебелите бяха в същия спокойно синкав цвят. От прозореца се виждаше изглед към море, което плискаше в каменен бряг. „Защо ли е необходима тази илюзия?“ — попита се журналистът.

Предаването за Гибралтарската водноелектрическа централа изглежда бе заинтересовало силно милиардера. Той не откъсваше своя поглед от екрана, по който се меняха изгледи от строежа.

„Изградена преди 50 години — съобщавате говорителят, — централата има мощност 100 милиона киловата. Проектът за нейното изграждане е съществувал преди двеста години. Още тогава хората знаели, че слънцето изпарява от Средиземно море 2762 милиарда кубически метра вода повече, отколкото внасят вливащите се в него реки. Това количество се компенсира от водния приток, който нахлува от Атлантическия океан през Гибралтар. Язовирната стена прегради пътя на прииждащата от океана вода. Вследствие бързото изпарение водното ниво на Средиземно море започна да спада. Морето освободи милиони декари плодородна земя. Образуваха се десетки острови. Старите пристанища се озоваха навътре в сушата и бяха построени нови пристанищни градове. Когато морското равнище спадна с двеста метра, Гибралтарската водноелектрическа централа бе пусната в действие. Водните маси, които по-рано нахлуваха от океана неизползувани, сега падаха към Средиземно море, отдавайки на турбините своята енергия…“

Върху екрана се показа картата на Средиземно море, осеяна с острови. Везувий беше някъде в средата на обширна равнина.

Олни забеляза, че Мак Доналд започна да пресмята нещо върху бележника си. Когато погледна отново към телевизора, той малко стреснато се обърна. Може би бе видял отраженията им върху полираната повърхност на приемника.

— Господин Олни иска да поговори с вас — каза професор Пристли и посочи журналиста. — Вие се познавате. Няма защо да ви представям.

Мак Доналд спря поглед върху Олни. В студената проницателност на неговите очи журналистът почувствува тревога. Тя прозираше и в късите нервни жестове, и в лекото наклоняване на главата. Мак Доналд втренчено продължаваше да гледа журналиста, без да помръдне. Лицето му изразяваше мъчителното желание да си припомни срещата, за която му подсказваше Пристли.

— Не, не си спомням — като заекваше, каза несигурно той.

— След вашето пристигане аз пръв взех интервю за вестник „Монд“ — намеси се Олни. — Не си ли спомняте?

Американецът отрицателно поклати глава.

— Паметта ми е слаба. Помня всичко до момента, в който се подложих на анабиоза. Новите неща забравям бързо.

— Клетките на мозъка са изтощени, но след няколко месеца всичко ще премине — успокои го Пристли. — Ще помните по-добре и от нас. Сега ще ви оставя.

С бързи крачки професор Пристли напусна стаята. Мак Доналд се обърна към Олни:

— Ще поговорим след предаването. За мене то е много интересно. Вече девет месеца съм тук и нямам никакви впечатления от живота освен това, което мога да наблюдавам в института. За първи път ми разрешиха да видя предаване по телевизията.

Олни кимна в знак на съгласие и се настани в съседното кресло. На екрана картините бързо се сменяха. Свикнал с трептящите изображения на телевизорите от своето време, американецът не можеше да не изрази възхищението си. Нежните цветове на морето се преливаха един в друг, вълните се разпеняха и изчезваха пред очите му и всичко беше така естествено, сякаш пред тях не стоеше апарат, а прозорец през който се виждаха различните кътове на света. Звукът съвършено попълваше илюзията за пространственост. Те имаха чувството, че присъствуват навсякъде, където ги водеше камерата на оператора. Пред очите им се разкриваше преобразеното Средиземно море, широк канал отиваше към вътрешността на Африка, към новообразуваното Сахарско море. От двете му страни се ширеха китни долини. „На тези места някога се движеха пясъчните дюни на Великата пустиня“ — обясняваше говорителят. Той съобщаваше цифри и Доналд бързаше да си ги запише. Неговият ум на финансист веднага пресмяташе изгодите на дружеството, построило Гибралтарската централа. Колонката от изчислените печалби бързо растеше. Мак Доналд чакаше да чуе чия собственост бяха всички огромни съоръжения, дали нямаше да споменат и имената на внуците на Рене Клер. В тържествения текст нямаше отговор…

За Олни, който неведнъж бе обиколил света, телевизионното предаване не представляваше особен интерес. Той мислеше за убийството на професор Иванов, за драмата, която се беше разиграла в къщата-музей преди два века.

Когато предаването свърши и екранът потъмня, неговият поглед отново срещна очите на милиардера.

— Идвам при вас с няколко въпроса — каза журналистът и нагласи с ръка в джоба своя малък диктофон. — Отговорите биха интересували много нашия вестник.

— Нямам нищо против — съгласи се Мак Доналд. — Няма ли да записвате?

— Ще снема разговора на диктофон. — Олни извади от джоба си малкия апарат и го остави на масата. От два дни той се готвеше за тази среща. Търсеше подходящ начин да предразположи Доналд към откровеност. Но сега, когато видя в очите му студена непристъпност и хитрина, той се смути. Гледаше го едно широко подпухнало лице, върху което болестта бе сложила сянка. Тънките, кръстосващи се по бузите жилки от малки кръвоносни съдове бяха избледнели. Бледината смекчаваше малко суровите черти на лицето на милиардера, което иначе би било неприятно. „За какво мисли той сега?“ — питаше се Олни. Този човек, дошъл в техния свят зад вековете, които бяха погълнали неговото поколение, излъчваше наистина някаква необикновена сила. Той бе рискувал всичко, за да осъществи безумната си мечта, бе напълнил подводницата си с богатства, събрали живота и труда на хиляди хора. И бе изплувал от миналото в едно настояще, дълбоко различно от това, което бе очаквал. Не криеше ли някаква загадка това неочаквано появяване на двама души от света на миналото? Дали те имаха нещо общо помежду си?

— Аз исках да ви питам — каза Олни — за вашия близък професор Рене Клер. Познавал ли е той българския професор Иванов?

В съзнанието на Доналд за миг се мярнаха картините на някогашните опити, лицето на генерала, който обеща плановете на българския професор. Той се смути. Очите му блуждаещо погледнаха към прозореца, към развълнуваното море.

— Струва ми се, да — каза той след малко, като прецени обстановката. — Професор Клер е споменавал неговото име. Струва ми се, двамата са се познавали от някаква научна конференция. Свързваше ги тяхната обща работа…

— Дали двамата са си кореспондирали?

— Не зная. С България нямахме дипломатически отношения и научната обмяна на мнения беше почти нищожна.

— Значи професор Клер е работил върху анабиозата съвършено сам?

— Той имаше голям щаб от сътрудници. Напоследък при него дойде и остана да работи един от близките хора на професор Иванов.

— Помните ли кой бе той?

Милиардерът замълча.

— Не. Аз не съм виждал този човек.

Олни стана и прибра диктофона.

— Искам да ви съобщя една необикновено новина — каза той, като се ръкуваше, — толкова необикновена, колкото бе и вашето пристигане. В къщата-музей на убития професор Иванов е открит жив неговият сътрудник Петър Илиев.