Анита Лус
Джентълмените предпочитат блондинки… (4)

Глава трета
Лондон не е нищо особено

17 април

Ами двете с Дороти наистина сме в Лондон. Стигнахме до Лондон вчера с влака, понеже параходът не стига до самия Лондон, а спира на плажа и оттам човек трябва да вземе влака. В Ню Йорк е много по-добре, понеже параходът стига чак до Ню Йорк, и аз вече започвам да си мисля, че всъщност Лондон не е чак толкова образователен. Но не казах това на г-н Айсмън, когато му телеграфирах снощи, понеже г-н Айсмън ме изпрати в Лондон специално да се образовам, и не бих си и помислила да му казвам, че Лондон е направо провал, че ние в Ню Йорк знаем много повече.

Двете с Дороти се настанихме в хотел „Риц“ и е чудесно, че той е пълен с американци — човек наистина може да си помисли, че е в Ню Йорк. Според мен най-приятното нещо на едно пътуване е, че непрекъснато срещаш американци и така винаги се чувстваш като у дома.

Вчера с Дороти слязохме да обядваме в ресторанта на „Риц“ и на съседната маса видяхме една много сладка блондинка и аз сритах Дороти под масата, понеже мисля, че е некултурно да буташ някого отгоре на масата, и винаги се опитвам да науча Дороти на добри обноски. И й казах: „Какво сладко момиче! Сигурно е американка“. И наистина, момичето извика главния келнер със съвсем американски акцент и беше много ядосано и му каза, че идва в този хотел вече 35 години и никога досега не са я карали да чака. Аз веднага я познах по гласа, защото това бе Фани Уорд^[1]. И ние я поканихме на нашата маса и трите много се зарадвахме, че се срещаме. Защото аз се познавам с Фани от преди около пет години, но сякаш че се познаваме от по-отдавна, понеже мама я познаваше от 45 години, тъй като те двете са били съученички и мама винаги следеше във вестника разводите й. Сега Фани живее в Лондон и е известна като едно от най-сладките момичета в Лондон. Ами тя е почти историческа, защото, когато едно момиче е сладко вече 50 години, то наистина става историческо.

И ако мама не беше починала от втвърдяване на артериите, трите с нея и с Фани щяхме чудесно да си прекараме в Лондон, понеже Фани много обича да ходи по магазините. И отидохме да купуваме шапки, но вместо да отидем в обикновен магазин, влязохме в един детски и двете с Фани си купихме няколко много сладки шапки, защото детските са двойно по-евтини и Фани винаги си купува от тях. Тя наистина обожава шапките и всяка седмица си купува по няколко от детския магазин и така спестява маса пари.

После се върнахме в „Риц“, защото имахме среща с майор Фалкън, който ни бе поканил на чай в къщата на едва дама на име лейди Шелтън. Майор Фалкън покани и Фани да дойде с нас, но тя отказа, понеже за съжаление трябваше да отиде на урок по музика.

В къщата на лейди Шелтън се запознахме с доста хора, които, изглежда, са англичани. Някои от момичетата в Лондон, изглежда, са лейди, което, изглежда, е обратното на лорд. А някои, които не са лейди, са почтени^[2]. Но доста не са нито лейди, нито пък почтени, а са точно като нас, та можеш да ги наричаш просто „мис“.

А лейди Шелтън бе наистина очарована, че ние — две американки, я посещаваме в дома й. Искам да кажа, че тя ни заведе двете с Дороти в един заден салон и се опита да ни продаде за 25 лири няколко цветя от мидички, които сама прави. А ние попитахме това колко е в пари и, изглежда, е 125 долара. Но наистина ще ми бъде трудно в Лондон с Дороти, понеже тя наистина не биваше да казва на една английска лейди това, което каза, че и ние в Америка използваме мидичките по същия начин, само че слагаме под една от тях грахово зърно и викаме на това „игра“. Но аз казах на лейди Шелтън, че просто нямаме нужда от цветя от мидички. И тогава лейди Шелтън каза, че знае колко ние американците обичаме кучета и че държи да се запознаем с майка й.

И после ни заведе в къщата на майка й, която е на няколко крачки от нейната къща. А майка й, изглежда, се казва Графиня и отглежда кучета. И у майка й също имаше забава, но косата й бе прекалено червена и гримът й — прекалено силен като за такава възрастна дама. Първото нещо, което запита, бе дали сме си купили цветя от мидички. Ние й казахме, че не сме. Но тя, изглежда, въобще не се държа така, както трябва да се държи една Графиня на нейната възраст, понеже каза: „Добре сте направили, мили мои! Не бива да се оставяте да ви измами дъщеря ми — цветята се разпадат само след няколко дни“. После ни попита дали искаме да си купим куче. Аз не успях да спра Дороти навреме и тя отговори: „След колко време се разпада кучето?“. Но аз мисля, че Графинята не се държа, както трябва да се държи една Графиня, понеже се разсмя много, много високо и каза, че Дороти е наистина чудесна, и я сграбчи и я разцелува и през цялото време я прегръщаше. Искам да кажа, че наистина не смятам, че една Графиня трябва да окуражава Дороти. Обаче аз просто казах на Графинята, че нямаме нужда от куче.

После се запознах с една очарователна английска лейди, която носеше в чантичката си една много, много красива диамантена диадема, понеже, както тя каза, си помислила, че сигурно на забавата ще има американци и че я продава наистина много, много евтино. Според мен диамантената диадема е чудесно нещо и досега не ми бе хрумвало, че можеш и там да носиш диаманти. Освен това, преди да видя диамантената диадема за първи път, смятах, че имам по един брой от всичко. Английската лейди, която се казва госпожа Уикс, каза, че я има в семейството от години, но хубавото на диамантите е, че винаги изглеждат като нови. И аз наистина много се заинтересувах и я попитах колко струва в пари и изглежда струва 7500 долара.

И тогава се огледах и забелязах един джентълмен, който бе облечен много елегантно, и аз попитах майор Фалкън кой е и той ми каза, че се казва сър Франсис Бийкмън и, изглежда, е много, много богат. Тогава помолих майор Фалкън да ни представи един на друг и така се запознахме. И аз помолих сър Франсис Бийкмън да ми подържи шапката, за да премеря диамантената диадема. Излезе, че мога да я нося и обърната назад с панделка, тъй като косата ми е късо подстригана. Казах на сър Франсис Бийкмън, че мисля, че наистина диадемата е много сладка. И той мислеше така, но излезе, че имал някаква среща и трябваше да си тръгва. Тогава до мен се приближи Графинята и тя наистина е съвсем неизискана, защото ми каза: „Не си губи времето с него“. И каза още, че ако сър Франсис Бийкмън някога реши да похарчи и едно петаче, статуята на един джентълмен на име г-н Нелсън ще си свали шапката и ще се поклони. Искам да кажа, че някои хора са толкова неизискани, че си мислят неизискани неща за всекиго.

Но аз наистина много искам да имам диамантената диадема и затова много се разтревожих, когато г-жа Уикс каза, че отива на друга забава, където ще е пълно с чудесни американци, които направо ще я грабнат. И толкова се разтревожих, че й дадох 100 долара и тя ще ми я запази. Но каква е ползата от едно пътуване, ако не се възползваш от възможностите? А наистина е много рядко нещо една английска лейди да ти предложи нещо толкова евтино. Та снощи телеграфирах на г-н Айсмън и му казах, че, изглежда, не му е ясно колко е скъпо човек да пътува, за да се образова. И му казах, че ми трябват 10 хил. долара и казах още, че се надявам, че няма да ми се наложи да ги взема на заем от някой непознат английски джентълмен, дори и да е много, много хубав. И не можах да мигна цяла нощ от притеснение, понеже, ако не получа парите за диамантената диадема, ще бъде ужасно трудно да си взема обратно стоте долара от английската лейди.

А сега вече наистина трябва да се обличам, защото майор Фалкън ще ни показва забележителностите на Лондон. Но аз мисля, че ако не получа диадемата, цялото ми пътуване до Лондон ще е било напразно.

18 април

Какъв ден и нощ само бе вчера! Майор Фалкън дойде да ни вземе, за да ни покаже забележителностите на Лондон. Но аз се сетих, че ще е чудесно да имаме с нас още един джентълмен и накарах майор Фалкън да се обади на сър Франсис Бийкмън. Искам да кажа, че получих телеграма от г-н Айсмън, че не може да ми изпрати 10 хиляди долара, но ми изпраща 1000, които не са и капка в кофата за диамантената диадема. Но сър Франсис Бийкмън каза, че не може да дойде. Аз обаче не спрях да настоявам, докато той не се съгласи най-накрая.

Майор Фалкън има собствена кола и Дороти седна отпред с него, а аз седнах отзад със сър Франсис Бийкмън, обаче му казах, че няма да му викам сър Франсис Бийкмън, а просто Прасчо.

В Лондон наистина вдигат голям шум за нищо! Искам да кажа, че Лондон не е нищо особено. Например много приказват за някаква си кула, която всъщност е по-ниска от „Хикокс билдинг“ в Литъл рок, щата Арканзас, и е просто като комин на някой от наште небостъргачи в Ню Йорк. А сър Франсис Бийкмън настояваше да слезем от колата и да гледаме кулата, понеже, както той каза, на една много известна кралица й отрязали там главата една сутрин. А Дороти каза: „Каква глупачка! Не е трябвало въобще да става онази сутрин!“. И това наистина е единственото умно нещо, което Дороти каза в Лондон. И затова въобще не пожелахме да слезем от колата.

Повече не ходихме по други забележителности, понеже в един много, много елегантен нов ресторант, наречен „Кафе дьо Париж“, сервират чудесни коктейли с шампанско, каквито в Ню Йорк не можеш да намериш ни за любов, ни за пари. И аз казах на Прасчо, че когато пътуваш, наистина трябва да се възползваш от всичко, което не можеш да намериш у дома.

Когато двете с Дороти си слагахме пудра в тоалетната, срещнахме там едно момиче, с което Дороти се познава от „Фолис“, но сега то живее в Лондон. И то ни разказа всичко за Лондон. Излиза, че джентълмените в Лондон имат странния навик да не правят подаръци на момичетата. И на английските момичета, изглежда, наистина им стига едно златно цигаре или пък една гривна, която е просто златна и няма никакви скъпоценни камъни и която едно американско момиче би дало на прислужницата си. И тя каза, че можеш да разбереш наистина какви са английските джентълмени, щом дори и английските лейди не могат да изкопчат нищо от тях. И тя още каза, че сър Франсис Бийкмън е известен из цял Лондон с това, че харчи дори по-малко от обикновения английски джентълмен. И тогава двете с Дороти казахме довиждане на приятелката на Дороти, а после Дороти каза: „Хайде да кажем на момчетата, че ни боли глава и да се върнем в «Риц» — там момчетата са американци!“. И Дороти още каза, че компанията на един джентълмен като сър Франсис Бийкмън е твърде висока цена само за няколко коктейла. Но аз казах на Дороти, че винаги съм вярвала, че човек не бива да се отказва така лесно и че ще бъде чудесно едно американско момиче като мен да образова един английски джентълмен като Прасчо, както аз наричам сър Франсис Бийкмън.

И се върнахме на масата и аз трябва почти да призная, че Дороти има право за Прасчо, понеже той наистина много обича да приказва и все приказва за някакъв свой приятел, който бил много известен крал в Лондон на име крал Едуард. И Прасчо каза, че никога, ама никога няма да забрави смешните истории, които крал Едуард винаги разправял, и че никога няма да забрави как веднъж били на някаква яхта и седял на масата, и крал Едуард станал и казал: „Не ме е еня, кой какво ще си помисли — аз ще си запаля една пура!“. И тогава Прасчо високо се разсмя. И аз, разбира се, също се разсмях много, много високо и казах на Прасчо, че много го бива да разказва смешни истории. Искам да кажа, че човек винаги може да се сети кога трябва да се смее, понеже Прасчо винаги се разсмива пръв.

А следобед приятелките на г-жа Уикс, които чули, че искам да купя диамантената диадема, ни се обадиха да ни поканят на чай и двете с Дороти отидохме, като взехме с нас и един джентълмен, с когото Дороти се запозна във фоайето и който е много, много хубав, обаче е само танцьор в едно кафене, когато не е безработен.

Та отидохме на чай в къщата на една лейди на име лейди Елмсуърт и това, което тя предлага за продан на нас, американците, е портрет на баща й, нарисуван с масло от някакъв си, както тя каза, свирчо^[3]. Но аз й казах, че и моят баща много си подсвирква, но че дори нямам негова фотография, понеже всеки път, когато идваше в Литъл рок, аз го карах да отиде да се снима, но той така и не пожела.

И после се запознахме с една лейди на име лейди Чизълби, която ни караше да отидем на чай у тях, но ние й казахме, че наистина нищо не искаме да купуваме. Но тя каза, че не иска нищо да продава, а само да вземе 5 лири на заем. Та затова ние не отидохме и аз наистина се радвам, че г-н Айсмън не е в Лондон, понеже всички английски лейди щяха да го канят на чай и той щеше да се натовари с разни цветя от мидички, кучета и картини.

А снощи аз, Прасчо, Дороти и танцьорът, който се казва Джерълд, отидохме в клуб „Кит-кет“, тъй като Джерълд е без работа и няма какво друго да прави. Аз бая се поскарах с Дороти, понеже тя просто си губи времето, като излиза с всеки джентълмен, който е останал без работа, и винаги се влюбва и никога няма да се научи какво трябва да прави.

А аз наистина мисля, че ако на едно момиче наистина му е приятно с някой джентълмен, от това нищо добро няма да излезе.

Довечера ще бъде голяма вечер, понеже майор Фалкън ще ни заведе на танцова забава у една лейди, за да се запознаем с Уелския принц. А сега трябва да се приготвям, понеже чакам Прасчо, и ние двамата, изглежда, ставаме добри приятели, въпреки че той все още не ми е изпратил цветя.

19 април

Снощи наистина се запознахме с Уелския принц. В единайсет часа майор Фалкън дойде да ни вземе и да ни заведе в къщата на една лейди, където имаше забава. Уелският принц наистина е чудесен! Искам да кажа, че дори и да не беше принц, пак щеше да е чудесен, защото дори и да не беше принц, щеше да си изкарва прехраната, като свири на хавайска китара, ако, разбира се, се поупражни. Та тази лейди ми каза, че Уелският принц искал да се запознае с мен и тя ни представи един на друг и аз много, много се развълнувах, когато той ме покани на танц. И реших, че трябва да си запиша всяка негова дума, за да мога винаги да ги препрочитам, когато наистина остарея. И после започнахме да танцуваме и аз го попитах дали все още може да обича конете и той отговори, че може. И след като нашият танц свърши, той покани на танц Дороти, но Дороти никога няма да се научи как да се държи с един принц. Защото тя ми подаде ветрилото си и ми каза: „Подръж го, докато аз отварям нова страница в английската история“. И това съвсем пред Уелския принц! Аз много, много се тревожех, докато Дороти танцуваше с него, защото тя му приказваше през цялото време, а той си записваше на ръкавелата някои от ужасните думи, които тя винаги използва. И ако някой ден той каже на кралицата, че е „голям образ“, кралицата ще обвинява мен, че съм довела в английското общество такова момиче като Дороти. Затова, когато Дороти се върна, доста се скарахме, понеже Дороти каза, че откакто съм се запознала с Уелския принц, съм заприличала на истинска англичанка. Ама наистина аз често си спомням, че в Арканзас татко разказваше, че дядо му е от едно място в Англия, наречено Австралия, та не е чудно, че понякога английското избива в мен. Понеже, ако едно момиче говори с английски акцент, според мен това е чудесно.

20 април

Вчера следобед реших, че наистина трябва да започна да уча Прасчо да се държи с едно момиче като американски джентълмен. И затова го поканих на чай горе в нашта гостна в хотела, защото имам ужасно главоболие. Искам да кажа, че наистина съм много сладка в розовия пеньоар. Обаче изпратих пиколото, който е едно много мило момче на име Хари и с което ние с Дороти много си говорим, да отиде в най-скъпата цветарница и да купи за десет лири много, ама много скъпи орхидеи и да ги донесе в гостната ни точно в 5.15 и да не казва нищо, само да каже, че са за мен. И Прасчо дойде на чай и пиехме чай, когато влезе Хари и не каза нито една дума — само ми подаде една голяма кутия и каза, че е за мен. И аз я отворих и, разбира се, в нея имаше цяла дузина много, ама много красиви орхидеи. Тогава аз потърсих визитната картичка, но там, разбира се, нямаше никаква визитна картичка и тогава се хвърлих на шията на Прасчо и казах, че заслужава наистина да го разцелувам за цветята. А той каза, че не са от него. Но аз казах, че не може да не са от него, защото в Лондон има само един джентълмен, който е толкова мил и щедър и има толкова голямо сърце, че да изпрати на едно момиче цяла дузина орхидеи, и това е той. Но той продължи да настоява, че не са от него. Но аз казах, че съм сигурна, че са от него, защото в Лондон няма друг джентълмен, който да е толкова чудесен и толкова прекрасен и такъв мил джентълмен, че да изпраша на едно момиче всеки ден по цяла дузина орхидеи. И че наистина трябва да му се извиня, че така го разцелувах, но съм толкова импулсивна, че само като си помисля, че той ще ми изпраща по една дузина орхидеи всеки ден, ставам толкова импулсивна, че не мога да се удържа.

Тогава влязоха Дороти и Джерълд и аз им разказах какъв прекрасен джентълмен е Прасчо и им казах, че ако един джентълмен изпраща на едно момиче по цяла дузина орхидеи всеки ден, той наистина е като принц. Прасчо целият се изчерви и наистина му стана много, много приятно и повече не настоя, че не са от него. И тогава аз започнах да го ухажвам и му казах, че трябва много да внимава, защото е толкова хубав, а аз съм толкова импулсивна, че може всеки момент да го разцелувам. И Прасчо наистина се почувства много, много доволен, че е такъв хубав джентълмен, и се изчервяваше през цялото време и седеше ухилен до уши. После ни покани всички на вечеря и той и Джерълд отидоха да се преоблекат. А аз и Дороти доста се поскарахме, защото тя ме попита дали от баща си съм се научила така да лъжа, но аз й казах, че не съм чак толкова неизискана, че да си губя времето с джентълмен, който, когато не е безработен, е просто танцьор. А Дороти каза, че Джерълд е истински джентълмен, понеже й пратил бележка и на хартията имало герб. И тогава аз й казах, че герб не се яде. И после се преоблякохме за вечеря.

Тази сутрин Хари пиколото, който е наш приятел, ме събуди в 10 часа, понеже ми донесе цяла дузина орхидеи от Прасчо. А когато плати за няколко дузини, Прасчо ще е вече готов за диамантената диадема. Защото харченето на пари е просто навик и ако си успяла да накараш един джентълмен да започне и да купува по цяла дузина орхидеи наведнъж, той наистина добива много хубави навици.

21 април

Вчера следобед заведох Прасчо на покупки по една улица, която се казва „Бонд стрийт“. И първо го заведох в един бижутерски магазин, защото му казах, че трябва непременно да имам сребърна рамка, защото непременно трябва да имам неговата фотография, която да сложа в сребърната рамка. И му казах, че когато едно момиче се запознае с такъв хубав джентълмен като него, то наистина желае да има на тоалетката си неговата фотография, за да я гледа непрекъснато. Прасчо много се развълнува. И ние разгледахме всички сребърни рамки. Но тогава аз му казах, че наистина не смятам, че една сребърна рамка е достатъчно хубава за неговата фотография, защото бях забравила, че в магазина имат и златни рамки. И тогава започнахме да избираме златна рамка. После се разбра, че той има своя фотография в униформа. И тогава аз му казах, че сигурно е толкова хубав в униформа, че според мен и златната рамка не е достатъчна, но за съжаление нямаха платинени рамки, та трябваше да се задоволим с най-скъпата, която можеше да се купи.

После го помолих да си облече униформата утре, понеже умирам да го видя в униформа и понеже можем да отидем на чай у г-жа Уикс. На него наистина му стана много приятно и се ухили и каза, че ще я облече. И тогава аз му казах, че бедничката аз наистина ще приличам на сираче до него, с неговата униформа. И тогава започнахме да избираме гривна, но една негова приятелка, която е много близка приятелка на жена му, която сега е в тяхната къща в провинцията, влезе в магазина и Прасчо стана много нервен, понеже го хванаха в бижутерски магазин, където кракът му не е стъпвал от години. Та се наложи да си тръгнем.

Тази сутрин Джерълд се обади на Дороти и каза, че вдругиден организират градинска забава, за да продават разни неща с благотворителна цел, и попита дали ние двете с Дороти искаме да продаваме неща на хората с благотворителна цел и ние казахме, че искаме.

А сега трябва да се обадя на г-жа Уикс и да й кажа, че ще заведа сър Франсис Бийкмън утре на чай и се надявам, че всичко ще мине добре. Но да можеше само Прасчо да не приказка толкова много! Не че имам нещо против един джентълмен да разказва толкова истории, ако са нови, обаче е много изнервящо, когато един джентълмен разказва толкова много истории и те са все същите истории. Наистина Лондон е толкова необразователен, че единственото, което научавам, са старите истории на Прасчо, а тях дори не искам и да знам. Та започва да ми писва от Лондон.

22 април

Вчера Прасчо дойде в униформата си, но бе много угрижен, защото получи писмо. И изглежда, че жена му идва в Лондон, понеже тя винаги идва в Лондон всяка година да си преправи старите дрехи и се познава с едно момиче, което й ги преправя много, много евтино. И тя ще живее при онази лейди, дето ни видя в бижутерския магазин, понеже винаги излиза по-евтино, ако живееш у някоя приятелка. Аз исках да развеселя Прасчо и затова му казах, че съм сигурна, че онази лейди всъщност не ни видя, а ако ни е видяла, сигурно не е могла да повярва на очите си, че го вижда в бижутерския магазин. Но не му казах, че смятам, че най-добре ще бъде двете с Дороти да заминем час по-скоро за Париж. Понеже въпреки всичко компанията на Прасчо не може да не започне да се отразява на нервите на едно момиче. Но всъщност накарах Прасчо да се почувства доста добре в униформата си, защото му казах, че съм достойна да бъда с него единствено с диамантена диадема на главата. И после му казах, че дори и да беше в Лондон жена му, ние пак щяхме да бъдем приятели, понеже аз не мога да не му се възхищавам, дори и да беше в Лондон жена му. И му казах още, че съм сигурна, че такова нещо почти винаги е резултат от съдбата. И после отидохме на чай у г-жа Уикс и Прасчо каза на г-жа Уикс, че ще й плати за диамантената диадема, и тя почти щеше да припадне, но ще го пази в тайна, понеже и без това никой няма да повярва. Та сега вече диамантената диадема е моя и трябва да призная, че винаги всичко се оправя. Но обещах на Прасчо, че завинаги ще остана в Лондон и, че винаги ще бъдем приятели. Понеже Прасчо казва, че аз съм единствената, която му се възхищава заради самия него.

25 април

През последните дни бях толкова заета, че нямах време за дневника си, понеже вече сме на кораба, който изглежда доста малък кораб, и пътуваме за Париж и ще пристигнем там днес следобед. Понеже до Париж, изглежда, се стига доста по-бързо, отколкото до Лондон. Искам да кажа, че е странно, като си помисли човек, че до Лондон се стига за шест дни, а до Париж — само за един.

Обаче Дороти е много разстроена и не искаше да тръгва, понеже е лудо влюбена в Джерълд. Джерълд каза, че наистина не бива да си тръгнем от Лондон, без да сме видели Англия, след като така и така сме тук. Но аз им казах, че ако и Англия е такова място като Лондон, въобще не искам да си губя времето, понеже знам предостатъчно. Искам да кажа, че доста се поскарахме, защото Джерълд се яви на гарата само с една гривна за Дороти и аз й казах, че добре, че се отърва от такъв човек. А Дороти трябваше да тръгне с мен, тъй като г-н Айсмън й плаща всички разноски, защото иска Дороти да ми е компаньонка.

Последното нещо в Лондон бе градинската забава. Аз продадох доста червени балони и продадох един червен балон за 20 лири на Хари Лаудър — известният шотландски джентълмен, който е известният шотландски тенор. И Дороти каза, че щом съм успяла да направя това, няма нужда да си купувам билет за парахода до Париж, понеже сигурно ще мога просто да преплувам Ламанша.

Обаче Прасчо не знае, че сме заминали, но аз му изпратих писмо и му казах, че пак ще се видим някой път. И наистина, с удоволствие напуснах нашта стая в „Риц“ — искам да кажа, че с 50–60 орхидеи това наистина започва да заприличва на погребение. Телеграфирах на г-н Айсмън и му казах, че нищо повече не можем да научим в Лондон, понеже и без това знаем всичко, и че ако отидем в Париж, поне ще можем да научим френски, ако, разбира се, искаме.

Та съм наистина много, много заинтригувана, понеже съм слушала толкова много за Париж и предчувствам, че е много, много по-образователен от Лондон и очаквам с нетърпение да видя хотел „Риц“ в Париж.