Клер Лоримър
Шантал (30)

Двадесет и осма глава

Януари 1840

— Мога ли да поговоря с теб на четири очи, татко?

Пери с любов изгледа дъщеря си. След приключението си на Сейшелите тя никога не беше изразила желание да върне отново старите отношения помежду им. Преди това Шантал често изливаше душата си пред баща си и му доверяваше детинските си тревоги и копнежи. След завръщането й Пери не направи опит да й влияе или да й поставя каквито и да било въпроси. Уважаваше желанието й да бъде оставена сама да се справи. Толкова повече се зарадва, когато тя най-после го помоли за доверителен разговор. Предполагаше, че иска да се посъветва с него за отношенията си с Джон. Но това се оказа заблуда.

Двамата се разположиха удобно в библиотеката — Пери в едно от червените кожени кресла, а Шантал на дебелия килим пред краката му — и след кратко колебание момичето заговори:

— Татко, ти често си ми разказвал как си се запознал с мама по време на въстанието в Италия и как си се върнал в Англия, за да се ожениш за новата ми майка, след като съм се родила. Но никога не си ми разказвал за собственото си детство, нито за семейството си. Много съм любопитна да узная някои неща за рода Уайт.

Пери протегна ръка и нежно погали тъмните къдри на дъщеря си. Знаеше, че рано или късно тя ще го попита за родословието на семейството и дори беше изненадан, че не го е сторила много по-рано. Но досега тя се занимаваше изключително със себе си. Най-после дойде моментът, когато трябваше да й разкрие истината, защото Пери отдавна беше решил да не премълчи нищо пред детето си. Не се страхуваше, че тя ще го осъди, но малко се тревожеше, че след това няма да гледа на него със същото преклонение както досега.

— Татко? — В гласа на Шантал прозвуча страхлива нотка, която Пери сметна за любопитство.

— Аз ни най-малко не отказвам да задоволя любопитството ти, дете мое — каза Пери. — Просто не зная как да започна. Разбираш ли, мила, има дял куп неща, някои от които ще те изненадат. Защото Уайтови не съществуват, също както и фигурите в романите на мистър Дикенс. Името Уайт е плод на фантазията ми, а същото се отнася и до благородническата ми титла. Смайва ли те това?

Шантал кимна. Страхът от по-нататъшните разкрития я накара да онемее.

— Баща ми беше аристократ, мил и любезен човек на име сър Фредерик Морис — продължи Пери. — Майка ми работеше при него като слугиня в обора. Когато разбрал, че тя очаква дете от него, той й подарил селска къща в едно от именията си. Малко след раждането ми баща ми ме взе при себе си. Израснах в лукс и получих отлично възпитание. За нещастие баща ми почина, когато бях едва тринадесетгодишен. Жена му веднага ме върна на родната ми майка. Тя беше селска жена, имаше големи познания за природата и умееше да лекува болести с разни билки и лечебни растения. В онези дни обаче подобни средства се смятаха за магьосничество. Скоро обвиниха майка ми, че е вещица. В селото, в което живеехме, съседите насъскваха кучетата срещу нас, заплашваха ни, някои просто ни отминаваха. Колко пъти бяхме на крачка от гладната смърт! Научих се да крада, за да се прехранваме.

Антоан не беше споменал нищо за тази част от миналото на баща й. При мисълта за бедното малко момче, осъдено да живее в свят на зло и насилия, сърцето на Шантал се разтопи от жалост.

— Имахме късмет, че общественото мнение започна да осъжда изгарянето на вещиците, иначе майка ми нямаше да остарее — заговори отново Пери. — Бях получил добро възпитание и владеех езика и маниерите на баща си. Но бях само един дрипав малък скитник, бос и с отдавна окъсели дрехи. Бях чужд в това общество. Не мина много време и се превърнах в ловък крадец, джебчия и контрабандист. Единствено умението ми да крада ни помогна да преживеем. Още преди да порасна, слушах със затаен дъх истории за разбойници по пътищата и честолюбиво си мечтаех да стана един от тях. Нямах пари да си купя кон, но реших проблема, като откраднах един. Внасях контрабандни стоки и с печалбата му купувах фураж. Преместихме се в друго село и скоро заживяхме по-добре, защото всяка нощ се връщах у дома с натъпканите кесии на богаташите.

— Убивал ли си хора? — попита плахо Шантал.

— Не, никога! Не беше и нужно. Със своята скромност и простота майка ми беше успяла да ме научи на някои човешки добродетели. Човешкият живот беше неприкосновен за мен. Минаха години. Скоро купих на майка си къщичка в Съсекс; бедната жена беше прикована на легло и аз се грижех да не й липсва нищо. Самият аз се обличах изискано, имах пистолети, прекрасен вран жребец, по-бърз от вятъра. Не харчех нашироко и можах да заживея като баща си. Майка ми почина и тъй като съкровеното ми желание беше да стана благородник, промених името си от Гидиън Морис на сър Перигрин Уайт и си купих къща в Лондон.

Без да забелязва пресекливото дишане на Шантал, Пери продължи:

— Тъй като не исках никой да види в мое лице смелостта и дързостта на бившия разбойник, реших да играя ролята на богат денди. Повярвай, Шантал, това ми достави огромно удоволствие! Обличах се в кадифе и коприна, украсявах дрехите си с бисери и фризирах косите си по последна мода. Всеки път, когато ме питаха за произхода ми, вземах щипка енфие, размахвах парфюмираната си кърпичка и отговарях: „О, скъпи приятелю, не знаехте ли, че съм разбойник, израсъл сред контрабандистите и крадците на Съсекс и сдобил се с богатство чрез смели и страшно опасни дела?“. Друг път казвах: „Не смея да ви разкрия миналото си, сър, защото съм един от най-търсените мъже в цяла Англия!“. Всеки път слушателите ми се превиваха от смях на моите глупости, тъй като ме бяха виждали да пищя от страх, щом забележа някоя мишка. Всички ме смятаха за страхливец и самохвалко и аз усърдно поддържах това им убеждение. Само майка ти знаеше всичко за мен, а и Тамариск предполагаше, че в действителност не съм онзи изтънчен глупак, за който се представях.

Шантал се усмихна.

— О, татенце! — каза тя. — Много ми се иска да можех да те видя в тази роля!

Пери помилва косите й.

— Сигурно ме смяташ за много безскрупулен — промълви той. — Но понякога аз отново се вживявах в стария си занаят и ограбвах богатите. Не исках да преживея вълнуващи приключения, а да помогна на бедните и нуждаещите се. Изпращах ограбеното на една приятелка на майка ми, казваше се Елизабет Фрай, и тя го разпределяше между бедните затворници, за които се грижеше неуморно.

— Мама винаги ли е знаела истината за теб? — осведоми се любопитно Шантал.

Пери се усмихна.

— Разбира се! Срещнах я за пръв път, когато нападнах каретата, която я отвеждаше в извънградското имение. Тя и до днес обича да казва, че тогава съм грабнал не парите, а сърцето й! Сигурно сега ме уважаваш по-малко отпреди, моя малка Шантал?

Шантал скочи и устремно прегърна баща си.

— Винаги съм знаела, че ти си необикновен човек, татко! — извика тя и се притисна до него с насълзени очи. — Как да те осъдя, като самата аз обикнах човек извън закона! — И тя дълбоко въздъхна. — О, татенце, понякога животът е толкова объркан! Когато бях малка, доброто беше добро и злото — зло. Всичко изглеждаше толкова просто. Но Динес ме научи, че нещата са много по-сложни. Той не беше лош човек, въпреки че е водил престъпен живот. Но и той е бил принуден от бедното си детство, макар и не в такава степен като тебе. Въпреки всичко беше мил и деликатен с мен и със Замби.

Пери кимна.

— Разбирам, че все още си привързана към него и не му се сърдиш — отбеляза той. — Онзи човек не само ти е спасил живота, но и те е направил щастлива, нали? Както и да е, знам, че вече не го обичаш. Сърцето ти принадлежи на друг, нали, миличка?

Шантал се отдръпна от баща си. Обърна се с гръб към него и се загледа в жаравата на камината. Не искаше той да вижда лицето й. Обичаше го толкова много, че сърце не й даваше да произнесе на глас лъжата и да му причини мъка.

— Вярно е, сърцето ми принадлежи на друг — заговори тя, твърдо решена да се пожертва. — Точно за това исках да поговоря с теб, татко. Боя се, че всички ще се противопоставят на намерението ми. Нуждая се от твоята помощ.

Пери смаяно изслуша думите й и смръщи вежди.

— Защо смяташ, че останалите ще се възпротивят на желанието ти, Шантал? Мама отдавна е престанала да се тревожи за теб и Джон и да ви смята за брат и сестра. Уверявам те, че няма пречки за женитбата ви. За всички ни ще бъде огромна радост двамата да станете семейство.

Почти сломена от мъка, Шантал изплака:

— Но, татко, аз не искам да се омъжа за Джон!

— Не искаш Джон? — повтори невярващо Пери. — Но кого тогава?

— О, татко! — извика отчаяна Шантал. — Не се ли сещаш? Говоря за Антоан дьо Вал!

Пери се изправи толкова рязко, че каничката с вино се преобърна и съдържанието й се изля на земята. Но той не й обърна внимание. Беше устремил очи в дъщеря си, която продължаваше да стои с гръб към него.

— Означава ли това, че ти обичаш Антоан, Шантал?

— Искам да се омъжа за него, татко, макар че мама и Джон не го обичат.

Пери беше обхванат от тревога.

— А ако ти кажа, че и аз нямам доверие в него? Досега не съм изказвал мнението си, защото не обичам да говоря лошо за хората. Все пак той е син на човека, когото майка ти обичаше и уважаваше толкова много. Но с теб ще бъда откровен. Моля те да си помислиш, Шантал! Ти нищо не знаеш за него.

Шантал пое дълбоко дъх.

— Зная достатъчно и съм сигурна, че искам да се омъжа за него, татко! Забравяш, че не криех любовта си към него още преди да замина за Индия. А когато го срещнах отново…

Шантал бе освободена от необходимостта да изговори лъжата си докрай, защото Пери отиде при нея, обърна я към себе си и я погледна право в очите.

— Нима настояваш да се ожениш за Антоан, след като много добре знаеш, че това ще сломи сърцето на Джон? Че майка ти и аз ще бъдем нещастни до края на живота си?

По страните на Шантал се стичаха сълзи.

— Да, настоявам! — извика с отчаяние в гласа тя. — Никой от вас не бива да ми пречи. Ако трябва, ще избягам от къщи. Трябва да се омъжа за него, татко! Не разбираш ли — трябва!

Пери слисано се вгледа в обляното със сълзи лице на дъщеря си. Просто не можеше да повярва, че тя говори искрено и сериозно. Струваше му се, че има насреща си едно разглезено дете, което иска на всяка цена да наложи волята си, без да се съобразява с чувствата на околните. А почти беше повярвал, че след завръщането си от острова тя е пораснала и помъдряла!

— В твой собствен интерес аз не давам съгласието си за този брак, Шантал. Но като отчитам решителността ти да отидеш с него, няма да ти забраня да се омъжиш, независимо от мнението на останалите членове на семейството. Според мен единствено времето е в състояние да те излекува от тази лудост. Когато се вразумиш, знай, че винаги си добре дошла в дома ни. Но не одобрявам решението ти. Настоявам още веднъж да премислиш всичко с цялата необходима сериозност. Що се отнася до Джон, ти сама ще му съобщиш новината, защото на мен не ми дава сърце да го сторя. Ясно ти е, че Джон те обича и иска да се ожени за теб, нали?

На следващата сутрин, бледа, но спокойна, тя съобщи на цялото семейство, че има намерение да посети Антоан в хотел „Поултни“.

— Съжалявам, че не можете да го понасяте! — завърши с хладен, овладян глас тя. — Но аз не споделям чувствата ви. Вече казах на татко, че възнамерявам да се омъжа за Антоан. Тъй като не е добре дошъл в дома ни, съм принудена да го посетя в хотела му.

Джон не каза нито дума, докато Морийн, Тамариск и Чарлз заговориха в един глас. Морийн беше подготвена от Пери за намеренията на Шантал, но Тамариск и Чарлз нищо не подозираха.

— Нима ще се противопоставиш на волята на семейството си? — възкликна Чарлз.

— Не се оставяй Антоан да ти завърти главата, макар че е толкова красив! — извика Тамариск, като мислеше, че това е единствената причина за държанието на сестра й. — Няма да го допусна!

— Излагаш се на голяма опасност — гласеше сдържаният коментар на Морийн. — Не можем да имаме доверие в Антоан.

— Въпреки това ще последвам повелята на сърцето си! — отговори твърдо Шантал. Тъй като се боеше да не избухне в сълзи, тя скочи и избяга от стаята.

Морийн с тревога се вгледа в бледото, разстроено лице на Джон.

— Не мислиш ли, че поне ти би могъл да я спреш, Джон? — попита тихо тя. — Може би ще послуша съвета ти…

— С колебливо сърце не се печели красивата жена! — поучи го Чарлз и приятелски потупа Джон по рамото. — Тамариск ще потвърди, че я спечелих за себе си, само защото не признавах отговор „не“. Върви и кажи на момичето, че го обичаш!

— Няма никаква полза — отговори горчиво Джон. — Шантал никога не ме е обичала! Осмелявам се да твърдя, че съм изненадан най-малко от всички ви. Антоан я омагьоса още когато се срещнаха за пръв път, и тази магия трае и досега.

— Но ние не можем да допуснем тя да се омъжи за него! — извика възмутено Морийн.

— И защо не, мамо? — попита със същата горчивина в гласа Джон. — Както установихме още след връщането ми от Париж, нямаме нито едно доказателство за вината му. Ако сме били несправедливи към него, в което се съмнявам, тогава моят несъщ брат виконт Дьо Вал е отлична партия за Шантал. Трудно ще ви бъде да й намерите по-добър жених!

Всички присъстващи замълчаха, обмисляйки внимателно думите на Джон. В действителност нямаше нищо, което да направи този брак невъзможен. Очите им въпросително се насочиха към Пери, но лицето му остана безизразно. След малко той спокойно заговори:

— Опитах, но не можах да отклоня Шантал от намеренията й. Нейните собствени желания са по-силни от готовността й да се съобрази с моите. А не искам да й забранявам каквото и да било!

— Аз ще поговоря с нея! — извика Тамариск. — Може пък да успея да я убедя.

Но когато следобед Шантал се върна след краткото си посещение в хотел „Поултни“, тя категорично отказа да разговаря с Тамариск за Антоан. Каза само, че той все още желае да се ожени за нея, въпреки че му е признала за „брака“ си с Динес.

— Няма да ме разубедиш, Тамариск — отбеляза сухо Шантал. — Моето бъдеще засяга единствено мен.

Какво беше учудването на Тамариск, когато внезапно Шантал се заинтересува от миналото. Но отстъпи пред молбите й и разказа за детството си, когато живееше в една къща с Антоан. Описа й как Жерар дьо Вал открил сина си, как го довел в Лондон и там се оказало, че Антоан е крадец и лъжец.

Шантал я слушаше внимателно. Но не се осмели да попита за детския й дневник. Не искаше да събужда подозренията й. Антоан беше обещал да й предаде листовете след сватбата. „Те ще бъдат моят сватбен подарък“, беше й казал той. Само да ми върне страниците и аз ще бъда свободна да се върна в къщи, помисли си Шантал. Той нямаше да има повече доказателства срещу баща й и да я изнудва. А междувременно не биваше да губи кураж. Трябваше да продължи да се преструва на влюбена пред семейството си.

Въпреки това страхът я душеше. Не беше забравила разказа на Джон за бедната и мръсна пленница в замъка Буланкур. Знаеше, че трябва да играе отлично ролята си, да бъде весела и покорна, за да не заподозре Антоан, че иска да го измами. Шантал съжали, че веднага и без колебание му съобщи съгласието си и това предизвика учудването му.

— Не очаквах да чуя отговора ти преди края на седмицата — беше казал Антоан.

— Тъй като успях да наложа волята си, счетох, че протакането е излишно — отговори му тя. — Щом така желаеш, Антоан, в края на месеца двамата ще заминем за Франция. — Не й убягна краткият проблясък на задоволство в тъмните му очи. — Както предвиди, семейството ми не е съгласно с нашата женитба. Затова е желателно да се махна от къщи колкото се може по-скоро. Не ми се иска непрекъснато да слушам възраженията им.

— Зная, че в момента ти е трудно да повярваш в любовта ми — заяви Антоан и целуна ръцете й. — Но като мине тази бъркотия, ще разбереш колко много те обичам, Шантал. С времето ще забравиш странния начин, по който те спечелих. Тогава ще се радваш, че те принудих да се омъжиш за мен.

Смелостта на отчаянието, която окриляше душата на Шантал през последните двадесет и четири часа, бързо се изпари. Тя сломено изгледа Тамариск. Може би съществува и друга възможност да спася баща си, помисли си тя. А може би беше лудост да се вярва на заплахите на Антоан? Как така щяха да обесят баща й за престъпления, извършени преди тридесет години?

— Мислиш ли, че щяха да пратят Динес в затвора за пиратство, ако се беше върнал с нас на Мае? — попита тя. — Капитан Макрей твърдеше, че щели да го обесят…

— Не си прави илюзии за съдбата на Динес — прекъсна я остро Тамариск. Беше изненадана, че Шантал все още мисли за своя пират. За съжаление не разбра истинския мотив за този неочакван въпрос. — Ако някой извърши престъпление в младостта си и го разкрият едва в края на живота му, той няма да избегне заслуженото наказание. Знай, че много малко престъпници убягват от дългата ръка на закона. Но дори онези, които са се отървали леко като Динес, живеят в постоянен страх да не бъдат изобличени. Крайно време е да забравиш Динес, Шантал! Мисли за своето собствено бъдеще!

— Бъдещето ми е вече решено — окопити се Шантал. — С Антоан се разбрахме да не оставаме в Англия до сватбата на кралицата. След две седмици заминаваме за Компиен.

Същото каза и на Морийн и баща си. Но едва последната нощ преди отпътуването си събра смелост да поговори с Джон. Дали случайно или нарочно — двамата се срещнаха късно вечерта в малкия салон. След появата на Антоан едва ли бяха разменили две-три думи помежду си, но през цялото време Шантал с болка на сърце осъзнаваше, че Джон е ужасно нещастен. Опитваше се да го избягва, защото не можеше да понесе страданието, изписано по лицето му. Твърдата й решителност заплашваше да се разколебае. Какво не би дала да можеше да му каже истината: че обичаше само него! Но не искаше да изпрати баща си на бесилката!

Ала мигът на сбогуването беше дошъл и тя не можеше да напусне Джон без няколко думи на утеха. Затова отиде при него. Джон седеше в едно кресло пред камината и мрачно разравяше с машата пламтящата жар. Не вдигна очи, макар че много добре знаеше кой стои до него.

— Джон, аз съм, Шантал! Дойдох да ти кажа довиждане!

Джон продължи да гледа в огъня, но заговори направо:

— Значи си твърдо решена да стигнеш докрай в лудостта си!

Дълбока загриженост прозвуча в тихия му глас.

Шантал преглътна сълзите си, коленичи до него и облегна глава на рамото му. Почувства как тялото му потръпна под сатенения жакет.

— Трябва да тръгна! — каза откровено тя, макар че отговорът й можеше да му се стори странен. — Бих дала всичко, само и само да не ти причиня болка, Джон! — продължи развълнувано Шантал. — Ти и татко сте ми най-скъпите хора на света. Толкова ви обичам, че…

— Обичаш ни! — прекъсна я злобно Джон и я погледна с гняв в очите. — Съмнявам се, че ти въобще разбираш значението на тази дума, Шантал. Мога да понеса факта, че чувствата ми не те интересуват, но не и пълното ти равнодушие към собствения ти баща. Никога досега не съм виждал толкова нещастен човек. А ти твърдиш, че го обичаш! Не, Шантал, ти не знаеш какво е любов!

Стори й се, че в очите му прочете гняв и омраза. По бузите й потекоха сълзи, но тя не каза нищо в своя защита, а само продължи да го гледа.

— Когато казаха, че си мъртва, животът ми се лиши от всякакъв смисъл — продължи безпощадно Джон. — Но не исках да се примиря с факта, че съм те загубил завинаги. Когато с капитан Макрей открихме Тамариск жива и здрава, разбрах, че шансът да намеря и теб е напълно реален. Предчувствах, че Бог е решил да ми окаже особена милост. Обичах те, Шантал, обичах те, дори когато узнах какво се е случило на острова. За мен беше важно единствено, че те намерих жива и здрава. Но тогава не ти го казах, защото мислех, че първо трябва да преодолееш спомена за онзи човек. Търпеливо очаквах някакъв малък знак от теб и не забелязах, че през цялото това време ти си мечтала за една забравена любов. И Антоан ли ти е бил любовник още преди пирата? Колко сляп съм бил — и колко глупав!

— Не, Джон! — изплака Шантал, когато той сърдито издърпа ръката си от нейната. — На Коативи нито веднъж не помислих за Антоан, само за теб. Кълна ти се! Аз… бях толкова щастлива, когато най-после се върнах вкъщи, Джон, и бях отново заедно с всички вас. Обичам те истински, Джон, повярвай ми!

Думите се изплъзнаха от устните й против волята й, но за щастие Джон ги възприе погрешно.

— Обичаш ме като брат, Шантал, но не и като мъж, за когото си готова да се омъжиш. Много ми се искаше да ти кажа, че не те обичам. Но, за бога, аз не умея да лъжа! Вероятно съм осъден да те обичам вечно. Но това не е важно. Има едно момиче, което иска да се омъжи за мен, макар да знае, че сърцето ми принадлежи на теб. Може би ще я взема за своя жена и с течение на времето ще те забравя. Затова престани да плачеш за мен. Плачи за себе си, защото като съпруга на Антоан дьо Вал ще бъдеш дълбоко нещастна!

Шантал се отпусна в креслото, от което Джон беше скочил, и избухна в безутешен плач.

Джон изгледа отчаяно любимата си — за последен път.

— По-добре да те бях оставил на острова с оня португалски пират. Вместо това неволно подпомогнах сватбата ти, като те върнах в къщи! — извика той. — Твърдо съм решил никога вече да не видя нито теб, нито Антоан!

Това не беше празна заплаха. Джон възнамеряваше да я прогони окончателно от себе си. Но само след три дни Тамариск дотича при него в библиотеката, докато четеше. Бузите й пламтяха от възбуда и думите просто избликваха от устата й.

— Сега разбирам… Истината! Разбираш ли, Пери… Трябва да й попречим. Чуваш ли, Джон?

— Успокой се! — каза Джон. Макар че беше изпаднал в дълбока потиснатост след заминаването на Шантал за Франция, той се усмихна. — Не разбрах нито дума, затова първо седни и се успокой, Тамариск. После ми разкажи всичко и аз ще те изслушам с внимание. Не ти прилича да се вълнуваш така и да изпадаш в истерия като някое девойче.

Но Тамариск не издържа да седи спокойно на стола си, колкото и да се стараеше да запази добрите си маниери. Наблюдаваше ремонта в стаята на Шантал, когато частите на загадката най-после се съединиха в съзнанието й и тя проумя защо Шантал се е съгласила да се омъжи за Антоан. До този миг просто не можеше да разбере как така Шантал се е влюбила в мъж, когото почти не познава. Много бързо беше решила да се омъжи за него и беше готова да напусне дома си, семейството, родината си заради този човек. Още по-невероятно й се струваше, че сестра й се е съгласила на тази сватба, която дори нямаше да се отпразнува в кръга на семейството.

Тамариск вдигна лице към Джон, без повече да се опитва да сдържа възбудата си.

— Не ти ли направи впечатление, че Шантал съвсем не беше щастлива като истински влюбено младо момиче, отдало сърцето си на своя любим? Винаги беше хладна и сдържана. Решението й да се омъжи за Антоан беше желязно и тя дори не пожела да ни изслуша!

Джон дълбоко въздъхна.

— Може би си права, но все още не разбирам причините за вълнението ти, Тамариск.

— И аз не разбирах поведението на Шантал, докато най-после си спомних нещо — каза Тамариск. — Чуй, Джон! В деня след първото посещение на Антоан Шантал е разпитвала Пери за миналото.

— Толкова ли е странно? — попита Джон. — Вероятно си е казала, че е възможно никога вече да не види баща си. Той никога няма да иде във Франция, а аз се съмнявам, че Антоан ще разреши на Шантал да посещава родителите си.

— Пери също мисли така — съгласи се Тамариск. — В онзи ден любопитството на Шантал му се сторило съвсем нормално. Но когато споделих съмненията си с него, той се съгласи, че зад въпросите й се е криело нещо по-особено.

Джон направи усилие да разбере накъде клони Тамариск.

— Все още не проумявам заключенията ти — проговори неспокойно той.

— Защото не знаеш какво си говорихме с Шантал. Тя предпазливо ме разпитваше какви са наказанията за престъпниците, преструвайки се, че има предвид Динес да Гама, а аз дори й повярвах. Сега обаче съм сигурна, че е имала друг мотив. Искала е да разбере дали животът на Пери е заплашен, ако миналото му излезе на бял свят. Опитвам се да ти изясня, Джон, че по мое твърдо убеждение Шантал се е омъжила за Антоан само за да спаси живота на баща си.

По лицето на Джон се изписа недоверие и тя побърза да добави:

— За да разбереш, ще ти разкрия своята собствена роля в тази история. Като малка си водех дневник…

Бавно и подробно Тамариск описа как момчето Антоан се промъкнало в стаята й и ровейки се из вещите й, открило дневника и прочело написаното за Гидиън Морис, разбойник по пътищата и любовник на майка й, и как после отнесло дневника на баща си.

— Освен мама, мен и добрия стар Дикън, в чиято вярност няма съмнение, Антоан е единственият жив човек, който знае за миналото на Пери. Той е заплашил Шантал, че ще разкрие истината, и тя е приела предложението му за женитба. Знаел е, че тя обича Пери повече от всичко на света и без колебание ще пожертва себе си, за да го предпази. Пери е толкова убеден в това, че в този момент слугата му стяга куфарите. Иска да замине за Франция и да си прибере Шантал. Мама просто не е на себе си. Никога не съм я виждала толкова развълнувана. Тя разбира опасенията на Пери и напълно ги споделя. Но всъщност се страхува много повече за неговия живот!

— Той ще остане тук! Аз ще замина! — извика Джон. — Тук, при мама, е на сигурно място. Аз ще доведа Шантал!

— И аз ще дойда с теб! — подкрепи го Тамариск. — Може би двамата ще успеем да я убедим, че има и по-добра възможност да опазим сигурността на баща ни. Ще я отведем дори против волята й. Досега тя се държа много смело и няма да си позволи да изложи на опасност живота на Пери само защото ние я молим.

Джон кимна. Веднага разбра, че Тамариск ще му бъде много полезна. За щастие Чарлз беше в Дартмут и тя можеше веднага да тръгне с него.

— Вземи малко багаж — каза той. — Иначе ще ни трябва карета. На коне ще стигнем по-бързо. Надявам се, че времето няма да ти се отрази зле. Смяташ ли, че имаш достатъчно сили за подобно приключение?

— Заради мен няма да загубиш време, мили Джон — увери го с усмивка Тамариск. — Както знаеш, аз обичам да яздя и с удоволствие препускам с часове.

— С малко повече късмет ще стигнем в Дувър за последния кораб — каза Джон и хвърли поглед към часовника си. Лицето му пламтеше от вълнение. — Моля се предположенията ти да се окажат верни. Става въпрос за всички нас, за мен също! Обичам Шантал както преди и постепенно започвам да осъзнавам, че и тя ме обича!