Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (28)

XXVII

След две седмици Силвърс се върна в Ню Йорк. Колкото и чудно да бе, тук, където според мен беше мястото му, той успя да продаде значително по-малко платна, отколкото в Ню Йорк. В Холивуд никой не смяташе картините за символ на благополучие, тук даже и парите не винаги бяха всевластни. Те бяха нещо напълно естествено, както и онова, което наричаха слава — едното беше просто немислимо без другото. Тук популярността се съчетаваше с пари, докато в Ню Йорк известността на даден милионер не прехвърляше границите на неговия кръг и той трябваше да извърши нещо наистина необикновено, за да стане популярен извън този кръг. И Силвърс с номерата си и особено с уверението, че в същност той не е търговец, а по-скоро колекционер, предизвикваше до известна степен смешен интерес от страна на акулите, които в желанието си да станат прочути колекционери му вярваха повече, отколкото искаха да признаят.

В края на краищата Силвърс с мъка продаде на Уилър картината на Гоген, но за това, макар и скърцайки със зъби, се бе принудил да прибегне до моята помощ. За Уилър аз бях много по-важна личност от него. Той имаше нужда от мен за новия си филм, докато Силвърс не му бе необходим. Силвърс си замина обиден за Ню Йорк — самолюбието му беше по-силно от алчността.

— Останете тук като един вид „форпост“ на фирмата — каза ми той. — Вие повече подхождате на тукашните лустросани варвари.

Силвърс направи опит да включи комисионните за продадените картини в заплатата ми. Аз не се съгласих; можех да преживявам и само от хонорара от Уилър. Едва в деня на своето заминаване той отстъпи. Получих неголям процент от продажбите, затова пък намали заплатата ми наполовина.

— Отнасям се към вас като към собствен син — фучеше той. — На друго място биха ви накарали да платите за всичко, което научихте от мен! При мен минахте цял университет по търговия! А мислите само за едно — пари, пари, пари! Какво поколение!

Сутринта отидох в студиото при Холт. Работата ми беше много проста. Трезво, без излишна екзалтация, шизофрения или изкълчена фантазия аз трябваше да преведа всичко онова, което авторът на сценария бе облякъл в цветистия жаргон на гангстери и каубои, на езика на примитивната бюрокрация, управляваща машината за убийства на двадесети век. На езика на дребните еснафи с чиста съвест. А Холт продължаваше да твърди:

— Никой няма да ни повярва! Това е психологически необосновано!

Той имаше старата романтична представа за убийци и палачи и се опитваше да я въплъти на екрана, за да превърне деянията в достоверни. Романтиката му се състоеше в това, че чудовищните постъпки трябвало непременно да се съчетаят с чудовищен характер. Той бе готов да признае, че не е задължително отрицателните герои да притежават отблъскваща външност, но спонтанната им чудовищност трябвало да се проявява непрекъснато, иначе образите щели да загубят своята психологическа убедителност. Холт беше гърмян заек в областта на киното и всеки контраст го привличаше: той бе готов да припише на коменданта на концлагер нежна любов към животните — например към белите ангорски зайчета, които никога не би позволил да заколят — и всичко това, за да подчертае неговата жестокост. Холт считаше този метод за реалистичен и се разсърди, когато аз го нарекох романтичен. Не можех да го накарам да проумее, че най-страшното — това са еснафите, вършещи съзнателно, усърдно и с чиста съвест своето кърваво дело, сякаш режат дърва или правят детски играчки. Тук той се бунтуваше, истината не му изглеждаше достатъчно ефектна и не отговаряше на онова, което бе научил от петнадесет филми на ужасите и убийствата. Холт не ми вярваше, че тези, които убиват най-старателно евреи, са напълно нормални хора и при други обстоятелства биха били точно толкова старателни счетоводители, че след свършването на войната те отново ще станат болногледачи, собственици на ресторанти, чиновници в министерства — без следа от разкаяние или съзнание за извършена несправедливост — и че ще се постараят да бъдат добри болногледачи или собственици на ресторанти, сякаш цялото минало никога не е съществувало и напълно се изкупва с вълшебните слова „дълг“ и „заповед“. Това бяха първите автомати от века на автоматиката, преобърнали законите на психологията, които досега бяха били тясно свързани със законите на етиката. В техния свят се убиваше без вина и угризения на съвестта, без чувство за отговорност, а убийците бяха почитани граждани — те получаваха допълнителни дажби ракия, салам и допълнителни кръстове за храброст не за това, че бяха убийци, а защото работата им беше по-напрегната от тази на редовните войници. Единственото човешко качество, което притежаваха и което ги превръщаше в живи хора, бе, че се ползуваха от привилегиите си без сянка от смущение — тъй като никой от тях не искаше да отиде на фронта, а по време на бомбардировките, когато дори в провинциалните градчета ставаше опасно, отдалечените концлагери бяха най-сигурното скривалище по две причини: първо, защото се намираха вън от населените места, и второ, защото врагът в желанието си да не унищожава враговете на режима бе принуден да щади и неговите палачи.

Отговорът на измъчения Холт бе винаги един и същ: „Никой няма да ни повярва, никой! Трябва да имаме хуманен подход! Дори нечовешкото трябва да има човешко обяснение!“

Аз се опитах да вмъкна една сцена, доказателство за абсолютната безчовечност на нацистите: лагер за робите на немските индустриалци. Холт не знаеше нищо за тези лагери. Той упорито се придържаше към старата си концепция, че палачът е винаги лош човек. Обяснявах му за стотен път, че събитията в Германия са подготвени и извършени не от хора, дошли от Луната и овладели насилствено страната, а от порядъчни германци, които положително считат себе си за достойни представители на немската нация. Втълпявах му колко смешно е да се приеме, че всички германски генерали са били толкова слепи и слабоумни, та да не знаят нищо за ежедневните мъчения и убийства. Обяснявах му също, че най-големите промишлени концерни в страната са сключвали договори с концлагерите, принуждаващи робите да работят до пълно изтощение срещу нищожно заплащане, прибирано от управата на лагерите, за да ги изгорят след това в пещите на крематориума.

Холт побледня.

— Това не е истина!

— Истина е. Множество големи предприятия печелят от нещастните, измъчени роби. Те даже построиха близо до концлагерите филиали на своите заводи, за да правят икономии дори и от транспорта. Справедливо е онова, което е от полза за немския народ — ето техния принцип!

— Не можем да покажем това! — каза отчаяно Холт. — Никой няма да ни повярва!

— Въпреки че вашата страна е във война с Германия?

— Да. Такава е човешката психика — не признава никакви граници. Подобен филм би бил оценен като най-жестоката и пошла лъжа. През 1914 година все още можеха да се правят филми за зверските издевателства на германците над жени и деца в Белгия. Сега вече не.

— През 1914 година това не беше истина, но се снимаха филми. Сега е истина, но не може да се заснеме на филм, защото никой няма да повярва. Така ли?

— Точно така, Роберт.

Кимнах и се признах за победен.

 

 

За четири седмици продадох четири рисунки и, едно платно с маслени бои от Дега. Картината на Дега — „Балетна репетиция“, взе Уилър. Силвърс веднага заяви, че съм я продал на един от неговите клиенти, и намали комисионната.

Успях да продам и един пастел на Реноар. Холт взе картината от мен и след седмица я препродаде с хиляда долара печалба. Това го окуражи. Той купи още една неголяма картина и пак спечели от нея — този път две хиляди долара.

— Какво ще кажете, ако се заемем заедно с продажба на картини? — попита ме Холт.

— За такова нещо трябват много пари. Картините са скъпи.

— Да започнем на дребно. Аз имам влог в банката.

Поклатих глава. Не изпитвах особена привързаност към Силвърс, ала не желаех да остана в Калифорния. Независимо от всички вълнения животът тук приличаше на съществуване в някакъв необикновен вакуум. Сякаш висях във въздуха някъде между Япония и Европа и колкото повече се убеждавах, че не мога да остана в Америка, толкова по-силно ме влечеше към Ню Йорк. В тези седмици дори открих у себе си някаква трескава любов към големия град, която очевидно се обясняваше с факта, че с всеки изминат ден разбирах все по-ясно: животът ми в Ню Йорк е краткотраен отдих по пътя ми към неизвестността. Полагах огромни усилия да спечеля повече пари, знаех, че ще ми потрябват и не исках да проваля плановете си от безпаричие. Ето защо останах в Холивуд и след завършването на снимките.

Това беше период, в който бях независим. Нямах да върша нищо друго, освен да чакам някоя риба да клъвне. През последните седмици забелязах, че Холт и Уилър се обръщат към мен само за незначителни дреболии, но не ме допускат до сценария. Вече ми нямаха доверие и бяха убедени, че ще се справят по-добре сами. Най-чудното бе, че за разлика от мен и двамата бяха евреи, въпреки че в края на краищата това нямаше никакво значение. Те ми вярваха само до определен момент — след това започнаха да се съмняват, тъй като ме сметнаха за арийски предател, който, обзет от чувство за мъст искаше да се оправдае и затова преувеличаваше и си измисляше.

„В Ню Йорк вали сняг — пишеше Кан. — Кога ще се върнете? Срещнах Наташа. Почти нищо не можа да ми каже за вас, не вярва, че ще се върнете в Ню Йорк. Наташа отиваше на театър с някакъв мъж, който има ролс-ройс. Какво прави Кармен? Нямам никакви новини от нея.“

Когато получих писмото, седях край басейна. Земята трябва да е кръгла, макар и само заради това, че хоризонтът постоянно се измества. Преди години моята родина беше Германия, след нея Австрия, Франция, после Европа, след това Африка и всеки път тази или онази страна се превръщаше в моя родина едва след като я напуснех, а не докато живеех в нея. Тогава тя се появяваше на хоризонта като моя нова родина. И сега на хоризонта неочаквано изплува Ню Йорк, а може би щом се върнех там, моя нова родина щеше да се окаже Калифорния. Беше почти като в Шубертовата песен за странника: „Щастието е там, където ти не си.“

Отидох при Кармен. Тя все още живееше в бунгалото, където се срещнахме първия път. Нищо не се беше променило.

— След две седмици се връщам в Ню Йорк — казах аз. — Искате ли да дойдете е мен?

— Но, Роберт! Договорът ми изтича след повече от месец. Трябва да остана тук.

— Възложиха ли ви нещо през това време?

— Пробвах костюми. А в следващия филм ще получа и малка роля.

— Винаги говорят така. Вие смятате ли се за артистка, Кармен?

Тя се засмя.

— Разбира се, че не. Но кой ли може да твърди такова нещо за себе си? — Кармен внимателно ме огледа. — Вие сте се променили, Роберт.

— Купих си нов костюм.

— Не е от костюма. Отслабнали ли сте? Или тъй ми се струва, защото сте почернели?

— Нямам представа. Искате ли да обядваме заедно? Разполагам с пари и мога да ви заведа в „Романов“.

— Добре — съгласи се за мое учудване тя.

Филмовите артисти, намиращи се в ресторант „Романов“, явно не я интересуваха. Тя дори не се беше преоблякла. Беше обед. Кармен носеше тесни бели панталони. Така за първи път я разгледах отзад. Това беше вече прекалено: заради печалното й лице човек можеше да се примири даже с наличието на къси крака, а изведнъж се оказа, че притежава и висок, прекрасен задник.

— Имате ли новини от Кан? — попитах аз.

— Напоследък ми се обажда понякога по телефона. Но вие сте чули нещо за него, нали? Иначе не бихте дошли.

— Не — излъгах аз. — Дойдох, защото скоро си заминавам.

— Защо? Не ви ли харесва тук?

— Не.

Кармен дълго ме разглежда като някаква много млада лейди Макбет.

— Заради вашата приятелка, нали? А има толкова много жени. Особено тук. В края на краищата всички жени си приличат.

— Но, Кармен! — възкликнах аз. — Що за глупости!

— Само мъжете смятат това за глупости.

Взрях се в нея. Нещо в Кармен се бе променило.

— И мъжете ли са еднакви? — попитах аз. — Жените във всеки случай не бива да мислят тъй.

— Мъжете са различни. Например Кан. Той е чудовище.

— Какво?

— Чудовище — отговори спокойно и с усмивка Кармен. — Отначало иска да замина за Холивуд, а сега иска да се върна. Няма да се върна. Тук е топло. А в Ню Йорк има сняг.

— Само затова ли?

— Не е ли достатъчно?

— Бог да ви благослови, Кармен. А може би все пак ще дойдете с мен?

Тя поклати глава.

— Кан ме нервира. Аз съм обикновено момиче, Роберт. Главата ме заболява от неговите приказки.

— Той не само приказва, Кармен. Кан е истински герой.

— От това не може да се живее. Героите трябва да умират. Ако оживеят, се превръщат в най-скучните хора на света.

— Какво? Кой ви е казал това?

— Нима някой непременно трябва да ми го е казал? Вие ме смятате за кръгла глупачка, нали? Също като Кан.

— Напротив! И Кан не ви смята за глупава. Той ви обожава.

— Така ме обожава, че получавам главоболие. Просто да се пукнеш от скука. Защо всички сте толкова неестествени?

— Какво?

— Защо не сте като другите? Като моята хазяйка например. При вас всичко е толкова сложно.

Келнерът донесе плодове по македонски.

— Също като този десерт — каза Кармен. — Какво помпозно име са му измислили! А в действителност нищо и никакви плодове с ликьор.

Изпратих Кармен до дома й — при кокошките и червенокосата хазяйка-идеал.

— А, вие имате вече и кола! — рече Кармен с трагично-мечтателно изражение на лицето. — Напредвате, Роберт.

— Кан също има кола — излъгах аз. — По-хубава от моята. Таненбаум ми каза. Шевролет.

— Шевролет с главоболие — отговори Кармен и обърна към мен прекрасния си задник. — Какво прави вашата приятелка? — попита тя през рамо.

— Не зная. Напоследък не съм чувал нищо за нея.

— Не си ли пишете?

— И двамата страдаме от хронично схващане на дясната ръка, а и не можем да пишем на машина.

Кармен се засмя.

— Както често се случва, а? Далеч от очите, далеч от сърцето. Впрочем така е най-разумно.

— Рядко можеш да чуеш по-мъдра мисъл. Да предам ли нещо на Кан?

Тя се замисли.

— За какво?

От градината изскочиха няколко кокошки, шумно пляскайки с крила. Кармен мигом се оживи.

— Господи, белите ми панталони! Току-що ги изгладих! — Тя отпъди с усилие птиците. — Къш, Патрик! Къш, Емилия! Ето, вече ме изцапаха!

— Хубаво е, когато можем да назовем причината за нещастието си по име, нали? — забелязах аз. — Тогава всичко е много по-просто.

Запътих се към своя форд, ала внезапно спрях. Какво казах? За секунда ми се стори, че някой ме прободе отзад. Извърнах се.

— Не е толкова страшно! — чух гласа на Кармен от градината. — Петното може да се изчисти.

Да, помислих си аз. Но дали всичко може да се изчисти?

 

 

Сбогувах се със Скот.

— Иска ми се да прибавя още една картина към моята рисунка е креда — рече той. — Обичам над дивана ми да виси нещо. Кой знае кога ще дойдете пак! Имате ли някаква подобна картина?

— Имам една рисунка с въглен. Много красива, също на Реноар.

— Добре. Тогава ще имам две картини на Реноар. Кой би могъл да предположи?

Извадих картината от куфара и му я подадох.

— Давам ви я с най-голямо удоволствие, Скот.

— Защо? Та аз не разбирам нищо от изкуство.

— Вие почитате живописта, а това дори е по-важно. Бъдете здрав, Скот! Имам чувството, че се познаваме от години.

Често бях усещал тази спонтанна сърдечност, която се оказваше по-жизнеспособна от моята европейска сдържаност. След няколко часа вече наричаш някого по име в знак на може би повърхностна, но все пак искрена дружба. Приятелството в Америка бе най-лесното и просто нещо на света, в Европа — най-бавното и трудното. Единият континент бе млад, другият — стар. Може би причината се криеше точно там. Живей така, сякаш се сбогуваш завинаги, помислих си аз.

Таненбаум получи друга епизодична роля. Беше много доволен и поиска да купи моя форд. Обясних му, че трябва да го върна на студиото.

— Като какъв ще играете в новия филм?

— Английски готвач на някакъв кораб, който бива торпилиран от немска подводница.

— Той загива ли? — попитах аз с надежда в гласа.

— Не. Моят герой е комичният образ, когото спасяват. След това започва да готви на немския екипаж.

— Отравя ли ги?

— Не. Приготвя им пудинг от сливи за Коледа. Всички се побратимяват в открито море и запяват английски и немски коледни песни. Освен това откриват, че двата химна — старият немски „Heil dir im Siegeranz“ и английският „God save the King“ — имат еднаква мелодия. Откриват го под малка коледна елхичка, украсена с електрически лампички, и решават никога повече да не воюват един срещу друг. Обикновените хора намират много общи неща помежду си.

— Виждам бъдещето ви в черни краски. Но може би вашата личност все пак ще превъзмогне опасностите.

Качих се във влак, обслужван от кондуктори-негри, с широки удобни легла от пореста гума и вградени самостоятелни тоалетни. Таненбаум и близначките ми махаха от перона. За първи път от доста години насам бях изплатил всичките си дългове, в джоба ми имаше пари и разрешително за пребиваване за още три месеца. Освен това ме очакваше тридневно пътуване през Америка — до широкия прозорец, на петдесет крачки от вагон-ресторанта.