Анита Лус
Джентълмените предпочитат блондинки… (6)

Глава пета
В Центъра на Европа

16 май

Не съм си писала в дневника от доста време, понеже г-н Айсмън пристигна в Париж, а когато г-н Айсмън е в Париж, ние май винаги правим все едно и също.

Искам да кажа, че ходим по магазините, после на представление, после в Монмартр и когато едно момиче е с г-н Айсмън, всъщност нищо не се случва. Аз дори спрях да се опитвам да науча френски, понеже смятам, че най-добре да оставя френския на тези, които нищо друго не могат да правят, освен да говорят френски. Накрая г-н Айсмън сякаш изгуби всякакъв интерес към магазините. Освен това чу, че във Виена имало за продан много евтино някаква фабрика за копчета, и тъй като е от тая професия, г-н Айсмън реши, че ще е добре да има фабрика за копчета във Виена. И замина за Виена, като каза, че не искал никога повече дори да чува за „Рю дьо ла Пе“^[1]. И каза още, че според него Виена ще се отрази добре на ума на едно момиче и ни повика двете с Дороти да отидем при него във Виена, за да научим нещо ново. Понеже г-н Айсмън повече от всичко друго, например да ходя по магазините, желае да се образовам.

А току-що получих телеграма и в нея г-н Айсмън казва двете с Дороти да вземем ориенталския експрес^[2], понеже наистина трябва да видим Центъра на Европа, понеже едно американско момиче може много да научи там. А Дороти каза, че щом г-н Айсмън настоява да видим Центъра на Европа, тя се лови на бас, че в целия Център на Европа няма улица като „Рю дьо ла Пе“.

И така утре ще вземем ориенталския експрес. Според мен е наистина много необичайно две американски момичета като мен и Дороти съвсем сами да вземат ориенталския експрес, понеже изглежда в Центъра на Европа говорят други езици, освен френски, които ние не разбираме. Но мисля, че почти винаги ще се намери някой джентълмен, който да се погрижи за две американски момичета като нас с Дороти, които са сам-самички и пътуват за Центъра на Европа, за да се образоват.

 

 

17 май

Вече сме на ориенталския експрес и, изглежда, всичко е много необикновено. Станахме с Дороти тази сутрин и погледнахме през прозореца на нашто купе и беше много, много необикновено. Понеже видяхме ферми и много момичета, които като че хвърляха малки купи сено отгоре върху големи купи сено, докато мъжете им седяха на една маса под едно голямо дърво и пиеха бира. Или пък мъжете им седяха по оградите, пушеха лула и ги наблюдаваха. Ние с Дороти видяхме две момичета, които, изглежда, оряха цялата земя само с помощта на една крава, и Дороти каза: „Май сме вече малко прекалено далеч от Ню Йорк. И май Центърът на Европа не е място за момичета като нас!“. И тогава много се разтревожихме. Аз много се разстроих, понеже, ако г-н Айсмън смята, че ние американските момичета точно това трябва да научим, аз наистина мисля, че е много потискащо. И нямам никакво желание да се запозная с някой джентълмен, роден и отгледан в Центъра на Европа. Искам да кажа, че колкото повече пътувам и колкото повече други джентълмени срещам, толкова по-добри ми се струват американските джентълмени.

А сега ще се облека и ще отида във вагон-ресторанта да се огледам за някой американски джентълмен и да завържа разговор с него, понеже наистина съм толкова потисната. А Дороти непрекъснато се опитва да ме разстрои, като все повтаря, че сигурно ще свърша в някоя ферма в Центъра на Европа с някое рало. Понеже шегите на Дороти са наистина много неизискани и мисля, че ще се почувствам много по-добре, ако отида във вагон-ресторанта да обядвам.

* * *

Ами бях във вагон-ресторанта и се запознах там с един джентълмен, който, изглежда, е чудесен американски джентълмен. Искам да кажа, че бе голяма случайност, понеже ние момичетата толкова много сме слушали за Хенри Спофърд и това наистина беше самият Хенри Спофърд, който е от известната фамилия Спофърд — една много, много известна стара фамилия, която е много, много богата. Но г-н Спофърд не е като повечето богати джентълмени, ами непрекъснато работи за благото на другите и фотографията му е непрекъснато във всички вестници, понеже той непрекъснато критикува всички пиеси, които са вредни за морала на хората. И всички ние момичетата си спомняме, когато той бил на обяд в „Риц“ и срещнал там един свой приятел, който обядвал с Пеги Хопкинс Джойс и представил Пеги Хопкинс Джойс на г-н Спофърд и г-н Спофърд им обърнал гръб и си тръгнал. Понеже г-н Спофърд е много, много известен презвитерианец и наистина е прекалено много презвитерианец, та да се запознава с Пеги Хопкинс Джойс. Искам да кажа, че е необикновено да видиш джентълмен, който е такъв млад джентълмен като г-н Спофърд, който да е презвитерианец, понеже, когато повечето джентълмени са на 35, умът им почти винаги е в други неща.

И когато видях не някой друг, а известния г-н Спофърд, аз наистина много се развълнувах, понеже всички ние момичетата винаги се опитваме да се запознаем с Хенри Спофърд и е много необичайно да си затворена в един влак с него в Центъра на Европа. И си помислих, че ще е много необичайно за едно момиче като мен да се сприятели с джентълмен като г-н Спофърд, който дори и не поглежда едно момиче, ако то не прилича на презвитерианка. А моето семейство в Литъл рок не е чак толкова презвитерианско.

И си помислих, че е най-добре да седна на неговата маса. И после го разпитах за всичките пари, понеже всичките пари, които се използват в Центъра на Европа, са дори по-странни и от франковете, които се използват в Париж. Те, изглежда, се наричат „крони“ и, изглежда, ти трябват много от тях, понеже за един малък пакет цигари отиват 50 хиляди. И Дороти казва, че ако пък искаш цигари с истински американски тютюн, няма да ти стигнат силите да вдигнеш до тезгяха кроните, които трябват, за да платиш за тях. А тази сутрин помолихме кондуктора да ни донесе бутилка шампанско и наистина не знаехме какъв бакшиш да му дадем. И Дороти каза да взема едно от ония неща, дето се наричат „един милион крони“, и тя също ще вземе едно от същите неща и аз ще му подам моето първо, и ако той ме погледне лошо, тя веднага ще му подаде нейното. И след като платихме за шампанското, аз му подадох моите 1 милион крони и преди да успеем да направим нещо, той се хвърли да ми целува ръка и падна на колене. Та се наложи направо да го избутаме навън от купето. Изглежда, 1 милион крони са достатъчни. И аз разказах на г-н Спофърд, как не сме знаели колко да дадем на кондуктора, когато сме му поръчали шише минерална вода. И тогава го помолих да ми обясни всичко за тези пари, понеже му казах, че по природа съм много пестелива. И беше много необичайно, понеже г-н Спофърд каза, че пестеливостта е неговият любим девиз.

* * *

И после дълго разговаряхме и аз му казах, че пътувам, за да се образовам, и му казах, че с мен пътува едно момиче, което се опитвам да превъзпитам. Понеже рано или късно г-н Спофърд ще трябва да се запознае с Дороти и тогава, може да се почуди какво прави изискано момиче като мен с момиче като Дороти. И г-н Спофърд наистина много се заинтригува. Понеже той обожава да превъзпитава хората и умира да критикува всичко, и е дошъл в Европа да види всички онези неща, които американците идват да гледат в Европа и които всъщност те не бива да гледат, понеже вместо тях трябва да гледат музеите. Понеже, ако ние американците заради това идваме в Европа, по-добре да си стоим в къщи и първо да видим Америка. Та г-н Спофърд си прекарва времето да гледа неща, които са вредни за морала на хората. И той сигурно има много, много здрав морал, иначе всички тези неща, които развалят морала на другите хора, биха развалили и неговия морал. Но, изглежда, не могат да развалят неговия морал и смятам, че е наистина чудесно да имаш такъв здрав морал, и аз казах на г-н Спофърд, че според мен цивилизацията не е това, което би трябвало да бъде, и наистина трябва да намерим нещо друго да я замести.

А г-н Спофърд каза, че следобед ще дойде в нашто купе и ще обсъдим въпроса. Ако, разбира се, майка му няма нужда от него в нейното купе. Понеже майката на г-н Спофърд винаги пътува заедно с него и той никога нищо не прави, без да каже на майка си и да я попита дали може. И той ми каза, че това е причината, че досега не се е оженил, понеже майка му смята, че модерните днешни момичета не са подходящи за съпруги на млад мъж с толкова много морал като г-н Спофърд. А аз му казах, че наистина мисля точно като майка му, понеже съм старомодно момиче.

И после много се разтревожих за Дороти, понеже тя наистина не е толкова старомодна и може да се изтърве да каже нещо пред г-н Спофърд, което да го накара да се почуди какво прави старомодно момиче като мен с момиче като Дороти. И затова аз му разказах колко ми е трудно да превъзпитам Дороти и че искам той да се запознае с нея, за да ми каже дали наистина смята, че си губя времето да се опитвам да вкарам в правия път момиче като Дороти. После той трябваше да се върне при майка си. А аз наистина се надявам, че пред г-н Спофърд Дороти ще се държи по-образовано, отколкото обикновено.

* * *

Ами г-н Спофърд тъкмо си тръгна, така че наистина дойде да ни посети въпреки всичко. И той ни разказа за майка си и аз наистина много, много се заинтригувах, понеже, ако ние с г-н Спофърд станем приятели, той е от този вид джентълмени, които държат едно момиче да се запознае с майка им. Искам да кажа, че ако едно момиче разбере предварително какъв вид е майката на един джентълмен, то ще знае по-добре какъв вид разговор да води с нея, когато се запознаят. Понеже момиче като мен, за разлика от момиче като Дороти, винаги аха, да се запознае с майките на джентълмените.

Господин Спофърд каза, че трябва много да се грижи за майка си, понеже, както изглежда, умът й никога не е бил особено силен. Тя, изглежда, произхожда от много изискана стара фамилия и когато била малка, я пратили в едно училище, което било специално училище за хора от изискани стари фамилии, които не бивало много да си товарят мозъка. Та тя и до днес не бива много да си товари мозъка и затова има едно момиче, което се нарича „компаньонка“, което ходи навсякъде с нея и се казва мис Чапмън. Понеже г-н Спофърд каза, че по света почти непрекъснато се случва нещо ново, за което не са могли да й кажат в онова училище. И затова сега мис Чапмън й казва. Понеже откъде ще знае тя какво да мисли за ново нещо като радиото, например, ако не е мис Чапмън да й каже. Тогава Дороти се обади и каза: „Ами това момиче носи огромна отговорност. Понеже какво ще стане, ако мис Чапмън й каже, че радиото се използва, за да си запалиш в него огън, и някой ден, когато й стане студено, тя вземе, че го наблъска с хартии и го запали?“. Но г-н Спофърд каза на Дороти, че мис Чапмън никога няма да направи подобна грешка, понеже тя произхожда от една много, много изискана стара фамилия и е много умна. А Дороти каза: „Ако наистина е толкоз умна, хващам се на бас, че в тази изискана стара фамилия е имало градинар, от когото трябва да се пазиш“. И след това ние с г-н Спофърд спряхме да й обръщаме повече внимание, понеже Дороти наистина не знае как да води разговор.

* * *

А ние с г-н Спофърд водихме разговор за морала и г-н Спофърд каза, че бъдещето сега е в ръцете на г-н Блейк — известния областен прокурор, който затваря всички онези места в Ню Йорк, където се продава алкохол. И г-н Спофърд каза, че преди няколко месеца, когато г-н Блейк решил да се опита да стане областен прокурор, той разсипал в умивалника алкохол за хиляда долара. И г-н Блейк казва, че всички трябва да направят така. Тогава Дороти се обади и каза: „Ами той е разсипал алкохол за хиляда долара, за да получи слава и добра работа за един милион долара, а ние, ако го разсипем, какво ще получим?“. Но г-н Спофърд е прекалено умен, та да отговаря на такива глупави въпроси. И той само погледна Дороти с поглед пълен с достойнство, и каза, че трябва да се връща при майка си. И аз наистина много се ядосах на Дороти и затова излязох с г-н Спофърд в коридора и го попитах дали не смята, че само си губя времето да образовам момиче като Дороти, и той наистина мисли, че си го губя, понеже според него момиче като Дороти никога няма да се научи на уважение. Но аз казах на г-н Спофърд, че вече толкова много време съм загубила, че ще ми се пръсне сърцето от мъка, ако не успея. И тогава очите ми се напълниха със сълзи. А г-н Спофърд е наистина много, много състрадателен, понеже като видя, че нямам кърпичка, той извади неговата и ми избърса всички сълзи. И тогава каза, че ще ми помогне с превъзпитанието на Дороти.

И каза още, че смята, че трябва да слезем от влака на едно място, наречено Мюнхен, понеже било пълно с изкуство, което е много, много образователно. И каза, че той, аз и Дороти ще слезем в Мюнхен, а той ще изпрати майка си направо във Виена с мис Чапмън, понеже и без това според майка му всички градове са еднакви. И така ние ще слезем от влака в Мюнхен, а когато никой не гледа, аз мога да изпратя на г-н Айсмън телеграма. Понеже не смятам, че трябва да казвам на г-н Спофърд за г-н Айсмън, понеже техните сфери са съвсем различни, а когато двама джентълмени имат такива различни сфери, те май нямат нищо общо, което да ги свързва. А аз мога да телеграфирам на г-н Айсмън, че с Дороти сме решили да слезем в Мюнхен, за да видим всичкото изкуство.

И после се върнах при Дороти и й казах, че ако за в бъдеще няма какво да каже, по-добре да не го казва. Понеже въпреки че г-н Спофърд е от такава изискана стара фамилия и въпреки че е презвитерианец, ние с него можем да станем приятели и много да си говорим. Искам да кажа, че г-н Спофърд много обича да говори за себе си, и, както казах на Дороти, това само показва, че и той е като всички останали джентълмени. Но Дороти каза, че според нея това не е достатъчно доказателство. И тя още каза, че може би аз мога и да се сприятеля с г-н Спофърд и особено с майка му (понеже според нея майка му и аз имаме нещо много общо), но че ако някога се сблъскам с мис Чапмън, ме чака пълен провал. Понеже тя я е видяла във вагон-ресторанта и, изглежда, мис Чапмън е от този вид момичета, които носят бяла яка и вратовръзка дори и когато не са на кон. И Дороти още каза, че погледът, който мис Чапмън й хвърлила, докато обядвали, я подсетил за градинаря. Според Дороти мис Чапмън носи три трети от целия мозък на тройката. Понеже, както Дороти каза, всеки джентълмен с ума на г-н Спофърд трябва най-добре да си прекарва времето, като пуска, монети в някой мюзикбокс, но аз дори не си правя труда да отговарям на момиче като Дороти. А сега трябва да се приготвяме да слезем от влака, когато стигнем до Мюнхен, за да разгледаме цялото изкуство там.

 

 

19 май

И така, вчера г-н Спофърд, аз и Дороти слязохме от влака в Мюнхен, за да видим цялото изкуство там. Много е лесно всъщност да познаеш, че Мюнхен е пълен с изкуство, понеже за онези, дето предварително не знаят, навсякъде в Мюнхен с големи черни букви е написано „kunst“^[3] и дори ваксаджийниците тук са пълни с изкуство.

Господин Спофърд каза, че непременно трябва да отидем на театър в Мюнхен, понеже даже и театърът бил пълен с изкуство. И затова разгледахме всички програми и всички театри с помощта на един администратор от хотела, който, изглежда, може да ги прочете, понеже на нас не ни говорят нищо. И излезе, че в Мюнхен играят „Кики“ и аз предложих да отидем да гледаме „Кики“, понеже вече сме я гледали в Ню Йорк и така ще знаем за какво става дума, въпреки че не говорят на английски. Та отидохме в Театър за изкуство. Изглежда, че Мюнхен е пълен с немци и фоайето на Театъра за изкуство също бе пълно с немци, които отиваха там през всеки антракт и пиеха бира и ядяха наденица с чесън и твърдо сварени яйца. И се наложи да попитам г-н Спофърд, дали наистина смята, че не сме сбъркали театъра, понеже фоайето май доста мирише. Искам да кажа, че когато миризмата на бира е станала вече антична, наистина много мирише. Господин Спофърд обаче смята, че фоайето на Театъра за изкуство мирише точно толкова, колкото и всички други места в Мюнхен. И тогава се обади Дороти и каза: „Можете да си приказвате колкото си щете, че немците били пълни с изкуство, според мен обаче те са пълни с наденица“.

После влязохме в самия Театър за изкуство. И, изглежда, самият Театър за изкуство мирише даже по-лошо от фоайето на Театър за изкуство. И е украсен с нещо като свински черва, само че окачени по стените и позлатени. Обаче човек всъщност не може да види позлатата, понеже е покрита с доста прах.

После започнаха да играят „Кики“, но това, изглежда, не е същата пиеса, която ние имаме в Америка, понеже в нея, изглежда, се разказва за едно семейство едри немци, които непрекъснато се пречкат един на друг. Искам да кажа, че когато сцената е пълна с двама-трима немеца, които са доста едри, те просто не могат да не се пречкат един на друг. И тогава Дороти се заприказва с един млад джентълмен, който, изглежда, е немски джентълмен, който седеше зад нея и който според нея ръкопляскаше. Но той всъщност се опитваше да счупи едно твърдо сварено яйце в облегалката на стола й. И той говореше английски с доста голям акцент, който всъщност е немски акцент. Дороти го попита дали Кики вече е излязла на сцената. Той каза, че не е, но че била наистина много красива немска актриса, която дошла чак от Берлин, и че наистина трябва да почакаме и да я видим, дори и нищо да не разбираме. И най-накрая тя се появи. Искам да кажа, че се досетихме, че това е тя, понеже немският джентълмен сръчка Дороти с една наденица. И тогава ние я погледнахме, и пак я погледнахме, и Дороти каза: „Ако бабата на Шуман Хайке^[4] все още не е умряла, ето че я срещаме в Мюнхен!“. И повече не ни се гледаше, а Дороти каза, че наистина не можем да рискуваме живота си просто така, без да знаем здрави ли са основите на сградата, понеже в последното действие Кики припада на сцената. А според Дороти, ако и основите на театъра са антични като миризмата му, ще настъпи цяло природно бедствие, когато Кики падне на сцената. И дори г-н Спофърд доста се обезкуражи, но после се зарадва, понеже се сети, че е 100% американец и че немците наистина си го заслужават заради войната, която са започнали срещу нас, всички американци.

Днес г-н Спофърд ще ме разведе по всички музеи в Мюнхен, които са пълни с изкуство, което наистина трябва да видя. А Дороти каза, че снощи вече е била наказана за всичките си грехове и днес започва нов живот, та ще излезе с немския джентълмен, който я е поканил в най-голямата бирария в света. И Дороти каза, че аз мога да се правя на интелигентна и да се пълня с изкуство, но на нея й стигало да се напълни с бира. Според мен Дороти никога няма да е пълна с друго освен с неизисканост.

 

 

21 май

Господин Спофърд, аз и Дороти пак сме във влака и продължаваме за Виена. С г-н Спофърд прекарахме пял ден да обикаляме всички музеи в Мюнхен, но не искам дори и да се сещам за това. Понеже винаги, когато ми се случи нещо ужасно, се опитвам да бъда добра християнка и просто да не мисля за него, а си казвам, че нищо не се е случило, въпреки че краката още ме болят. Дори и Дороти прекара тежък ден в Мюнхен, понеже немският джентълмен, който се казва Рудолф, дойде в 11 часа да я заведе на закуска. Но Дороти му каза, че вече е закусила. Но той й каза, че и той вече е закусил веднъж, но е време за втора закуска. И завел Дороти в онази най-голяма бирария, където всички вече ядяли бели наденички с бира, въпреки че било само 11 часа. И след като си изяла белите наденички с бирата, той й предложил да се поразходят. Успели обаче да пресекат само две-три улици и вече станало време за обяд. И се наобядвали добре, а после той й купил голяма кутия шоколадови бонбони с ликьор и я завел на матине. След първото действие обаче Рудолф огладнял и трябвало да отидат във фоайето за сандвичи и бира. Но на Дороти представлението не й харесало и затова след второто действие Рудолф предложил да си тръгнат, понеже и без това станало време за следобедната закуска. А след обилната следобедна закуска Рудолф я поканил на вечеря и Дороти била толкова замаяна, че не успяла да откаже. А след вечерята отишли в една градина, където сервират бира и наденички. Най-накрая обаче Дороти започнала да идва на себе си и го помолила да я заведе в хотела. Рудолф се съгласил, но искал първо да хапнат нещо. И затова днес Дороти се чувства точно толкова обезкуражена, колкото и аз, обаче тъй като тя не е такава християнка като мен, единственото, което й остава, е да страда.

Но въпреки цялото ми християнство, аз наистина започвам да се чувствам доста обезкуражена за Виена. Искам да кажа, че г-н Айсмън е във Виена и просто не виждам как ще успея да прекарам доста време с г-н Айсмън и доста време с г-н Спофърд, без те да се видят. Понеже, изглежда, г-н Спофърд може и да не може да разбере защо г-н Айсмън харчи толкова пари за образованието ми. А и Дороти непрекъснато се опитва да ме разстрои, като казва, че щом мис Чапмън ме види заедно с г-н Спофърд, тя незабавно щяла да изпрати телеграма на семейния психиатър да дойде. И затова трябва да съм изпълнена с християнство и да се надявам, че всичко все някак ще се оправи.

 

 

25 май

Засега наистина всичко върви добре. Понеже г-н Айсмън е много, много зает по цял ден с копчетата и всеки ден ми казва да изляза с Дороти, и ние с г-н Спофърд излизаме. А после аз казвам на г-н Спофърд, че не искам да ходя по всички онези места, където се ходи нощем, а че искам да си легна и да се наспя за утре. И после вечерям с Дороти и с г-н Айсмън и после отиваме на представление и стоим до много късно в едно кабаре — „Червената шапчица“ и аз издържам на всичко това само с помощта на шампанското. Така че, ако си отварям очите и внимавам да не се сблъскам с г-н Спофърд, докато той гледа нещата, дето ние, американците, наистина не бива да гледаме, всичко ще мине добре. И дори успях да накарам г-н Спофърд да спрем да ходим по музеите, понеже, както му казах, предпочитам природата, а когато гледаш природата, гледаш я от файтона в парка и не те заболяват краката. А той вече започва да говори, че искал да се запозная с майка му, тъй че наистина всичко върви добре.

Но вечер ми е много трудно с г-н Айсмън, понеже вечер той винаги е много ядосан, тъй като, изглежда, винаги, когато си уреди среща за онази фабрика за копчета, е време за всички джентълмени във Виена да отидат да седят в кафенето. Или пак всеки път, когато си уреди среща за фабриката за копчета, на някой виенски джентълмен му хрумва идеята за излет и те всички си обуват къси панталони, забождат си по едно перо на шапките и всички тръгват към Тирол. А това много обезкуражава г-н Айсмън. Но ако някой трябва наистина да е обезкуражен, това трябва да съм аз, понеже, когато едно момиче не е мигнало вече цяла седмица, то просто не може да не се чувства някак обезкуражено.

 

 

27 май

Ами накрая аз наистина получих нервно разстройство и г-н Спофърд каза, че според него малко момиче като мен, което се опитва да оправи целия свят, има непосилна задача, особено ако иска да започне с Дороти. И той още каза, че във Виена имало един много известен доктор на име д-р Фройд, който можел да разсее всичките ми тревоги, понеже той не предписвал лекарства, ами ги разсейвал с психоанализа. И така вчера г-н Спофърд ме заведе при д-р Фройд и ние проведохме дълъг разговор на английския език. И излезе, че всички хора имат нещо, наречено „задръжки“, което означава, че когато искаш да направиш нещо, не го правиш, а после го сънуваш. Д-р Фройд ме попита какво сънувам, а аз му казах, че май никога нищо не сънувам. Искам да кажа, че през деня толкова си напрягам мозъка, че през нощта той, изглежда, иска да си почива. Д-р Фройд много се изненада, че нищо не сънувам. И тогава ме разпита за живота ми. А той е много, много състрадателен и, изглежда, знае как да накара едно момиче да се отпусне. Та му разказах неща, които не бих записала дори в дневника си. И после той явно много, много се заинтригува от момиче, което винаги прави всичко, което иска. И ме попита дали някога ми се е искало да направя нещо, но не съм го направила, например нещо наистина жестоко, като да убия някого. И аз казах, че ми се е искало, обаче куршумът само проби дроба на г-н Дженингс. И тогава д-р Фройд ме погледна и пак ме погледна и каза, че това просто не може да бъде! И повика асистента си и ме посочи и дълго му говори на виенския език. И после асистентът ме погледна и пак ме погледна и наистина, изглежда, че съм много специален случай. И тогава д-р Фройд каза, че това, от което имам нужда, е „да култивирам няколко задръжки и добре да се наспя“.

 

 

29 май

Положението наистина става напечено. Понеже вчера г-н Спофърд и г-н Айсмън бяха и двамата във фоайето на хотел „Бристол“, и трябваше да се правя, че не ги виждам и двамата. Искам да кажа, че не е трудно да се правиш, че не забелязваш един джентълмен, но е много трудно да се правиш, че не забелязваш двама джентълмени. И нещо наистина трябва да се случи много скоро, иначе ще трябва да призная, че нещата не вървят съвсем добре.

Днес следобед двете с Дороти имахме уговорка да отидем на чай с граф Салм, само че във Виена това не се казва „чай“, а „yowzer“ и не се пие чай, ами кафе. Искам да кажа, че е наистина много странно да видиш как всички джентълмени във Виена спират работа, за да отидат на „yowzer“ само час след като са обядвали, но всъщност часовникът, изглежда, не е чак толкова важен за виенските джентълмени, освен когато не стане време за кафенето, но това те усещат инстинктивно или пък наистина не се страхуват, че може да сбъркат и да отидат там по-рано. Понеже, както казва г-н Айсмън, когато стане време за бизнеса с копчетата, те, изглежда, всички губят всякакъв интерес, а г-н Айсмън толкова се нервира, че му иде да се разкрещи.

И ние отидохме в кафенето на чай с граф Салм. Но докато седяхме, влезе майката на г-н Спофърд заедно с компаньонката си мис Чапмън и мис Чапмън, изглежда, дълго ме гледа и дълго говори за мен на майката на г-н Спофърд. И аз станах доста нервна, понеже ми се искаше да не бяхме с граф Салм. Искам да кажа, че беше трудна работа да накарам г-н Спофърд да повярва, че се опитвам да превъзпитам Дороти, а ако трябва да се опитам да го накарам да повярва, че се опитвам да превъзпитам и граф Салм, той може да започне да си мисли, че почти всяко нещо си има граници. А майката на г-н Спофърд, изглежда, е глуха, понеже използва слухова тръба, и просто не можех да не чуя доста от думите, с които говореше за мен мис Чапмън, въпреки че не е по етикета да подслушваш някого. Та мис Чапмън, изглежда, каза на майката на г-н Спофърд, че съм „създание“ и че аз съм причината г-н Спофърд толкова да я пренебрегва напоследък. И тогава майката на г-н Спофърд ме погледна и пак ме погледна, въпреки че не е по етикета да гледаш някого. А мис Чапмън продължи да говори и я чух да споменава Уили Гуйн, та мисля, че е поразпитала за мен и наистина мисля, че е разбрала за случая, когато цялата фамилия на Уили Гуйн има дълъг разговор с мен и ме уговори да не се омъжвам за Уили Гуйн срещу 10 хил. долара. Та наистина ми се иска г-н Спофърд най-сетне да ме представи на майка си, преди тя да се е напълнила с разни предразсъдъци. Понеже нещата се натрупват малко по малко и аз вече почти ставам нервна и все нямам време да направя това, което според д-р Фройд едно момиче трябва да направи.

И затова довечера ще кажа на г-н Айсмън, че искам да си легна рано и после ще изляза на дълга разходка с файтон с г-н Спофърд да гледаме природата. Може би тогава той ще каже нещо по-определено, понеже няма нищо по-добро от природата на лунна светлина, което да накара един джентълмен да бъде по-определен.

 

 

30 май

И така снощи с г-н Спофърд дълго се разхождахме с файтон из парка, но на виенския език това не се казва парк, а Пратер. Та този Пратер наистина е божествен, понеже е нещо като Кони Айлънд, но същевременно е в гората и е пълно с дървета и има дълъг път, по който човек може да се разхожда с файтон. Така че разбрах, че мис Чапмън доста е говорила срещу мен. И излезе, че тя наистина е поразпитала за мен и наистина се изненадах, като чух всичко, което е успяла да научи. Обаче не е успяла да разбере, че г-н Айсмън се грижи за образованието ми. И се наложи да кажа на г-н Спофърд, че аз невинаги съм била толкова превъзпитана, понеже светът е пълен с джентълмени, които са вълци, преоблечени в овчи дрехи, които само искат да използват нас, момичетата. И наистина аз доста поплаках. И после му разказах, как бях просто едно малко момиче от Литъл рок, когато за първи път напуснах Литъл рок, и г-н Спофърд се просълзи. И му казах, че произхождам от едно много, много добро семейство, понеже татко е много интелигентен. И казах на г-н Спофърд, че когато напуснах Литъл рок, си мислех, че единственото, към което всички джентълмени се стремят, е да закрилят нас, момичетата, а когато разбрах, че те всъщност не искат чак толкова да ни закрилят, вече бе много късно. И тогава той се разплака. И тогава аз му казах как съм се превъзпитала, като съм чела за него във всички вестници, и как, като съм го срещнала в ориенталския експрес, това явно е било резултат от съдбата. И после аз казах на г-н Спофърд, че според мен едно момиче е по-превъзпитано, ако наистина знае какво значи да не е превъзпитано, отколкото, ако е превъзпитано по рождение. И тогава г-н Спофърд се наведе и ме целуна по челото по начин, пълен с благоговение, и ми каза, че му приличам много на едно момиче на име Магдалена, за което доста се споменава в библията. И той каза още, че и той самият е пял в същия мъжки хор и че не може да хвърли първия камък срещу момиче като мен.

И така ние се разхождахме из Пратера до доста късно и наистина бе божествено, понеже имаше лунна светлина, и дълго си говорихме за морала, а в далечината оркестърът свиреше „Мама обича татко“. После той ме върна обратно в хотела.

Така че, в края на краищата, всичко се оправи. Понеже тая сутрин г-н Спофърд ми се обади и каза, че искал да се запозная с майка му. А аз му казах, че искам да обядваме с нея насаме, понеже, ако сме само двете, ще можем да си поговорим. И му казах да доведе майка си на обяд в моята гостна в хотела, понеже се сетих, че тук мис Чапмън не може да дойде и всичко да развали.

И той доведе майка си, а аз си бях облякла една много обикновена муселинова рокля, на която специално бях свалила всички панделки, и си сложих едни черни ръкавици, които Дороти някога е носила във „Фолис“, а обувките ми бяха без токчета. И когато той ни представи, аз й направих доста реверанси, понеже според мен е много сладко, когато едно момиче прави реверанс. А после той ни остави насаме и ние водихме дълъг разговор и аз й казах, че не харесвам всички тези модерни днешни момичета и че съм възпитана по-старомодно. И тогава майката на г-н Спофърд ми каза, че разбрала от мис Чапмън, че не съм чак толкова старомодна. Но аз й казах, че съм толкова старомодна, че винаги съм изпълнена с уважение към по-възрастните и никога не си позволявам да им казвам какво да правят, както мис Чапмън, изглежда, непрекъснато прави.

И после поръчах обяд и си помислих, че малко шампанско ще й дойде добре, и я попитах дали обича шампанско. И излезе, че тя наистина много, много обича шампанско, обаче мис Чапмън мисли, че човек не бива да пие алкохол. И тогава аз й казах, че съм вярваща християнка, а ние всички християни вярваме, че няма нищо лошо по света, така че какво лошо може да има в една малка бутилка шампанско? И, изглежда, тя никога досега не бе поглеждала на въпроса в тази светлина, понеже и мис Чапмън била християнка, но според нея полезна за пиене била единствено водата. А после обядвахме и тя се почувства много, много добре. И тогава аз си помислих, че най-добре да изпием още една бутилка шампанско, понеже, както й казах, съм такава ревностна християнка, че не вярвам, че две бутилки шампанско могат да ни сторят някакво зло. И така изпихме още една бутилка шампанско и тя каза, че, изглежда, мис Чапмън не познава християнството толкова задълбочено като мен.

И тогава аз й казах, че според мен мис Чапмън й завижда заради красотата й. И тя каза, че е точно така, понеже мис Чапмън винаги я кара да носи шапки от черен конски косъм, понеже конският косъм, изглежда, не притискал мозъка. А аз й казах, че ще й подаря една от моите шапки с големи рози по периферията. И я извадих, но не й стана на главата, понеже сега шапките са тесни заради късите коси. И си помислих, че трябва да извадя ножиците и да я подстрижа, но после реших, че за един ден съм направила достатъчно за нея.

Та майката на Хенри каза, че аз наистина съм най-голямото слънце, което някога е имала в живота си, и когато Хенри дойде да я вземе, тя не искаше да си тръгва. А след като я прибра, той ми се обади по телефона и бе много развълнуван и каза, че иска да ме пита нещо много важно. Така че ще се видим довечера.

А сега трябва да излизам с г-н Айсмън, понеже съм си наумила да направя нещо, което е много, много важно и трябва незабавно да се свърши.

 

 

31 май

Ами аз, Дороти и г-н Айсмън сме във влака и пътуваме за Будапеща. Така че аз не се видях с Хенри, преди да замина, но му написах писмо. Понеже си помислих, че няма да е зле, ако той ми напише това, дето иска да ме пита, а не може да ми го напише, ако и двамата сме в същия град. Та му казах в писмото, че трябва да замина след 5 минути, понеже съм разбрала, че Дороти е на ръба на пропастта да стане много неизискана и че ако не я отведа, всичко, което съм направила за превъзпитанието й, ще отиде на вятъра. И му казах да ми пише какво иска да ме пита и да ми го изпрати в хотел „Риц“ в Будапеща.

Беше наистина много, много лесно да накарам г-н Айсмън да си тръгнем от Виена, понеже вчера той ходи да види фабриката за копчета и излезе, че всичките работници не били на работа, а празнували рождения ден на някакъв светец. И изглежда, че всеки път, когато някой светец има рожден ден, те всички спират работа и отиват на рожден ден. Господин Айсмън погледнал календара им и видял, че практически всяка седмица някой светец има рожден ден. Та той реши, че Америка му стига.

А Хенри не може да ме последва в Будапеща, защото майка му се лекува при д-р Фройд, но изглежда, че нейният случай е много по-тежък от моя. Явно на д-р Фройд му е доста трудно с нея, понеже тя, изглежда, не си спомня кое е сън и кое наистина й се е случило. И му разказва всичко и оставя на него да прецени. Искам да кажа, че когато тя му каже, че един много, много красив млад джентълмен се опитвал да флиртува с нея на Пето авеню, той трябва сам да прецени.

И така скоро пак ще сме в хотел „Риц“ и трябва да кажа, че според мен е прекрасно да се намери хотел „Риц“ точно в Центъра на Европа.

 

 

1 юни

Вчера получих писмото от Хенри и в него черно на бяло се казва, че те двамата с майка му никога не са срещали момиче като мен и той искал да се омъжа за него. Аз веднага занесох писмото във фотото и там направиха много снимки от него, понеже едно момиче може да загуби писмото на Хенри и тогава няма да му остане никакъв спомен от него. Но според Дороти трябва добре да пазя писмото, понеже снимките не са много ясни.

А днес следобед получих телеграма от Хенри и в нея се казва, че баща му е много, много болен и трябва незабавно да се връщат в Америка и че сърцето му се къса, че не може пак да ме види; и да му отговоря незабавно, та да може спокойно да тръгне за Ню Йорк. И затова аз му изпратих телеграма, че приемам предложението му. А преди малко получих нова телеграма и в нея Хенри казва, че те двамата с майка му са много, много щастливи и че майка му не можела вече да понася мис Чапмън, и че Хенри се надявал, че аз ще реша веднага да се върна в Ню Йорк, за да се грижа за майка му, а пък и според него мога по-лесно да превъзпитам Дороти в Ню Йорк, понеже там има сух режим и не може да се намери почти нищо за пиене.

Та сега трябва да реша дали наистина искам да се омъжа за Хенри. Понеже добре знам какво значи да се омъжиш за джентълмен като Хенри, без предварително добре да обмислиш. Понеже Хенри е от този вид джентълмени, които доста играят по нервите на едно момиче, а когато един джентълмен няма какво друго да прави, освен да играе по нервите на едно момиче, наистина изглежда, че почти всичко си има граници. Понеже когато един джентълмен си има бизнес, той си има кантора и трябва да седи там. А когато работата на един джентълмен е само да се бърка в работата на другите, този джентълмен само се мотае из къщата. И така едно момиче не може наистина да разполага с времето си. А когато Хенри не се мотае из къщата, майка му ще се мотае, понеже тя, изглежда, смята, че аз съм просто като слънце. Та, това е голям проблем и аз, изглежда, съм в голямо затруднение, понеже наистина ще е по-добре, ако Хенри реши, че всъщност не иска да се жени, и изостави момичето и тогава единственото, което момичето може да направи, е да иска обезщетение.

Но смятам, че каквото и да стане, най-добре е двете с Дороти вече да се връщаме в Ню Йорк. И затова ще попитам г-н Айсмън дали иска да ни върне. Всъщност той няма да има нищо против да се върнем, защото иначе аз ще започна да ходя пак по магазините, а това винаги решава въпроса. И през целия път обратно до Ню Йорк ще трябва да се опитам да реша какво да правя. Понеже ние, момичетата, не можем да живеем без идеали и понякога умът ми просто се напълва с романтични мисли и тогава започвам да си мисля, че може би на тоя свят има някой джентълмен, който хем да знае как да се облича и какво да прави, също като граф Салм, хем да има и пари. А когато умът на едно момиче започне да си мисли за такива романтични неща, момичето наистина не знае дали да се омъжи за Хенри или не.