Харолд Робинс
Разказвачът (17)

16

Киностудията „Трипъл Ес“ се намираше в долината. Въпреки че по ръст и заета площ компанията отстъпваше на „Юнивърсъл“ и на „Уорнър Брадърс“, тя разполагаше с четири доста големи снимачни павилиона и три по-малки, които бяха годни едновременно за филмиране и звукозапис. Непосредствено до портала на киностудията една триетажна тухлена сграда, боядисана в дразнещ сив цвят, беше подслонила офисите на администрацията. Зад нея се намираха две двуетажни дървени постройки, оцветени в същото сиво. В едната постройка се помещаваха канцелариите на продуцентите. В другата, която имаше явно по-сиромашки вид, на първия етаж бе разположен служебният бюфет ресторант, а на втория беше тъпкано с тесни като хралупи стаички, служещи за кабинети на писателите и на хората от сценаристкия отдел. По цялата територия на студията бяха разпръснати паянтовите бунгала на режисьорите и техните екипи. Музикалният отдел се беше приютил в няколко метални, останали от войната хангари с полуцилиндрична форма в далечния край на двора. Просторни, приличащи на обори постройки, осигуряваха покрив на декорите и на отдела за костюми. Лишена от достатъчно пространство, за да заснема епизоди на открито, компанията беше сключила договор да използва съоръженията на „Уорнър Брадърс“, които се намираха в съседство.

Облеченият в сива униформена риза пазач на студията се беше облегнал отегчено на тясната дървена будка до портала, когато Джо спря до него с колата си. Мъжът го изгледа учудено.

— Струва ми се, че тебе те изхвърлиха вчера — произнесе той дрезгаво.

— Вярно е — усмихна се Джо. — Но мистър А.‍Дж. ме покани за една срещичка.

Пазачът влезе в будката си и провери списъка с посетителите, след което го повика.

— Отбелязана е за три часа, а сега е едва един — измърмори недоволно той.

— Свикнал съм да подранявам — отвърна Джо. — Къде да паркирам колата?

— Използвай обичайното си място. Още не сме го дали на друг.

— Благодаря — каза той, вдигайки очи към пазача. — Тук ли е Макси Кейхо?

— Да нямаш някоя свежа информация? — полюбопитства униформеният.

Макси Кейхо договаряше музиката за филмите, но освен това беше и неофициалният събирач на облози за конните състезания.

— Днес нямам — рече Джо. — Трябва да му върна един залог от пет долара, който е направил от мое име.

— Преди малко го видях да отива към ресторанта — насочи го пазачът.

Той му махна с ръка за сбогом и откара автомобила си на паркинга пред постройката, където се помещаваха писателите. Заключи го и влезе в салона. Ресторантът представляваше дълго помещение, чиито стени бяха отрупани с портрети на звезди и киноактьори, участвали във филмите на студията.

То беше разделено на две части. Тази в дъното беше предназначена за административни шефове, известни артисти и продуценти и масите се обслужваха от сервитьорки. Предната част, която заемаше почти цялата площ на заведението, се преграждаше от тезгях, зареден с най-различни ястия. Тук обслужването всъщност беше самообслужване — човек си избираше манджата и си намираше място за сядане на някоя от свободните маси. Обикновено посетителите, дошли първи, се опитваха да запазят столове за приятелите си. Този номер рядко успяваше — особено ако заведението беше пълно. Но никой никога не притесняваше Макси Кейхо, който от години си седеше все на една и съща маса. Тя се намираше в ъгъла, близо до входа, откъдето той беше в състояние да наблюдава всеки, който прекрачи прага.

Кейхо беше сам и както обикновено беше облечен с черен костюм, риза и вратовръзка. На масата му не сядаха хора, освен ако не бяха поканени. Той вдигна поглед към Джо и във воднистите му светло сини очи просветна любопитство.

— Мислех, че от вчера си на „свобода“ — каза Макси вместо поздрав.

— А.‍Дж. ме вика днес следобед — обясни му Джо. За клюкарската мрежа в киностудията нямаше почивка.

— Заповядай — покани го Кейхо. — Какво се задава?

— Нямам представа какво иска А.‍Дж. — отвърна той. — Предположих, че ти може би ще си наясно…

Макси Кейхо сви рамене.

— Единственото нещо, което подочух, е, че щял да се среща с някакъв нов банкер от Ню Йорк.

— Не разбирам какво общо би могло да има това с мене — рече Джо. После сниши глас: — Та като отворихме дума за Ню Йорк, току-що получих нова пратка и ми хрумна, че вероятно би ти влязла в работа.

В продължение на няколко мига Кейхо се взира изпитателно в него.

— Парите са „кът“. Временно уволняват всичко живо.

Джо не каза нищо в отговор.

— Какво е количеството? — запита го Кейхо.

— Четирийсет пликчета — рече той. — Нормално вървят за хилядарка, но не съм сигурен дали ще се задържа в студията. Ще ти ги отстъпя за осемстотин и петдесет.

— Седемстотин… — предложи му Макси.

— Седемстотин и петдесет и сделката е готова — каза Джо.

— Дадено — съгласи се Кейхо. — Носиш ли ги?

— В багажника на колата ми са.

Другият кимна.

— Ще ги взема, след като се наобядвам. Ще бъда пред павилион „С“ в два и трийсет.

— Ще се срещнем там — надигна се от стола си Джо.

Той отиде до тезгяха и дръпна един поднос към себе си. Чувстваше се във форма. Седемстотин и петдесет долара бяха добра цена. Прибираше мълниеносна печалба от пет стотака, и то без да му се налага да се мотае насам-натам цяла седмица, за да „заковава“ клиенти. Придвижи се по опашката и хвърли поглед към момичето, което стоеше на гишето с топлите ястия.

— Стек „Солзбъри“ и картофено пюре със сос — поръча Джо, след което се озърна през рамо, за да види дали е тук някой от пишещите му събратя, които познаваше.

 

 

Той отвори вратата и зърна Кати, която седеше на бюрото си.

— Прекалено рано ли идвам? — обади й се Джо.

Тя му махна с ръка да влезе и продължи да разговаря по телефона. Той затвори вратата зад себе си и се приближи до писалището, щом Кати остави слушалката на мястото й.

— Къде е Джоан? — попита я.

Джоан беше главната от секретарките.

— Предупреди, че е болна — отвърна Кати. Телефонът отново иззвъня. — Всичко се обърка — добави тя, докато за пореден път посягаше към слушалката. Прехвърли разговора на А.‍Дж. и пак се обърна към Джо. — Ще трябва да отложим нашия алкохолен празник — каза му. — При положение, че Джоан отсъства, ще бъда принудена да работя до късно.

— Окей — прие новината той.

Кати зяпна насреща му.

— Ама ти наистина си противен! Дори не изглеждаш разочарован…

— Какво очакваш да направя? — възрази Джо. — Знам, че щом имаш работа, спасение няма.

— А.‍Дж. телефонира на Лаура. Искаше да разбере дали си бил подходящ за някакъв проект, който бил намислил.

— Тя какво му каза? — заинтригува се той.

— Отговори му, че си щял да се справиш. — Кати се загледа в него. — После си го изкара на мене. Заяви, че си бил мошеник и трябвало да стоя по-далече от тебе.

— Защо й е да разправя такива неща? — учуди се Джо.

— Аз имам свое собствено обяснение — рече тя. — Мисля, че Лаура изгаря по тебе.

— Никога не го е показвала в мое присъствие — отвърна той.

— Тя си е такава — каза Кати. — Прикрива чувствата си. Това за нея е вид професионален камуфлаж.

— Май не ми стана ясно — рече Джо. — Да не би да знае за нас двамата?

— Причината не е тази — сопна се тя. Изглеждаше внезапно охладняла. — Щом А.‍Дж. приключи с телефонния разговор, ще му съобщя, че си тук.

— Съжалявам — каза той. — Ще оставя бутилката водка в колата ти, когато си тръгна.

— Няма нужда — рече Кати.

— Разочарован съм не по-малко от тебе. Вината не е твоя.

Тя замълча.

— Какво ще кажеш за утре? — попита я Джо.

— Ще кажа „може би“ — отвърна Кати. Бялата лампичка до телефона на бюрото й светна. Тя вдигна слушалката. — Джо Краун очаква да го приемете, мистър Роузън. — Остана заслушана за момент, сетне кимна и направи жест към него. — Вече влиза при вас, сър.

— Благодаря ти — рече Джо, отправяйки се към вратата на кабинета на А.‍ Дж.

Кати срещна очите му.

— Успех! — пожела му искрено.

А.‍Дж. Седеше зад бюрото си в позата на затлъстял и плешив Наполеон. Столът му беше повдигнат, така че да бъде в състояние да гледа отвисоко посетителите, намиращи се отсреща му. Мазните му бузи се сгърчиха в усмивка.

— Благодаря ти, че дойде веднага, Джо — каза той.

— За мене е удоволствие, мистър Роузън.

— Мисля, че имам нещо като за тебе — надуто оповести А.‍Дж. — Ти си нюйоркчанин, нали?

— Стопроцентов — отговори Джо.

— Филмите за Ню Йорк доста добре се отразяват на касите на кинотеатрите — заговори А.‍Дж. — „Хлапаците от Дед Енд“ на „Юнивърсъл Пикчърс“, а после и „Хлапаците от Ийст Сайд“ на „Монъгрем“ се появиха последователно и се превърнаха в сериали.

Джо кимна със сериозно изражение. Все още не разбираше за какво приказва дебелакът.

— В главата ми се върти мисълта за произведение, което да е по-значимо от тях. Нещо, което да прилича повече на филма „Дед Енд“, който направи Сам Голдуин.

— Чудесен филм — вметна Джо.

— Един от моите банкери в Ню Йорк ми даде идея за сюжета — продължи А.‍Дж. — В действителност тя никак не е лоша. Един гангстер от Ню Йорк се влюбва в ослепително красива кабаретна актриса и решава да я заведе в Холивуд, за да стане кинозвезда.

— Идеята наистина е страхотна, мистър Роузън! — даде воля на неподправения си ентусиазъм Джо.

А.‍Дж. се засмя.

— Предположих, че ще ти хареса…

— И не сте сгрешил — кимна той. — Доколкото ви познавам, сигурно вече сте решили кои ще бъдат изпълнителите на главните роли…

— Що се касае до момичето — да! — призна А.‍ Дж.

— Но засега не мога да определя кой да изиграе мъжката партия. Май ще се наложи да хвърлям ези-тура между Богарт, Еди Робинсън и Кагни.

Джо кимна. Знаеше не по-зле от него, че няма никакъв шанс някой от въпросните актьори да бъде ангажиран за ролята.

— Споменахте, че сте избрал актриса… — дипломатично каза той.

— Да — рече А.‍ Дж. като взе една рекламна фотография и я плъзна към Джо по плота на писалището. — Джуди Антоан!

Той заби поглед в предизвикателната снимка на едно момиче в прилепнала по тялото сребриста вечерна рокля, чиито прелести удряха Ана Търнър в земята.

— Познавам я — каза.

— Цял свят я познава! — възторжено рече А.‍Дж. — От шест месеца имаме сключен договор с нея и въпреки че досега изобщо не е участвала във филм, всяка седмица получаваме хиляди молби за нейни фотографии. Образът й е във всички списания и вестници в страната.

— Невероятна е… — съгласи се Джо. Нямаше желание да казва на дебелака, че в киностудията й бяха лепнали прякора „Сирената“, защото пищеше прекалено пронизително, докато се чукаше. Двамата честно се бяха спазарили, срещу порция скорострелен секс, да я представи на режисьора, който щеше да снима филм по разработвания от него сценарий.

— Дори моят банкер е на мнение, че тя е идеална за ролята. — А.‍Дж. кимна, сетне подхвърли, сякаш идеята току-що му беше хрумнала: — Жена ми и аз ще водим банкера на вечеря в „Перино“. Защо не вземеш Джуди и не дойдете с нас?

Джо потърка челюстта си като човек, който иска да провери дали брадата му не е спряла да расте.

— Тази вечер ли?

— Да.

— Може да не е свободна — намекна той.

— Свободна е! — отсече А.‍Дж. — Уредил съм въпроса лично.

— Ще се наложи да давам обяснения на жена ми — рече Джо.

— Тя ще те разбере — отвърна А.‍Дж. — Касае се за бизнес.

Той се замисли за миг.

— Добре. Кога бихте желали да започна работа?

— Незабавно. Ще получиш двайсет и пет хиляди долара за разработването на сюжета и още дванайсет хиляди, ако се стигне до написването на сценария.

— Това ме задоволява — кимна Джо.

— Вечерята ще бъде в седем и трийсет. Вероятно ще приключим между девет и половина и десет часа.

— Какво се иска от мене след това? — попита той.

— Да я откараш до хотела на банкера и да я изчакаш в салона за коктейли, докато слезе. После можеш да я оставиш у дома й. До полунощ би трябвало да си свършил.

Джо кимна мълчаливо. А.‍Дж. го погледна многозначително. В крайна сметка беше в течение на клюките в компанията.

— Само й кажи да не вие твърде силно. Банкерите са притеснителни по природа. Току-виж, че вземе да му спадне…

Джо затвори зад гърба си вратата на кабинета на Роузън и впери поглед в Кати:

— Знаеше ли?

Тя кимна утвърдително.

— Научих едва след като Джоан се обади, че е болна. Обикновено тя има грижата за тези неща.

— Гадна история — рече той.

— Самият бизнес е гаден — отговори му Кати. — Но какво ти пука, по дяволите! Нали изкопчи работа… Най-добре веднага позвъни на Лаура и й съобщи, че са ти възложили поръчка.