Джек Слейд
Шерифът дявол (1)

1.

Прикладът на пушката уцели стареца в гърба. Сам Феъруетър политна напред. Краката му се подкосиха, спъна се, падна пред входа на мината и загуби съзнание.

— Убий го, Били!

Фигурата на Бил Тилгмън, който току-що бе изрекъл тези думи, се открои като сянка на входа към мината.

Били Андерсън едва ли имаше повече от двадесет години. Изпод смачкания стетсън, килнат почти на тила му, стърчеше сплъстена, дълга руса коса. Той не се помръдна. Десницата му лежеше на приклада на оръжието. Беше вперил поглед в стария Феъруетър, проснат пред него на земята.

— Убий го, Били!

Русокосият се обърна към Бил Тилгмън.

Последният имаше сурово лице с остри черти и кехлибарени очи като на вълк. Държеше цевта на уинчестъра, облегнат небрежно с ръка на скалата. Устните му бяха тънки, като черта. В ъгъла на устата си мачкаше една незапалена цигара.

— Били…!

Ръката на русокосия все още лежеше върху шесткалибровото оръжие, когато от дървената постройка към тях се понесе предупредителен вик.

Пабло Монтоя се появи, облечен целия в черно, и посочи на запад, където на последното възвишение се очерта фигурата на ездач.

— По дяволите! — извика Тилгмън. С гъвкави движения, като на хищно животно, той се отдели от входа на мината. — Арчи Клемент трябва да го хване, Монтоя. Жив. Може би ще е от полза.

По лицето на мексиканеца пробягна коварна усмивка и той изчезна в колибата.

Секунди по-късно се появи Арчи Клемент. Шмугна се като призрак покрай постройката и се изгуби между скалите.

— Какво става, шефе? — поиска да знае Били Андерсън. Сега русокосото момче бе вдигнало оръжието и с хладнокръвна решителност насочи цевта в гърба на стария, изпаднал в безсъзнание мъж.

— Почакай — нареди Тилгмън.

* * *

Ласитър присви очи и видя конете пред колибата. Веднага обузда кафявия си жребец, който по целия път до тук не бе близвал капка вода. Мъжът от Бригада Седем търсеше Брайън Феъруетър, който носеше значката в Дел Рио, но там не го беше намерил. Някой бе препратил Ласитър насам. Тук, в планината, бащата на шерифа експлоатираше малка мина, за която почти никой не знаеше дали е доходоносна. Но във всеки случай Феъруетърови преживяваха всяка година и Мат, братът на шерифа, често пътуваше до Браунстоун, където имаше банка, за да обмени златото в долари. Така поне говореха хората. Но никой не знаеше нещо със сигурност.

Ласитър бе на път по поръчение на Бригада Седем, която искаше да направи едно предложение на Феъруетър. Мъже като него бяха нужни в организацията, основана с цел да нанесе чувствителен удар на престъпния свят на Запада.

Сега Ласитър видя четирите коня пред колибата. Лицето му помръкна. В тази област гостите бяха нещо рядко. И то точно по това време, когато ранчерите бяха заети с изкарването на добитъка по пасищата и всяка работна ръка бе необходима.

А и старият Феъруетър заедно с жена си и по-младия си син водеха отшелнически живот.

Ласитър измъкна уинчестъра от калъфа и зареди първия патрон. Кафявият му жребец се сепна от изщракването. Миг след това мъжът подкара коня си. Яздейки ходом, приближи ранчото, зад което слънцето, кървавочервено, потъваше зад гребена на планината.

Пред колибата на стареца имаше четири коня, а шериф Брайън Феъруетър беше в града. Това не можеше да означава нищо хубаво.

Кожата върху скулите на Ласитър се изпъна, когато стисна по-силно ложата на уинчестъра, кокалчетата на ръката му изпъкнаха и побеляха.

Още двеста ядра по стръмния хълм надолу — и той стигна до малко заградено пространство, в което имаше няколко мулета. В този момент Ласитър забеляза какво става долу при колибата. Подкара бавно коня, като се озърташе наоколо за някое издайническо сенчесто място.

„Треска за злато“ — помисли си той. Епидемия, която не можеше да се опази в тайна. А и в последно време, както бе узнал в Дел Рио, не секваха слуховете, че старият Феъруетър е намерил златна жила.

Ласитър спря коня си. Едва когато вратата на колибата се отвори и старата жена излезе навън, напрежението му спадна. Този път инстинктът му го бе излъгал. Вероятно четирите коня принадлежаха на хората от минната компания, които се интересуваха от находището на Феъруетър. Дори и за това беше научил. Той продължи да язди. Отвърна на поздрава на старата жена, която вдигна уморено ръка и изчезна отново в къщата.

Смешно: да поздравяваш човек, който никога не се бе мяркал тук.

Ласитър сви рамене. Може би вътре имаше да се върши нещо по-важно. Явно по-късно щяха да поговорят надълго и нашироко с него.

Слезе от коня, завърза юздата на един кол и закрачи към входа на колибата. Рязък глас го накара да замръзне на място:

— Скръсти ръце пред гърдите, чужденецо! — Думите бяха изречени от човек, който не беше свикнал да повтаря нарежданията си. — Върви нататък!

Ласитър продължи да върви, последван от непознатия. Трябваше да се отърве от него. Входът на колибата беше единственият му шанс. Ако влезеше бързо вътре и достатъчно бързо хлопнеше вратата зад себе си, едва тогава щеше да бъде на сигурно място. Лицето на Ласитър се изопна. Той направи решително движение, което накара мъжът зад него да се изсмее гръмогласно.

— Не бъди глупак! — каза непознатият. — От такова разстояние досега никога не съм пропускал целта.

Можеше и така да е, но за Ласитър нямаше друга възможност, ако все още искаше да предизвика обрат в нещата. Сега вече мъжът от Бригада Седем знаеше, че бе допуснал грешка, отправяйки се към колибата, след като беше открил четирите коня. Би трябвало да изчака да падне мракът. Със спокойни крачки той тръгна към входа.

— Ръцете да останат скръстени пред гърдите! — извика непознатият зад него.

По силата на гласа му Ласитър прецени, че ги делят не повече от три ярда. Блъсна с десния си крак вратата. Мускулите му бяха напрегнати до скъсване. Беше готов да скочи в голямата стая, но не го стори. Първото, което видя, бяха широко отворените очи на старата жена, застанала до камината. Страх и ужас бяха изписани на лицето й.

Ласитър пристъпи бавно в стаята и жената пред камината започна пронизително да крещи. Той разбра, че така тя искаше да насочи вниманието му към някаква опасност. Извъртя се бързо. Спусна скръстените си ръце от гърдите, въпреки че знаеше, че пръстът на непознатия зад гърба му беше вече на спусъка.

— Хей, човече!

Пабло Монтоя изникна до вратата, която го беше скрила, когато Ласитър я отвори с крак.

Цевта на уинчестъра се вдигна напред и се опря в челото на мъжа от Бригада Седем. Зад нея той видя ухиленото лице на мексиканеца.

Пот изби по челото на Ласитър, до което все още бе притисната цевта на уинчестъра. Тази ситуация не беше нещо ново за него. Но този път положението беше по-лошо от всякога. Имаше жена, която стоеше до камината. Имаше и мъж зад гърба му, който се смееше просташки.

— Какво търсиш тук, човече?

— Вода, нещо за ядене и местенце, за да поспя — отвърна Ласитър.

— В къщата на шерифа?

Мъжът от Бригада Седем сви рамене:

— Никой не ми е казвал за това. Между другото, онзи, който носи значка, би трябвало да прекарва повечето време в града — или не е така?

— Повечето — отговори Монтоя. — Но ти нямаш вид на човек, на когото му се налага да преспи в такава колиба. Мисля си, че ти се иска да ме преметнеш, а?

Преди Ласитър да му отвърне, отвън пред колибата проехтяха изстрели.

— Проклет идиот! — каза един глас.

— Проклет, гаден идиот! — допълни друг. — Мислиш ли, че това бе всичко, Тилгмън?

— Да попитаме старата.

Разговорът прекъсна. Приближиха се стъпки и спряха зад гърба на Ласитър. Цевта на оръжието се вряза още по-силно в челото му. Лицето на мексиканеца беше напрегнато. Белегът му лъщеше — огненочервен.

Арчи Клемент, който бе хванал Ласитър, мина покрай него и застана до Пабло Монтоя. Клемент бе висок, широкоплещест мъж. Силата му си личеше от пръв поглед. Слънцето, вятърът, животът сред природата бяха направили кожата му груба и оставили дълбоки бръчки по лицето му.

В този момент Ласитър видя и другите двама мъже, които влязоха в къщата.

Бил Тилгмън, висок като телеграфен стълб тексасец, който държеше два колта в ръцете си, и Били Андерсън, който не бе дорасъл още с няколко години за тази работа.

— Мъртъв е — каза Били Андерсън и се ухили. — Твърдеше, че това е всичкото злато. Но аз и Тилгмън не му вярваме. В края на краищата, старецът е копал тук от двадесет години насам, а и синът му, когото хванахме, имаше само малко пари в себе си.

Докато говореше, русокосото момче хвърли на масата шест здраво натъпкани кожени торби. Размести ги така, че всеки от пръв поглед да може да ги преброи.

Бавно, но напълно ясно Ласитър осъзна положението. Четиримата негодници бяха заловили брата на шерифа, който е бил със златото на път за Браунстоун. Погледът на мъжа от Бригада Седем се плъзна по всяко едно от четирите лица. Отвърнаха му очи, изпълнени с бруталност и неотстъпчивост.

Жената пред камината помръдна. С бързина, която никой не бе очаквал от нея, тя посегна зад себе си към перваза. Ръцете й сграбчиха ложата на едноцевна пушка.

Арчи Клемент, който стоеше до мексиканеца, пръв забеляза това и нададе предупредителен вик. Бил Тилгмън и Били Андерсън отскочиха настрани. Колтовете в ръцете на Тилгмън се вдигнаха нагоре. Ласитър се наведе. Цевта на уинчестъра, която все още бе насочена в челото му, се плъзна над главата му. В този момент Монтоя натисна спусъка. Насред експлозията от първия изстрел изрева още един глас.

Мъжът от Бригада Седем го чу, когато се просна на пода, имайки чувството, че някой е разцепил черепа му с брадва.

От цевта на старата пушка, която жената на Феъруетър държеше с две ръце, нагоре се изви барутен дим. Зад Ласитър някой изкрещя пронизително, преди револверите на Тилгмън да забълват смърт и гибел.

Мъжът от Бригада Седем се отпусна тежко на дървения под. Опита се да се превърти, за да стигне до шесткалибровото си оръжие, но в този момент усети силните удари на двата патрона, изстреляни от Арчи Клемент в него. Преди да почувства, че се сгромолясва в голяма, черна дупка, изпита изгаряща болка.

Пред камината лежеше старата жена. В смъртта сбръчканите й пръсти се бяха вкопчили в пушката.

Били Андерсън клекна до една от стените на стаята. Държеше ръцете си притиснати до тялото, над пояса. В погледа му се четеше неразбиране, когато откри кръвта, процеждаща се между пръстите му.

— Тилгмън?! — каза русокосият с тих, отчаян глас. — Тя ме улучи, Тилгмън!

Тилгмън мушна обратно оръжията в кобурите.

— Проклети идиоти! — изрева той. — Някой трябваше да я пази.

Монтоя изруга и изтри потта от челото си. Пристъпи крачка напред и ритна Ласитър в слабините, задето с бързо движение му се бе изплъзнал изпод цевта на уинчестъра.

— По дяволите, него исках да убия!

Арчи Клемент сви широките си рамене.

— Аз бях — каза той. — Може би трябваше да изчакам, докато…

— Дръж си устата, по дяволите!

Заповедническият глас на Тилгмън прекрати зараждащата се кавга между хората му. С тежки стъпки той отиде до русото момче, което, залитайки, се изправи, подпря се на стената и само с усилие успя да се задържи на краката си.

— Тя ме улучи, Тилгмън — повтори Били Андерсън. После отново падна на колене. В тялото му едва ли бе останала още някаква сила. — Помогнете ми…

Пабло Монтоя почеса двудневната си брада и хвърли въпросителен поглед към Тилгмън. Но той избегна очите на мексиканеца.

— Никой не може повече да ти помогне, Били — каза тогава твърдо Монтоя.

— Не е вярно!

Страхът от смъртта надви болката, която изгаряше Андерсън. Погледът му, изпълнен с надежда, не се откъсваше от устните на Тилгмън. Той беше човекът, който предвождаше дивата банда. Той бе узнал за богатството, което се намираше тук, и бе довел страшната си орда в планината. Всеки се подчиняваше на заповедите му.

— Наистина никой не може да ти помогне повече, Били — повтори сега Тилгмън думите на мексиканеца. — Има петдесет мили до най-близкия доктор, а за Дел Рио не можем да тръгнем. Нямаше късмет, Били. Трябваше по-добре да внимавате за старата!

Шефът се извърна към масата, на която лежаха шестте торби със златото, и хвърли недвусмислен поглед на Монтоя.

— Съжалявам, Били — изпъшка мексиканецът. — Честно, не бива да предприемаме нищо рисковано.

Русото момче поклати ужасено глава.

— Не можете да направите това! — изстена то. — Оставете ме да лежа тук и изчезвайте. Никой няма да научи от мен…

Тилгмън потрепна, когато навън изтрещя един самотен изстрел. За секунди остана като вкаменен, после измъкна смачкана цигара от джоба на ризата си и я запали.

— По две за всеки — каза той, взе две торби за себе си и се обърна към изхода.

Арчи Клемент го погледна въпросително, докато вземаше своя дял.

— Няма ли да яздим заедно?

Тилгмън поклати глава.

— Всеки сам, това е най-доброто решение. Ще ни преследват, Клемент. По-лесно се преследват трима души, които оставят широка следа. Не искаме работата им да е чак толкова лесна, нали? Имаме дванадесет часа преднина, защото със сигурност до сутринта никой няма да се появи тук.

Пабло Монтоя се засмя:

— Ще подпаля плевнята, докато изчезнете!

Тилгмън се извърна към партньорите си.

— Дел Рио е на няма и десет мили оттук — изруга той. — Пламъците ще се виждат до там, а миризмата от пожара може да проникне в кръчмите.

— Тилгмън е прав — съгласи се Клемент.

Мексиканецът кимна с недоволна физиономия. Не му допадаше да се оставят тук следи, но в този случай отстъпи пред Тилгмън. Без огън щяха да имат по-голяма преднина.

Минути по-късно копитата на конете зачаткаха по камъните. Бандитите заизкачваха хълма зад ограденото място за животни, за да се разделят на върха в три посоки.