Ема Голдрик
Годежът (9)

Девета глава

Цял ден Мати чака Райън да се върне. Над селото бе надвиснал облак. Хората бяха насядали наоколо на малки групи, наблюдавайки колибата на Съвета. Мериам бе отвела Мати до колибата на майка си. Нямаше формалности; всичко бе делово.

— Всеки може да се научи да управлява железопътната линия — увери Мати жената на Вожда. — Вижте нуерите. Преди десет години те са познавали само скотовъдство, а сега копаят нефт, карат камиони и правят много други неща. Масакините могат да направят същото. Латимор ще построи училище и ще ви осигури обучение в базата ни в Кости. Докато обучаваме хората, ще имаме нужда от пазачи за линията. Да речем, сто души ще се обучават, а двеста ще пазят. Освен това можем да построим прелези за добитъка, за да могат стадата ви да преминават линията. Ще бъде ли възможно това?

— Всичко е възможно — отвърна жената. — Масакините са пет пъти по сто стотици.

— А вие можете ли да наредите на хората да направят това?

— Трябва още много да учиш, Латиморова жено. На мъжете не можеш да нареждаш, но можеш да ги убедиш. Тази вечер Съветът ще изпуши лулите си и ще заспи с мислите си. Ще ги споходят сънища. И на сутринта те ще бъдат убедени.

— О! Ще трябва да взема от вашия тютюн.

— Това не е тютюн. Ето, виж. Знаеш ли какво е това?

— О, господи! Хашиш!

— Точно така. Понякога ние използваме арабските подаръци. Вождът изпушва лулата си и ляга. Никой, освен жена му не може да бъде до него. Това се отнася и за другите мъже. И тогава жените нашепват думи в ушите им — и така предизвикват сънища. Това не е лесно. Жените на масакините се намесват само в краен случай, а сега случаят е такъв. Нашият народ или ще се промени, или ще изчезне. А сега върви. Утре ще уредя нещата между теб и мъжа ти. Не разбирам как майка ти е позволила да живееш с него, без да е платил откупа за теб!

 

 

Изтощен, Райън се завърна чак по залез-слънце.

— Това е най-трудната работа, която някога съм вършил! — оплака се той. — Само седях и слушах.

— Каза ли им за нашето предложение? — тревожно попита Мати.

— Казах им и още как! Никога не съм подозирал колко добър актьор съм. Баща ти трябва да ми удвои заплатата.

— Най-малко!

Райън застана зад нея и обгърна талията й с ръце.

— Не искам да кажа това. След десет дни договорът ми изтича, а аз нямам намерение да го подновявам.

— Но тогава ние…

— Тогава ние ще доведем акцията до успешен край и ще се заемем с това „тогава ние“. Между другото, днес непрекъснато ми разправяха разни безсмислици. Те мислят, че притежавам хиляда глави добитък и клатеха глави, повтаряйки, че не е трябвало да казвам това, защото цената на откупа щяла да се увеличи! Изобщо не разбрах за какво говорят!

Мати напълни общата им чиния. Яденето бе от ориз и зеленчуци, но този път имаше и парченца говеждо месо.

— Ти и аз ще трябва да поговорим сериозно — каза тя. — Опитай това.

— Хмм, вкусно е — каза Райън след няколко хапки. — Истинско месо. Вече ми се повдигаше от вегетарианската диета!

— Нали беше здравословна?

— Да, здравословна е. А сега, за какво искаш да поговорим?

— Жената на Вожда смята, че двамата с теб сме чудесна двойка.

— А-ха. И после?

— После тя ме попита колко си платил за мен и аз не можах да отговоря. А едно момиче трябва да знае цената си.

— Така ли?

— След това тя взе да се вайка, че майка ми не е трябвало да ми позволява да живея с теб, без да… Е, нали се сещаш?

— Думата, с която се задави, бе „женитба“, нали?

— Ами… Думата бе спомената веднъж-дваж.

— А какво мислиш ти по този въпрос?

— Аз… А какво мислиш ти?

— Ами… Да го обсъдим. Ти нямаш пари и ще загубиш всичко, когато брат ти Майкъл стане пълнолетен. От друга страна, ти си много добър инженер, добър ръководител и би могла да станеш и добър архитект, ако положиш усилие. Що се отнася до мен, смятам да се установя в Тексас. В ранчото ми има много повече от хиляда глави добитък, а ти си хубаво момиче и, когато се разхождаш наоколо и си въртиш сладкото малко задниче, винаги ме обзема лудото желание да скоча върху теб и да…

— Я стига!

— Не ме прекъсвай! Това е един от лошите ти навици, които ще трябва да изкорениш. Докъде бях стигнал? А, да, истинско удоволствие е човек да пътува с момиче като теб във волска каруца. През тези десет дни напълно промених мнението си за теб. И още една малка подробност: мисля, че съм лудо влюбен в теб. Сега можеш да говориш.

Гневният поглед на Мати угасна. Лицето й се обля в червенина, след което тя широко се усмихна.

— Ти май не ми остави какво да кажа…

— Така и трябва да бъде. Всичко, което трябва да кажеш, е „да“. Разбра ли?

— Да — въздъхна Мати. — Разбрах. Да. Да! Трябва ли да тракна с токове и да се поклоня?

— Остави тази чиния, Мати! Тя ни е единствена! Ако я хвърлиш по мен, няма да има в какво да ядем! Аз само се пошегувах!

— Да, пошегувал си се! Колко смешно! Тези шегички ще ти спечелят доста нощи, прекарани на дивана. Утре те ще ти дадат да разбереш.

— Те?

— Хората от моето племе. Защо мислиш, че бях приета в племето на масакините? За да имам семейство, с което да се пазариш за откупа ми, глупчо!

— Денят на главния инженер никога не свършва — въздъхна Райън. — Ела при мен, Латиморова жено!

Макар и неохотно, тя се подчини. Той внимателно обви талията й с ръка. Стояха така до четвъртия час на масакинската нощ.

— Време е да си лягаме — заяви Райън. Те станаха едновременно и ръка за ръка отидоха в „спалнята“. — Сега сгодени ли сме?

— Не виждам никакъв знак за това — тихо отвърна Мати. Райън свали пръстена с монограм от малкия си пръст и го сложи на лявата й ръка. Той бе твърде широк за дългите й тънки пръсти.

— Сега сме сгодени — заяви той.

— Добре.

— Само това? Добре?

— Ами… да — каза Мати. — Винаги, когато… казваш нещо подобно, ме обзема подозрение. Какво следва след това „а сега сме сгодени“?

— Мислех, че е очевидно! Споделяме един спален чувал, а можем да опитаме и други неща, освен да спим.

— О, не, не можем! — Мати се отдръпна от него и издигна ръце пред себе си.

— Сега пък какво съм направил?

— Нищо… все още. Виж, Райън. Ти дълго време си бил далеч от дома, затова трябва да ти кажа. Сексуалната революция в Америка завърши.

— Добре, госпожице.

— Знаех, че ще разбереш.

— Значи, тази нощ нищо няма да получа — кисело каза Райън. — Поне една целувчица?

— Една целувчица може…

 

 

Настъпи новият ден, облян от слънчева светлина. От къщата на Съвета се издигаше пушек. В първия час на деня дойде засмяна Мериам.

— Съветът е взел решение — съобщи тя. — То ще бъде оповестено в третия час. А сега сватовниците те очакват, Латиморови мъжо!

— Очакват мен?! — Райън бе олицетворение не човек, който изобщо не разбира за какво става дума.

Мати се протегна и се измъкна от спалния чувал. Райън седна върху одеялата, които бе използвал за легло в противоположния ъгъл на стаята.

— Сега ще трябва да се изръсиш, самохвалко — подразни го Мати. — Ще дойда с вас, за да съм сигурна, че работата не е нагласена.

— О, не — сериозно възрази Мериам, — не може. За теб не е разрешено да слушаш… пазарлъка.

И тъй, Мериам и Райън излязоха и оставиха Мати сама. „Пазарят се за цената ми — мърмореше си тя, шетайки из колибата и разтребвайки това-онова, — а аз дори не мога да слушам? Ама че система! Всъщност това не ме интересува.“ Тя излезе навън. Долу в селото съветниците се разхождаха около къщата на Съвета. Под сянката на едно дърво бяха насядали в кръг сватовниците, които се смееха и държаха речи. Тя не издържа и се понесе към дървото. Преди да стигне дотам, откъм сватовниците се понесоха шумни одобрителни възгласи. Никой не й обръщаше внимание. Тя се върна в колибата, а малко след това влезе и Райън.

— Е? — попита тя.

— Добре се спазарих. Ама че си любопитна!

— Ще ти кажа аз кой е любопитен! Какво стана?

— На съвета ли? Гласуваха за промяна. И ако искаш вярвай, Вождът вече бе определил триста мъже — сто за обучение и двеста за пазачи на линията. Утре тръгват за Ел Обейд. Ще изпратим от Кости специален влак, който да ги вземе. Ще трябва да кажем на Хари да се заеме с учебната програма и с настаняването им. Има милион неща, които трябва да предам. Само да можех да се свържа с базата!

— Защо не кажеш на шамана? — попита възмутената Мати. — Той знае къде е краят на туземния телеграф!

— Така ли? Странно е, че знаеш подобно нещо!

— Дочух го случайно.

— Чувствам се горд от себе си — замислено каза Райън. — Да дойда тук, да направя куп фокуси и да разреша проблема. Знаеш ли какво каза Вождът? Че решението му се е присънило.

Презрението, отрицанието, сарказмът бяха на върха на езика на Мати. Цялата работа бяха свършили жените! Мати Латимор, която току-що бе напуснала Бостън, би го смазала, би разбила славата му на пух и прах и би унищожила самочувствието му чрез студения анализ. Но Мати Латимор, която стоеше в напечената от слънцето колиба в Топари, бе съвършено различно същество.

— Райън — нежно каза тя, — можеш да се гордееш със себе си.

— Но не бих могъл да направя това, ако не бе твоята подкрепа — продължи Райън. — Някой ден ще трябва да ми кажеш какво всъщност ставаше в лагера на жените.

— Някой ден. Или може би ще го запазя в тайна за внучките си.

— Туземният телеграф при шамана ли е? — попита той. Мати кимна. — Тогава се приготвяй за път. Ако успея да се свържа, ще поръчам да пратят хеликоптер. Ще излезем от селото с волската каруца и после ще се прехвърлим на нещо по-така.

 

 

Около четвъртия час на следващия ден те успяха да намерят воловете.

— Голямо ли е разстоянието до Ел Обейд? — попита Мати.

— Да, но не се притеснявай. Ти бе права за шамана. В амбулаторията му имаше цяла радиостанция. Свързах се направо с Хари. Хеликоптерът е тръгнал рано сутринта и трябва да ни вземе около пет следобед. С това завършва твоето голямо приключение, Мати. Ти и аз ще се завърнем в цивилизацията най-късно утре вечер. Коя е първата мисъл, която ти идва на ум?

— Един хубав горещ душ — лукаво рече тя.

— О, ти положително знаеш как да нараниш мъжкото самолюбие! Ставайте, волове!

Воловете, разбира се, тръгнаха едва когато се наканиха. След каруцата шестваше почетна стража — шестдесет воини от Масакин Тиуал, с глави, украсени с линии като зебри и увенчани с дълги разлюлени щраусови пера. Двуметровите им копия блестяха на слънцето, намазаните им с масло тела лъщяха. Те маршируваха с танцова стъпка и пееха.

— Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата — прошепна Мати на Райън и се обърна да погледне процесията. — Като кралица със свитата си. Никога вече няма да имам свита.

— О, ще имаш! На сватбата ни.

Тя се премести по-близо и се сгуши до него.

— Наистина ли го искаш, Райън?

— Съвсем наистина. Ти май не ми вярваш?

— Не се сърди! Не бих повярвала, докато церемонията не свърши и не излезем от църквата!

— Не ти се сърдя, любов моя. Ти измина дълъг път, за да откриеш сърцето си. Като се върнем в Щатите, нещата ще ти изглеждат другояче.

— Не мисля, че някога отново ще изживея дни като тези — каза Мати. — Колко плати за мен?

— Уговорихме се за цената, но не и за плащането. В последната минута ми поднесоха още една изненада. Целият този пазарлък не е за нещо, което аз трябва да платя. Обичаят е сметката да бъде уредена от роднините.

— И как се измъкна?

— Заклех се свято, че ще се върна в царството на добитъка в Тексас и ще накарам чичовците ми да се бръкнат.

— И с колко?

— Не ми е разрешено да ти кажа. Мога да ти кажа само, че това бе най-високата цена за невяста от племето на масакините!

— Е, и? Аз заслужавам всеки долар от нея!

— Всяка крава — поправи я той. — Плащането трябва да стане в добитък, а не в долари.

Мати искаше да го попита още нещо, но не успя. На един час път от Топари процесията спря. Ескортът ги поздрави с мощен масакински възглас, а Мериам и майка й дойдоха до каруцата.

— Носим ви мислите на Вожда Артафи — каза майката. — Той ви пожелава много синове и хубав добитък. Нали няма да ме забравиш, Латиморова жено, когато се върнеш при твоята майка?

— Няма да те забравя — през сълзи успя да промълви Мати. — Нито теб, нито Мериам. Ще дойдете ли в Кости?

— Не — отговори Мериам. — Това е моето петнадесето лято. Ще трябва да си потърся мъж — нов Вожд.

— Избирай мъдро! — посъветва я Райън.

Двете жени се върнаха в центъра на ескорта. Мъжете ги приветствуваха още веднъж и те поеха в различни посоки.

— Наистина ми е мъчно, че си тръгвам — каза Мати. — За кратко време тя ме научи на много!

— Може би отново ще видиш Мериам — утеши я Райън.

Мати избърса очите си.

— Не Мериам, а майка й!

Пътуваха в мълчание. Постепенно Мати се накланяше като падаща кула, докато накрая главата й се облегна на рамото на Райън. Бе дълбоко заспала.

Мати се събуди — колата внезапно бе спряла. Едното й око примигна и се отвори. Но веднага щом осъзна какво става, тя се изправи, съвсем будна. Всичките й сетива се напрегнаха.

— Стой спокойно! — Райън хвана лакътя й.

— Да, добре — промълви Мати разтреперана. Каруцата бе спряла на върха на едно възвишение.

Пред тях стоеше един разнебитен английски „Сарацин“ — бронирана кола, насочила оръдието си право към тях. В отворения й люк бе застанал Ахмед бин Рашид в цялото си пустинно величие. От двете му страни се бяха строили дузина войници, насочили древните си пушки към каруцата.

Смразена от страх, Мати гледаше как стройният арабин слиза от военната кола и наперено пристъпва към тях. Ръката на Райън я стисна още по-здраво. Войниците постепенно ги обкръжаваха.

— Госпожица Латимор… — саркастично каза Ахмед.

Тя виждаше омразата, горяща в тъмните му очи, и големия пистолет, който висеше на колана му.

— Позволете да ви напомня, че ние работим по изпълнението на договор от Хартум — през зъби процеди Райън.

— Ако това е така, госпожица Латимор, трябва само да ми покаже разрешително за този район.

— А, затова ли било всичко! — гневно извика Райън. — Заради някакво си жалко пътно разрешително!

Ахмед махна с ръка и двама от войниците скочиха в каруцата, сграбчиха ръцете на Райън и накараха двамата да слязат.

— Да, но законът си е закон — каза Ахмед. — Аз съм… принуден да задържа госпожица Латимор за разпит. Вие, господин Куин, сте свободен да вършите своята законна дейност.

— Проклет да съм, ако го направя! — изкрещя Райън, борейки се с пазачите си.

— Тогава — засмя се арабинът — ще арестувам и вас.

— Виждам, че просто сърцето ти се къса. Когато правителството научи за това, Рашид, те чакат големи неприятности.

— В такъв случай то никога няма да научи — отбеляза арабинът. — Колко жалко, нали? В този район има опасни хора, които убиват без причина. Но, разбира се, красавица като госпожица Латимор… Сигурен съм, че ще я оставят жива за известно време — да кажем, просто за забавление?

— О, господи! — промълви Мати. — Това не е истина, нали? Кажи ми, че не е истина!

Войниците ги наредиха един зад друг и всички поеха на север след сарацина.

— Не се отчайвай — промълви Райън на Мати.

— Няма, разбира се! В края на краищата, най-много да ме отвлекат, да ме изнасилят, да ме осакатят и да ме убият. Защо трябва една жена да се страхува от това?

— Ето това е моето мъжко момиче! А сега си пести думите. Не можем да направим много, докато не настъпи нощта.

— Искаш да кажеш, че има някаква надежда?

— Винаги има надежда, любов моя. Едва ли сме на повече от петнадесет километра от Топари. Проблемът е само в бронираната кола. Щом го разрешим, всичко ще се оправи!

Мати наведе глава и закрачи мълчаливо. Стъпка по стъпка те мъчително напредваха през саваната. След два часа ход под палещото слънце те стигнаха до малко хълмче сред равнината. Два стари баобаба, извисяващи се към небето, образуваха заслон. В сянката им стоеше един стар камион, разнебитен като бронираната кола. Около него бяха накладени огньове. Войниците зад тях ги изблъскаха по нанагорнището, вкараха ги в една мръсна брезентова палатка и ги накараха да седнат на мръсния под. Двама от тях ги завързаха хлабаво и привързаха другия край на въжето им за едно от колчетата на палатката. След това застанаха на стража пред входа й.

Един час по-късно, по здрач, Ахмед важно влезе в затворническата палатка.

— Чудесно ядене — отбеляза той, почиствайки безупречните си зъби със златна клечка.

— Номерът ти няма да мине — студено каза Райън.

— Не виждам защо не — любезно каза арабинът. — Сега имаме малък проблем с радиостанцията. Когато я настроим, ще предоставя на госпожица Латимор възможност да ви купи вечеря — и може би дори да продължи живота ви. — Ахмед се наведе и прокара ръка по русите коси на Мати. — Странно, колко привлекателни са русите жени за хората от моята раса. Сигурен съм, че удоволствието ми ще се увеличи, когато видя и останалата част от нея. Ти ме харесваш малко, нали, скъпа?

— Колкото харесвам свинете — отвърна му тя на изящния и гъвкав арабски език. — Свинете, оваляни в мръсотия. Майка ти без съмнение е била камиларка, а баща ти — израелски сводник и всичките ти сестри имат фъшкии между пръстите на краката си!

— Йа бинт! — гневно изръмжа той. — Ще те науча! — Ръката му изплющя по бузата й. Ударът я събори върху Райън.

— Спокойно — пошепна й Райън, когато Ахмед излезе от палатката. — Не се горещи. Погледни пазачите!

Един от тях провря глава в палатката, държейки факла в ръка. На челото му блестяха кръглите знаци на племенна татуировка.

— Боже! — прошепна Мати. — Масакин!

— В тази армия всичко е възможно — изсъска й Райън. — Само стой мирно. Когато ти кажа, тичай към бронираната кола колкото ти държат краката!

— Но… Не разбирам…

— Намираме се сред открита равнина — шепнешком обясни Райън. — Ако колата е в техни ръце, ще ни хванат за минута. Ако е в наши ръце, нищо не могат да ни направят. Схващаш ли?

Мати кимна. Райън заговори с тих настойчив глас на нубийски език. Тя дори успя да разбере някоя и друга дума. Войникът на пост се приближи и се взря в него, като че искаше да разчете думите по устните му. Райън повтори фразата два пъти. Войникът зина от изненада и премести погледа си върху нея.

— Акцентът ми не е добър — каза Райън на английски. — А сега, не се плаши и недей да пищиш!

— Н-няма — заекна Мати, скована от страх.

Войникът бе млад мъж, изпълнен с воинска сила. Той заобиколи Райън, клекна до Мати, остави пушката си на земята и с едната си ръка взе да разкопчава блузата й. Една от мускулестите му ръце се вмъкна под яката й и с мощно дръпване я разпра. Но изглежда нямаше намерение да я изнасилва. Той откри лявото й рамо и се наведе над него. Тя чуваше дъха му, съскащ от гняв. Воинът каза нещо на Райън, след това тихо повика другия пазач и двамата заразглеждаха татуировката й. Без предупреждение те изгасиха факлата, оставяйки палатката в тъмнина. После размениха още няколко думи с Райън. Единият от тях тихо се измъкна навън и изчезна в тъмнината. Това бе повече, отколкото Мати можеше да понесе. Тя седеше в тъмнината, по бузите й се стичаха сълзи, а гърлото й се задушаваше от болка. Райън се премести до нея и обгърна раменете й. Тя се сгуши в него, търсейки утеха, каквато само докосването му можеше да й даде. Изведнъж самообладанието й се възвърна — как така ръката му бе на рамото й? Нали ръцете им бяха вързани? Тя се отдръпна в момента, когато той се зае с нейните въжета и ги разхлаби.

— Ти си масакинка — шепнешком й каза Райън. — Те разпознаха племенния ти знак. Знаеш ли, това страшно улесни нещата!

Наистина бе лесно. Сарацинът бе паркиран на няколко крачки от палатката им, а всички войници се бяха събрали около огньовете и вечеряха. Мати и Райън пропълзяха разстоянието до бронираната кола, като се криеха в тъмнината. Райън повдигна Мати към люка и тя се изтърси в бронираната вътрешност на колата. Той незабавно я последва. Пазачът масакин затвори капака на люка и го заключи.

— Ами другият пазач? — пошепна Мати.

— Ние сме само на няколко километра от Топари — припомни й той. — Другият отиде да повика помощ. Ако тича през целия път, по изгрев-слънце трябва да се случи нещо.

— По изгрев-слънце?! Защо просто не избягаме?

— Защото твоят приятел Ахмед е твърде хитър. Той не се страхува от нас, но го е страх от собствените му войници. Затова всяка вечер източва горивото от резервоарите!

— И ние просто ще си седим тук?! — Сега, когато бяха извън палатката, Латиморовият й гняв избухна. — Сигурна съм, че е останало поне малко гориво! А има и картечница!

Ръцете на Райън зашариха в тъмнината.

— Няма амуниции — докладва той. — Но в двигателя все пак е останало малко гориво!

— И какво ще правим?

— Ще седим тук. Когато открият, че ни няма, ще закараме това нещо до полевата радиостанция ей там и ще я разбием.

— Това ще го накара да съжалява!

— Можеш да се обзаложиш. Той няма да може да повика помощ. А сега, за бога, ще седнеш ли?

— Благодаря, господин Куин, с удоволствие!