Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (14)

XIII

Тази нощ спах лошо и излязох рано от хотела — твърде рано, за да отида при Силвърс. До музея „Метрополитън“ пътувах с автобус — по Пето авеню до ъгъла на Осемдесет и трета улица. Музеят беше още затворен. Тръгнах през Сентрал парк зад „Метрополитън“ и стигнах до паметника на Шекспир, после продължих по брега на езерото до бюста на Шилер, когото също едва познах. Навярно преди десетилетия някой германец-емигрант бе направил дарение за построяването му. Сега някакъв сексуален маниак го бе разкрасил с една цинична рисунка. Рисунката не беше неумела, но не подхождаше за автора на „Орлеанската дева“. Както се разхождах, ме заговори някакъв сериозен наглед мъж с брада. Отначало предположих, че е художникът на това творение, ала когато ме попита дали вече съм закусил, разбрах, че пред мен стои лирично настроен хомосексуалист и го изгоних. Междувременно бяха отворили музея.

Не ходех за пръв път там. Всичко вътре ми напомняше за времето, прекарано в Брюкселския музей и — колкото и да беше странно — най-вече за тишината в него. Безграничната, мъчителна скука през първите месеци, еднообразното напрежение, вечният страх, че ще ме открият, който постепенно се бе превърнал в един вид фаталистичен навик — всичко това като че ли бе изчезнало зад хоризонта. Останала бе само злокобната тишина, усещането за пълна откъснатост от света; сякаш живеех в спокойното ядро на някакъв обгърнат от буреносни вихри торнадо; там, където се намирах, цареше безветрие и не се поклащаше нито едно корабно платно.

Първия път изпитах страха, че в мен ще се събудят много спомени, но сега знаех, че този нюйоркски музей ме потапя в същата онази защитна тишина. Нищо не трепна в мен, докато вървях колебливо из залите. Мир и покой излъчваха дори и най-бурните батални сцени по стените, в тях имаше нещо необикновено метафизично, нещо, намиращо се извън времето; този необикновен покой на миналото, истински покой, тъкмо защото миналото безвъзвратно си е отишло; този мир и покой, които е имал пред вид един пророк, казвайки, че бог се явява не в бурята, а в тишината; този прозирен покой като че ли бе заковал всичко на мястото му, той не даваше на войната да влезе в този свят и да го унищожи и ми се струваше, че тишината закриля и мен самия. Тук, в тези зали, изведнъж се роди безграничното, чисто усещане, че съм жив, което индусите наричат „самадхи“, и това усещане не може да се забрави, ако вече веднъж е избликнало като силен фонтан и след това отново е изчезнало. Остава само очарователната илюзия, че животът е вечен и ние ще живеем вечно, само да успеем да отхвърлим от себе си змийската кожа на своето „аз“ и да стигнем до прозрението, че смъртта е преосъществление. Тази илюзия възникна у мен пред картината на Ел Греко, изобразяваща Толедо — мрачен и възвишен пейзаж, който висеше до много по-големия по размери портрет на Великия инквизитор, този благ първообраз на гестаповците и всички палачи по света. Не знаех дали между тези две картини съществува някаква взаимовръзка, но изведнъж, в секунда на просветление, почувствувах, че никъде и навсякъде съществува взаимна връзка, че тази връзка не е нищо друго освен един вид човешка патерица; единият й край е лъжата, а другият — непостижимата истина. Но какво е непостижимата истина? Не е ли тя една непостижима лъжа?

Не случайно отидох в музея. Смъртта на Молер ме бе засегнала по-дълбоко, отколкото очаквах. В първия момент тя не ме развълнува твърде много, защото често бях преживявал подобни неща във Франция по време на моето бягство. Нали и Хастенекер, когото нехайната френска бюрокрация безпомощно и безсмислено бе задържала в лагера за интернирани, при вестта, че германците се приближават към лагера, бе предпочел смъртта, преди да попадне в кървавите им ръце. Но това е понятна слабост в минути на голяма опасност. При Молер бе по-различно. В този случай един спасил се вече човек не бе пожелал да живее — и то не някой непознат, не — неговата смърт засягаше всички нас. Исках да погледна на съдбата на Молер като на някаква случайност, ала мисълта за него ме преследваше и не ми даваше покой. Именно затова бях тук и вървях от картина на картина, докато стигнах до залата с платната на Ел Греко.

Днес пейзажът от Толедо ми се стори мрачен и бездушен. Може би причината се криеше в играта на светлината, а може би — в собствената ми угнетеност. Преди не бях търсил нищо в този пейзаж, днес бях дошъл, за да подиря в него утеха — и това вече бе една самоизмама. Произведенията на изкуството не са милосърдни сестри. Онзи, който търси утеха, трябва да се моли. Но и това е самовнушение. Пейзажът остана безмълвен. Той не говореше нито за вечния, нито за преходния живот — той бе просто красив, пълен с вътрешно спокойствие, и сега, когато дирех в него живот, за да прогоня мисълта за смъртта, изведнъж открих в неговите призрачни светлосенки нещо мъртвешко, сякаш се намираше от отвъдната страна на Ахерон. Затова пък огромният портрет на Великия инквизитор днес грееше с хладна червенина и очите му следваха човек където и да застанеше, сякаш внезапно след толкова векове бе оживял. Платното беше грамадно и властвуваше над цялата зала. То не бе мъртво. То нямаше никога да умре.

Мъченията са вечни. Страхът не изчезва. Никому не е съдено да се спаси. Изведнъж ми стана ясно кой бе убил Молер. Не се отчаях от първото си преживяване тук. Чувството оставаше. Но оставаше и другото и то бе по-силно — вярата, че човек се е спасил.

Стигнах до залите с китайския бронз. Харесваше ми една синя чаша, която беше поставена в стъклена витрина, и отидох първо при нея. Тя не бе полирана както зелените бронзови фигури на прекрасния олтар от епохата Чжоу, намиращ се в средата на залата; неговите бронзови фигури сияеха като нефрит, древността им придаваше копринен блясък. Прииска ми се да подържа чашата за няколко минути в ръце, но тя бе недосегаема в стъкления шкаф, което беше разумно, тъй като дори и невидимите капчици пот от ръцете бяха в състояние да повредят този ценен експонат. Останах известно време пред нея и мислено се опитах да я досегна с пръсти. Странно колко ме успокои това. Високата светла зала притежаваше нещо магическо, същото, което ме привличаше към антикварните магазинчета на Второ и Трето авеню. Тук времето, от което бях принуден да пропилея тъй много само за да оцелея, бе спряло.

 

 

Погребалното бюро бе наистина евтино, но затова пък обзаведено с такъв фалшив патос, че беше по-пристойно да се използуват ковчег от обикновени дъски и катафалка. Най-отвратително бе лицемерието — лицемерието в траур, тържествените физиономии, скръбните лица, саксиите с чемшир на входа, органът, за който се знаеше, че е само грамофон. И когато Бети, цялата в черни рюшове, със зачервено и изпотено лице, внезапно изхлипа отчаяно и силно, това прозвуча почти като избавление.

Разбрах, че съм несправедлив. На погребение е трудно да се избегне излишният патос и тайното чувство на потиснато задоволство, че там, в отвратителния полиран сандък, не лежиш ти. Това чувство, което ненавиждаш и което въпреки това не можеш да избегнеш, изкривява всичко и то изглежда преувеличено и неискрено. Освен това бях и изнервен.

Болезнената мисъл за крематориума ме вълнуваше все повече и повече, докато бавно се приближавах към Четиринадесета улица. Междувременно бях разбрал, че погребалните бюра естествено нямат собствен крематориум — имаха ги само немските концлагери, но тази мисъл се въртеше из главата ми като бръмбар и аз не бях в състояние да я прогоня. Стигаше ми тягостният спомен за подобни неща, затова реших лично за себе си, че ако след траурната церемония трябва да идем и на кремацията, както бе прието по-рано в Европа, ще откажа. Не само ще откажа, а просто ще изчезна без каквито и да е обяснения.

Говореше Липшюц. Аз не го слушах. Бях замаян от задуха и силния мирис на цветята върху ковчега. Бяха дошли около двадесет-тридесет души. Половината от тях не познавах; съдейки по външния им вид, някои бяха писатели и артисти. Тук бяха и близначките Колер с блестящите си коси, те седяха до Фрислендер и жена му. Кан беше сам. Кармен седеше две пейки пред него и останах с впечатлението, че спи по време на речта на Липшюц. Останалото се отличаваше с обичайната непоследователност, присъща на всяко траурно тържество. Нещо невъобразимо бе нанесло беззвучно своя удар и сега се опитваха с молитви, звуци на орган и надгробни речи да го превърнат в нещо въобразимо, изопачавайки го с милосърден еснафски фалш.

Внезапно до ковчега застанаха четирима мъже с черни ръкавици. Те го повдигнаха бързо и леко — действията им със своята обиграност напомняха за помощници на палач — и крачейки безшумно с гумените си подметки, го изнесоха от помещението. Всичко свърши по-бързо, отколкото се очакваше. Когато четиримата минаха покрай мен, се почувствувах така, сякаш нещо надигна стомаха ми, а след това за своя изненада усетих, че очите ми се навлажниха.

Излязохме навън. Огледах се, но ковчегът бе изчезнал. На изхода до мен се оказа Фрислендер. Помислих си дали моментът е подходящ да му благодаря за заема.

— Елате — промълви той. — Аз съм с кола.

— Къде? — попитах в паника аз.

— У Бети. Приготвила е нещо за почерпка.

— Нямам достатъчно време.

— Нали сега е обед. Не е нужно да оставате дълго. Само да види, че сте дошли. Тя взима всичко много присърце. Всеки път. Знаете каква е. Елате.

С нас пътуваха Рабинович, двете Колер, Кан и Кармен.

— Това бе единствената възможност да й попречим да види още веднъж Молер — поясни Рабинович. — Казахме, че след тържеството всички ще отидем при нея. Идеята беше на Майер. Тя се хвана на въдицата. Добрата домакиня у нея, от десетилетия наред, взе връх. Станала е в шест часа сутринта, за да готви. Посъветвахме я да приготви само салати и студени закуски — най-доброто за тази жега. Освен това те ще й отнемат повече време, тъй като трябва и да се изстудят. Имала е работа допреди един час. Слава богу! Как ли изглежда сега Молер в тази горещина!

Бети ни посрещна на вратата. Близначките Колер веднага се запътиха към кухнята, за да й помогнат. Порцелановите съдове бяха вече на масата. Всичките тези грижи бяха трогателни, но и покрусяваха.

— У древните народи това се нарича погребален пир — поясни Липшюц. — Впрочем прастар обичай…

Той се впусна с увлечение в дълги разяснения за възникването на този обичай в зората на човечеството.

Ето един истински германец, мислех аз, докато слушах с половин ухо неговите приказки и търсех удобен случай да се измъкна. Близначките Колер се появиха с големи блюда, пълни със сардели в олио, кокоши чер дроб, риба тон с майонеза. Те раздадоха чинии. Видях как Майер втори, който идваше отвреме-навреме у Бети, крадешком ощипа едната Колер по доста съблазнителния задник. Да, животът отново се събуждаше. Той можеше да бъде чудовищен или прекрасен в зависимост от това, как гледаш на него. По-лесно бе да се приеме за прекрасен.

 

 

Цял следобед слушах наставленията на Силвърс. Той разучаваше с мен следния трик: аз трябваше да казвам на клиента, че дадена картина не е тук, макар в действителност тя да се намираше в кабинета. Трябваше да обясня, че в момента е у някого от фамилия Рокфелер, Форд или Мелън.

— Нямате представа какво въздействие имат тези думи — обясняваше Силвърс. — Снобизмът и завистта са безценни съюзници на търговеца. Също както дадена картина става по-ценна, ако някога е била в Лувъра или музея „Метрополитън“. За най-долнопробните купувачи е достатъчен фактът, че към картината проявява интерес някой милионер, за да стане тя още по-желана.

— А онези, които наистина обичат изкуството?

— Истинските колекционери ли? Те са вече на измиране. Днес се колекционира, за да се вложат пари или за да се похвалиш пред познатите си.

— А по-рано? Не е ли било тъй?

Силвърс ме изгледа с ирония.

— В спокойни времена е по-друго, тогава усетът за изкуството може да се развие постепенно, в течение на едно или две поколения. След всяка война настъпва преразпределение на собствеността, едни хора се разоряват, други забогатяват. Стари сбирки се продават на търг. Новобогаташите искат да станат колекционери. Не от неутолима любов към изкуството. Пък и как ли у един спекулант с недвижими имоти или у един фабрикант на оръжие може да възникне внезапно такава любов? Тя се появява едва след първите няколко милиона. Най-вече защото жена му иска да притежава поне една картина на Моне, щом Джонсънови имат вече две. Същото е с кадилака и линкълна. — Силвърс се засмя със своя мек, гърлен смях, който звучеше така, сякаш в гърдите му бълбукаше ручей. — Бедните картини! Превръщат ги в роби.

— Бихте ли продали картина на някой бедняк за част от нейната стойност само защото я обича повече от живота си, ала няма пари да я плати? — попитах аз.

Силвърс поглади брадата си.

— Най-лесно е да излъжа и отговоря: „Да.“ Но аз не бих го направил. Беднякът може да ходи всеки ден безплатно в „Метрополитън“ и да разглежда, колкото му душа иска, платната на Рембранд, Дега, Енгр и изкуство от пет века.

Аз не отстъпвах.

— А ако това не го задоволява? Може би иска да притежава любимата си картина, за да й се любува по всяко време, даже нощем.

— Тогава нека си купува репродукции — отвърна невъзмутимо Силвърс. — Днес репродукциите са толкова добри, че дори колекционерите се подлъгват някога и ги купуват за оригинали.

С него не можеше да се излезе на глава. Но аз и не исках това. Исках само да мисля за нещо друго. Когато си тръгвах от Бети, Кармен внезапно възкликна: „Горкият господин Молер! Сега го изгарят в крематориума!“ Какъв идиотизъм да наричат Молер все още „господин“! Това ме бе подразнило, но после ми бе станало смешно. От цялата сутрин като зъбобол бе останала единствено мисълта за крематориума. И това не бе само образ. Бях виждал как горят хора, как мъртвецът се изправя в огъня, сякаш пронизан от непоносима болка, и лицето му, озарено от пламъка на горящите коси, се изкривява в ужасна гримаса. Бях виждал какво става с очите в огъня.

— Старият Опенхаймер — продължаваше спокойно Силвърс — притежаваше прекрасна колекция, но имаше много неприятности с нея. На два пъти му крадоха картини. Единия път му ги върнаха, но той се принуди да застрахова сбирката си за голяма сума, за да се чувствува по-спокоен. Колекцията му много се оскъпи. Освен това Опенхаймер наистина обичаше картините си и ако ги загубеше, парите от застраховката нямаше да бъдат достатъчна компенсация. Вечно под страх от нови кражби, той не смееше да излиза от къщи. Най-накрая намери разрешение: продаде всичко на един музей в Ню Йорк. Изведнъж му олекна, можеше да пътува където и когато си иска, вече притежаваше пари за всичките си прищевки. А когато пожелаеше да види своите картини, ходеше в музея, където други хора се безпокояха за застраховки и кражби. Сега Опенхаймер гледа с презрение на колекционерите, за които не се знае дали картините са техни пленници, или те са пленници на своите картини. — Силвърс отново се засмя с гърления си смях. — Идеята съвсем не е лоша!

Наблюдавах го, изгаряйки от завист. Какъв изискан живот. Той се люшкаше всред море от цинизъм, ирония, хладна пресметливост и в огнените пламъци на агонизиращото изкуство, които тук се бяха преобразили в уютен огън от камина. Някои умееха да готвят яденето си и да пекат своето филе „миньон“ върху лавата на чуждите страсти. Ако можех да се науча на всичко това! И дали действително го желаех? Знаех само едно: че днес го желая. Страхувах се да се върна в своята мрачна хотелска стая.

 

 

Още от ъгъла съзрях спрелия пред хотела ролс-ройс. Забързах, за да не изпусна Наташа Петровна. От горчив опит знаех, че когато човек много силно желае нещо, то му се изплъзва в последния миг.

— Ето го — възкликна Наташа, когато влязох в плюшения хол. — Да му дадем веднага водка. Или е прекалено горещо за водка?

— Трябва да се научим да приготвяме Moscow Mule — казах аз. — През лятото в Ню Йорк е като в огромна фурна. В Париж е друго.

— Днес пак съм авантюристка — заяви Наташа. — Ролс-ройсът е на мое разположение до единадесет часа. Искате ли да рискувате и да излезете още веднъж с мен?

Тя ми хвърли предизвикателен поглед. Пресметнах на ум парите си.

— Къде?

Тя се засмя.

— Не в „Лоншан“, разбира се. Да отидем в Сентрал парк и да хапнем по един хамбъргър.

— С кока-кола ли?

— С бира, за да пощадя вашите европейски чувства.

— Добре.

— Тя искаше да замъкне и мен със себе си — рече Меликов, — но аз съм поканен от Раул.

— На панихида или на другарска вечеря? — попита Наташа.

— На делови разговор. Раул има намерение да се премести оттук, да наеме жилище. Иска да заживее с Джон семейно. Аз трябва да го разубедя. Заповед от шефа.

— От кой шеф?

— От човека, комуто принадлежи хотелът.

— Звучи така, сякаш се намираме в „Риц“. Кой е този тайнствен шеф? Аз виждал ли съм го вече?

— Не — отвърна лаконично Меликов.

— Гангстер със семейство — подхвърли Наташа.

Меликов се огледа.

— Не бива да говорите така, Наташа. Може да свърши зле.

— Аз го познавам, нали живях тук. Такъв един шишкав, носи възтесни костюми и му се щеше да спи с мен.

— Наташа Петровна — каза рязко Меликов.

— Добре, Владимир, нека бъде, както желаете. Да говорим за нещо друго. Но той искаше да спи с мен.

— Та кой ли не би искал, Наташа? — Меликов отново се усмихна.

— Винаги тези, които не трябва, Владимир. Незавидна участ. — Тя се обърна към мене: — Водката тук е отлична, понеже босът е съдружник и в една фирма за алкохол. Затова ни излиза по-евтино. А и защото шефът още не се е отказал от намерението си да спи с мен. Той е безкрайно търпелив. В това е силата му.

— Наташа! — прекъсна я Меликов.

— Добре, тръгваме. Или искате още една чаша от гангстерската водка? — попита ме тя.

Поклатих глава.

— Той предпочита водката, която е в ролс-ройса — рече Меликов.

— По-добре пийнете тук — каза Наташа. — По някакво необяснимо стечение на обстоятелствата в ролс-ройса има само една бутилка датско шери-бренди. Явно собственикът на колата вчера е бил на разходка с дама.

Излязохме на улицата. Шофьорът стоеше до ролса и пушеше.

— Не желаете ли да карате вие, сър? — попита ме той.

— Ролс-ройс? Не бих се осмелил. Освен това нямам шофьорска книжка. А и не мога да карам кола.

— Чудесно! Няма нищо по-скучно от един автомобилен състезател-любител — възкликна Наташа.

Погледнах я. Изглежда, тя се страхуваше най-много от скуката. Обичах Наташа. Тя излъчваше сигурност. Затова пък вероятно обичаше приключенията, които аз ненавиждах; приключенията прекалено дълго бяха били моят насъщен хляб.

Твърд хляб. Твърд като окови.

— Наистина ли имате желание да отидем в Зоологическата градина?

— Защо не? Ресторантът там все още работи. Можем да поседим на чист въздух и да погледаме клоунадата на морските лъвове. По това време тигрите спят. По масите кацат гълъби. Даже и катеричките идват на терасата. Къде другаде човек би се намирал по-близо до рая?

— Смятате ли, че елегантният шофьор на ролс-ройса ще бъде доволен, ако му предложим за вечеря хамбъргър с минерална вода? Сигурно не бива да пие алкохол, нали?

— Много знаете вие! Той лочи като жаден кон. В същност днес не, защото трябва да вземе своя повелител от театъра. А хамбъргърите се неговата страст. Моята също.

 

 

Беше много тихо. На терасата имаше малко хора. Вечерният здрач се бе вплел в клоните на дърветата. Кафявите мечки се готвеха за сън. Само белите мечки неспокойно плуваха нагоре-надолу из своите малки басейни. Шофьорът Джон седеше встрани от нас и ядеше три хамбъргъра с доматен сос и кисели краставички. За пиене си бе поръчал кафе.

— Жалко, че не можем да се разхождаме нощем из Сентрал парк — проговори Наташа. — След един час вече ще стане опасно. Четириногите хищници заспиват, а двукраките се събуждат. Къде бяхте днес? При вашия търговец-хищник ли?

— Да. По една картина на Дега той ми обясни смисъла на живота. На своя живот. Не на Дега.

— Странно, отвсякъде — все съвети, нали?

— И с вас ли е така?

— Постоянно. Всеки гори от желание да ме възпитава. И всеки знае всичко по-добре от мен. Слушайки техните сентенции, човек може да си помисли, че всички знаят рецептата за щастието. А това не е тъй. Най-лесното е да даваш съвети на другите.

Погледнах я.

— Мисля, че вие нямате нужда от съвети.

— Напротив, нуждая се от много съвети. Но те не ми помагат. Все върша всичко наопаки. Не искам да бъда нещастна, а съм. Не искам да бъда сама, а съм постоянно сама. Ето че се смеете. Вие смятате, че имам много познати. Това е истина. Но и другото е вярно.

Тя изглеждаше прелестна в здрача, огласян от последните крясъци на хищниците. Слушах детинското й бъбрене със същото чувство, с което бях слушал днес Силвърс; животът на Наташа ми се струваше непостижимо далечен. Тя също бе във властта на простите чувства и разумната печал, но не можеше да разбере, че щастието не е състояние, а само вълна върху гладката повърхност на водата; нито тя, нито хората като нея се измъчваха нощем от Орестовия дълг за отмъщение, от мрачни съмнения в собствената невинност, от съзнанието за грях, от гласовете на ериниите^[1], ревниво пазещи нашата памет. Колко завидно щастливи бяха хората наоколо със своите успехи, изморен цинизъм, красноречие и дребни несполуки, чийто предел бе загубата на пари или любов. Те ми напомняха за цвърчащи декоративни птички, долетели от някое друго столетие. Как бих искал да бъда и аз като тях, да забравя всичко и да чуруликам с тях!

— Понякога човек губи смелост — каза Наташа. — Струва ти се, че можеш да свикнеш с разочарованията. Ала това не е тъй. Всеки път те ти причиняват все по-силна болка. Такава болка, че те обзема страх, сякаш всеки следващ път ще се опарваш все по-силно. И всеки път болката ще минава все по-бавно. — Тя подпря главата си с ръка. — Не искам повече да се паря.

— Как мислите да избегнете това? — попитах аз. — Да отидете в манастир?

Тя направи нетърпелив жест.

— Човек не може да избяга от себе си.

— Напротив, може. Но само веднъж в живота си. И оттам вече не може да се върне — изрекох аз и си помислих за Молер, за това как в една задушна нощ той бе висял самотно на полилея, облечен в своя най-хубав костюм и чиста риза, без вратовръзка — както ми бе разказал Липшюц. Сигурно е смятал, че вратовръзката ще направи смъртта още по-мъчителна. Странна мисъл. Все едно някой пътник във влака да вярва, че ще пристигне по-бързо, ако тича нагоре-надолу по коридора. Тази история бе заинтригувала Рабинович и той започна да я обсъжда с хладната любознателност на изследовател. Тогава си бях тръгнал.

Преди няколко дни ми казахте, че сте нещастна — започнах аз. — След това опровергахте думите си. Толкова ли бързо се променяте? Значи сте щастлив човек!

— Нито едното от двете не бе вярно. Наистина ли сте толкова наивен? Или ми се подигравате?

— Нито едното от двете? — повторих аз. — Научил съм се да не се подигравам на хората и да вярвам на думите им. Това опростява много неща.

Наташа ме погледна недоверчиво.

— Особен човек сте вие — изрече тя. — Разсъждавате като старец. Да сте искали някога да станете свещеник?

Засмях се.

— Не, никога.

— А човек може да си помисли, че сте искали. Защо да не се посмеете на другите? Толкова сте сериозен. Явно не ви достига чувство за хумор. Е, да, немците…

Поклатих глава.

— Зная. Немците нямат чувство за хумор. Вие сте права.

— А какво имат тогава?

— Злорадство. Почти същото, което вие наричате чувство за хумор: желание да се надсмееш над другите.

Тя се смути за миг.

— Улучихте право в целта, професоре. Колко сте дълбокомислен!

— Като истински германец — засмях се аз.

— А аз съм нещастна. Или пък в душата ми е пусто. Или съм сантиментална, или опарена от живота. Не ме ли разбирате?

— Напротив.

— С немците това не се ли случва?

— Да. По-рано.

— И с вас ли?

До масата се приближи келнерът.

— Шофьорът пита дали може да си поръча порция сладолед, ванилов и шоколадов.

— Две порции — казах аз.

— Човек трябва да ви тегли думите с ченгел от устата — рече нетърпеливо Наташа. — Не можем ли поне веднъж да поговорим нормално? Вие също ли сте нещастен?

— Не зная. „Нещастен“ е толкова безобидна дума.

Тя ме погледна смаяна. Със спускането на мрака очите й все повече изсветляваха.

— Тогава значи нищо не може да ни се случи — промълви тя някак плахо. — И двамата сме я закъсали.

— Нищо няма да се случи — потвърдих аз. — И двамата сме опарени и адски предпазливи.

Келнерът донесе сметката.

— Струва ми се, че затварят — рече Наташа.

За миг усетих познатото паническо чувство. Не исках да остана тази вечер сам и се изплаших, че Наташа иска вече да си тръгва.

— Не разполагате ли с колата до свършването на театралните спектакли? — попитах аз.

— Да. Искате ли да се поразходим?

— С голямо удоволствие.

Станахме. Терасата и паркът бяха опустели. Черните знамена на мрака висяха по дърветата. Човек можеше да остане с чувството, че се намира на някакъв селски площад, където в кладенеца пляскат къпещи се тюлени, същински негърчета, а малко по-далеч са оборите на биволите и зебу.

— Това ли е часът, когато в Сентрал парк става опасно?

— Сега е часът на еротоманите и перверзните типове. Те се прокрадват към пейките, на които се целуват влюбените двойки. Часът на джебчиите, насилниците и убийците настъпва по-късно, когато съвсем се стъмни. Тогава се появяват и бандите, кръстосващи околността.

— И полицията е безсилна да направи нещо?

— Тя обикаля с коли из алеите и разпраща навсякъде патрули, но паркът е огромен и човек лесно може да се скрие.

Колко хубаво би било, ако поне през лятото бе по-различно. Но сега няма от какво да се страхуваме, нали не сме сами.

Тя ме хвана под ръка. Сега няма от какво да се страхуваме, нали не сме сами, мислех аз, усещайки нейната близост. Тъмнината не таеше опасности, тя ни закриляше мълчаливо и имаше свои тайни, които обещаваха утеха. Почувствувах някаква почти анонимна нежност, нежност, която все още нямаше име и не бе насочена към никого, тя се рееше свободно като полъх в късна лятна нощ и въпреки това вече се бе превърнала в нежна измама. Това чувство не беше безоблачно, към него се примесваха страх и ужас, че миналото отново ще се възкреси, малодушие и желание да издържа в тази тайнствена и опасна минута на безпомощност, намираща се между спасението и бягството. Като слепец посягах пипнешком към всичко, стараейки се да намеря нещо сигурно. Изпитвах срам, но лекомислено се успокоявах с това, че и Наташа не е много по-различна от мен, че и тя е като увивно растение, което търси опора, без да задава излишни въпроси и без да държи много-много на почтеността. И тя като мен не искаше да бъде сама в един объркан период на своя живот. Леката, блага нежност, витаеща около нас, изглеждаше напълно безопасна, понеже още нямаше име и не познаваше болката, която се вкопчва в хората с нокти на ястреб, болката, с която е тъй лесно да се примирим.

— Боготворя те! — промълвих неволно аз за своя собствена изненада, когато минавахме под осветената от жълти фенери арка, водеща към Пето авеню. Пред нас крачеше широката сянка на шофьора. — Не те познавам, но те боготворя, Наташа — повторих аз и забелязах, че за първи път й бях заговорил на „ти“.

Тя се извърна към мен.

— Това не е истина — отвърна тя. — Ти лъжеш и това не е истина. Ала въпреки всичко, казвай ми го, приятно е да се слушат такива думи.

* * *

Събудих се, но мина известно време, докато разбера, че съм сънувал. Постепенно започнах отново да различавам тъмните контури на стаята, по-светлите очертания на прозореца и слабото червеникаво сияние на нюйоркската нощ. Това бе тежко, бавно събуждане, като че ли бях принуден да се измъквам от блато, в което за малко не бях загинал.

Ослушах се. Навярно бях викал. Винаги виках, когато ми се присънваше този кошмар, и всеки път ми трябваше доста време, за да дойда на себе си. Сънувах, че съм убил някого и съм го закопал в буренясала градина до един поток; че след дълго време са намерили трупа и това ми е навлякло голяма беда; бяха ме хванали. Никога не знаех със сигурност дали убитият бе мъж или жена. Не знаех и защо съм сторил това и ми се струваше, че бях вече забравил в съня си, че съм го извършил аз. Толкова по-ужасни бяха страхът и дълбокото объркване, които ме преследваха дълго след събуждането ми, сякаш сънят бе все пак истина. Тъмнината и внезапната уплаха бяха съборили всички предпазни бариери, с които се бях оградил. В тази задушна нощ отново ми се присъни варосаното помещение в крематориума, куките, на които бесеха хора, и петната под тях, оставени от потрепващите в агония глави, които бяха олющили мазилката; после видях измършавялата ръка, която още мърдаше на пода, и чух мазния глас, който заповядваше: „Настъпи я! Ще я стъпчеш или не, мръсна гадино? Хайде, или ще те претрепя! Ние ще обесим и теб, говедо, но бавно, с наслада!“

Отново чух гласа и видях студените, пълни с издевателство очи и си повторих за стотен път, че той ще ме убие като муха, тъй както бе убил просто за развлечение дузини други затворници, ако не изпълня заповедта му. Той чакаше само да се поколебая. И въпреки това, както винаги, почувствувах как потта се стича под мишниците ми и безпомощно изстенах; както винаги усетих, че ми се повдига. Този мазен глас и тези садистични очи трябва да бъдат унищожени. Мерц, мислех аз. Егон Мерц. По-късно ме пуснаха при един от поредните пристъпи на снизхождение на режима, тъй като не бях евреин, и аз избягах. Холандската граница не беше далече, местността ми бе позната и ми помогнаха, но още тогава знаех, че трябва да видя това лице още веднъж преди смъртта си.

В тази кратка лятна нощ аз седях в леглото си със свити крака, сякаш вкочанен от някаква вътрешна леденина. Седях и размишлявах за всичко, което исках да погреба, да заровя дълбоко в земята, и отново попадах в плен на мисълта, че това е невъзможно, че трябва да се върна, и че не бива да пукна предивременно, не бива да свърша със себе си от отвращение и отчаяние, както направи Молер. Трябва да остана жив и да се спася, да се спася на всяка цена. Съзнавах, че нощем всичко изглежда по-драматично, стойностите и понятията — някак уголемени, но въпреки това седях там и усещах над себе си невидимите крила на разкаянието, безсилната ярост и скръбта. Седях и гледах как мракът отстъпва пред утринната дрезгавина, утешавах се, както се утешава дете, чаках деня, а когато той настъпи, се почувствувах като пребит, сякаш цяла нощ бях връхлитал с нож в ръка срещу някаква безкрайна стена от черен памук и не бях успял да я пронижа.