Джек Слейд
Шерифът дявол (6)

6.

Когато Ласитър отвори очи, навън бе нощ. Главата го болеше. Опипа с пръсти подутината, която минаваше напречно през челото му. Надигна се, за миг се олюля на краката си и трябваше да се подпре с гръб о стената.

След малко откри, че Леймър го бе затворил в мазата, но тя се намираше само наполовина под земята. Вратата бе разположена почти на височината на очите му и беше скована от обикновени дъски, между които зееха толкова големи процепи, че през тях Ласитър можеше да гледа в двора на ранчото.

Това, което видя, не го въодушеви особено.

Крис Матсън седеше на земята, само на няколко крачки разстояние от входа на мазата. На коленете си държеше „Уинчестър“. Погледът му бе насочен право във вратата, през чиито отвори Ласитър виждаше по-близките предмети навън в двора. Крис Матсън имаше толкова решителен вид, сякаш Марк Леймър го бе заплашил със смъртно наказание, в случай че пленникът успее да се измъкне от затвора си под земята.

Ласитър изруга тихо. Наистина вратата сама по себе си не би била никаква пречка. Но срещу уинчестъра в ръката на решен на всичко млад мъж нямаше шанс.

Проклета банда! Ласитър се обърна към входа и седна на все още горещата земя. Предпазливо започна да разтрива бучащата си глава.

Диабло действително бе в съюз с дявола! Точно в подходящия момент той се бе натъкнал на Леймър, който толкова много му беше задължен, че правеше всичко за него. Плешивият щеше да загуби за малко дори живота си. Но вероятно старият мъж не би могъл да действа по друг начин.

Измина половин час. Ласитър си блъскаше главата над въпроса как да се измъкне от този затвор, без да се стигне до кървава баня. Не намираше никакъв изход, докато вратата се охраняваше от Крис Матсън, който държеше очите си отворени на четири.

Когато отново погледна навън през цепнатините, разбра, че пазачът още не спи и продължава да седи на същото място. Само положението на уинчестъра малко се бе променило. Младият мъж не сваляше очи от вратата, сякаш бе хипнотизиран от прогнилото дърво.

Понеже беше изпаднал в безсъзнание, Ласитър бе загубил представа за времето. Предполагаше, че до утрото оставаха още няколко часа. Все някога бдителният пазач щеше да се умори.

Мъжът от Бригада Седем затвори очи. Умората, която пожелаваше на Крис Матсън, сега обхвана самия него. Отново стана и започна неспокойно да обикаля миришещата на мухъл маза. Зениците му свикнаха със слабата светлина. Можеше да се ориентира много добре и установи, че Леймърови съхраняваха в това помещение хранителните си запаси.

Ласитър си взе парче сушена риба. Ако продължаваха да го държат тук, очакваше го и обяд. Лакомо преглътна хапката си. Умората му изчезна. Причината не бе в сухата риба, а в шума, който сега долови. Над главата си чу нещо да дращи. Направи крачка назад, застана в сянката на отсрещната стена и вдигна поглед към тавана.

Не беше му се счуло. Над мазето сигурно се намираше всекидневната, където някой правеше нещо на пода. В този момент мъжът от Бригада Седем проумя истината.

Помещения като това невинаги се използваха само за съхранение на продукти. Най-вече са се строели, за да служат за скривалище от индианците, които преди няколко години кръстосвали, убивайки и плячкосвайки, наоколо. И естествено, трябваше да има подобно помещение, което да е леснодостъпно от къщата.

Значи отгоре имаше вход. Някой се мъчеше да го отвори и сигурно му беше трудно да вдигне тежкия капак. Сети се за блондинката. Още от самото начало момичето се бе опълчило срещу баща си заради затварянето на Ласитър. Тя смяташе това за неправилно и вероятно сега искаше по свой начин да поправи грешката.

Мъжът от Бригада Седем не смееше да диша. Ако беше така, както си мислеше, тогава имаше още надежда да отклони Диабло от гибелния му път. Вероятно Мери Леймър дори не предполагаше, че се готви да направи на шерифа от Дел Рио много по-голяма услуга, отколкото бе сторил баща й.

Изминаха няколко минути. Някъде силно изскърца дърво. Капакът, водещ към мазата, сигурно не бе отварян доста време. Пантите бяха ръждясали. Скрибуцайки, железата се триеха едно о друго. Още няколко секунди — и в затвора на Ласитър падна първият лъч светлина.

Мери Леймър бе надигнала съвсем малко капака и надничаше надолу към Ласитър, който все още не помръдваше.

— Ласитър! — извика момичето. — Чувате ли ме, Ласитър?

Той излезе от сянката на стената и застана в средата на помещението. Така се намираше почти под полуотворения капак и можеше да вижда напрегнатото лице на блондинката.

— Тук съм — каза той и се опита да се премести точно под светлината, идваща от слабата лампа, която Мери държеше в ръка. — Къде е баща ви, Мери?

— Навън, при стадото — отговори тя. — Майк е при него. Тук е само Крис. Той седи пред вратата и има за задача да стреля по вас, ако се опитате да бягате, Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем кимна:

— Видях го.

— Мама спи. Не знам какво да правя.

Ласитър би могъл лесно да й каже, но със сигурност това нямаше да бъде правилния подход. Момичето все още изпитваше съмнения, които първо трябваше да бъдат разсеяни.

— Аз казах истината, Мери — прошепна й. — Диабло ще умре или ще стане убиец, ако скоро не тръгна на път.

— Тате каза — след три дни, тогава…

— След три дни ще бъде твърде късно — прекъсна я Ласитър.

В къщата се чу шум. Мъжът от Бригада Седем млъкна и погледна предупредително нагоре, към Мери Леймър.

Шумът се усили. Като че ли някой слизаше по стълба. Беше твърде късно за момичето горе да се скрие. Ласитър протегна ръце към нея.

— Скачай долу — прошепна й. — По дяволите, скачай долу, Мери, преди да бъде твърде късно.

Тя се поколеба няколко секунди. После разбра, че всичко друго вече бе безсмислено. Краката й увиснаха през отвора на капака. След миг Ласитър я хвана, пусна я веднага на пода, загаси лампата и като омагьосан впери поглед в капака.

Капакът отново се спусна бавно надолу, както се бе и отворил, докато плътно прилепна на мястото си.

Мери Леймър се вкопчи в Ласитър. Той усети младото, треперещо тяло. Притисна я към себе си и я погали успокоително по дългата руса коса.

— Спокойно, Мери — прошепна й, когато над тях, във всекидневната, проехтяха стъпки и спряха непосредствено до капака.

— Мери?

Беше Марта Леймър, майка й. Нещо я бе стреснало и събудило и тя бе станала да провери къде е дъщеря й.

— Може ли отгоре да се види, че някой е пипал капака? — попита Ласитър тихо.

Мери кимна.

— Резето е махнато — отвърна момичето. — Но трябва много хубаво да се огледа мястото!

— Мери! — извика мисис Леймър отново. — Мери!

Стъпките се отдалечиха към вратата, която се отвори. След малко чуха мисис Леймър да излиза на верандата.

— Крис, виждал ли си Мери?

— Не е ли в стаята си?

— Не. Проверих там. Събудих се и ми се стори, че чух долу някакъв шум.

— Сигурно е отишла с Марк и Майк при стадото — отвърна Крис Матсън след малко. — Ще се върнат след час. Тогава ще видим.

Мисис Леймър измърмори нещо, което Ласитър не разбра.

— Какво става с пленника в мазето? — попита тя.

— Там е на сигурно място!

— По дяволите, имам лошо предчувствие, Крис. Не знам дали Марк постъпи правилно.

— Вървете да спите, мисис Леймър. Не се притеснявайте. Мъжът ви винаги знае какво точно прави.

„Но този път — не“ — помисли си Ласитър. Бе пуснал Мери. Момичето дишаше тежко, но тихо.

Едва когато стъпките на майка й заглъхнаха в къщата, блондинката си отдъхна облекчено.

— По дяволите! — каза Мери. — Ако татко ме намери в мазето, през следващите седмици няма да ми е никак весело, Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем не искаше да й възразява, но ако нещата вървяха така, както ги бе предвидил, тогава плешивият не би упреквал дъщеря си. Огледа се наоколо, търсейки нещо. Имаше стълба — наистина, доста прогнила, но щеше да свърши работа за това, което си бе наумил Ласитър.

Занесе я под капака и я изправи. Не беше много трудно да надигне отлостения капак. След като пантите се бяха раздвижили, сега не скърцаха толкова. Ако човек не бе наострил уши, едва ли щеше да долови този шум.

— Какво смятате да правите, Ласитър?

Той посочи нагоре.

— Изчезвам — отвърна й.

— А аз?

— Ще останете тук, долу. По-късно ще ви доведа Крис Матсън. Намерил съм много лесно изхода, изненадал съм ви и съм ви затворил в мазето. Точно като Матсън, Мери. Баща ви вероятно няма да си спомня дали капакът е бил отлостен или не. Провери ли го, преди да тръгне?

Момичето поклати глава.

— Мисля, че не — отвърна му колебливо.

— Окей — кимна Ласитър. — Измислете някаква ужасяваща история. Кажете, че сте ме изненадали и аз съм ви извадил от строя. Понеже на Крис Матсън ще се случи същото, ще ви повярват.

Мери се съгласи и го погледна със загрижено лице:

— Само да не съм направила грешка!

— Със сигурност не сте — увери я той. — Това е най-доброто за Феъруетър. Можете да ми се доверите.

— Окей! Изчезвайте!

Ласитър подскочи, успя да се хване за дъсчения таван над главата си и се изтегли нагоре. След няколко секунди беше вече във всекидневната.

— Къде е оръжието ми?

— На пирона до вратата.

— Благодаря ви, Мери. Десет минути след като доведа Крис Матсън в мазето, можете да вдигнете тревога. Тогава ще бъда достатъчно далеко от тук.

Не изчака отговора на момичето и затвори капака, без да поставя резето. Оръжието му висеше там, където му бе казала блондинката. Закопча колана, взе уинчестъра в ръка и напусна стаята през един прозорец от задната страна.

Крис Матсън седеше още на същото място и продължаваше да наблюдава като хипнотизиран вратата към мазата. За всичко друго, ставащо около него, сякаш бе загубил сетива.

Въпреки това Ласитър не се приближи съвсем до него. Когато заобиколи къщата, от момчето го деляха не повече от десет ярда. Без съмнение, ако пазачът го откриеше, щеше да предприеме необмислени действия. За миг мъжът от Бригада Седем се поколеба, после се изправи и постави един патрон в уинчестъра. Изщракването от зареждането стресна Крис Матсън. Той скочи и обърна глава в посоката, откъдето бе дошъл звукът.

— Ако помръднеш, си мъртъв, Крис — каза тихо Ласитър. — Не се прави на герой! Освен жената в къщата, няма никой. Вече се справих с малката.

Момчето стоеше като вцепенено.

— Какво означава това?

— Това означава, че ще отидеш заедно с Мери в ада, приятелю — отвърна му рязко. — Ще бъде жалко за момичето, нали?

— Проклето копеле!

Ласитър преглътна обидата. Как можеше Крис да реагира по друг начин на това, което ставаше тук?

— Пусни уинчестъра и откопчей колана, Крис!

Момчето се поколеба. Ласитър отправи молитва към небето, молейки се Крис Матсън да не направи някоя глупост в последния момент. Не искаше да стреля по него. По никого от Леймърови. Наистина, те без малко щяха да му объркат сметките, но Леймър имаше причина да постъпва така.

Накрая момчето пусна уинчестъра на земята. Ругаейки тихо, откопча колана с револвера и го постави до уинчестъра.

— Обърни се, Крис!

След като досега бе направил всичко, заповядано му от Ласитър, Матсън се подчини и на това нареждане. Няколко крачки — и мъжът от Бригада Седем застана до него.

— Съжалявам, Крис — каза той, насочвайки приклада на уинчестъра към главата му.

Крие се свлече на земята. Ласитър го хвана за краката и го издърпа до входа на мазата. Вратата беше заключена отвън само с примитивно дървено резе. Мери Леймър веднага се приближи и впери поглед в Крис.

— Какво му е?

— Нищо, което да му навреди — отговори Ласитър. — След няколко минути ще се събуди и ще поиска студена превръзка.

Мери кимна. Помогна му да завлече момчето в ъгъла на мазата. После погледна загрижено едрия мъж:

— Наистина ли не направих грешка?

Ласитър посегна към русите й коси и ги погали. Поклати глава. Когато тя пристъпи крачка към него, я целуна по пълните червени устни.

— Всичко е наред, Мери. На връщане може да се обадя. Не се притеснявай, малката!

Той напусна мазето и постави резето. Намери кафявия си жребец все още оседлан в обора. Хвана го за юздите и го изведе. Едва когато се убеди, че вече не могат да го видят от къщата, се качи на седлото и пришпори коня.

— Достатъчно си почина — каза той. — А сега се напъни, красавецо! Имаме да наваксваме няколко часа.

* * *

Диабло не познаваше Пало Меса, но пък познаваше Мексико. Всяко градче си приличаше с другото.

Конят и ездачът бяха покрити с гъст слой прах. И двамата изглеждаха уморени. Беше убийствено препускане, но сега Диабло смяташе, че е направил голяма крачка към целта.

Информацията, която получи от Златото във Вернън, сигурно бе вярна. Някъде в тази мизерна дупка трябваше да се крие Монтоя. И Тилгмън, който беше минал през Вернън с една-единствена цел: да се срещне с Монтоя.

В Дел Рио убийците се бяха разделили. Сега Клемент вече бе мъртъв, поне така предполагаше Диабло, а Тилгмън се страхуваше да не го сполети същото. Следователно бе тръгнал към Мексико, защото смяташе, че заедно с Монтоя има по-голям шанс.

Но сметките му ще излязат криви, закле се Диабло, когато слезе от жребеца и го завърза почти до мястото, където преди ден Тилгмън бе завързал коня си. Шерифът изтупа дрехите си от праха и вдигна поглед към входа на хотела. На вратата се появи белокос, стар мъж, който го наблюдаваше недоверчиво.

Диабло спря.

Окей, нормално бе да не откъсваш очи от чужденец, току-що пристигнал в града. Но в погледа на стареца имаше нещо повече от любопитство. Така човек се взираше само в дългоочакван неприятел.

Диабло отстъпи крачка назад. Дървеният прът, на който бе завързал жребеца си, остана зад гърба му. Конят леко го докосна с меката си муцуна по тила.

Горе на верандата Фелипе Ортиц се приближи до стъпалата и насочи показалец в гърдите на Диабло:

— Разнасяте надалеко значката на Дел Рио, Диабло.

Думите дойдоха за шериф Феъруетър като изстрел в гърба. Познаваха го и го очакваха. Това можеше да има само едно обяснение: Тилгмън и Монтоя бяха говорили с някого и му бяха разказали лъжлива история.

— Винаги съм там, където отиват убийците, човече — отвърна Диабло.

Наложи си да не се обърне. Усещаше опасността, която дебнеше зад гърба му, но инстинктивно разбра, че ще бъде грешка да се извърне назад. Не откъсваше очи от белокосия мъж, който направи крачка надясно и освободи входа на хотела, дявол знаеше защо. Диабло осъзна удалата му се възможност и я използва. Приведе се ниско към земята. Всеки мускул по тялото му бе напрегнат до скъсване. Знаеше добре, че разстоянието до хотела беше адски опасно, но знаеше също, че това бе единственият му шанс да избяга от дебнещата зад него опасност. Без значение какво го очакваше там, нямаше да бъде по-лошо от куршум в гърба.

Фелипе Ортиц понечи да каже още нещо, когато Диабло се втурна напред, изстрелян като от пружина. Бе направил само две крачки и зад него изтрещя първият изстрел. Шериф Феъруетър усети силна, изгаряща болка в хълбока. Спъна се, залитна напред, високите токове на ботушите му се закачиха на най-долното стъпало. Падна върху парещото дърво, превъртя се по гръб и като по чудо в ръката му се озова шесткалибровото оръжие.

С ъгълчетата на очите си видя тримата мексиканци, които хукнаха покрай хотела. Револверът се надигна, трепна в ръката му и забълва смърт. Единият от мъжете, който носеше пушки, както тичаше с все сила, се превъртя. Другите спряха на място. Сред обедната жега някой издаде заповед, крещейки силно.

Диабло нищо не разбра. Бързо събра силите си. Дори за секунда не си помисли да се нахвърли срещу стареца, въпреки че той бе имал за задача да го увлече в разговор пред хотела, следователно и белокосият мъж участваше в нападението срещу него.

С огромен скок Диабло се приземи във фоайето на хотела. Зад гърба му отново прозвуча изстрел. Куршумът прелетя над главата му и се заби в отсрещната стена, от която се поръси вар.

Шерифът се извъртя, ритна с крак вратата и я затвори с трясък. После скочи прав и се огледа.

Росита Ортиц стоеше на стълбището. Тъкмо се бе изкачила по стъпалата, когато Диабло я забеляза. Втурна се след младата жена, успя да я хване за блузата и я спря. Платът се разкъса. Когато Росита се обърна към него, целите й гърди бяха почти открити. Очите й пламтяха, устните й трепереха.

— Съжалявам, лейди — изпъшка шерифът от Дел Рио. — Но тук, изглежда, някои хора имат нещо против мен. А аз обичам живота. Разбирате ли ме?

Объркана, мексиканката поклати глава:

— Нищо не разбирам. Пуснете ме, мистър.

Диабло пусна останките от блузата, които все още държеше в ръката си.

— Има ли още някой тук? — попита той.

— Баща ми.

— Белокосият стар човек?

— Да.

— Той стои навън пред вратата и вероятно се чуди, че е още жив — отвърна Диабло. — Негодниците отвън са възложили на стареца доста неприятна задача. Баща ви трябваше да ме задържи, за да може някакъв си страхливец да изпрати куршум в гърба ми. По дяволите, тези долни душици!

— Нищо му няма, нали, Диабло?

„Небеса!“ — мина през ума на Феъруетър.

Всяко въшливо псе в тази дупка знаеше името му. Име, което не обичаше да чува и което не му подхождаше. Наистина, в Сонора бе извадил четирима от играта, но всеки от тях бе имал по-голям шанс от самия него.

— Нищо му няма — отговори Диабло. — На никого няма да се случи нищо, ако негодниците отвън отново се вразумят, сеньорита. Как се казвате?

— Росита Ортиц — отвърна мексиканката.

Тя сякаш бе преодоляла първия шок. Бавно извъртя глава, търсейки възможност да избяга от този мъж, който щеше да я задържи при себе си заради собствената си сигурност.

— Въобще не се опитвайте — предупреди я Диабло. — По-добре ще е и за вас, и за мен, сеньорита. Къде е стаята ви?

Тялото й се стегна. Гърдите й изпъкнаха изпод останките от блузата. Очите й отново пламнаха. Червенина обля лицето й.

— Ранен съм — каза шерифът от Дел Рио. — Раната кърви и трябва да се превържа. След като имате баща, който се е съюзил с няколко подлеци, тогава да се надявам, че ще можете да се справите с една превръзка. Тръгвайте!

Долу някой се бе приближил до вратата. Диабло се обърна, вдигна револвера и изстреля два куршума, които пробиха дървото. Понесе се вик. После отново се възцари тишина.

— Първият, който се опита да влезе тук, ще бъде изнесен с краката напред — изкрещя Феъруетър и блъсна Росита, която все още се противеше.

Против волята си момичето тръгна напред.

Диабло влезе в уютно подредена стая, в която от пръв поглед си личеше, че живее жена. Пред стъклата на прозорците бяха спуснати пердета. Имаше легло със син балдахин, няколко възглавнички на куп, маса и шкафове.

Шерифът от Дел Рио затвори зад себе си единствената врата на стаята. После премести една ракла пред нея и се приближи до прозореца. От тук можеше да вижда площадката пред хотела. Хората, които го дебнеха, бяха залегнали в прикритие. Той кимна доволен. На първо време се намираше в безопасност. Към сметката му щеше да се прибави това, че бе взел Росита като заложница, но нямаше друга възможност да попречи на негодниците да нахлуят в стаята.

Отвори прозореца. От църквата отсреща изсвистя куршум. На педя от главата на Диабло оловото се удари в стената на хотела и рикошира. Шерифът от Дел Рио веднага се скри.

— По дяволите! — изръмжа той и се обърна към Росита, която бе седнала на леглото. — Какво имат против мен? Никога досега не съм бил в този град.

— Но сте били в Сонора — отговори му тя.

Диабло свали стетсъна, съблече ризата и откри дълбоката кървяща рязка от хълбока си.

— Сонора. Това беше много отдавна, сеньорита.

— Хората не са го забравили. Както и четиримата мъртви мъже там, Диабло. Жителите тук не искат да се случи същото. Освен това годеникът ми, капитан Диего Арчулета, вече преследва човека, от когото се интересувате.

За миг шериф Феъруетър забрави за ужасната болка в хълбока.

— Двама са, сеньорита.

Росита учудено го погледна.

— Пабло Монтоя — каза тя.

Диабло кимна:

— Освен него, и един тексасец на име Бил Тилгмън — допълни той. — Пабло Монтоя и Бил Тилгмън яздеха заедно. Те убиха трима души: майка ми, баща ми и брат ми. Без малко щяха да очистят и четвърти човек.

— Тилгмън? — попита задъхано Росита.

— Вероятно сега носи друго име. Но истинското му е Бил Тилгмън.

Мексиканската бавно се надигна от леглото.

— Все още се нарича така — отговори тя и посочи навън, през прозореца. — След като Арчулета напусна Пало Меса, Тилгмън представя закона тук, Диабло!

Росита мина покрай него. С един скок той се озова до нея, сграбчи я за раменете и я дръпна назад. Тъкмо мексиканката понечи да се възпротиви, когато втори изстрел проехтя от отсрещната църква. Куршумът проби стъклото и несъмнено щеше да я улучи, ако Диабло не я беше дръпнал съобразително назад.

Лицето й изгуби цвета си. Тъмните й очи широко се разтвориха и тя объркано се огледа. Шерифът от Дел Рио се усмихна. В този момент той нямаше нищо общо с дявола.

— Ако Тилгмън е скалъпил това преследване, Росита, няма да се съобразява с живота ти. Мисля, че ни предстои жарък ден, чиято освежителна вечер ние двамата няма да доживеем. Дано Диего Арчулета се върне навреме.

* * *

Ласитър яздеше точно срещу хората, които се спускаха по един стръмен хълм, оставяйки след себе си черен облак гъст прах.

Петнадесет мъже, прецени той от пръв поглед. Мексиканци. Сребърни шпори блестяха на слънцето, поклащаха се сомбрера.

Мъжът от Бригада Седем постави уинчестъра напречно пред себе си и продължи бавно да язди. Конниците идваха срещу него като застрашителна стена от човешки тела. Групата се бе разпростряла нашироко, сякаш искаше да му отреже всеки път за бягство.

Лека усмивка пробягна по лицето на Ласитър. Въпреки че група мексикански ездачи като тази едва ли означаваше нещо добро, той нямаше намерение да бяга.

Срещнаха се в една малка падина. Като се изключи пръхтенето на конете, наоколо цареше мъртва тишина. Предводителят на мексиканците седеше на бяла кобила, която неспокойно тъпчеше на място, докато ездачът отпусна юздите. Тогава тя тръгна напред грациозно, изпъна шия и потърка бялата си муцуна във врата на кафявия жребец на Ласитър.

— Конете като че ли се харесаха. — Думите на мъжа от Бригада Седем сякаш развалиха лоша клетва.

Диего Арчулета засука големите си мустаци, свали сомбрерото и кимна.

— Така изглежда, мистър — каза капитанът, докато внимателно оглеждаше Ласитър. — Срещнахте ли някого?

— Само змии и скорпиони. Никакъв човек на кон или пеша.

Един от мексиканците пришпори жребеца си напред и застана до Арчулета.

— Той идва от другата страна на Рио Браво дел Норте, Диего — каза тромавият мъж, по чието набраздено от белези лице можеше да се съди за бурния му живот. — Както и Монтоя. Изпрати го в ада или ще го прогоним отвъд реката. Тук имаме достатъчно гадове!

— Аз съм капитан Диего Арчулета — каза мустакатият.

— Ласитър.

Тромавият мексиканец се засмя:

— Звучи като име на някой обесник!

— Може би имаш право, човече — отговори мъжът от Бригада Седем тихо. — Но ти също не изглеждаш като човек, който пее в църковния хор.

Диего Арчулета се ухили. Няколко от ездачите, които се държаха настрани, все пак разбраха думите на Ласитър и се засмяха.

— Във всеки случай има нюх за хората, Рамон Десило — каза един от мексиканците. — Никога досега не си пял в църковния хор!

Широкото лице на тромавия мъж потръпна.

— Какво търсиш тук! — попита капитанът.

— Защо го питаш? — полюбопитства Рамон Десило. — Виждал ли си някога гринго, който да казва истината?

Диего Арчулета се изправи на седлото и погледна към Рамон. Тромавият мексиканец се сви под погледа му.

— Преди два дена срещнах един — тросна се капитанът.

— И на него не вярвам! — отговори Десило, чиято пъстра памучна риза бе прилепнала към тялото му.

— Все пак той ни предупреди за Диабло, който иска да пипне Монтоя, Рамон — каза Арчулета.

— А Монтоя е наш, след като предизвика със Санчез кървава баня в Орласо.

Бандата бе по следите на Монтоя, а някой се бе появил в Пало Меса, за да предупреди за шериф Диабло, хвърлил око на същия човек.

Мислите препускаха една през друга в главата на Ласитър. Но той още не бе разбрал всичко. Знаеше само, че е крайно време да се погрижи за нещата, които ставаха в Пало Меса.

— Познаваш ли Монтоя? — попита Рамон Десило с глас, ставащ все по-злобен. Явно го човъркаше отвътре, че Арчулета не се беше съгласил с предложението му и не искаше да погребе американеца тук, сред кактусите в падината.

Ласитър без малко да кимне утвърдително, но в последния момент поклати глава. Ако признаеше, че познава Монтоя, преследван от тази орда, вероятно щеше сам да произнесе смъртната си присъда. По-добре беше да смятат, че не познава никого. Тогава сигурно щеше да има възможност да премине през тази стена от човешки тела.

— Страната отвъд реката е голяма — каза той.

— Не можеш да познаваш всеки обесник, сеньор Рамон.

— Искаш да ме обидиш, а? Чухте ли това? Грингото ме нарича сеньор Рамон. Той иска да ме обиди. По дяволите…

— Млъкни! — Ласитър смени тактиката. Щом не можеше с добро да постигне нещо, трябваше да опита по друг начин. За момента, изглежда, никой от мексиканците, освен Рамон Десило, не беше настроен против него. С гневен замах тромавият мъж тикна сомбрерото на тила си. — Никой не иска да те обижда — каза Ласитър твърдо. — Може би си спал лошо или не ти е харесал обяда. Ти търсиш разправия. Помисли си: зад гърба си имаш дузина хора, които ще дадат на американеца да разбере, ако сам не се справиш. По дяволите, това е свободна страна. Не съм извършил никакво престъпление тук, а и не искам да го сторя. Искам само спокойствие, а най-често получавам това, което желая. Разбирате ли, Рамон Десило?

Думите му не бяха нищо друго, освен предизвикателство към съдбата. Без да изпуска и за секунда тромавия мексиканец от очи, Ласитър скочи от седлото и рязко мушна уинчестъра обратно в кожения калъф.

— Имаш ли нещо против, че този човек търси спокойствие тук, Диего?

Арчулета вероятно искаше да се включи в разговора, но Рамон Десило махна силно с ръка.

— Гринго ме обиди — изфуча той. — Идва в чужда страна и обижда непознат човек, по дяволите! — С един скок се озова на земята. Облак прах се надигна изпод краката му. Капитан Диего Арчулета посочи на запад, към издигащите се косо нагоре планински върхове.

— Там се крият Монтоя и Санчез, Рамон — каза мустакатият. — Там може да беснееш колкото си искаш. Пусни човека да си върви.

— В това време той ще подпали Пало Меса и ще поругае жените и дъщерите ни, Диего.

— Проклет, твърдоглав глупак! — избухна Диего Арчулета. — В града е Тилгмън, а той знае как да се справя с такива хора.

При споменаването името на Тилгмън сякаш плесница зашлеви Ласитър. Мъжът от Бригада Седем разбра каква дяволска игра бе измислил Тилгмън. След като го бяха направили нещо като шериф, негодникът беше отпратил от града капитана, за да има свобода на действие. Вероятно и населението беше на негова страна. И така, напълно спокойно, той очакваше Диабло.

Ласитър е толкова объркан, че твърде късно забеляза новата атака на Рамон Десило. Обърна се само настрани и юмрукът на тромавия мексиканец се стовари в рамото му. Изгаряща болка премина през тялото на Ласитър. Спъна се и политна напред. Очите му се напълниха с прах и за момент изгуби от поглед Рамон Десило, който използва благоприятния случай.

Мексиканецът бързо посегна към кобура и извади шесткалибровото си оръжие. Ласитър се превъртя настрани. Първият куршум на Рамон се заби в земята и вдигна кълба прах. На ярд вдясно от мъжа от Бригада Седем се издигаше голям кактус, достатъчно широк да предложи сигурно прикритие на всеки човек. Растението бе единственото му спасение. Естествено, никой от мексиканците нямаше да използва оръжие срещу собствения си сънародник, дори и той да водеше нечестна борба с цел да убие един гринго. Независимо по какви причини.

Ласитър се превъртя за втори път надясно. В същия момент Рамон Десило отново дръпна спусъка. Но и този изстрел бе на вятъра. Едва тогава тромавият мексиканец разбра към какво се стремеше противникът му и гневно изруга. Сега се прицели по-внимателно, но за сметка на това му беше необходимо повече време.

Ласитър се бе превъртял зад ствола на кактуса и остана да лежи на земята. Не постъпи така, както беше очаквал Рамон Десило. Мексиканецът смяташе, че противникът му ще се изправи зад прикритието си, за да извади револвера. По тази причина той се прицели в кактуса.

Куршумът проби растението, но не улучи Ласитър, останал да лежи на горещата, покрита с прах земя. През това време мъжът от Бригада Седем също бе успял да измъкне ремингтъна си.

— Спри, Рамон! — изрева той. По челото му избиха капчици пот. Ако мексиканецът не се откажеше от тази безсмислена борба, на Ласитър щеше да му се наложи да стреля. Дявол знаеше какво щяха да предприемат тогава останалите. — Спри, приятелю, иначе адът ще се разтвори под нозете ти!

До Рамон Десило още трима мексиканци бяха извадили оръжията си и насочили цевта към Ласитър.

— Никой да не стреля! — проехтя гласът на Диего Арчулета. — Това си е работа единствено на Рамон.

Заровете вече бяха хвърлени.

Но мъжът от Бригада Седем не беше доволен от решението, защото тромавият мексиканец нямаше вид на човек, който щеше да сложи доброволно оръжието, макар да се намираше в неизгодно положение. Ласитър бе намерил зад огромния ствол на кактуса горе-долу сигурно прикритие, докато Рамон Десило стоеше под пърлещото слънце.

Очите на тромавия мексиканец се бяха свили като тесни цепки. До този момент не се бе изпотил. Но сега по челото му блестеше пот. През тялото му премина тръпка. Вместо да вдигне оръжието, той мушна револвера обратно в кобура.

— Еднакви шансове! — поиска Рамон Десило.

Ласитър се надигна и също мушна ремингтъна в кобура. После извърна поглед към Диего Арчулета, който стоеше неподвижно на бялата си кобила.

— Имаш ли нещо против еднакви шансове? — заинтересува се мустакатият, изтълкувал погрешно колебанието на Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем поклати глава:

— Преди това искам да кажа нещо друго.

— Говори бързо — изръмжа Рамон Десило. — Чака ни още дълъг път.

Думите прозвучаха небрежно, но гласът му заблуждаваше. С ъгълчетата на очите Ласитър наблюдаваше противника си. Тромавият мексиканец не бе въодушевен от това, което щеше да последва. Бе разбрал, че си има работа с опасен човек.

— Бил Тилгмън — обърна се Ласитър към предводителя на бандата. — Ти каза, че той носи значката в Пало Меса, Арчулета?

Капитанът поклати глава:

— Тилгмън не носи значката, Ласитър. Той е законът в Пало Меса, докато аз отсъствам. Това е малък град. Хората не могат да боравят особено добре с оръжието. Пало Меса има нужда от бърз стрелец, какъвто е Тилгмън.

— Възможно е. — Мъжът от Бригада Седем кимна. — Не го познавам лично, но съм чувал за него в Тексас, капитане. Там казват, че е изключително подъл човек. Между другото, в Аризона го издирват чрез публични обяви. В този щат е яздил с няколко негодници, сред които се е намирал и един мексиканец на име Монтоя.

Ласитър смяташе за по-удачно да опипва почвата предпазливо. Имаше признаци за буря. Ако не успееше с думи да убеди Арчулета, че си е взел змия в къщата, тогава щеше да се откаже от уговарянето.

— Хората говорят много, тексасецо — отговори Диего. — Що се касае до случая в Аризона, Монтоя ще ни осведоми за него. Ще го пипнем днес или рано утре. Знаем скривалището му. Уловихме един от хората на Санчез и узнахме, че в планината се спотайват не повече от петима души. Срещу нас те нямат никакъв шанс. Монтоя ще проговори. Тогава ще мога още утре да попитам Тилгмън. — Думите му бяха разумни.

— Окей — каза Ласитър и се обърна към Десило: — Защо да се убиваме? Диего се нуждае от всеки човек. Вероятно нямаш късмет.

— Какво означава това, гринго? — попита тромавият мексиканец засегнато.

— Това, което казах — отвърна Ласитър спокойно. — Ще тръгна към Пало Меса и, по дяволите, няма да напусна града, преди отново да се срещнем. За добро или лошо!

— Така е разумно — намеси се Диего Арчулета.

— Тогава в Пало Меса ще има двама гринго, които не познаваме. Единият от тях представлява закона, Диего! — изпъшка Рамон Десило.

— Може би трима — отговори Ласитър. — Имам предвид, ако очаквате Диабло.

— Добре си слушал, Ласитър — каза капитанът.

Мъжът от Бригада Седем нарочно се направи, че не е чул думите. Вместо това се обърна отново към Рамон, който, изглежда, не искаше да се отлага двубоят.

— Добре — каза тромавият мексиканец. — В Пало Меса, гринго. Не се опитвай да бягаш. Ще те намеря.

— Не се притеснявай. — Ласитър се усмихна. — Ако наистина откриете Монтоя, го попитайте какво се е случило наскоро в Дел Рио. Питайте го откъде са парите, които носи със себе си, и кои са били другите мъже с него в Дел Рио.

Арчулета вдигна гъстите си вежди и нервно почеса мустака си.

— Изглежда, знаеш нещо, Ласитър — каза той подозрително. — Вероятно не бива да те пускаме да отиваш в Пало Меса.

— Ще бъде грешка, капитане — отвърна мъжът от Бригада Седем. — Скоро ще го разбереш.

Без да изчака отговор, Ласитър се обърна, качи се на кафявия жребец и го отдалечи от бялата кобила на Диего, с която конят му, изглежда, бе завързал нежни отношения, защото зацвили сърдито.

— Кои са били с Монтоя? — заинтересува се капитанът.

Сега мъжът от Бригада Седем би могъл да открие истината, но не смяташе, че ще бъде особено умно. Нещо се бе случило в Пало Меса, нещо, свързано с шериф Диабло. Следователно трябваше да отиде там. Ако сега кажеше цялата истина, тогава трябваше да има предвид, че Диего Арчулета можеше да промени решението си и да го принуди да последва мексиканците в издирването на Монтоя.

— Не знам — отговори Ласитър. — Хората говорят много. В повечето случаи думите им се оказват слухове. По-добре е човек да вярва само на това, което вижда, Диего. Кога ще се върнеш в Пало Меса?

— След като изтребим Санчез и неговата паплач и когато изтрием от лицето на света Монтоя — отговори мустакатият. — Вероятно утре по обед. А може би никога. Това тепърва ще се разбере.

Ласитър кимна. Избегна да погледне Рамон Десило, който продължаваше да не вярва на предложението му да се срещнат в Пало Меса. Мъжът от Бригада Седем не искаше да предизвиква отново враждебност към себе си. И без друго щеше да има достатъчно проблеми.

— До скоро! — Вдигна ръка и пришпори кафявия си кон.

Изпита неприятно чувство, когато обърна гръб на хората на Диего, но нищо не се случи. Едва когато стигна възвишението, по което преди малко се бе спуснала групата, той се обърна.

Диего Арчулета беше продължил да язди напред към планината, където се криеха Монтоя и няколко други мъже.

Ласитър се замисли за Диабло. Шерифът от Дел Рио бе преследвал трима души. Първия, Клемент, го убиха команчите. Втория, Монтоя, щеше да го убие един мексиканец, който имаше да урежда с него още по-стари сметки. За шериф Диабло оставаше само Бил Тилгмън, който представляваше закона в града, където щеше да отиде Феъруетър, ако отдавна вече не го бе сторил.

Тилгмън нямаше да остави на шерифа от Дел Рио никакъв шанс. А това означаваше, че ако Диабло бе стигнал в Пало Меса, вече беше мъртъв. Следователно часовете, прекарани от Ласитър в мазата на Леймър, можеха да са решили всичко.

По дяволите, помисли си мъжът от Бригада Седем. По дяволите! Диабло си беше направил мечешка услуга, като бе накарал плешивия да го залови.

Ласитър трябваше да язди още няколко часа, за да стигне мизерното градче, където щеше да се реши съдбата на шерифа от Дел Рио. Можеше да бъде в Пало Меса най-рано след настъпването на вечерта.

* * *

Бил Тилгмън правеше равносметка на пораженията след първата атака срещу Диабло. Един от мексиканците, когото бе изпратил в предна позиция, беше мъртъв.

Шерифът от Дел Рио го беше убил, преди нападателят да успее да проникне в хотела. Друг бе тежко ранен, след като хората на Тилгмън се опитаха да последват Диабло в хотела през входната врата.

Сега се бяха събрали пред кръчмата. Развилняла се група от дръзки лица, която, след като бе претърпяла първите загуби в редиците си, стоеше плътно зад човека, на когото Арчулета бе дал правото да представлява закона в този малък град. Те не откъсваха злобни погледи от хотела на Ортиц, превърнал се в крепост, която щеше да се защитава само от един-единствен човек.

— Докато Росита е при него, не бива да предприемаме нищо — предупреди белокосият Фелипе Ортиц, на когото все още му се струваше малко чудно, че е жив.

Той бе стоял най-близо до Диабло, когато бяха проехтели първите изстрели. Бе успял да погледне в трескавите очи на шерифа и беше видял на лицето му решимостта да оживее. Двамата убити от техните редици без съмнение бяха застреляни заради Тилгмън. Тексасецът ги беше изпратил напред, след като неизвестно защо се бе стремял да избегне прекия сблъсък с Диабло. Освен това беше изпратил първия куршум твърде късно и много неточно.

Ортиц наблюдаваше Тилгмън, който се беше подпрял на входа на кръчмата и с искрящи очи гледаше към хотела. „Има нещо гнило в този човек — мислеше си белокосият мъж. — Сякаш тексасецът се страхува.“

— Трябва да го измъкнем оттам, дори ако се наложи да изгорим до основи цялата тая съборетина — изпъшка Тилгмън, на когото още му бе трудно да преглътне първото поражение. Такъв шанс, какъвто беше позволил да се изплъзне между пръстите му, нямаше да му се удаде никога отново.

Фелипе Ортиц пристъпи бързо напред, без да откъсва очи от тексасеца, и поклати глава.

— Докато Росита се намира при него, няма да предприемаме нищо — повтори старецът с твърд глас.

Тилгмън се изсмя дрезгаво.

— Откога решаваш ти в този град, Ортиц? — попита го коварно.

— Тя ми е дъщеря.

— Не трябваше да я оставяш в хотела!

Ортиц изпъна старото си, изморено тяло. За миг в очите му проблесна искра.

— Ти каза, че Диабло ще бъде мъртъв, преди още да успее да прекрачи прага на хотела, Тилгмън. Твоя бе грешката, че не го уби. Сега ще трябва да чакаш нов сгоден случай и да не позволиш дъщеря ми да заплати за грешката ти!

— Върви по дяволите, Ортиц!

— Тя е годеница на Арчулета — каза старецът замислено. Не искаше да стига до кавга с Тилгмън, който от самото начало не му бе вдъхнал доверие. Тексасецът беше непредсказуем. Нещо като че ли подсказваше на Ортиц, че Тилгмън би стрелял дори по него, ако това щеше да му помогне да очисти Диабло.

Несъзнателно американецът тикна черния стетсън на тила си.

— Диабло е убил двама мексиканци в Сонора — каза той. — Застрелял е един жител на селото и тежко е ранил друг. Който не иска този човек да умре, е проклет кучи син!

Докато той говореше, ръката му държеше приклада на оръжието. Тилгмън знаеше, че играе опасна игра, но трябваше да накара хората да застанат зад него и да забравят, че мексиканката е годеница на капитан Арчулета. Само тогава щеше да успее да измъкне Диабло от хотела.

Някои изроптаха недоволно, докато Ортиц мълчеше смутено. Тилгмън се обърна към мъжете, които държаха пушки в ръцете си:

— По дяволите, приятели, Диабло ще избяга, ако слушаме стария. Трима мъртви мексиканци, а ще има и още, ако не прогоним шерифа от проклетия хотел. Може би Росита ще умре, но съм сигурен, че Арчулета няма да постави живота й над този на собствените си хора.

Наоколо настъпи тишина. Мъжете сведоха очи. Никой не поглеждаше към стареца, чийто поглед се местеше въпросително от лице на лице. Изведнъж Ортиц се обърна. Преди някой да успее да го задържи, той се отдели от сигурната сянка на кръчмата и излезе на улицата.

— Оставете го да върви — каза тексасецът твърдо. — Решението си е негово, както и дъщеря му. За вас аз съм отговорен.

Мексиканците останаха на местата си. Като омагьосани гледаха гърба на стария Ортиц, който вече бе стигнал до средата на улицата.

Сега от прозореца на хотела шерифът от Дел Рио ясно можеше да го различи и при всички положения държеше белокосия мъж на мушка.

— Шериф Диабло! — Гласът на Ортиц прониза тишината. — Шериф Диабло!

Зад него Тилгмън накара да му дадат уинчестъра и с рязко движение на ръката решително зареди оръжието. После го повдигна и притисна приклада към рамото си. Старателно се прицели в прозореца, зад който знаеше, че се крие Диабло.

Старецът му направи услуга. Може би шерифът от Дел Рио щеше да се покаже. Ако това станеше, този път Тилгмън нямаше да пропусне целта.

— Шериф Диабло! — извика силно Фелипе Ортиц. Горе на прозореца се появи сянка. От това разстояние беше трудно да се отгатне кой бе там. Беше просто сянка на човек: Диабло или Росита. — Пуснете Росита, Диабло!

Ортиц понечи да каже още нещо, когато зад гърба му проехтя изстрел. Беше стрелял Тилгмън, без дори да знае в кого се цели.

Чу се трясък от счупено стъкло. Някой изруга. От горния етаж проблесна огън от дулото на оръжие. Старецът отново замръзна на място. По-добра мишена от него нямаше. Но и този път мъжът, взел дъщеря му като заложница, не се беше целил в него. Куршумът прелетя високо над Ортиц в посока към кръчмата и се заби във фасадата.

— Изчезвай, старче — извика Диабло от прозореца. — Изчезвай и кажи на оня глупак, Тилгмън, да измисли нещо по-умно, ако иска да се справи с последния Феъруетър.

— Проклет кучи син! — Тилгмън изгуби самообладание и уинчестърът му забълва куршум след куршум към прозореца на хотела, въпреки че бе повече от ясно безсмислието на подобни действия. Диабло се бе скрил още след първия изстрел.

— Ще те пипна! — изкрещя Тилгмън. — Обещавам ти! Ще те пипна! Жив или мъртъв. И ще те обеся на най-близкото дърво!

— Ще трябва да побързаш! — отвърна му Диабло. — Скоро Арчулета ще се върне с Монтоя. И бъди сигурен, че по пътя насам на капитана ще му се отворят очите.

Тилгмън изруга сдържано.

— Махни се от улицата, Ортиц — извика той.

Старецът махна пренебрежително и прокара уморено пръсти през бялата си коса.

— Сега ще вляза в хотела, Диабло — изрече Ортиц достатъчно високо, за да го чуят всички. — Ще вляза в хотела и ще си поговорим.

— Остани там, където си — отвърна шерифът от Дел Рио.

— Аз съм стар човек и не нося оръжие. Нима се страхуваш от един старец?

— Какво искаш?

— Да поговорим — повтори Ортиц. — За Росита. Пусни я и вземи мен като заложник.

— Изчезвай! — извика в отговор Диабло. — Мятай се на коня и се опитай да догониш Арчулета. Разкажи му какво става тук. Кажи му, че човекът, когото остави да представя закона, е подъл убиец. Също като Монтоя.

— На твое място бих измислил нещо друго — отвърна Тилгмън с вдигнат „Уинчестър“.

Може би Диабло щеше да бъде достатъчно непредпазлив и да се покаже на прозореца. Но той не се показа. Дори сянка не се появи там, горе.

Ортиц се обърна към Тилгмън и погледна облечения в черно мъж.

— Какво каза Диабло? Става ли нещо, Тилгмън? — попита старецът.

— Опитва се да спаси кожата си — отвърна тексасецът. — По дяволите, какво друго може да стори, освен да сее раздор? Няма никакъв шанс да излезе жив от проклетия хотел. Хората ни обградиха сградата отвсякъде. Ако се покаже, ще се озове направо в пъкъла. Сега се опитва да ни скара.

За миг настъпи мълчание. Почти всички очи бяха вперени в Тилгмън.

— Той е прав, Ортиц — каза един от мъжете.

Старият човек отпусна отчаяно рамене и се насочи към сянката на кръчмата.

Тексасецът отново прехвърли трескаво всичко в главата си. Ортиц му пречеше. Докато той беше наблизо, другите никога нямаше да се съгласят да подпалят хотела. Старецът трябваше да изчезне. Самият Диабло щеше да се справи с решаването на този проблем.

— Окей, Ортиц — каза Тилгмън. — Догони Арчулета. Капитанът ще потвърди, че правим точно това, което и той самият би направил.

Белокосият мъж прониза с поглед тексасеца и поклати глава:

— Като замина, кой ще се погрижи да не се залага на карта животът на дъщеря ми, за да се спипа Диабло?

— Аз! — Хората се огледаха наоколо и видяха високия строен мъж, който излезе от кръчмата. — Аз ще се погрижа, Ортиц!

Ласитър бе чул изстрелите отдалеко. Беше направил голям завой около града и бе приближил откъм север, където по улицата нямаше човек, поставен от Тилгмън на пост покрай хотела. Бе проникнал в празната кръчма от един заден вход и сега излезе отпред, през централния вход.

Поне десет оръжия бяха насочени към мъжа от Бригада Седем, зад когото с трясък се затвори вратата на бара.

Ласитър дълго се бе колебал дали да поеме този риск. Но накрая реши да го направи. Държеше уинчестъра си насочен право към Бил Тилгмън. На тексасеца това не му убягна и той се обърна рязко към мъжа от Бригада Седем.

Светлината беше много слаба. Но въпреки това Тилгмън позна Ласитър, който би трябвало да е мъртъв, след като Клемент беше стрелял два пъти в него. Тексасецът пребледня. Преди да успее да каже нещо, Ласитър се обади:

— Срещнах Арчулета, приятели. Той се е отправил към планината, за да намери Санчез и Монтоя. Капитанът се тревожи, че тук някой може да предприеме нещо необмислено.

Десницата на Тилгмън бавно се придвижи към дръжката на револвера. Тексасецът не откъсваше очи от своя противник. Когато лицето на Ласитър се изкриви в едва забележима усмивка, дясната ръка на Тилгмън замръзна във въздуха, сякаш имаше някакво препятствие, което трябваше да преодолее, за да стигне до оръжието.

— Бъди разумен, Тилгмън — каза мъжът от Бригада Седем. — Изглежда, разбираш, че всичко ще свърши зле.

На тексасеца му беше ясно. Наистина, няколко мексиканеца бяха насочили дулата на пушките си към Ласитър, когото той считаше за мъртъв, но мъжът от Бригада Седем беше достатъчно умен да се прицели в Тилгмън. Ако тексасецът заповядаше на хората си да стрелят, беше загубен.

— Кой си ти? — попита старият Ортиц, който усещаше напрежението между заместника на Арчулета и непознатия.

— Ласитър — отвърна мъжът от Бригада Седем. — Обещах на капитана да дойда в Пало Меса, Ортиц. Ще чакам тук, докато той се върне с Монтоя. Ще чакам и Рамон Десило, който иска да се бие с мен.

Името на Рамон Десило убеди и последния мексиканец, че чужденецът говори истината. Но това далеч не означаваше, че го смятат за един от тях.

Ласитър не си правеше илюзии. Предстоеше му трудна задача, защото трябваше не просто да убие Тилгмън, а да го върне обратно в Щатите и да го изправи пред законен съд. Там, където този човек бе извършил убийствата си, там и щеше да бъде наказан за тях.

— Как ще ни попречиш да нападнем хотела или го подпалим? — попита тексасецът с дрезгав глас.

Ласитър се усмихна:

— Ще стоя отвън и ще пазя, Тилгмън. В случай все пак, че се опитате, се надявам ти да предвождаш хората си.

Лицето на тексасеца се изопна. В този момент Ортиц направи най-доброто. Застана между мъжа от Бригада Седем и Тилгмън, озовавайки се пред дулата на оръжията на сънародниците си, насочени в непознатия. Старецът искаше да даде на Ласитър възможност да се оттегли навредим, защото инстинктивно усещаше, че този мъж можеше да запази живота на Росита.

Това възнамеряваше и Ласитър. Както и да попречи на Тилгмън да се измъкне тихомълком от Пало Меса и да избяга. Тук, на това място, трябваше да се реши всичко. Съдбите на Тилгмън и Диабло. Беше безсмислено повече да се отлага.

Мъжът от Бригада Седем реагира веднага, щом разбра какви шансове му дава белокосият Ортиц, заставайки пред дулата на оръжията. С един скок назад Ласитър изчезна през вратата на кръчмата. Имаше няколко секунди да се скрие. Човек като стареца не можеше да възпре хората, които Тилгмън бе събрал около себе си. С дълги скокове между масите мъжът от Бригада Седем се втурна към задната врата, през която току-що бе дошъл. В кръчмата нямаше никакъв шанс за спасение. Тилгмън бе достатъчно умен, за да се сети да обгради постройката.

Ласитър почти беше стигнал до задния вход, когато мексиканците го последваха вътре. Трима от тях бяха действали бързо, бяха блъснали настрани стария Ортиц и бяха нахлули в кръчмата. Сега те започнаха да стрелят бясно във всички посоки.

Ласитър отговори на огъня. Един от преследвачите рухна на пода, надавайки силен вик, който проехтя злокобно в тишината и накара другите двама да залегнат на земята.

Ценни секунди, които мъжът от Бригада Седем използва. Изхвърча през задната врата на кръчмата и ниско приведен, побягна в настъпилата нощ. След малко тъмнината го погълна. Ласитър спря в сянката на един храст. Трябваше да разбере какво възнамерява да прави Тилгмън по-нататък.

Мексиканците обградиха кръчмата. Надвикваха се един през друг, така че на мъжа от Бригада Седем бе трудно да отгатне какво си говорят. От задната врата на бара излязоха първите преследвачи.

Хората на Тилгмън се качиха върху куп дърва, опитвайки се напразно да проникнат с очи в мрака. Отправиха погледи и в посока към Ласитър, но не успяха да го открият. Той стоеше на тъмно, докато мексиканците бяха осветени от лампата в кръчмата.

После се появиха Тилгмън и старият Ортиц. Тексасецът беше измъкнал револвера си и насочил дулото му в гърба на стареца.

— Той ни предаде, по дяволите! — извика убиецът от Дел Рио. — Той помогна на Ласитър да избяга!

Тръпки полазиха мъжа от Бригада Седем. Тилгмън прехвърляше вината върху Фелипе Ортиц. Търсеше претекст да се отърве от стареца. Сега го беше намерил.

Ласитър залегна, вдигна уинчестъра и се прицели в Тилгмън. Трябваше да му попречи да убие Ортиц.

— Старецът е в комбина с Диабло и този Ласитър! — Гласът на заместника на Арчулета мина във фалцет. Той хвърли решителен поглед наоколо, но никой не го подкрепи.

— Дъщеря му е в хотела — каза един от мъжете. — Ортиц е объркан, Тилгмън. Трябва да тръгне и да потърси капитана. Може да продължи с дни. Нека тръгне.

Ласитър видя как Тилгмън яростно тикна шесткалибровия револвер обратно в кобура и ритна Фелипе Ортиц. Старецът загуби равновесие и политна напред. Без да се оглежда повече, той се отправи извън града. Не след дълго тъмнината го погълна.

Ласитър си отдъхна облекчено. Ортиц се беше измъкнал на косъм от смъртта. Мъжът от Бригада Седем се надигна внимателно.

— А сега какво, Тилгмън? — дочу той въпроса на един от мексиканците.

— Хората, които не охраняват хотела, да се разделят на групи. Градът е малък. Човек, който не го познава, не може да изчезне просто така. Ласитър е приятел на Диабло. Ако го пипнем, бихме могли да го използваме, за да примамим шерифа от Дел Рио да излезе от хотела. Ако не успеем, ще щурмуваме постройката. Когато Арчулета се върне, трябва да намери Пало Меса чист. Той иска да види Диабло обесен. Нека да му доставим тази радост!

Надигна се одобрителна глъчка и слабият ветрец я донесе до слуха на Ласитър.

Тилгмън подхващаше дяволски хитро нещата. Първо елиминира него като свидетел, а после — и другия, шериф Диабло. Оставаше само още Монтоя, в случай че изобщо оцелееше, след като хората на Арчулета нападнат скривалището на бандата на Санчез. Дори и Монтоя да останеше жив, кой щеше да повярва на мексиканеца, ако се опълчеше срещу Тилгмън? Ласитър се огледа наоколо, за да намери място, където най-после да се почувства сигурен и откъдето да може да държи под около хотела.

Откъм гърба на кръчмата хората се разделиха на групи и се разпръснаха в града. След като Ласитър бе заплашил да застреля всеки, припарил до хотела, явно никой не предполагаше, че се намира извън града.

Изчака още няколко минути. Тексасецът бе оставил на пост част от хората си около хотела, за да попречат на Диабло да се измъкне. Но сега те не позволяваха и на Ласитър да се приближи. Нямаше и най-малък шанс. Трябваше да измисли нещо друго. Той напусна храсталака, където се бе притаил, и се върна по пътя, по който току-що беше дошъл.

Краткото разстояние, което трябваше да измине, не му предлагаше никакво прикритие. След малко се появи в сянката на кръчмата. Вътре мъждукаха няколко лампи, но в помещението нямаше жива душа. В такава нощ никой не мислеше за пиене.

Ласитър тихо открехна задната врата. Промъкна се бързо в големия салон и претърси с поглед наоколо. Зад бара намери вързоп дрехи: наметало и сомбреро. Това вероятно бе единствената възможност да се придвижи в града под закрилата на нощта и да намери подходящо скривалище. Загърна се с наметалото и сложи сомбрерото, а стетсъна си натъпка в едно чекмедже на бара. После отпи глътка, за да успокои опънатите си до скъсване нерви. Накрая напусна кръчмата през предния вход.

Взе от улицата кал и пепел и ги размаза по мокрото си от пот лице. Ако никой не се приближеше твърде много до него, можеше да бъде сбъркан с хората, които го търсеха. Обърна се наляво.

Само един прозорец на хотела светеше. Беше стаята, където се намираха Росита Ортиц и шериф Диабло, хванати като в клетка. Ласитър установи това, след като обиколи сградата. Тилгмън беше събрал почти двадесет души, които образуваха плътен обръч около хотела. Наистина нямаше как да се премине през него.

Шериф Диабло щеше да избухне в безсилен гняв, но Ласитър смяташе, че тази обсада можеше да бъде само от полза на пленника вътре. Така поне шерифът от Дел Рио нямаше да излезе, за да убие Тилгмън. А Тилгмън не беше в състояние за момента да проникне в хотела.

Питаше се само колко дълго още щеше да се сдържа тексасецът. Погледът на мъжа от Бригада Седем попадна на църквата срещу хотела. Няколко сенки се раздвижиха до входния портал и изчезнаха в тъмнината.

Ласитър погледна недоверчиво кулата. Не видя нищо, но бе сигурен, че Тилгмън е поставил и там свой човек, който можеше да бъде много опасен за Диабло. От това място имаше добра видимост към стаята на Росита Ортиц. Мъжът от Бригада Седем не се поколеба и секунда. Пресече площада, изричайки няколко мексикански ругатни, и безпрепятствено стигна до портала на църквата. Спря за миг. Беше сигурен, че от тъмнината го наблюдават няколко чифта очи. Но дегизировката му бе толкова добра, че никой нямаше да познае човека, когото търсеха.

Ласитър влезе в църквата. Вътре цареше мрак. Очите му бързо свикнаха с тъмнината. Премина необезпокояван по пътеката, обградена с колони, заобиколи олтара и стигна в сакристията. Оттук към кулата водеше вита стълба. Насред пътя Ласитър се спря, наостри уши и долови стъпките на мексиканеца горе. По камъка тракаха токовете на ботушите му. Чу се покашляне. Мъжът от Бригада Седем продължи предпазливо. Оставаха му още няколко стъпала, когато някой влезе в сакристията:

— Хей, Хосе! — Дъхът на Ласитър секна. Това беше гласът на Бил Тилгмън. — Хей, Хосе! Да не си заспал, по дяволите?

— Не, сеньор — обади се мексиканецът горе. — Отсреща всичко е спокойно. Диабло и Росита са все още в същата стая.

Тексасецът изруга ядно.

— Там долу се мотае още един гринго — извика той. Беше твърде мързелив, за да изкачи стълбите. — Висок, строен тип. Ще го познаеш от пръв поглед. Прати му един куршум или предупреди другите. Трябва да го пипнем, а после ще се справим и с Диабло.

— Да, сеньор — отвърна мексиканецът. — Кога ще ме сменят?

— Няма да те сменят, Хосе. Нека първо хванем Ласитър и Диабло. Стреляй от време на време към хотела, да не си помисли шерифът от Дел Рио, че сме го забравили.

Тилгмън се разхълцука от смях. После стъпките му се отдалечиха и се чу хлопване на врата. Горе Хосе отново зае поста си. Прозвуча изстрел.

— Това е Хосе — извика тексасецът навън. — Той ще държи нащрек Диабло.

Отново прозвуча зловещ смях, след което настъпи тишина. Въпреки това Ласитър изчака още няколко секунди, преди да изкачи крадешком последните стъпала. Съзря мексиканеца в камбанарията, облегнат на белия парапет и с поглед към хотела. Тъкмо мъжът от Бригада Седем се канеше да нападне, когато от хотела отвърнаха на огъня. Диабло стреляше добре. Профучаха два куршума. Хосе се скри в последния момент. Единият от куршумите се удари в камбаната.

— Всичко ли е наред, Хосе? — попита Тилгмън отдолу.

Мексиканецът се надигна:

— Окей! Внимавай!

Хосе бутна сомбрерото си на тила, въздъхна дълбоко и застана с гръб към камбаната. Едва ли имаше по-добра позиция от тази за намеренията на Ласитър. С дълъг скок мъжът от Бригада Седем се озова до него и замахна с уинчестъра.

Мексиканецът чу шум и се обърна. Очите му се разшириха от страх, когато дулото на уинчестъра уцели главата му. Преди да се строполи на земята, Ласитър го подхвана и го положи под камбаната. Върза го с колана си и запуши с кърпа устата му. Всичко това направи за не повече от двадесет секунди, след което веднага отиде до парапета. От тук виждаше хората, обкръжили хотела, както и хората, които притичваха по улиците на малкия град и напразно се оглеждаха за него. Нека го търсят. Ласитър се засмя злорадо. Тилгмън бе пресметнал чудесно всичко, а може би имаше и известна доза късмет. Но този късмет щеше да му изневери.

Сега мъжът от Бригада Седем беше в града, на края на едно дълго, мъчително пътуване. Точно тук щеше да изпълни възложената му задача. Нямаше да има нов шериф убиец и поне Тилгмън щеше да бъде върнат в Щатите, за да получи там справедливата си присъда. Ласитър се закле, че ще сложи край на мечтите на тексасеца да се отърве от ръцете на правосъдието.