Джек Слейд
Шерифът дявол (7)

7.

Росита Ортиц лежеше на леглото с отворени очи и гледаше шериф Диабло, който стоеше отстрани на прозореца и наблюдаваше със загрижено лице улицата долу.

— Господи! — каза младата жена. — Как можа Диего Арчулета да направи човек като Тилгмън пазител на закона в този град?

Диабло сви широките си рамене.

— Допуснал е да го измамят — предположи той. — Дявол знае какви му ги е наприказвал Тилгмън за мен. Във всеки случай и Арчулета иска главата ми.

Росита се изправи:

— Сега вече не, Диабло.

— Наричайте ме Брайън или Феъруетър, Росита. Никога не съм харесвал името Диабло. Окей?

Тя се усмихна и свали краката си от леглото. Разкъсаната й блуза се разтвори като завеса и откри гърдите й.

— Страхувам се, Брайън Феъруетър — каза му, забелязвайки погледа, който Диабло бе впил в прелестното й тяло. Но не направи и най-малкото усилие да загърне блузата си. — Знаеш, че никога няма да излезем живи от тоя хотел.

Ледът между тях се беше разтопил. Изкуствено създадената вражда отдавна се бе превърнала в симпатия. Двама души без надежда, на последната спирка на живота си. Те не можеха да се мразят — те мислеха за края и се опитваха взаимно да си вдъхнат кураж.

— Може би Арчулета ще се върне навреме.

Росита стана и разтърси дългите си черни коси.

— Няма да го направи — отвърна му. — Пътят към планината е дълъг и труден. А и Санчез, и хората му ще окажат съпротива. Капитанът може и никога да не се върне, Брайън.

Думите й прозвучаха доста примирено. В този момент Диабло не знаеше какво да й каже. Шансовете наистина бяха лоши. Бе видял плътния обръч от хора около хотела, през който нямаше преминаване. Сигурно щеше да изключи от играта няколко мексиканци, но после щяха да го убият. Всеки опит за бягство бе напълно безсмислен. А ако Тилгмън изпълнеше заплахата си и подпалеше хотела, тогава…

Отсреща, от църквата, прозвуча изстрел. Диабло отскочи назад. Куршумът просвистя покрай него и се заби в отсрещната стена на стаята.

— Проклети кучи синове! — извика шерифът от Дел Рио и се придвижи, придържайки се към стената, до прозореца. Така се озова в смъртоносната зона. Показа ръката си с оръжието навън и даде първия изстрел. После рискува и погледна към църковната кула отсреща, преди да изпрати втория куршум. Чу леко металическо прозвъняване и веднага разбра какво бе улучил.

— Изгаси лампата, Росита — каза на момичето, без да се оглежда. — Искам да видя мексиканеца, който ни държи на прицел от църквата.

Осветлението в стаята угасна. Чу тихите стъпки на чернокосата Росита и след миг усети, че тя застана непосредствено до него. Протегна ръка назад, докосна голото й рамо и я задържа на разстояние от себе си.

— Стой на сигурно място! Ще погледна навън. Може би ще успея да видя нещо.

Мексиканката се подчини. Диабло знаеше какво прави. Не за първи път попадаше в такава безнадеждна ситуация, но винаги се бе справял с обстоятелствата. И затова тя не биваше да го възпира.

Шерифът клекна, за да може да надникне над перваза на прозореца. Петлето на револвера му изщрака. Бавно, той взе на прицел силуета. Бе доста съмнително дали щеше да го улучи, но поне трябваше да опита.

Пръстът му се готвеше да натисне спусъка, но за миг остана неподвижен. Отсреща се открои още една сянка. Само след миг човекът на камбанарията рухна. Диабло видя как другият го подхвана и го положи бавно на земята. После изчезна за известно време, след което зад перилата се надигна непознат висок и строен силует.

В този момент Диабло можеше да го убие, но не стреля. Поизправи се още малко, за да вижда по-добре църквата. По дяволите, мъжът отсреща не се прикриваше, въпреки заплахата за живота му. Това бе знак за шерифа от Дел Рио, че човекът на камбанарията не очаква опасност от страната на хотела.

Диабло рискува. Изправи се в цял ръст. Беше застанал така, че представляваше идеална мишена за хората от кулата. Нервите му бяха обтегнати до скъсване. Не се случи нищо. Отсреща цареше спокойствие. Високият силует изчезна зад камбаната.

Диабло също напусна опасната си позиция. Клекна до Росита Ортиц и се обърна към нея. Тя протегна ръце, обви ги около шията му и го притегли към себе си. Шерифът от Дел Рио се смути. В първия миг понечи рязко да я отблъсне, но все пак я задържа, плътно притисната в него. Почувства стегнатите й голи гърди до тялото си. Беше свалил ризата си заради ужасната жега и заради раната.

— Росита…

Момичето отметна буйно глава.

— Ще умрем, Диабло — изрече тя с разтреперан глас. — Не искам да умирам, без да съм се любила. Не искам…

Той докосна с ръка устата й. Топла вълна премина през тялото му.

— Няма да умрем, Росита. По дяволите, няма да умрем! Някой се е появил в града и е извадил от играта поста в камбанарията.

Погледна го недоверчиво.

— Истина е — каза той. — Някой го е убил.

Мексиканката се изправи смутена. Диабло забеляза сълзите, които се отрониха от очите й и потекоха по нежните й бузи.

— Господи! — промълви тя. — Боже мой, ако е вярно, как ще погледна в очите Диего?

Обзета от отчаяние, Росита се хвърли на леглото. Диабло приседна до нея и започна да гали косите й и голите й рамене, докато момичето се успокои и се обърна към него. И този път не придърпа блузата върху прелестните си слегнати гърди.

— Нищо не се е случило — каза Диабло с дрезгав глас. — Диего няма да узнае нищо, а ти не трябва да изпитваш угризения. — Леко я повдигна и положи главата й на рамото си. — Отсега нататък сме като брат и сестра. Между нас няма да има тайни и никой от нас няма да позволи да се каже лоша дума за другия! Разбра ли ме?

Тя се отдръпна от него, погледна го в очите и прилепи устни до неговите.

— Разбрах, Диабло — отвърна тихо. — Разбрах всичко. Има жена, която обичаш, нали? — Той замълча. — Никакви тайни — напомни му.

— Нели Мастерсън. Не зная дали още я обичам. Бях влюбен в нея преди време и наскоро узнах, че сме имали син, който е починал. Бях я изоставил…

— Ще я намериш отново — каза меко Росита. — Щом искаш…

— Хей, Диабло!

Викът от улицата я прекъсна. За момент бе забравила за опасността, която ги грозеше. Гласът на Тилгмън я върна към действителността.

Шерифът от Дел Рио стана от леглото и се приближи до прозореца. Петлето на револвера му отново бе дръпнато назад. Той не желаеше нищо друго, освен да открие Тилгмън и да го убие. В душата му гореше дива омраза. Не вярваше, че има нещо, което да може да я погаси.

Всичко до този момент бе изтрито с един замах от съзнанието му. Сега съществуваше само Тилгмън и мисълта за отмъщението, която го съсипваше.

— Хей, Диабло!

— Какво има, Тилгмън?

— Изглежда, че в града е пристигнал някакъв кучи син, който иска да те измъкне от пъкъла — извика тексасецът. — Ласитър! Той се е върнал от оня свят, Диабло, но няма да може да ти помогне. Скоро ще го пипнем и тогава проклетият хотел ще лумне в пламъци, ако не предпочиташ да те обесим!

Росита се бе изправила и пристъпи до Диабло.

— Диего ще те посече на парчета, Тилгмън! — извика тя. — И останалите! Какво си мислите, че ще направи капитанът с вас, ако ми се случи нещо, а? Ще ви изхвърли от града като кучета. От този момент нататък по света няма да има място, където да спите спокойно. Диего ще ви преследва навсякъде, за да си отмъсти!

— Тя говори така, сякаш се е съюзила с шерифа убиец! — извика тексасецът на хората си. — Колко държи на Диего, щом като дори не се опита да избяга?

Диабло отново пое дълбоко дъх.

„Ласитър! — помисли си той. — По дяволите, Ласитър!“ Леймърови трябваше да са го задържали. Шерифът от Дел Рио не можеше да се възползва от помощта му, след като знаеше, че е изпратен от Вашингтон, за да му направи някакво предложение. Досега Ласитър не бе успял заради случката в Дел Рио. Оттогава този мъж беше по следите му и се опитваше да му попречи да премахне от лицето на земята убийците на семейството си. Той не бе на негова страна, макар и да си мислеше, че е така. Човек, на когото се бяха случили толкова злини, колкото на него, Феъруетър можеше да се отърси от кошмара само ако знае, че убийците са в ада. Трябваше да ги премахне със собствените си ръце!

Диабло дрезгаво се засмя.

— Ласитър е дошъл, за да те предпази от отмъщението ми, Тилгмън! — извика той от прозореца. — Знае, че ще те убия, и се мъчи да ми попречи. Но няма да успее, Тилгмън! Ти или аз, и то тук, в Пало Меса! Друга възможност няма. Върви по дяволите! Заедно с хората, които си събрал около себе си, защото си им хвърлил прах в очите!

Диабло размаха шесткалибровия револвер от прозореца. Не можа да види никого на улицата, но все пак откри огън. Веднага отвърнаха на изстрелите му. Град от куршуми се разпръсна в стаята и надупчи отсрещната стена. За шерифа от Дел Рио парчетата олово не бяха опасни, защото достатъчно бързо бе залегнал на пода.

Но Росита не беше чак толкова бърза. Диабло чу пронизителен писък и я видя да рухва на земята. Пропълзя на четири крака до момичето.

— Росита! — прошепна й. — Боже мой, не съм искал това да се случва!

Стенанията й му звучаха като съкрушително обвинение. Наведе се над нея и видя ужасните червени петна точно над нежните хълмове на гърдите й.

— Росита!

Момичето отвори очи и се огледа объркано наоколо. Понечи да се надигне, но Диабло нежно я натисна назад.

— Какво стана? — попита тя. — Улучена ли съм?

— Не е опасно — излъга я. Гневът стягаше гърлото му. — Не е опасно!

Диабло внимателно я повдигна и отнесе в леглото. Тогава чу в себе си вътрешен глас, който каза: „Ще те убия, Тилгмън! Ще те убия!“.

* * *

Изстрелите накараха Ласитър да се приближи до парапета на камбанарията. От тук можеше да погледне в стаята на Росита. От това, което видя там, му секна дъхът.

Диабло вдигна внимателно момичето от пода и го занесе на леглото. Несъмнено, Росита Ортиц беше улучена.

Мъжът от Бригада Седем погледна към улицата, където бяха хората, стреляли току-що нагоре, в прозореца. Тилгмън трябваше да ги е насъскал така, че пред тях имаше само една цел: да видят Диабло обесен.

— След час ще те измъкнем, Диабло — извика тексасецът от улицата.

Ласитър беше вдигнал уинчестъра и вперил присвити очи над цевта. После отпусна оръжието и поклати глава. Нещата нямаше да се разрешат, ако убиеше човека, донесъл със себе си смъртта в Пало Меса.

Зад гърба му мексиканецът, когото беше повалил на земята, се размърда. Ласитър клекна до него и извади кърпата от устата му.

— Имате ли лекар в града? — попита го. Хосе кимна. — Кажи ми как да стигна до него!

Мексиканецът се помъчи да се изправи, но мъжът от Бригада Седем го натисна обратно на пода.

— Росита Ортиц е ранена — каза той с тих глас. — Някои от братята ти, изглежда, са си загубили разсъдъка. Знаеш ли какво ще се случи, когато капитан Диего Арчулета се върне и Росита е умряла, Хосе? Ще ви държи отговорни за това.

Мексиканецът потръпна:

— По улицата, надолу. Третата къща от лявата страна.

Ласитър кимна.

— Не те познавам, Хосе — каза му, — но ще ти дам един съвет. Ще останеш тук, в кулата, и няма да мърдаш от мястото си. Ще кажа на Арчулета, че си ми помогнал. Тогава нещата няма да бъдат толкова лоши за теб.

— Тилгмън! — обади се мексиканецът. — Арчулета му вярва и заповяда да се арестува Диабло, щом се появи.

— Възможно е — отговори Ласитър. — Но сигурно капитанът не е нареждал да се застреля Росита.

Хосе се сепна. Мъжът от Бригада Седем погледна в тъмните му очи, в които се четеше страх. Страх не от него и уинчестъра му, а от Диего Арчулета.

С бързи движения Ласитър отвърза ръцете на мексиканеца, остави го да се изправи и го изчака, докато разтърка китките си. После му върна оръжието.

Учуден, Хосе посегна към револвера. Беше още по-учуден, когато мъжът от Бригада Седем за момент му обърна гръб и обходи с поглед улицата.

Там, долу, бе настъпило раздвижване. Хора тичаха в различни посоки. Тилгмън бе наредил да се срине целия град, ако друго не помогнеше, за да се намери Ласитър.

— Хей, ти, горе — извика после заместникът на шерифа към кулата на църквата, — не видя ли оня плъх Ласитър?

— Досега не — отвърна Хосе, без мъжът от Бригада Седем да го бе молил за това. Мексиканецът беше разбрал и използваше шанса, даден му от Ласитър. — Вероятно гринго отдавна е напуснал града, Тилгмън!

Тексасецът изруга.

— Дръж очите си отворени!

— Да, сеньор!

Мъжът от Бригада Седем си пое дълбоко дъх. Бе спечелил първия рунд. Обърна се към Хосе:

— Ще се опитам да заведа лекаря в хотела, Хосе. Можеш ли да ми помогнеш?

— Ами ако Тилгмън забележи, че вече няма никой в кулата?

— Това е без значение — отговори Ласитър. — Животът на Росита е по-важен.

Мексиканецът не умува дълго: кимна в знак на съгласие и последва мъжа от Бригада Седем по витото стълбище надолу.

Напуснаха църквата през един страничен вход, който отключиха отвътре. Няколко човека обикаляха улицата, изчезваха в къщите и отново се появяваха, за да се насочат към някоя друга врата.

Хосе и Ласитър се придвижваха плътно покрай фасадите на белите къщи. Срещаха ги хора. Хосе говореше с тях, докато мъжът от Бригада Седем се държеше настрани. През цялото време пръстът му бе на спусъка на уинчестъра.

После стигнаха до къщата на лекаря, откъдето излязоха двама жители на Пало Меса. Ласитър не успя достатъчно бързо да се прикрие. Единият от мексиканците го позна, защото бе застанал на осветено от лампата в къщата място. Цевта на уинчестъра на Ласитър се надигна и се заби в стомаха на мексиканеца до него. Хосе също бе измъкнал бързо револвера си и го насочи към другия мъж.

— Обратно в къщата! — заповяда Ласитър със спокоен глас.

Без съпротива, двамата отстъпиха назад. Хосе затвори вратата. На стълбището се появи една жена.

— Какво означава това? — попита тя рязко.

Хосе понечи да каже нещо, но Ласитър го превари.

— Росита Ортиц лежи ранена в хотела — обясни кратко. — Имаме нужда от лекар, сеньора.

Доктор Рафаел Пинто излезе от съседното помещение с пушка в ръка. Цевта бе насочена към входа на къщата. Както изглежда, той не знаеше по кого точно да стреля.

— Росита Ортиц е ранена — повтори Ласитър.

— Тя се нуждае от помощ, докторе.

Пинто отпусна пушката.

— Хотелът е обграден — каза той. — Тилгмън и другите откачени няма да пуснат никого вътре. Кой сте вие? Човекът, когото Тилгмън търси?

— Аз съм Ласитър — отвърна мъжът от Бригада Седем. — Дойдох, за да върна Тилгмън обратно в Щатите, докторе. Там на съвестта му лежат трима убити — семейството на шериф Диабло. Искам да попреча на Диабло да си отмъсти и да застреля Тилгмън.

— Той не заслужава нищо друго — каза жената на стълбите. — Приготви си нещата, Рафаел! Ти извади на бял свят Росита, така че се погрижи момичето да остане сред нас. Тръгвай!

Ниският доктор сви глава между тесните си рамене. После се обърна и изчезна.

— Какво се е случило с тия обесници, мистър? — попита жената на доктора и посочи двамата мексиканци, които Ласитър и Хосе току-що бяха хванали.

— Могат да ни попречат — каза Хосе.

Сеньора Пинто се усмихна ядно.

— Не вярвам — отвърна жената решително. — Ще стоят пред дулото на пушката на Рафаел и ще си изпеят всички грехове, извършили през живота си.

Пинто се върна. В едната си ръка държеше лекарската чанта, а в другата — двуцевката. Жена му я взе и я насочи срещу двамата мексиканци. Хосе ги обезоръжи. Уинчестъра запрати в градината пред къщата, а колтовете мушна в колана си.

— Мислите ли, че ще можете да избегнете кървавата сеч, Ласитър? — попита сеньора Пинто.

Мъжът от Бригада Седем сви рамене.

— Не знам — отговори той. — Ще се опитам. Ако получа помощ, вероятно ще успея.

След тези думи напусна къщата заедно с доктор Рафаел Пинто и Хосе, който сега се бореше за правилната кауза. Тримата се придвижваха в сенките по улицата и се добраха до хотела откъм задната страна. Вратата действително бе заключена отвътре, но до нея имаше прозорец, през който Рафаел Пинто можеше да влезе в сградата.

Хосе изсвири кратко с уста, когато приближиха първия пост. От задния вход веднага се отдели един силует.

— Какво става, Хосе?

— Тилгмън те очаква при кръчмата — отговори той. — Кои са другите от тази страна?

Мъжът назова имената.

— Вземи ги със себе си — нареди Хосе. — Тилгмън иска хотелът да се щурмува отпред. Тук отзад вече няма нужда от никого.

— Тилгмън е полудял!

— И аз така мисля.

— Но капитанът ни каза да следваме заповедите на Тилгмън, все едно че той ги е дал. Какво да правим?

— Нищо — отговори Хосе. — Изчезвай с другите към кръчмата. Побързай! Тилгмън не обича да чака.

Ласитър не смееше дори да диша. Сега, след като мексиканците наистина се ометоха, през тялото му премина трънка. Дотук планът му бе успял. Но той не си правеше илюзии. Не им оставаха повече от две-три минути. Щом като мъжете стигнеха до кръчмата, Тилгмън щеше да разбере, че зад хотела се е извършила измама. И тогава ставаше опасно. Затова трябваше да се оттегли с Хосе, след като вкараше доктор Пинто в хотела.

Ласитър се затича към прозореца, счупи стъклото с лакът и го отвори. Заедно с Хосе вдигна стария човек на перваза. От там докторът скочи вътре. Мъжът от Бригада Седем пусна след него чантата му.

Успяха. Хосе се ухили доволен. Ласитър отвърна на усмивката му и даде знак да изчезват.

— Към кръчмата! — прошепна той. — Там сигурно няма да ме търсят.

Заобиколиха сградата. Едва бяха стигнали до главната улица на Пало Меса, и Тилгмън вече беше открил предателството. Хората, пазещи задната част на хотела, се бяха появили неочаквано при тексасеца, който ръководеше акцията от кръчмата.

Заповедите на Тилгмън се понесоха в нощта. Той сплаши хората, които според него бяха спали. Гласът му звучеше пронизително. Изглежда, че го бе обхванала паника. Работата не беше чак толкова лесна, както си я бе представял първоначално.

Ласитър се беше намесил и объркал плана му.

— Докторът е, Диабло — извика мъжът от Бригада Седем. — Нека да остане в хотела!

След тези думи той последва дребния мексиканец, който се бе отдалечил зад къщите, наредени като перли на конец по дължината на улицата.

Хората, които Тилгмън отпрати от кръчмата, се затичаха по улицата и минаха покрай тях.

— Ласитър! — Диабло се обади от прозореца на хотела. — Изчезвай от града, Ласитър! Предупредих те: Тилгмън е мой. Ако ми се изпречиш на пътя, ще те застрелям.

Хосе спря. Бе разбрал всичко и сега погледна учудено мъжа от Бригада Седем.

— Нима не знае, че искаме да му помогнем, Ласитър? — попита мексиканецът.

— Напротив!

— Защо тогава иска да те убие? — Хосе вече не разбираше този свят. Човекът до него рискуваше живота си, а оня горе искаше да му се отплати с куршум. — Защо иска да те убие, Ласитър?

— Диабло иска Тилгмън, Хосе. Иска да го убие, защото тексасецът застреля семейството му. Но това е убийство — дори когато човек носи значка. Аз харесвам Диабло. Искам да му стана приятел, но не желая да имам приятел убиец. Разбираш ли?

— Не — отговори Хосе.

Ласитър се усмихна:

— Не е толкова важно. Наистина не е важно. Да вървим!

* * *

Очите на Диабло горяха от дългото взиране през прозореца, което бе напълно безсмислено. Хората, които му бяха хвърлили око, се намираха отсреща до кръчмата. Можеше да ги чуе, но не и да ги види.

Росита изстена на леглото.

Диабло се извърна от прозореца, отиде до нея и пое ръката, която мексиканката протегна към него.

— Ласитър изпрати лекар, Брайън — каза тя със слаб глас. — Това сигурно не е било лесно. Той рискува живота си, за да те спаси!

— Той рискува живота си, за да спаси Тилгмън от отмъщението ми — отвърна Диабло.

— Все същото е, Брайън — продължи Росита тихо.

Шерифът от Дел Рио се изправи смутен и погледна въпросително бледото лице на момичето.

— Същото е, Брайън — повтори тя. — Ще спаси Тилгмън от отмъщението ти и по този начин ще ти попречи да станеш убиец, който с право ще носи името Диабло. Той ти е приятел, Брайън.

Вън в коридора прозвучаха стъпки, бързо приближаващи се към вратата. Някой почука:

— Аз съм — доктор Пинто!

Диабло се изправи рязко:

— Сам ли сте?

— Засега да — отговори докторът. — Естествено, не знам дали някой не ме следи. Отворете най-сетне!

Шерифът от Дел Рио отвори, пусна Рафаел Пинто да влезе и хвърли бърз поглед в коридора. Долу във фоайето беше тихо. Също и в бара, намиращ се вдясно от фоайето — съвсем обикновен, в който предимно гостите на хотела пийваха по едно питие. Мексиканците предпочитаха кръчмата отсреща.

Диабло затвори вратата зад Рафаел Пинто и отново избута раклата до нея. После се обърна към леглото. Очите му се замъглиха, когато видя докторът да обработва раната на момичето.

„Тилгмън!“ — помисли си той и нещо се сви в него.

Росита бе жертва на Тилгмън. Първо — родителите и брат му в Дел Рио, а сега, в Мексико — и едно момиче, към което изпитваше силна симпатия.

Омразата свиваше гърлото му. Той забрави какво току-що му бе казала Росита. Отхвърляше всякаква мисъл, която не беше свързана с отмъщението. Бе сигурен, че ако не убие Тилгмън, че ако този човек не умре от неговата ръка, тогава през целия си живот нямаше да намери спокойствие.

Доктор Пинто се изправи:

— Тук не мога да направя нищо за нея. Куршумът трябва да се извади, Диабло. Изгубена е доста кръв. След два часа ще бъде мъртва, ако не я измъкнем от хотела!

Без да изчака отговора му, доктор Пинто се приближи до прозореца.

— Не стреляйте! — извика той. — Аз съм доктор Пинто! Росита е тежко ранена. Един от куршумите ви я е улучил. Тя ще умре, ако не успея да я измъкна оттук. По дяволите, вразумете се, приятели! Арчулета никога не е казвал, че трябва да убиете шерифа от Дел Рио, докато той е извън града. Освен това никога не е казвал, че трябва да убиете и Росита. Тилгмън ви води към пропастта. Този човек е убиец!

Ласитър чу думите на доктора, когато заедно с Хосе стигнаха до задната страна на кръчмата.

— Пратете му един куршум! — извика Тилгмън.

Не последва нищо.

Когато мъжът от Бригада Седем зави покрай ъгъла на бялата сграда, малката фигура на лекаря все още стоеше изправена на прозореца.

— Боже мой! — изкрещя Пинто. — Какво още трябва да стане, преди да се опомните? Това не е игра! Това е кървава сеч. Вече има няколко жертви. Заповядва ви един гринго убиец, а вие се правите, че сте паднали от небето, по дяволите!

— Пратете му един куршум! — извика Тилгмън. Гласът му звучеше пронизително.

И този път не последва никаква реакция сред хората, които до този момент в някакво опиянение раболепно изпълняваха всичко, заповядано от тексасеца.

— Ако не се вразумите, Росита ще изгуби много кръв — продължи докторът. — Никой тогава няма да може да я спаси. Какво ще кажете на Арчулета, приятели?

Тилгмън стоеше до входа на кръчмата. Ласитър можеше да го види и знаеше, че няколко от мексиканците също отдавна го бяха открили: него и Хосе, който бе застанал до Ласитър и държеше уинчестъра си насочен в Тилгмън.

Мъжът от Бригада Седем направи още една крачка напред. Отблъсна двама мексиканци, които му препречиха пътя. Без да продумат, те му се подчиниха. Никой не предупреди Тилгмън, чието лице се бе изкривило в отвратителна гримаса.

— Пратете грингото по дяволите, преди той да ви изпрати в ада! — настоя доктор Пинто — дребният човечец, който притежаваше повече кураж, отколкото можеше да се очаква. — Изпратете го по дяволите!

С един скок Тилгмън се отдалечи от входа на кръчмата. Ръката му посегна към колта, защото уинчестърът му беше облегнат на вратата.

— Аз ще те пратя по дяволите, докторе! — изрева тексасецът. — Теб, Росита и после — Диабло!

Хосе изсвири пронизително, което означаваше сънародниците му да махнат пръсти от спусъка. Тогава Ласитър скочи напред и замахна с уинчестъра. Прикладът улучи Тилгмън в главата, когато той с гневно, отчаяно ръмжене вадеше оръжието си. Още преди ударът да се стовари върху него и да го повали на земята, тексасецът знаеше, че беше загубил играта. Бе раздразнил твърде много хората и твърде дълго се беше колебал.

Загуби благодарение на Фелипе Ортиц, който бе призовавал към благоразумие, и благодарение на Ласитър, чието появяване беше объркало всичко.

Тилгмън нададе вик. Ударът на мъжа от Бригада Седем повали убиеца на земята, с лице в калта. Стенейки, удареният се обърна по гръб. Бе изпуснал шесткалибровия си револвер. На два ярда от него оръжието лежеше на улицата. Когато Тилгмън се помъчи да протегне ръка натам, върху него падна огромна сянка.

С разкрачени крака, Ласитър стоеше над убиеца. Цевта на уинчестъра сочеше главата на Тилгмън.

— Само се опитай, Тилгмън! — извика Ласитър с дрезгав глас. На лицето му бе изписано нещо, което накара тексасеца да потръпне.

— По дяволите! — изрева той на мексиканците, които стояха наоколо, без да помръднат. — По дяволите, убийте грингото!

— Никой няма да го направи, Тилгмън — каза Хосе и посочи с показалец към входа на града. — Чуваш ли конете, Тилгмън?

Лицето на тексасеца се изкриви. В този миг и Ласитър чу тропота на копита — отначало съвсем слаб, но с всяка измината секунда се усилваше.

Арчулета се връщаше в града, който за един ден бе оставил в ръцете на дявола.

Тилгмън лежеше неподвижно в праха, когато вратата на бара отсреща се отвори с трясък. Диабло бе напуснал стаята на Росита, след като доктор Пинто беше започнал да говори. Омразата го бе накарала да вземе стъпалата на един дъх. Той беше избрал изхода на бара, намиращ се до хотела. Там никой не го очакваше.

— Пази Тилгмън, Хосе — каза Ласитър, без да се оглежда за мексиканеца.

Мъжът от Бригада Седем бързо пристъпи крачка напред и с тялото си прикри убиеца от Дел Рио, към когото Хосе бе насочил оръжието си.

Там, където улицата завиваше, се появиха Арчулета и хората му. Капитанът обузда високата си бяла кобила. До него яздеше Фелипе Ортиц.

Никой не се помръдна. Всички бяха вперили очи в Ласитър и шериф Диабло. Откакто Диабло беше излязъл от бара, мъжът от Бригада Седем знаеше, че след няколко секунди един от тях двамата щеше да се пресели във вечността.

— Махни се от пътя ми, Ласитър — извика шерифът от Дел Рио. — Аз нося значката на закона.

— Но аз не я нося — каза Ласитър. В следващия миг се случи онова, от което се бе страхувал през цялото време.

Страшно бързо, така че едва се забеляза, Диабло измъкна шесткалибровото оръжие от кобура. Ласитър стисна зъби. Всеки негов мускул беше напрегнат, съзнанието му крещеше, че трябва да извади ремингтъна. Но не го направи. Без да се помръдне, продължаваше да стои пред Тилгмън. Само поклати глава.

— Не, Диабло — каза с твърд глас. — Не!

Шерифът от Дел Рио пристъпи напред. Очите му горяха.

— Тогава се отмести настрани, Ласитър!

Мъжът от Бригада Седем не откъсваше поглед от пламтящите очи.

— Ти носиш значката, Брайън Феъруетър. Да застреляш човек — това е убийство!

— Ласитър…

Нямаше връщане назад. Диабло бе решен на всичко. Желанието за мъст се беше отпечатало твърде дълбоко в сърцето му. Той не можеше да погаси пъкления огън, бушуващ в него.

— Искаш да се превърнеш в палач ли, Диабло?

Гласът бе толкова слаб, че едва се чуваше.

Зад шерифа от Дел Рио, на вратата на бара, се бе появил доктор Пинто. В ръцете си носеше Росита Ортиц, която беше повдигнала глава и бе задала този въпрос. Диабло се извърна към нея. Погледна бледото й лице, върху което очите изглеждаха неестествено големи, и усети как тялото му от само себе си се отпусна.

Сега момичето се усмихна. Росита приличаше на ангел с дългите си черни коси. Никога преди това Диабло не беше виждал лице, сияещо от толкова много щастие.

— Знаех си, Брайън — каза тя тихо. — Знаех си. Ти не си дявол. Ти си шерифът от Дел Рио и Ласитър е твой приятел.

Арчулета бе слязъл от седлото и с големи скокове тичаше към бара. Спря до доктор Пинто.

— Хората ти, Диего — каза Пинто. — Ти им заповяда да се подчиняват на лош човек. Никой не е виновен. Довери се на подъл убиец и Росита заплати за това.

Арчулета се обърна с наведена глава.

— Без Ласитър и човека, наречен Диабло, тя щеше да е мъртва, Диего — продължи доктор Пинто. — Двама мъже срещу цялата тази паплач, предвождана лично от дявола. Сега се погрижи този дявол да изчезне от страната ни. Ще падне ужасна сянка над града, ако Тилгмън бъде обесен тук.

Без да изчака отговора на капитана, Пинто закрачи по улицата към къщата си, носейки Росита на ръце.

— Няма ли да помогнете на стария човек? — изкрещя Диего на хората си. Веднага двама мъже скочиха от седлата и взеха младата жена от доктор Пинто.

— Монтоя е мъртъв, Диабло — обърна се после капитанът към шерифа от Дел Рио. — Благодаря ви, че сте помогнали на Росита Ортиц. Там, отзад, е Тилгмън. Пинто има право. Той не бива да умре в Пало Меса. Вземайте го и изчезвайте заедно с Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем се приближи до Брайън Феъруетър.

— Пътят е дълъг, Брайън — каза той. — Ще яздим до Вернън и ще предадем Тилгмън на шериф Мат Флутър. В Саморас Нели Мастерсън чака във фермата на индианката от племето команчи. Клемент го убиха червенокожите.

Брайън Феъруетър кимна уморено. Раменете му се отпуснаха. На никой, който го видеше, нямаше да му хрумне, че го наричат Диабло. Феъруетър изглеждаше по-скоро така, сякаш отдавна бе оставил всички амбиции зад гърба си и сега копнее за спокойно местенце, където да си почине. Той погледна Ласитър:

— Назначавам ви за заместник-шериф, Ласитър. Заведете Тилгмън във Вернън и го предайте на Флутър. Аз ще остана тук, докато Росита оздравее. Дължа й го. Дори и Диего Арчулета да не го разбере.

Феъруетър свали значката от гърдите си и я закачи на ризата на мъжа от Бригада Седем.

— Тръгвай, приятелю — каза му. — Тръгвай и не забравяй Диабло. Не забравяй и предложението, което трябва да ми направиш. Ако някога минеш през Саморас, ще ме намериш.

Феъруетър се обърна и закрачи надолу по улицата към къщата на доктора. Диего Арчулета не се опита да му попречи.

— Дръжте се с него като с приятел, капитане — каза Ласитър. — Пинто не преувеличава. Ако не беше той, Росита нямаше да е вече жива.

Диего кимна.

Рамон Десило скочи от коня и тромаво се приближи до Ласитър и капитана. Десницата му бе превързана през врата. Ухили се до уши и каза:

— Нямаше късмет, Ласитър. Ако не бе тая проклета рана на ръката, с която стрелям, нямаше да напуснеш жив Пало Меса.

— Знам — отговори мъжът от Бригада Седем със същата усмивка и сложи длан на рамото на Десило. — Беше горещ ден при кактусите.

Десило кимна и пристъпи още по-близо до Ласитър.

— Има нещо, което не знаеш — прошепна тромавият мексиканец. — Запази го за себе си. Аз съм левак.

Мъжът от Бригада Седем проследи с поглед Десило, докато той с тежка стъпка се връщаше при другите ездачи. После уморено се отправи към кръчмата, където го очакваше Тилгмън, вързан здраво върху седлото на един кон.