Ема Голдрик
Годежът (4)

Четвърта глава

Когато минаха през портата, високият пазач-нуер им махна приятелски. Спряха пред бунгалото и Мати изтръпна: Ахмед стоеше на стълбите, а Вирджиния — на входната врата.

— Просто влез и си събери нещата — посъветва я Райън.

— Не забеляза ли — изсъска Мати, — че хиените се готвят да хапят? Защо трябва да се самоубивам?

— Нужен е само малко кураж — побутна я той леко и тя се запрепъва нагоре по стълбите.

— Йа бинт — презрително и бавно каза Ахмед на класически арабски. — Мисля, че отново трябва да проверя документите ви. Ще дойдете с мен. — Той я сграбчи за ръката, но внезапно Райън застана между тях.

— Ако искате да проверите документите й, направете го тук — каза той на същия език. И двамата говореха бавно, така че Мати можеше да ги разбира. Но тонът на Райън бе тъй заплашителен, че смисълът на думите му бе ясен, независимо от езика. — Госпожица Латимор е вицепрезидент на тази организация и вие трябва да бъдете учтив! Не забравяйте, че имам директна връзка с шефа на полицията в Хартум, както и с всички международни средства за информация.

Лицето на Ахмед стана тъмночервено.

— Вие забравяте, че аз представлявам правителствената власт!

— А вие забравяте, че стоите сред лагера „Латимор“. Нашите пазачи не обичат правителствените власти. Може да имате неприятности, а никой от нас желае това, нали?

— Защо се бъркате?

— Защото младата дама вече е под моето наметало — спокойно каза Райън и подчерта думите си, като обгърна раменете. „Под моето наметало“ бе специфичен израз сред пустинните племена.

— Пак ще се срещнем — заплашително каза Ахмед и изтрополи надолу по стълбите. Той се спря за миг, когато Райън каза на арабски, достатъчно бавно, за да разбере и Мати:

— Ако пак се срещнем, Ахмед, ще настане плач сред палатките на твоя баща!

Правителственият чиновник пребледня и отмина.

— Иншаллах — извика Райън към отдалечаващия се гръб на Ахмед. — Ако Господ пожелае.

— За какво бе цялата тази врява? — Бившата госпожа Куин бе разярена.

— Нищо особено — каза Райън. — Хайде, Мати.

Двете жени влязоха заедно в къщата. Мати извади куфарите и започна да хвърля в тях нещата си. Вирджиния седна на леглото и запали цигара, като й мяташе заплашителни погледи.

— Доколкото виждам, си тръгваш?

— Не съвсем… — Мати млъкна и я погледна. Вирджиния изглеждаше външно съвсем добре, но очите й бяха безумни! Беше болна и трябваше да се намира в болница, а не в Судан. За нея трябваше да се направи нещо!

— Вирджиния — каза тя, — имам в себе си малко пари. Ти не изглеждаш твърде добре, не трябва да стоиш в Африка. Бих могла да ти купя самолетен билет за вкъщи.

— За вкъщи? Трябва да си откачила! — разяри се Вирджиния. — Ако стъпя в Щатите, без да имам седемнадесет хиляди долара, с мен е свършено!

Матилда Латимор бе отраснала бедна в богато семейство. Баща й бе определил голяма издръжка на всички деца, но майка й изискваше точна сметка за всеки похарчен цент. Всяко от децата трябваше да работи. Седемнадесет хиляди долара бяха голяма сума за Мати.

— Седемнадесет хиляди долара? — ахна тя.

— Седемнадесет хиляди. — Вирджиния хвърли цигарата си на линолеума и я стъпка.

— Как може човек веднага да събере такава сума? — със страхопочитание попита Мати.

— Райън има ранчо в Тексас, което струва десет пъти повече. Сигурна съм, че някой ден ще го продаде. Той се грижи много за мен. Но ти не ми харесваш. Райън е моята застраховка, а аз нямам намерение да унищожавам полицата си! Ще напуснеш ли Судан?

— Не, не съвсем.

— Тогава какво си намислила? — настоя Вирджиния.

— Аз… просто се премествам в друга постройка. Тук няма достатъчно място, сама виждаш.

— А, виждам — рязко каза Вирджиния. — Няма достатъчно място за един вицепрезидент. Къде получи тази длъжност — в леглото на президента?

Мати се вцепени. Обзе я желание да оскубе косата на тази дребна брюнетка косъм по косъм, независимо дали бе болна или не.

— Не, никога не съм спала с президента — студено отвърна Мати. — Но майка ми го е правила многократно.

— Виж, аз… — тъкмо подемаше Вирджиния, когато Райън с трясък отвори вратата и влезе.

— Още ли не си готова? — изръмжа той. — Хайде, тръгвай! — Райън огледа стаята. — Това ли е всичко?

— Да. Всичко, освен мен! — Мати едва сдържаше гнева си.

— Тогава хайде да тръгваме. — Райън вдигна и трите й куфара и излезе навън.

Мати сви рамене и го последва, но на вратата се обърна:

— Сигурна съм, че пак ще се видим, Вирджиния. Освен ако не си тръгнеш твърде скоро.

— Смятам да тръгна веднага щом уредим нещата около ранчото — отсече другата жена. — А ти къде точно се преместваш?

— Не знам. Където каже Райън!

С крайчеца на окото си тя забеляза, че Вирджиния се пресята към четката за коса, оставена на бюрото. Тя нямаше вид, като че се кани да се реши. Добила опит благодарение на това, че бе израснала в къща, пълна със своенравни сестри, Мати бързо изхвърча през вратата и я затвори след себе си. В момента, в който се чу тъп звук, тя вече слизаше по стълбите.

Бунгалото на Райън бе точно срещу административната сграда. То се оказа два пъти по-голямо от бунгалото за гости. Райън помогна на Мати да слезе от джипа.

— Сега моментът е много подходящ — заяви Райън.

— Подходящ за какво?

— За малко цуни-гуни — весело каза той. — Отсреща има публика.

— О, боже! Ако не беше заради корпорацията… но кой, по дяволите, ще обясни това на майка ми?

— Майка ти? — засмя се Райън. — Онази дребна дама в Бостън? Аз бих се безпокоил за баща ти, но за нея…?

— Точно за нея се безпокоя. Мери-Кейт вярва в сентенцията на стария Теди Рузвелт: „Стъпвай тихо и носи голяма тояга“. По-добре да съчиним подходящо обяснение, иначе тя ще ти връчи собствената ти глава на тепсия!

— Ще се упражнявам да се навеждам — възрази той. — Но във всеки случай не възнамерявам в близко време да се мяркам около Бостън. Хайде, гадже, дай си муцунката!

Вече в къщата, все още задъхана, тя зачака Райън да донесе багажа й и хвърли бърз поглед наоколо. Прозорците имаха завеси, а подът бе постлан с килим. Обзавеждането беше с тежка, удобна мебел. Имаше и тихо мъркаща климатична инсталация. През отворената врата на банята се виждаха вана, душ и огледало. Имаше още три затворени врати. Тя тъкмо бе поставила ръка на дръжката на първата от тях, когато Райън влезе и тръшна куфарите й на пода.

— Засили проклетия климатик! — заповяда той. Мати отиде до климатика, разгледа копчетата и натисна едно. — Не знам защо изведнъж ми стана така горещо…

— И аз не знам — отвърна тя и избухна в смях.

Райън се втренчи в нея, като че внезапно бе изгубила ума си.

— Предполагам, че това е някаква бостънска шега. Изобщо не мога да я разбера. Последната стая е твоята. Средната врата е на кухнята. — Той отново вдигна куфарите и я последва към затворената врата. Мати я отвори и влезе вътре.

— Не вярвам някога да съм срещала човек с по-малко чувство за хумор от теб — въздъхна тя.

— Сигурно не си. Странно — когато бях малък, ми казваха, че съм най-щастливото дете на света. Искаш ли да пийнеш нещо?

Тя го последва в хола. Райън изчезна в кухнята и след секунда се върна с две чаши. Мати се настани на един от тапицираните столове и пое своята чаша. Тя отпи една глътка и усети как гърлото й се изпепелява. Колкото и да не бе възпитано от нейна страна, тя веднага изплю всичко.

— Какво, за бога… — дрезгаво промълви Мати.

Райън изтича в кухнята и донесе вода, която насила наля в гърлото й. Тя силно се закашля и той започна да я тупа по гърба.

— Добре, стига! — простена Мати. — Не успя да ме отровиш, а сега искаш да ме пребиеш!

— Нямах намерение да правя нещо такова. Господи, не знаех…

След като ужасната кашлица премина, Мати изтри сълзите си и се облегна на стола, почти възстановила дишането си.

— Какво беше това? — повтори тя.

— Раки — отвърна той, — двойно дестилирано палмово вино. Всички туземци го пият.

— Не е чудно, че не ги ловят местните болести. Кой микроб би се осмелил да влезе в кръвта им, когато в нея има такова нещо! Аз пия само бира — обясни тя, — и то по малко.

— Тук имаме и туземска бира. Но явно ще е силна за теб.

— Благодаря ти за любезността. Предполагам, че нямаш лимонада?

— Не. Всяка напитка, приготвяна с вода, трябва да бъде преварена. Чаят е идеалното решение. Да ти направя ли?

— Просто не мога да повярвам — изпъшка Мати. — Добре, чаша чай. Без сметана и без захар.

Той тръгна към кухнята. Мати го гледаше как се отдалечава. Отново й направиха впечатление плавните му движения. Тя откри най-точната дума — нащрек; той ходеше нащрек, като че постоянно изучаваше обстановката около себе си. Десетина минути по-късно той се върна с димяща кана чай. Мълчанието потискаше Мати. Той пиеше от чашата си, като че бе пълна с вода, докато тя опитваше да отпие от чая си, без да се изгори.

— Много хубава къща — каза тя, за да наруши мълчанието.

— Рангът си има своите привилегии — отвърна той.

Отново ги обгърна тишина.

— Съпругата ти… — започна Мати.

— Бившата ми съпруга — прекъсна я Райън. Във всеки случай той се раздвижи, проговори, вече не изглеждаше безучастен, затова Мати продължи:

— Не изглежда добре.

— Е, и какво? — В гласа му нямаше съжаление. — Искаш да ти разкажа историята на моя живот?

— Не съвсем.

— Е, добре, ще ти разкажа за жена ми. Вирджиния и аз се оженихме преди осем години. Това бе династичен брак. Тя го искаше, майка ми и баща ми го искаха, а мен не ме бе грижа. Но нищо не се получи. Разведохме се преди шест години.

— Шест години са много време. Никога ли не си срещал друга жена, за която да се ожениш?

— Срещал съм една-две. Но е изключено да се оженя. Вирджиния ще виси на шията ми, докато единият от нас умре.

— Толкова отговорен ли се чувстваш пред нея? — Мати почувства как лека болка пробожда сърцето й. Това в никакъв случай не бе симпатия, но тя не знаеше как да го назове.

— Разбира се, че съм отговорен пред нея! Преди осем години бяхме трима — Джо Съливан, Вирджиния и аз. Тя се омъжи за мен, но й трябваше една година, за да осъзнае, че е направила грешен избор. Вирджиния ме напусна и тръгна с Джо, но две години по-късно той банкрутира и се самоуби. Той бе от най-богатите семейства в Тексас. И все пак банкрутира. Представяш ли си?

— Ами… да. Тексас и петролът винаги са вървели ръка за ръка. Доколкото знам, сега времената са тежки за Тексас. Това е съкрушило Вирджиния, така ли?

— Да, това я съкруши. Не смъртта на Джо, а банкрутът му. Тя го разори. В случай, че не си забелязала, бившата ми съпруга е маниакално пристрастена към хазарта!

— Мислех, че хората просто се шегуват…

— Не се шегуват! Та това е истинска болест!

— Тя казва… — поде Мати, като осъзнаваше безочието си, но любопитството й бе твърде голямо. — Тя каза, че й трябва… огромна сума.

— Положително й трябва! — рязко се съгласи той. — Взела е заем. Ще я оставя обаче да се поизпоти малко.

— Но аз съм сигурна, че банката би могла да отсрочи плащането.

— Ти като че не си вицепрезидент, а наивно малко момиченце. Банката, с която Вирджиния си има работа, има особен начин за събиране на дългове — чупят колене. Положително не мислиш, че тя е била път чак до Судан за обикновен банков заем?

Подобно нещо можеше да се чуе само в телевизионните филми, ужасена мислеше Мати. Направо фантастично! Но в нея се прокрадна лека сянка на съмнение:

— Ти смяташ ли да й помогнеш?

— Разбира се. Аз съм причина за повечето й проблеми, така че ще трябва да й помогна пак и после — пак. Докато един от нас умре.

— Е, това не ме засяга особено — предпазливо изрече тя. — Кога заминаваме?

— Преди няколко часа започнах приготовленията. Междувременно не излизай извън лагера. Ахмед не се слави с великодушие.

— Ти представяш тази страна като нещо ужасно! Но тя не може да бъде толкова ужасна! Ахмед е просто малко момченце, чиято длъжност съответства на ръста му!

— Страната не е толкова ужасна. Казах ти, че това никога не е било истинска държава. Сегашното мюсюлманско правителство се опитва да я направи държава, а бунтовниците — да откъснат една част и да създадат отделна държава. Племената пък искат да запазят своите вождове и обичаи. Що се отнася до Ахмед, той е една голяма жаба в малка локва. В страна, разкъсвана от въстания, трябва да има и такива като него. Но не си въобразявай, че той е глупаво малко момченце. Той е подъл, отмъстителен и има власт в района. — Райън гневно я стрелна с поглед и тръгна към вратата. — Отивам да проверя всичко ли е наред в лагера. Ще поръчам да ти донесат вечеря от стола.

Мати се загледа в гърба му, докато той се отдалечаваше. „Ахмед е подъл и отмъстителен? — помисли тя. — Господи, в каква компания съм попаднала!“

 

 

Вечерята пристигна точно навреме. Донесоха я няколко негри от племето Масакин Куизар, наричани още „ниски нубийци“. Те съответстваха на европейските стандарти за височина и живееха в села, разпръснати сред племето Масакин Тиуал — нубийците гиганти, високи над метър и осемдесет. Мъжете наредиха масата със спартанска експедитивност, след което зачакаха търпеливо, докато дойде Райън. Той огледа масата, махна им с ръка и те изчезнаха.

— Не очаквах, че ще се облечеш така за вечеря — отбеляза Мати, докато яркосините й очи оглеждаха спретнатия му външен вид. Беше с риза и вратовръзка. Могъщият ловец печелеше точка.

Мати бе използвала часовете преди вечерята, за да се изкъпе в луксозната му баня. Косата й, току-що измита и сресана, блестеше на светлината и падаше на раменете й. След като се бе уверила, че климатикът работи добре, тя бе облякла единствената си официална рокля, дълга до коленете, от кехлибарена коприна, с дълбоко изрязано деколте. Мати забеляза, че след първоначалния бърз поглед, който й хвърли, Райън й обърна толкова внимание, колкото и на храната.

— И аз не мислех, че ще успея да се преоблека — призна той, — но успях да свърша всичко за нула време. Пък и сега е идеалният момент да се изфукаме. Половината от тези хора утре сутринта се връщат при племената си.

Той й помогна да седне, зае отсрещния стол и повдигна един по един капаците на блюдата.

— Не е толкова зле. Ориз, телешко и леща. Да ти сервирам ли?

Би било неблагодарно да продължава да се държи лошо, обади се съвестта на Мати. Майка й би й се скарала, ако узнаеше. Учтивостта бе нейното ръководно правило. И така, Мати Латимор се усмихна възможно най-учтиво и кимна в знак на съгласие.

Те се хранеха, без да бързат, поливайки вечерята с бутилка мароканско вино. Когато привършиха, Мати вдигна чиниите, постави ги върху масичката до вратата и двамата се заеха да допият виното.

— Кажи ми нещичко за пътешествието — помоли тя.

— Мога да ти разказвам колкото искаш. Ще тръгнем утре след полунощ.

— Толкова скоро? Мислех, че ще мога още няколко нощи да се възползвам от тези хубави меки легла! Защо бързаш толкова?

— Първо, празникът Санда скоро започва и тогава всички племена ще се съберат в Топари. Това е най-подходящият момент да отидем.

— Звучи разумно. Но защо не след три-четири дни? Аз имам нужда от осем часа сън, по възможност редовно. Ти каза „първо“. Трябва ли да подразбирам, че има и второ?

— Ахмед е поставил стража на портата. Казаха ми, че са получили инструкции да следят за златокосата „ференки“.

— О, господи! Аз… предполагам, че освен мен, тук не работят други русокоси чужденки?

— Нито една, освен теб — захили се той.

— Божичко, и ти мислиш, че това е смешно? Та този побъркан суданец ме чака отвън, за да ме нареже на парченца!

— Е, не изпадай в истерия. Наистина не мисля, че той иска нещо друго, освен да те прелъсти.

Той стана и подаде ръце на Мати. Тя се нуждаеше от утеха и това бе добре дошло за нея. „Иначе никога не бих могла да стана по-близка с този човек“ — каза си Мати и се притисна леко до гърдите му. Но само за миг. Тя бързо се съвзе и се отблъсна от него.

— Би могъл да ми подскажеш малко — подхвърли тя, възстановила самообладанието си. — Как ще изляза оттук, щом Ахмед е поставил стража на портата?

— Чрез съвременна технология. С хеликоптер.

— Искаш да кажеш, че аз предприех това идиотско пътуване по реката без нужда? А вие сте имали хеликоптер?! Ах, ти…

— Нямам намерение да ти казвам нищо! — извика той в отговор.

Застанала пред него със святкащи сини очи, порозовели бузи, повдигащи се от гняв гърди и малки стиснати юмруци, готова за атака, тя внезапно се бе превърнала в най-желаната от него жена. Чувствата го изумиха. Райън побърза да смекчи думите си.

— По-сложно е, отколкото си мислиш — въздъхна той. — Ние имаме два хеликоптера. Обикновено ги използваме навсякъде, но през последните три седмици бунтовниците са изпратили конни отряди чак до Кордофан. Те са намерили отнякъде противовъздушни ракети. Така че престанахме да си служим с хеликоптерите.

— Значи, за да избегна компанията на Ахмед, ще трябва да се превърна в летяща мишена?

— Господи — изрева той, — възможно ли е изобщо човек да разговаря нормално с тебе? Всеки път, когато кажа нещо, ти намираш по някоя дума, за която да се хванеш! Не, няма да бъдеш летяща мишена. Бунтовниците не стрелят през нощта. Ще използваме хеликоптера, за да излезем извън територията на Ахмед и ще продължим по земя.

Като не намери за какво друго да се заяде, Мати прибягна до софизъм:

— Недей да ми крещиш — недоволно промърмори тя. — Не съм ти някое хлапе, току-що дошло в твоя квартал!

— Ще крещя колкото си искам! — изкрещя Райън. След това добави по-тихо: — Добре де, няма да крещя. — Няколко секунди те се гледаха намръщено. — Искаш ли кафе? — примирително предложи той.

Мати успя някак си да се усмихне.

Разговаряха цели пет минути, без да се карат. Говориха за времето, за годините на следването й. Той й разказа истории от детството си като единствен син на фермер. Мати тъкмо започна да се гордее със себе си, когато идилията им бе нарушена. Вирджиния Куин отвори вратата с трясък, влетя вътре и я затръшна зад себе си.

— Ето какво сте правели! — изпищя тя. — Знаех си, че между вас има нещо! Устроили сте си малка вечеря за двама, нали, преди да си легнете? Казах ти, Русокоске, да не се навърташ наоколо!

— Аз не се навъртам наоколо — смело каза Мати, без да помисли за двусмислеността на думите си. — А дори да се навъртах, това не е твоя работа!

— Ей сега ще стане моя работа! — озъби се Вирджиния.

— Ти си пила — намеси се Райън и бавно се надигна от стола. — Успокой се, Вирджиния. Ние само планирахме стратегията на компанията.

— Да, сигурно! — презрително изпръхтя бившата му съпруга. — Тя си е облякла рокля без предница, за да може да разговаря за бизнес. Вие да не ме смятате за някоя наивна девица?

— Ти като че не си проумяла нещата — процеди през зъби Райън. — Казах ти и преди — номерата ти вече не ми минават!

— Нямам намерение да оставя нещата така! — изкрещя жената. — Все някой трябва да пострада!

Вирджиния Куин се хвърли през масата към Мати с ръце, протегнати напред, като събори чиниите и каната за кафе. Червените й лакирани нокти бяха устремени като десет малки ками към лицето на Мати. За щастие, рефлексите на Мати бяха бързи като езика й. Тя вдигна ръце, за да се предпази и бутна стола си назад.

Райън бе не по-малко бърз. Вирджиния бе по блуза и бермуди. Преди да успее да направи още една крачка, той я сграбчи с една ръка за яката на блузата, а с другата — за колана на бермудите. Докато тя се бъхтеше, той я вдигна, занесе я до вратата и я пусна да стъпи на пода. Борбеният дух я бе напуснал. Райън прошепна няколко думи в ухото й и тя заплака, след което той отвори вратата и тя излезе.

За момент той застана на прага, след това внимателно затвори вратата.

Мати изправи стола си, огледа бъркотията около масичката за кафе и се наведе да събира най-близките отломки.

— Остави ги — заповяда Райън. — Утре сутринта ще пратя двама чистачи да оправят бъркотията.

— Трябва да призная, че е… интересно човек да се запознае с приятелите ти, господин Куин. Какво толкова й каза, та я накара да си отиде?

— Ами какво… Казах й, че ако не престане веднага с този цирк, ще й извия вратлето!

— Можех да се досетя. Типичен мъжки манталитет! — Тя сложи ръце на кръста си и се огледа. — Е, ако ще трябва да се приготвяме за заминаване, по-добре да започваме. Колко време ще трае пътуването?

— Около десет-петнадесет дни. Вземи си най-необходимите неща и две-три от онези „диш-даш“, които купи в Кости.

— Типичен мъжки манталитет — повтори тя. — Нали каза, че евентуално мога да се срещна с кралицата! Предполагам, че ще има някакви церемонии?

— Разбира се. Докато аз разговарям със Съвета, ти ще разговаряш с кралицата.

— Тогава кажи ми, о, извор на мъдростта, как трябва да съм, облечена, за да подхождам на свитата й?

— Виж, не бях помислил за това. Интересно. Предполагам, че ще бъде добре да се облечеш както другите дами.

— И как ще бъдат облечени те?

— Никак. Масакините вярват, че голотата е свещена.