Клер Лоримър
Шантал (26)

Двадесет и четвърта глава

Юни 1839

Джон стоеше на мостика на „Русалка“ и засенчваше с ръка очите си срещу ярката слънчева светлина, отразявана от тъмносинята водна шир. До него беше застанал Симон Сен Клер. През изминалите шест седмици той се беше проявил като верен приятел и съюзник. Ако не беше Симон, мислеше си Джон, вероятно щях да се откажа от това безкрайно, безплодно търсене.

Но Симон беше успял да го убеди, че ако не продължат, цялата им досегашна работа отива напразно. Много важно беше да претърсят всички острови, особено най-отдалечените от Мае.

Хемиш Макрей насочи кораба право на юг.

— Съчувствам ти, защото разбирам състоянието ти, Джон — беше казал Симон. — Но да заминеш за Англия, без да си абсолютно сигурен, че твоята Шантал не е на някой от тези острови — това ще те измъчва до края на дните ти!

Оставаха им още няколко по-малки островчета. Всички, които бяха изследвали досега, бяха необитаеми, по много от тях нямаше дори растителност и сладка вода. Никое живо създание не можеше да просъществува там, дори птиците.

— Говори се, че Сейшелите са планинските върхове на потъналия континент Лемурия — обясняваше на младите мъже капитанът. — Преди десет хиляди години той свързвал Азия и Африка. Но един ден морето го погълнало.

Мореплаването в тези води невинаги беше лесно. Веднъж или два пъти попаднаха в такива силни бури, че капитанът не посмя да излезе в открито море. Буйни течения, коралови рифове и разпръснати скални плитчини изискваха цялото му умение.

Междувременно Тамариск се премести в дома на семейство Милиъс в Етаблисман дю роа, столицата на Мае, и прекарваше голяма част от времето си в компанията на двете момичета. По-голямата, Джанет, явно показваше интереса си към Симон и Тамариск трябваше да признае пред себе си, че неприкритото възхищение на младото момиче очевидно не му е неприятно.

Между отделните пътувания Джон и Симон винаги прекарваха по няколко дни в столицата, за да се насладят на гостоприемството на английските си домакини, докато моряците ремонтират „Русалка“ и го заредят с провизии. Този път обаче бяха навлезли в неизследвани земи. Щяха да минат няколко седмици, докато осъществят пътуването до крайните острови на архипелага. Дотам имаше четиристотин морски мили.

Тъй като семейство Милиъс нямаше представа за отношенията между Тамариск и Симон, младият французин беше винаги добре дошъл в дома им. Всички го харесваха заради прекрасните му маниери и сдържания му чар. Тамариск скоро разбра, че родителите на Джанет няма да възразят, ако дъщеря им свърже живота си с този блестящ младеж. Единствено и само заради нея Симон не приемаше това развитие на нещата с нужната готовност. Винаги казваше, че тази връзка би била идеалната за него, но сърцето му принадлежало на нея, на Тамариск.

Затова тя решително се зае да разкъса окончателно чувствените връзки между двамата. Държеше се хладно и стоеше настрана от Симон. Вечер често се оттегляше рано в стаята си като казваше, че е вече възрастна и се нуждае от много повече сън, отколкото младите. Когато Симон я упрекваше, че е смешна в усилията си да се представи за стара, Тамариск деликатно му напомняше, че е омъжена, има четири деца и по възраст е по-близо до мисис Милиъс, отколкото до дъщерите й.

Постепенно държанието на Тамариск оказа своето въздействие. Симон все по-често посвещаваше вниманието си на младото момиче с блестящи очи и розови бузки. Въпреки че доскоро вярваше, че никога няма да желае и обича друга жена освен Тамариск, младежът се улавяше, че мисли с нежност за Джанет Милиъс. Питаше се дали ще устои на изкушението да изневери на Тамариск, ако Джанет се озовеше гола в обятията му. Тези видения го смущаваха, той се чувстваше виновен, предал любимата жена. Но в последно време Тамариск говореше непрекъснато за съпруга си и Симон стигна до извода, че тя не го е обичала, а го е използвала само за утеха след загубата на Чарлз. Тази мисъл го изпълни с горчивина, но едновременно с това той почувства облекчение. Вече беше вътрешно свободен и спокойно можеше да посвети вниманието си на Джанет.

В този миг Джон се обърна усмихнато към Симон. Беше наблюдавал един кашалот, които вдигаше фонтани отдясно на борда.

— Да не би случайно да мечтаеш за млада дама на име Джанет? — осведоми се шеговито той. — Аз лично смятам, че тя е много впечатлена от теб.

От вниманието на Джон не убягна внезапната руменина, заляла светлото лице на Симон, и той приятелски сложи ръка на рамото му.

— Желая ти всичко хубаво! — каза той. — Ако сърцето ми не принадлежеше на Шантал, непременно щях да ти стана съперник… Няма да ми повярваш, Симон — прибави след малко той, — но когато те видях за пръв път, бях достатъчно глупав да повярвам, че таиш в сърцето си нежни чувства към сестра ми Тамариск. Разбира се, това е абсурдно. Осъзнах го едва когато научих колко е голяма разликата във възрастта ви. Но въпреки годините си сестра ми е прекрасна жена, нали?

Смутен от мисълта, че Джон едва не е отгатнал истината, Симон се опита да отклони разговора в друга посока, за да не се занимават повече с неговите чувства.

— Мъжът й сигурно много я обича — промълви той.

— О, да, наистина — съгласи се Джон. — Чарлз я обожава. Спомням си какво каза майка ми — че Чарлз е пламнал от любов към Тамариск още първия ден, в който я е видял. Тогава бил само един плах лейтенант и дори не бил навършил двадесет години. Двамата се обичат вярно и предано и имат четири прелестни деца. Ще се опитам да те убедя да дойдеш с нас в Англия, Симон. Ще ни правиш компания в дългия път и с удоволствие ще те приемем в дома си. Родителите ми и Чарлз с радост ще използват възможността да изразят сърдечната си благодарност за помощта, която си оказал на Тамариск. Тя непрекъснато ми разказва колко добре си се отнасял с нея през всичките тези месеци.

Викът на Хемиш Макрей спести на Симон мъката да отговори.

— Земя на хоризонта! — извика капитанът. — Мисля, че този остров се казва Коативи, Джон. Виждате ли го от десния борд? Няма да минем през кораловия риф с брига, това поне е ясно.

Джон се облегна на перилата и се загледа в белите пенести пояси на рифа и пясъчните плажове зад тях.

— Ще слезем на брега с пирогата — реши Хемиш.

Една от тези туземни лодки, взета специално за подобни случаи, се влачеше на буксир зад кораба. Така ги беше посъветвал един рибар от Мае.

Джон отново вдигна ръка над очите си, за да се предпази от заслепяващата слънчева светлина. Внезапно се почувства обезкуражен. Колко пъти бяха претърсвали безуспешно всяко ъгълче на тези малки островчета. Краката им напразно затъваха в крайбрежните пясъци, телата им с усилия се провираха през гъстите храсталаци. Само птиците и дивите животни отговаряха на виковете им. А сега беше ред на Коативи.

Внезапно прозвуча възбуденият вик на Симон:

— Пушек! Погледни, Джон, ей там, където след плажа започват палмови гори!

— Велики боже, наистина! — изрева Хемиш. — Видяхте ли го, Джон?

Тънка синя спирала от пушек се извиваше през короните на палмите и се издигаше към небето. Тя ярко се открояваше сред светлозелените листа.

— Някой е запалил огън — проговори по-спокойно Макрей. — Вероятно рибар. И да не забравяме, че в тези води върлуват пирати.

— Но в такъв случай щяхме да видим лодката или кораба им — извика Джон. Беше толкова възбуден, че едва говореше. — Донесете пистолетите, капитане! Слизаме на сушата!

На Мае капитанът беше наел двама моряци, които умееха да се справят с пирогата. Те не изпитваха страх от врящия пенест водовъртеж на кораловия риф. Докато Джон и капитанът здраво натискаха греблата, лодката се плъзна над подводната бариера по гребена на една голяма вълна и плоският й кил дори не закачи грапавата повърхност на рифа.

Когато пирогата се заби в мекия бял крайбрежен пясък, Динес да Гама беше в другия край на острова и събираше яйца от костенурки. Затова Джон и спътниците му видяха само двете момичета, едното от които беше черно, а другото кафяво. Дори когато се приближиха, Джон не допускаше, че кафявото момиче е неговата любима Шантал. Слънцето беше направило кожата й бронзова. Дългите черни коси стигаха до бедрата й, но не успяваха напълно да прикрият голотата на гърдите й. Краката й също бяха голи, тя носеше само една къса поличка. Нищо чудно, че първоначално Джон я сметна за туземка. Помисли си, че е от някое друго племе, различно от това на негърката, застанала до нея.

Шантал обаче нито за миг не се усъмни в самоличността на младия мъж, който идваше насреща й. Когато двете със Замби забелязаха приближаващата пирога, тя съвсем не подозираше, че между спасителите им ще се окаже някой от семейството й. Зарадва се, че на Коативи са пристигнали европейци, които отново ще я върнат сред цивилизованото общество. Неочакваното появяване на Джон така я изненада, че тя замръзна на мястото си и втренчи в него невярващи очи. Да не би това да беше само плод на въображението й?…

Но едрият млад мъж, който я наблюдаваше с разширени от изненада очи, беше именно Джон, същият онзи Джон, когото беше оставила в Англия. Шантал с писък се изтръгна от вцепенението си и се хвърли в обятията му.

Дотолкова беше свикнала с оскъдното си облекло, с потъмнялата кожа и дългите коси, че изобщо не си помисли колко ще се смае Джон, като я види. Не усещаше нищо друго, освен огромна радост от срещата с него.

— Шантал! — прошепна Джон и я отдалечи от себе си, за да я разгледа по-добре. — Ти ли си наистина?

Звукът на гласа му беше достатъчен да предизвика сълзи в очите й. Когато Замби насочи вниманието й към приближаващата се пирога, Шантал се втурна колкото се може по-бързо към непознатите спасители, без да предполага, че един от тях е нейният Джон. Но когато осъзна как изглежда в очите му, тя побърза да се отдръпне от него, смутена и уплашена. Скръсти ръце пред гърдите си и лицето й пламна от срам. Чак сега й хрумна, че откакто стана жена на Динес, изостави напълно всички норми на благоприличие. Във вълнението си беше забравила това. Хвърли бърз поглед през рамо към лагуната и с облекчение видя, че Динес още го няма. Отчаяно се замоли в сърцето си той да си остане там, докато тя намери случай да обясни на Джон кой е Динес и как са уредили живота си на острова. Но как да обясни „брака“ си на тези посетители от цивилизования свят, запита се потиснато тя. Ако преди година някой й беше казал какво ще стане с нея, в никакъв случай не би му повярвала…

Когато проумя, че вече няколко минути стои като вцепенена и с невярващи очи се взира в Джон, Шантал отчаяно затърси думи, с които да обясни на пришълците положението си. В този миг Хемиш Макрей излезе напред и се опита да разведри напрегнатото настроение.

— Наистина е чудо, млада госпожице, че ви намерихме на този далечен остров — заговори любезно той. — Името ми е Хемиш Макрей, аз съм капитанът на кораба, с който Джон преброди моретата да ви търси. Вече не се надявахме да ви открием. Този господин е мосю Сен Клер, плантатор от остров Мае. Той е добър приятел на сестра ви Тамариск.

— Тамариск?! — повтори смаяно Шантал. Споменаването на сестра й я направи толкова щастлива, че тя веднага забрави неудобството си. — Нима искате да кажете, че сестра ми е жива?

— Точно така, и съпругът й също! Не е ли най-добре да седнем някъде и да поговорим спокойно за всичко, мила моя? Толкова е горещо тук, на слънце!

— Разбира се! Боя се, че съм забравила добрите маниери — извика Шантал и поведе мъжете към полянката през белия пясък. — Самата аз вече отдавна не се притеснявам от слънцето.

Въпреки първоначалното си смайване Джон бързо се окопити. Толкова хубаво беше, че я намери здрава и бодра. Макар че беше облечена оскъдно и се държеше странно, той я обичаше повече от всичко на света и много му се искаше да я притисне в обятията си и никога вече да не я пусне. Но и двамата не можеха да преодолеят плахостта си и дори не си проговориха, докато вървяха след другите към полянката.

— Значи сте си построили колиби — отбеляза Макрей и с възхищение заразглежда примитивните жилища. — Сами ли си направихте този подслон?

С широк жест Шантал покани мъжете да седнат на плетените рогозки в сянката на една палма и зае място срещу тях. Замби мълчаливо поднесе на гостите лимонов сок в кокосови черупки. Когато Симон я заговори на майчиния й език, черното й лице светна в широка усмивка.

Шантал усети, че три двойки очи внимателно я разглеждат. Мъжете безмълвно я подканяха да разкаже за спасението си. Разбра, че трябва без отлагане да заговори за Динес, защото той можеше всеки миг да се появи. Но все пак се поколеба; освен трудността да разясни на мъжете как се е омъжила за този човек, я спираше и страхът да не изложи на опасност живота му, като спомене за пиратското му минало.

— Все още не съм ви запознала със Замби — заговори най-после Шантал. — Тя е бивша робиня и също като мен дължи живота си на един португалски джентълмен, който живее с нас на Коативи.

При тези думи тя погледна Джон право в лицето. Прочете в очите му очакване, но и цялата му любов и преданост, които бяха характерни за общото им детство. С болка осъзна, че ей сега ще му причини страшна мъка. Протегна ръце към него, сякаш се обръщаше към доброто му сърце.

— Опитайте се да разберете какъв живот водим тук след корабокрушението — продължи тя. — Ще ви разкажа всичко колкото се може по-кратко.

Никой не я прекъсна, докато описваше изминалите осем месеца. Разказа всички подробности. Не спомена единствено странната, стихийна сила, която беше съединила съдбата й с тази на Динес.

— Бяхме сигурни, че няма надежда за спасение и тримата ще останем тук до края на дните си — завърши Шантал. — Когато мина половин година, счетохме, че е разумно да се замислим за бъдещето си. Стана така, че Динес и аз… — при тези думи гласът й потрепери — … че ние с него решихме да се оженим — завърши едва чуто разказа си тя.

Джон скочи на крака, още преди да беше отзвучало последното изречение.

— Да се омъжиш? — изкрещя той. — За този пират? Полудя ли, Шантал?

— Запазете спокойствие, млади човече! — намеси се Хемиш Макрей с провлечения си шотландски говор. — Малката госпожица е претърпяла толкова беди, че не знам какво бихме направили ние на нейно място.

— Но той е пират! — изръмжа Джон. — Кръвожаден убиец!

— Моля те, Джон, не го съди, преди да го познаваш! Динес се разкайва за миналото си — изплака Шантал. — Има добро сърце и много… ме обича.

Лицето на Джон пламна.

— Този негодник е използвал безизходицата ти и твоята наивност! — изръмжа той. После извади пистолета си и диво го размаха във въздуха. — Само да посмее да се яви пред очите ми! С огромно удоволствие ще те освободя от тоя звяр! — Той рязко спря и невярващо изгледа Шантал. — От къде на къде твърдиш, че сте женени? Нали тук няма свещеник?

Шантал не успя да отговори, защото в този миг Замби нададе предупредителен вик. Без да разбира причината, негърката усещаше гнева на Джон. Инстинктивно осъзна, че опасност заплашва господаря й, и изпищя втори път, когато той излезе на полянката.

Шантал ужасено се взря в заредения пистолет в ръката на Джон, който се насочи право в гърдите на приближаващия Динес. Тя скочи и с писък се хвърли между двамата мъже. Едновременно с нея Симон направи крачка напред и светкавично измъкна пистолета от ръката на Джон.

Динес беше видял пирогата и двамата моряци, които си почиваха в сянката й. Звукът от чуждите гласове, които идваха откъм полянката, потвърди подозренията му, че напук на всичките му надежди дългоочакваното спасение е дошло. Първата му реакция беше да избяга някъде вдън горите на острова. Но Коативи беше твърде малък и не предлагаше добро укритие, особено ако тръгнеха да го търсят. Динес беше наясно, че много скоро ще го открият. Освен това смяташе да заложи живота си на карта, но да се опита да убеди Шантал да не напуска острова. И без това не можеше да се надява, че след завръщането си в цивилизацията тя ще остане негова „жена“, дори ако спасителите им не го предадат на правосъдието. Динес смело се изправи лице в лице с факта, че любовта му към Шантал е по-голяма дори от волята му да запази живота си.

Когато Шантал изтича насреща му, той покровителствено сложи ръка на рамото й. Тя беше цялата в сълзи и се опитваше да му обясни, че един от мъжете е неин роднина и иска да го убие.

— Успокой се, Куш-куш — прошепна Динес. — Нали знаеш, че съм свикнал да се защитавам.

Докато Джон се опитваше да се освободи от здравата хватка на Симон, Хемиш Макрей енергично овладя положението.

— Не позволявам да се биете! — каза той с авторитет, подчертан още повече от възрастта му. Погледна към Динес и продължи: — Ние сме наясно, че младата дама ви дължи живота си, сеньор. Но като британец и капитан на кораб аз не мога да отмина факта, че вие сте пират и като такъв сте извън британските закони. Ще се предадете ли без съпротива, сър?

— Нима искате да ме арестувате, капитане? — попита невъзмутимо Динес.

— Не! — изплака Шантал и се обърна към Джон. — Не можете да го арестувате, Джон! Няма да позволя!

— По-добре да го обсъдим спокойно — намеси се бързо капитанът. Той се вгледа внимателно в Динес и след малко попита: — Не ви ли познавам отнякъде, сър? Вие сте Португалския ястреб, сигурен съм!

— Ако потвърдя, сам се качвам на бесилката, не е ли така? — попита с мрачна усмивка Динес. После се обърна към Джон и любезно продължи: — Шантал няма да ви бъде благодарна, ако й се наложи да присъства на обесването ми! Случайно тя е много привързана към мен!

Когато отново се обърна към момичето, заради което беше пропътувал половината свят, в очите на Джон светеше горчивина.

— Вярно ли е, че ти… че ти обичаш този престъпник, Шантал? — попита дрезгаво той. Не му беше убягнало, че другият мъж е млад и изглежда великолепно въпреки оскъдното си облекло.

Шантал дълго не можа да отговори. После едва чуто промълви:

— Аз съм негова жена, Джон! Ако не пред закона, то във всяко друго отношение…

Никой не се усъмни в истинността на думите й. Джон отново посегна към пистолета си, но за щастие Симон беше нащрек.

— Какво ще правим, капитане? — попита неспокойно той.

— Наш дълг е да го предадем на властта — отговори сдържано Хемиш, — но…

Той млъкна, защото в този момент Джон се извърна и бързо тръгна обратно към брега. Не можеше да понася гледката на мъжа, обгърнал раменете на Шантал. Капитанът въздъхна и отново се обърна към Динес:

— Моля ви, сър, бъдете така добър и ме оставете да поговоря на четири очи с младата дама!

Шантал отвори уста, за да протестира, но Динес само кимна и се отдалечи в противоположна на Джон посока. Замби като сянка тръгна след него.

— Е, мис — заговори бащински Макрей, — трябва непременно да намерим изход от тази неприятна ситуация. Затова ви моля да ми кажете какви са вашите чувства. Не мога да си представя, че просто ще ви оставим отново тук с вашия пират, все едно какво е имало между вас.

Мекият, приятелски глас на капитана внушаваше доверие.

— Сигурно нямаше да се омъжа за Динес, ако не бях загубила всяка надежда за спасение — каза Шантал. — Колкото и да ви звучи невероятно, капитане, аз се бях примирила с мисълта да прекарам остатъка от живота си на острова. Англия, домът ми, семейството — всичко беше толкова далечно. Тук живеем в друг свят, тук важат други правила. Вие изобщо не можете да си го представите. А Динес…

— Какво Динес? — настоя деликатно капитанът.

— Той беше толкова добър с мен! — извика Шантал. — Аз бях изцяло в негова власт, но той дори не се опита да използва моята безпомощност. Когато му се отдадох, сторих го по своя воля. Джон няма право да твърди, че Динес ме е взел насила. В нищо не мога да го обвиня.

— Разбирам — кимна успокоително Макрей. — Но помислете и за неговите чувства. Не му е лесно, нали? Обиколихме толкова места и след безкрайно дълго търсене намерихме любимата му с друг мъж! Обичате ли този Динес да Гама?

— Не зная — отговори искрено Шантал. — Аз… Мислех си, че го обичам. Но щом видях Джон, разбрах, че съм живяла в някакъв нереален свят. А и копнежът да се върна отново при родителите си стана по-силен от всичко друго.

Симон незабележимо се вслушваше в разговора им. Той разбираше объркването на Шантал много по-добре от капитана. Тамариск също беше попаднала под обаянието на тези острови и се беше влюбила в него, въпреки че подобна връзка беше в разрез с всичките й морални принципи. Когато в плантацията се появи Джон, това й напомни, че има дом и семейство, и с нея стана голяма промяна. Шантал също беше на път да се върне в стария си свят.

— Сестра ви Тамариск просто ще онемее от щастие, като ви види! — заговори с убедителна настойчивост Симон. — Затова трябва веднага да се върнете с нас на Мае, независимо от това, какви решения сте взели за своето бъдеще.

Шантал за пръв път погледна младия французин.

— Сигурно ме мислите за безсърдечна, понеже не реагирах на чудесната вест за спасението на сестра си — промълви тя. — Кажете ми, моля ви, как е тя! Здрава ли е?

Докато Симон й отговаряше, Шантал продължаваше да го разглежда внимателно. Направи й впечатление, че е облечен изискано и много чисто и тя отново болезнено осъзна колко неподходящ е видът й. Отчаяно си пожела да имаше поне една рокля. Французинът й напомняше за Антоан дьо Вал. Дълбоко смутена, Шантал призна пред себе си, че през изминалите месеци изобщо не беше помисляла за така наречения си годеник. А някога уж сериозно беше решила да се омъжи за него…

— Но аз съм свързана с Динес! — произнесе на глас мисълта си Шантал.

— Вашият брак няма законна сила, млада госпожице — отговори Хемиш. — Никой няма да узнае какво е станало на този остров. Разбирате ли мисълта ми? И за двама ви е по-добре, ако тази история не се разпространява. За главата на Португалския ястреб е обявена награда. Ако той дойде с вас, ще го разпитват и рано или късно някой ще го познае, колкото и да отрича. — Той погледна съжалително изплашеното лице на Шантал и продължи: — Може би ще намерим начин да уредим нещата. Ще вземем вас, а Динес ще остане тук.

— Да го оставим сам? Тук, на Коативи? — извика Шантал.

— Във всеки случай така е по-добре, отколкото да увисне на бесилката — отговори сериозно капитанът.

— Освен това няма да бъде съвсем сам — допълни Симон. — Младата негърка ще остане с него. Стори ми се, че му е вярна като куче.

Замби! Шантал напълно я беше забравила. Забележката на французина дойде точно в подходящия момент, когато обмисляше предложението на капитана. Още преди да влезе в живота на Динес, той беше имал Замби като своя наложница. Ако останеха сами на острова, те непременно щяха да подновят връзката си. Замби сигурно щеше да бъде много щастлива. Но Динес?

— Мисля, че Динес ще предпочете да дойде с мен — промълви тя. — Дори ако излага живота си на опасност.

— Защо не му кажете, че не го искате повече? — предложи Симон. — Можете да му заявите, че обичате Джон и се връщате в Англия, за да се омъжите за него.

— Правилно! — съгласи се Макрей. — Много добро решение.

Като видя, че очите на Шантал се напълниха със сълзи, той прибави с разбиране:

— Не ви е леко, малка госпожице. Той спаси живота ви, знам. Но ако направим това, което предложи мосю Сен Клер, ние ще спасим неговия. Нали не искате да останете до края на живота си на този остров?

— Не зная — промърмори Шантал.

Но дълбоко в себе си тя вече знаеше, че с пристигането на Джон всичко се промени. Не само закопня да се върне отново при семейството си, но и вече не беше толкова сигурна в чувствата си към Динес. Така й се искаше отново да чете книги, да слуша музика, да язди понито си, да носи красиви рокли, да се среща с приятелите си. Копнееше да прегърне отново любимия си баща. Дори само заради него не можеше да пренебрегне всичко и да остане на острова.

Едновременно с това обаче не знаеше как ще събере кураж да съобщи на Динес, че възнамерява да го напусне. Как ще се примири с това, че вече никога няма да го види и да бъде негова…

Бузите й се зачервиха при спомена за дългите, горещи любовни нощи. Динес беше съумял да й покаже колко великолепно нещо е любовта. Вярно беше, че двамата нямаха почти никакво душевно сходство, но физическото привличане и умението им да дават и да получават любов бяха съвършени. Шантал решително беше обърнала гръб на факта, че по закон не е омъжена жена, и се бе отдала на Динес без всякакви предразсъдъци.

Реакцията на Джон и ужасеният израз на лицето му сякаш забиха нож в сърцето й и тя болезнено осъзна, че е престъпила всички норми на морал и благоприличие. Той я гледаше като някоя разгонена кучка. Гневът му я притесняваше и едновременно с това я обиждаше. Съмняваше се, че Джон ще разбере някога колко дълги и безкрайно самотни са били дните й и колко силно е било изкушението от мъжката близост на Динес.

— Наистина нямаме друг избор, освен да оставим Да Гама тук! — прекъсна размишленията й капитанът. — Даваме ви честна дума, че няма да издадем присъствието му на острова. Мосю Сен Клер и Джон ще се съгласят с мен. А що се отнася до бъдещето, покрай острова сигурно ще мине някой португалски кораб, който ще го отведе в родината.

Предложението на капитана наистина е най-доброто, каза си Шантал, докато наблюдаваше стройната фигура на Джон, който се връщаше на полянката. Колко елегантен и мъжествен изглеждаше! Но как само я гледаше — гневно и безмилостно! Въпреки пренебрежението му Шантал се радваше да го види отново. През дългите дни на острова беше повярвала, че го е загубила завинаги…

Когато Джон се приближи към тях, без да й обръща внимание, капитанът го подкани да седне и го запозна с предложението си.

— Не можем да окачим момъка на бесилката, той е спасил живота на вашето момиче! — завърши капитанът и хвърли загрижен поглед към бледото, разкривено от гняв лице на Джон. — Не бива да забравяме защо дойдохме тук, Джон! Намерихме човека, когото търсехме, и то в много добро състояние. Затова трябва да благодарим на Бога и да прогоним от сърцата си всяка мисъл за отмъщение. Не сте ли съгласен с мен?

Джон си пое дълбоко дъх. Почувства облекчение, че Шантал е готова да напусне острова въпреки така изречената си „женитба“ с оня негодник. Останал сам с тежките си мисли и страхове, той трябваше да признае пред себе си, че Динес да Гама отлично се беше погрижил за Шантал. Вярно е, че облеклото й беше оскъдно и изпокъсано, но тя изглеждаше добре нахранена и в чудесно здравословно състояние. Всъщност тя никога не му беше изглеждала така женствена и привлекателна — Джон откровено си даде сметка за това. В гърдите му се надигна буйна ревност и той с мъка потисна желанието да предизвика съперника си на дуел и да го премахне от пътя си. Този мъж не само беше откраднал любовта му, той я беше омърсил. Дори ако Шантал пожелаеше, той нямаше да се ожени за нея след всичко това. Духът на Динес да Гама щеше вечно да се изпречва помежду им…

Макар и с нежелание, Джон се подчини на съвета на капитана и прие предложението му. Най-важното сега беше колкото се може по-бързо да отдалечи Шантал от острова.

— Значи се уговорихме! — заключи капитанът. — Искате ли да говорите сама с Динес да Гама или аз да уредя това, малка госпожице? — обърна се той към Шантал.

Младата жена се поколеба. Ако предоставеше на Хемиш Макрей задачата да сломи сърцето на Динес, щеше да изглежда страхливка в собствените си очи. Но пък от друга страна, силно се съмняваше, че ще намери в себе си достатъчно сили да му откаже, ако Динес започне да я моли да остане при него. Ако я погледне със зелените си очи и прошепне: „Не ме напускай, моя Куш-куш!“, това просто ще разкъса сърцето й. Нямаше да й бъде никак лесно да изостави и Замби. Как ли щеше да й обясни защо си отива?

— Аз ще потърся Динес и ще поговоря с него — каза Макрей, като усети нерешителността на Шантал. — Може би по-лесно ще се примири, ако си поговорим по мъжки.

Без повече церемонии той тръгна в посоката, в която се беше отдалечил Динес. Шантал очакваше да се върне заедно с него, но след малко капитанът се появи сам. Внезапен страх стисна като в железен юмрук сърцето й.

— Да не сте го убили? — прошепна дрезгаво тя.

Старият шотландец бащински се усмихна.

— Как можахте да си помислите такова нещо! — каза той. — Честно казано, аз харесах този мъж, макар че е негодник. Нося ви важно съобщение. Трябва да ви предам, че винаги ще ви обича и че съжалява, но няма какво да ви даде за спомен, защото тук на Коативи няма нищо. Но за сметка на това ви подарява онова, за което сте мечтали: свободата да се върнете в родината с мъжа, когото обичате. Каза, че любовта му ще бъде винаги с вас и ще се моли да бъдете щастлива!… Това са думи на джентълмен, дори ако той е пират — прибави след кратка пауза капитанът. После извади носната си кърпа и я подаде на Шантал, която скри в нея обляното си в сълзи лице.

— Вземете, бедно дете — промълви той. — Изтрийте сълзите си. Ще се почувствате по-добре, щом напуснем острова. Лейди Тамариск ще се погрижи за вас. Кураж, само кураж! Направихме най-доброто — и за него, и за вас!

Капитанът беше твърде добродушен и премълча пред Шантал признанието на Динес, че толкова много искал да я задържи при себе си, че я превърнал в пленница на този остров. Два пъти видял на хоризонта кораби и двата пъти нарочно не запалил огън на върха, за да не открият местонахождението им.

— Видях и вашия кораб, когато наближихте острова! — съобщи Динес на поразения капитан. — Първата ми реакция беше да изтичам на поляната и да пронижа с дългия си нож всеки, който ми се изпречи на пътя. Но… — и той безпомощно сви рамене — аз никога не съм обичал друга жена, затова не мога да твърдя, че любовта прави мъжа слаб, но факт е, че тя смекчи сърцето ми. Знаех, че ще сломя Шантал, ако убия спасителите й пред собствените й очи. За секунди щях да изгубя цялото й уважение и привързаност.

— И без това щяхте да я загубите — отговори не без съчувствие капитанът и му обеща да остави на острова всички запаси от трюмовете на „Русалка“. — Имаме още доста шунка, уиски, ром, брашно и сирене. Моряците ще ги докарат на брега с пирогата. Ако някой път ми се случи отново да мина насам, ще спра на Коативи да видя как сте.

Двамата си стиснаха ръце. Динес остана на мястото си и безмълвно се загледа след капитана, който тръгна обратно към полянката.

На борда на „Русалка“ Шантал веднага изтича в каютата си и избухна в неудържим плач. Хемиш Макрей стоеше на палубата и наблюдаваше двамата моряци, които пренасяха провизиите на брега. Нито Динес, нито младата негърка се виждаха някъде. Но когато корабът опъна платна, той повика Шантал на палубата. Беше видял тънък стълб дим, който се издигаше към небето от най-високата точка на острова. И двамата знаеха, че това е прощалният поздрав на Динес да Гама.