Димитър Янакиев
Скок през вековете (4)

* * *

— Капитан Йонев, докладвайте по делото професор Иванов.

— Другарю полковник, от проведеното следствие във връзка с убийството на професор Иванов, дъщеря му Лена Иванова и далечната сродница на семейството Венета Петканова, която е живеела заедно с тях, се установи следното:

Професор Иванов е работил върху проблемите на анабиозата. В тази насока е постигнал големи успехи. В лабораторията на професора бе намерен втори екземпляр от неговите записки, които дават за това безспорни данни. Заедно с професора работи като асистент лицето Петър Пеев, роден на 27 април 1921 година в село Воевода, Беленско. В нощта на убийството същият е изчезнал.

Бюрото на професора бе намерено разхвърляно. Върху него имаше отпечатъци от пръстите на професор Иванов, дъщеря му и асистента. Други отпечатъци нямаше. В лабораторията всичко е в порядък. Вероятно престъпникът не е влизал там, защото е знаел, че професорът държи документите в кабинета си.

Професор Иванов е бил убит с два изстрела в момента, в който вероятно е изненадал крадеца на своите записки. Лена е убита в коридора, когато тичала към баща си. Венета Петканова е убита по стълбата, като е слизала от втория етаж. Лампите в коридора са горели. От някои признаци, като начина, по който са паднали телата, израженията на лицата на убитите, може да се съди, че те са познали крадеца на документите.

Този крадец е изчезналият асистент на професора. Примамен от мисълта за световна слава, той е решил да открадне записките на своя професор и избяга зад граница.

— Мислите ли, че престъпникът е напуснал страната?

— Няма никакви данни. Но намереният втори екземпляр от записките на професор Иванов ще докаже на целия свят кой е истинският откривател. Академик Згуровски заяви, че тези записки определят професор Иванов като един от най-големите учени на нашето време.

— А какво стана с Раевски?

— Раевски е изчезнал същия ден. В издателството се обадил по телефона, че заминава на почивка. Обърнахме всички почивни домове, но никъде не го открихме. Предполагам, че той е организаторът, който е подтикнал Пеев към престъпление.

— Откъде обаче сте сигурен, че Пеев е престъпникът?

— Той е бил през нощта във вилата.

— Е?

— Това фактите доказват безспорно! Намерихме дрехите му. Той се е преоблякъл — вероятно за да премине границата. Иначе той щеше да бъде привлечен от гърмежите и също тъй убит от престъпника. Тази нощ Петър Пеев не си е лягал. Леглото му е оправено. И ако той не е виновен, то къде е сега? Отвлечен? Щеше да има следи от насилие!

Полковникът се замисли. При данните, с които разполагаха, разсъжденията на капитана бяха вероятно най-верните.

В стаята влезе млад лейтенант.

— Другарю полковник, съобщение от границата.

Полковникът взе подадения му лист, погледна го и гласно прочете:

„Снощи в граничния район Т–2, застава 46, направиха опит да преминат границата група въоръжени бандити. Бандитите бяха разпръснати. Четирима са убити. Между тях е и търсеният Владимир Раевски или Ото Вернер. В него не са намерени други документи освен едно фалшиво разрешително за движение в гранична зона, фалшив паспорт на името на Никола Пранев и около половин килограм златни монети.“

* * *

Мак Доналд притежаваше документите. Големият план влизаше в действие. Владимир Раевски бе мъртъв, но записките на професора бяха донесени на милиардера чрез дипломатическата поща в голям луксозен плик.

В „Института на живота“ веднага пристъпиха към опити. В лабораторията откриха състава на анабиотина и го получиха в чист вид. Незабавно бяха направени няколко хладилни камери. За около месец всичко бе готово. Мак Доналд потъркваше ръце. Той бързаше по-скоро да се убеди, че всичко е истина.

— Елза!

— Да, мистър!

— Защо се бави още Клер? Закъсня вече седем минути. Необходимо е да се напомни на този французин, че аз не обичам да чакам.

— Сега ще го потърся, мистър.

Мак Доналд се разходи из кабинета. Спря до бюрото и завъртя малката желязна статуетка на левия му ъгъл. Една колона се отмести. Отвори се вход към уютно и много луксозно мебелирана стая. Стените й бяха тапицирани със син копринен плат. Тежки завеси се спущаха пред единствения прозорец. Подът бе застлан с най-скъпи кожи. Имаше едно легло с балдахин, огледала по всяка стена и няколко скъпи картини.

Доналд седна на леглото и поглади с ръка ярката копринена покривка. Той се погледна в огледалото. Остаряваше. Бръчки покриваха лицето му. А той искаше да живее, искаше да бъде господар на живота, да стане финансовият покорител на света.

Напоследък политическите събития го тревожеха. Съветският съюз започваше да подпомага икономически изостаналите страни. Азия се пробуждаше. Създаваше индустрия. Оттук той можеше да извлече колосални печалби. Кой щеше да изпревари? Съветският съюз или капиталистическите магнати?

Те се готвеха за комбиниран удар. От колониализма в неговия класически вид бе необходимо да се откажат. Оставаше им икономическото заробване. Вместо назначени те търсеха местни хора, които да бъдат предани и които да не дразнят народа. И те — господарите — можеха да се ползуват от печалбите, без да се завират в очите на азиатците.

Той чувствуваше полъха на едно ново време, което искаше нови методи на действие. И този, който не се приспособеше към него, бе обречен да бъде бит. А Мак Доналд бе свикнал да побеждава, да предвижда всичко. Затова му бе необходима и анабиозата.

— Ало, Елза! — досетил се за нещо, извика неочаквано той.

— Кажете, мистър! — влезе секретарката веднага.

— Дайте ми бюлетина.

— Кой? Борсовия или политическия?

— Политическия. В борсовия има ли новости?

— Не. Което предвиждахте вчера, стана. Акциите на компанията за витлови пътнически самолети рязко спаднаха.

— И ще спаднат още. Ако не искат да банкрутират, е добре да спрат да строят нови витлови самолети, а да си напрегнат умовете. Видяхме съветския „ТУ–112“. Ето какво трябва да произвеждат те.

Секретарката донесе политическия бюлетин.

— Четете!

— Всичко ли?

Тя му посочи тридесетте страници.

— Само за Азия. Най-важното.

— „Авганистан. Както съобщават от Кабул, официално са били предадени 15 автобуса и съоръженията за болници със 100 легла, които Съветският съюз подари на Авганистан.

Сингапур. Правителството е помолило Англия да отмени имбаргото върху износа на малайския каучук за народен Китай.

Филипините. Кметът на Манила е нарекъл американските войски, настанени там, «армия на окупатори».“

— Хм!

Тя продължи да чете. Лицето на Доналд потъмняваше.

— Слушайте — спря я той. — Запишете и утре ми напомнете: ще подарим болници на азиатските страни, за които говорихме вчера, и най-нови модели коли на дъщерите на техните министри и влиятелни хора в партиите.

— Да, мистър.

— Утре въпросът да бъде уреден. Не чакайте да напомням.

— Да, мистър.

Елза внимателно стенографира заповедта.

— Извинете — досети се тя. — Вие питахте за професор Клер. Когато се обадих, той бе напуснал института. Възможно е да чака.

— Вижте и ако е дошъл, поканете по да влезе. Бюлетина ще прегледам после.

Излязоха от стаята. Колоната отново се задвижи и закри нейния вход.

Секретарката бързо отиде в приемната и миг след това съобщи:

— Мистър Рене Клер.

Французинът се показа на вратата с явно отегчен вид.

— Заповядайте, Клер. Вие малко позакъсняхте и се наложи да придвижа друг въпрос.

Французинът мълчаливо се поклони.

— Е?

Милиардерът въпросително го погледна:

— Няма ли да кажете нещо?

— По записките повторихме опита с маймуната. Държахме я в анабиотично състояние две денонощия, като я охладихме до –57°. Днес я събудихме. Изглежда добре. Вече можем да преминем към негри.

— Отлично.

— Но нямам материал. Дайте хората.

Мак Доналд за момент се замисли.

— Добре. Ще ги имате утре.

Той отиде при секретарката и започна да й диктува едно бързо писмо.

* * *

Над негърския квартал нощта като че падаше по-бързо. Тук нямаше толкова много светлини, нямаше ги изригващите фонтани на рекламите. Уличките бяха тесни и мръсни, къщичките — винаги претъркани с хора, от пълните кръчми винаги се чуваха проточени песни, песни, пълни с много чувственост и много тъга.

Том бързаше. В къщи го чакаха. Той стискаше в ръката си няколко дребни монети. Изкара ги, като отваряше пред един магазин вратите на лимузините, които спираха там. Друга работа не можа да намери. А цял преди обед обикаля по улиците. Затова му беше мъчно. Парите стигаха за хляб и кремвирши за утре. А с какво ще платят наема? С какво ще купят учебници на Били? Той тръгва на училище и толкова се радва, а няма учебници, няма тетрадки, няма дори чанта.

— Хей, момче!

Някой го дръпна за ръкава.

— Искаш ли да изкараш две хиляди долара?

— Искам, мистър.

Той уплашено изгледа едрия бял мъж, който продължаваше да го държи.

— Пуснете ме, мистър. Не се шегувайте с бедния негър.

— Не се шегувам, говоря най-сериозно.

— Две хиляди долара, мистър, е богатство, за което малцина могат да мечтаят — уклончиво каза Том. — Страхувам се, че е нещо лошо.

— Нищо лошо няма. Ела!

Той дръпна негъра настрани в малкото дюкянче.

— Един професор, прочут лекар, прави опити. Няма нищо лошо. Ще ти прави изследвания на кръвта.

— Какви, мистър?

— Дребна работа. Аз бих се хванал, но оня иска на всяка цена негър. Ти си щастливец, че се спрях на тебе. Видя ми се добро момче. Утре ще дойдеш на този адрес…

Непознатият извади едно листче, написа нещо и го подаде.

— Ето ти аванс.

Том почувствува в пръстите си петдоларова банкнота. Значи бе истина. Той изтръпна от радост. Отдавна не беше му се случвало да държи пет долара.

— Утре точно в осем да си там. Няма да ядеш нищо. Разбрано, нали?

— Да, мистър.

Том погледна с благодарност непознатия и затича към къщи.

На другия ден в осем часа сутринта Том стоеше пред голямата сграда на института на живота. Десететажното здание бе разположено всред голям парк. Широка асфалтирана алея водеше към централния вход.

Пред огромната сграда Том се чувствуваше малък, съвсем малък. А наоколо не се виждаше никакъв друг човек.

Той спря пред будката на облечения в ливрея портиер.

— Аз съм Том, мистър.

— Какво искаш?

— Казаха да дойда.

— А, да. Момент — портиерът за миг се скри.

Том заоглежда сградата. Каква масивна красива постройка бе тя. Нищо лошо тук хората не можеха да му направят. Лоши хора нямаше да построят това красиво здание в парка.

— Влизайте! Господинът ще ви придружи.

През дълъг коридор въведоха Том в голяма лаборатория. Няколко души, облечени в бели престилки, се съвещаваха над кръгла маса.

— Този ли е? — попита един и впери през очилата към Том изпитателен поглед. — Знае ли защо е дошъл?

— Да, мистър!

— Нека го изкъпят и дезинфекцират по указанията.

След около два часа Том седеше до някаква стъклена клетка. Черното му лице изразяваше уплаха. От отворената врата на клетката лъхаше хлад и той трепереше, но не смееше да се мръдне. Какво го очакваше? Защо дойде тук? Да не бе вземал проклетите пет долара. Дали нямаше да го убият?

Не, благото лице на високия човек с очилата не беше лошо. Погледът му бе добър… Ако му изследваха кръвта и му дадеха две хиляди долара, той ще бъде богат. Били ще има тогава и чанта, и книги. Може да си купят и къщичка. За две хиляди долара всеки би дошъл.

— Инжекциите!

Том се видя обграден от хората в белите престилки. Един хвана ръката му и поднесе към нея инжекция. Том затвори очи. Някаква студена течност се вливаше в жилите му.

— Достатъчно.

Той отвори очи.

— Как се казваш?

— Том, мистър.

— Години?

— 22.

— Къде живееш?

— В негърския квартал зад кръчмата „Белия бизон“, в двора!

— Съгласен ли си за опита?

— Съгласен съм, мистър.

— Подпиши!

— Защо, мистър.

— Че си съгласен.

Том подписа с разкривени печатни букви името си.

Рене Клер погледна часовника. Бяха изминали единадесет минути от момента, в който сложиха инжекцията с препарата. Мак Доналд го нямаше още, а искаше да присъствува на опита. Все пак те не можеха да го чакат. Той бе длъжен да се съобразява.

— Време е! Влизайте.

Том изплашен го гледаше. Сочеха му вратата на камерата, от която лъхаше такъв студ. Искаха да влезе вътре, в хладилника!

— Влизайте!

Гласът звучеше застрашително. Том изведнъж се уплаши. Какво имаше в камерата? Защо искаха да го вкарат вътре? Не беше ли нещо лошо? Само за изследване на кръвта не биха му дали и един долар, а те му даваха две хиляди…

— Не, мистър, не искам. Не искам! — той се хвърли към вратата, но няколко здрави ръце го хванаха.

— Вкарайте тоя глупак в камерата!

Лицето на Рене Клер беше неузнаваемо.

— Бързо! — изкрещя изведнъж той.

Том дращеше, хапеше, бореше се. Но здравите ръце го вдигнаха и понесоха към отворената врата. Тласък и той се отзова в камерата. Вратата щракна. През стъклото той виждаше как те си поправяха дрехите, един избърсваше устните си. Някаква отмаляваща топлина го приспиваше. Стените на камерата сякаш пареха.

Обзе го ужас.

Том заби с юмруци по вратата. Той чувствуваше как тялото му се сковава… Строполи се на пода и с последни усилия задращи по вратата. Някакво колело бясно се завъртя пред очите му и потъна в хаос и мъгла…

— Господа, той е в състояние на анабиоза.

Професор Клер хвърли тържествуващ поглед към своите сътрудници.

— Упорит негър — прошепна някой.

В лабораторията отекнаха забързани стъпки. Беше Доналд.

— Заповядайте, мистър.

— Изглежда закъснях. Започнахте ли вече?

— Негърът е в камерата. Вижте. Сега ще пуснем с пулверизатор дезинфекционна течност. Не искаше да влезе, принудихме се да се борим с него…

Погледът на милиардера втренчено се спря върху свитото тяло на Том и остана там.