Ема Голдрик
Годежът (1)

Първа глава

Матилда Латимор се отдръпна разтревожено от края на разнебитения дървен кей и горещо пожела да не бе идвала тук. Бе разгарът на сухия сезон и влажното слънце жареше стройната й фигура и блестеше по краищата на кичура руси коси, изплъзнал се изпод тропическата й каска. Бе в самия край на месец май и температурата по пладне достигаше тридесет и осем градуса. Напрежението бе високо, търпението лесно се изчерпваше. И най-малката искрица можеше да хвърли света в пламъци.

Отвъд ленивите води, там, където Бели Нил се сливаше със Сини Нил, опасвайки древната столица Хартум във В-образен полуостров, се виждаше минарето на Джамията на двата Нила, което привличаше поглед с футуристичния си многоъгълен купол.

От всички страни я връхлиташе какофония от звуци — на арабски, както и на двадесет и шестте нилски езика на Демократична Република Судан. Малкият речен параход, който приближаваше към кея, можеше да побере не повече от петдесет пътници, а на кея вече чакаха над триста души.

„Това ще ми е за урок — каза си Матилда кисело. — Къде ли е този човек? Всичко се обърка!“

Така се започна още в Бостън, докато вечеряха в старата къща в Истбъро:

— Загубихме контрол над положението — бе казал баща й, Брус Латимор. — Тази железопътна линия трябваше да бъде поправена още преди три месеца. А през последните тридесет дни нямаме никаква вест от Куин. Някой трябва да отиде там.

— Но това няма да си ти, Брус — прекъсна го твърдо съпругата му. — Още не си се оправил от настинката. Не исках днес дори да напускаш леглото и няма да ти позволя да се втурнеш към Африка заради някаква си железопътна линия! — Мери-Кейт Латимор беше дребна жена, но говореше с авторитет и твърде малко хора, в това число съпругът й, се осмеляваха да й се противопоставят.

— Имаме и други главни инженери — напомни им Матилда.

— Никой от тях не говори арабски, Мати — отвърна баща й. — А и половината са твърде стари за такъв живот. Това е изостанала държава. Имаме нужда от млад, енергичен инженер, който говори арабски и няма неотложни ангажименти.

— Защо гледаш към мен? — побърза да каже Матилда и тревожни тръпки полазиха по гърба й. — Аз се занимавам със строителство. Искам да кажа, строя сгради. И изобщо не разбирам от железопътни линии!

Баща й продължаваше да я гледа. Майка й също.

— Пък и аз само учих арабски и не мога да кажа, че го говоря добре — добави объркано тя.

— Няма за какво да се тревожиш — обясни баща й. — В Хартум имаме нов човек — Райън Куин. Един от най-добрите. Говори арабски и още половин дузина други езици.

— Странно, не съм го срещала преди — каза Мати. — Аз съм вицепрезидент на корпорацията, а не познавам човек на такава важна длъжност?

— Ти беше в Мексико, когато той за последен път беше тук — каза Мери-Кейт. — Винаги бързаш да отидеш още някъде, да свършиш още нещо, Мати. Понякога бих искала ти… Е, няма значение! Той ми хареса.

— Това ли са всичките ви препоръки?

— Баща ти също го хареса — бързо я прекъсна Мери-Кейт. — Освен това не забравяй, че сестра ти Ребека прекара една година в Чад, а това е кажи-речи на една крачка от Судан!

„Това е нещо, което на всяка цена ще се постарая да забравя — помисли Мати. — Според описанията на Беки тази част от света, в която се опитват да ме пратят, съвсем не е любимото ми място!“

— Какво те безпокои? — меко попита Брус. — Ти си ме придружавала в много презокеански пътувания.

— Да, точно това е проблемът — въздъхна тя. — Придружавала съм те и това е най-точната дума. А сега искаш да замина сама, и то при някакъв грубиян, когото дори не познавам! Вие и двамата знаете колко е трудно едно момиче да спечели уважението на строителен инженер. Или искате да кажете, че този Куин е кротък като агънце?

— Е, не съвсем — нервно каза майка й. — Всъщност аз стигнах точно до обратното заключение. Той изглеждаше твърде…

— Хайде, хайде, Мери-Кейт — засмя се Брус снизходително. — Мати ще отиде там като мой представител. Тя трябва само да се държи хладнокръвно, да провери всичко, да създаде впечатление за присъствието на главното управление и след това да се върне вкъщи.

— Така казваш ти — усмихна му се Мери-Кейт.

— Добре, достатъчно по този въпрос! — заповяда той.

— Това може би ще бъде добре за Мати — каза тя. — Част от нейното израстване…

Ето така Мати Латимор се беше озовала тук, прекосявайки половината свят, с куфари, натъпкани с хапчета против малария и водопречистващи таблетки, с „подходящи“ дрехи и в много лошо настроение. Беше запокитена право сред едно от най-ужасните места на света. Къде, за бога, беше Райън Куин?

 

 

— Райън, подозирам, че гоним вятъра — каза Хари Крамптън.

Високият плещест мъж до него бутна надолу леката си сламена шапка, попи потта от челото си с излиняла носна кърпа и поклати глава с отвращение.

— Така изглежда — изръмжа той. — Виждаш ли някого?

— Откъде да знам? — промърмори Хари. — Как изглежда той?

— Нямам никаква представа. Предполагам, че е висок и едър като баща си. Искам да кажа, баща му има вид, като че се бори с черни мечки за развлечение и яде конски подкови. Може би е рус. По дяволите, не знам!

— Но защо е тук, в Омдурман?

— Защото, дявол да го вземе, той е пристигнал тук преди шест дни с нощния полет и се е регистрирал в онзи долнопробен хотел в центъра на града. През тези шест дни е обиколил всички възможни правителствени учреждения, за да получи разрешително за достъп до вътрешността на страната. А аз отивах навсякъде половин ден след него. На последното място, където се отбих, ми казаха, че Мат Латимор е запазил билет за „Хурия“. И така, ето ни тук. Отваряй си проклетите очи на четири, имам си достатъчно други грижи, освен да издирвам губернатора на Латиморската империя!

— Хайде, Райън, успокой се. Виж тази малка хубавица! — Хари Крамптън, приличен на буре, към петдесетгодишен, с венец от бели коси около плешивото си теме, бе прекарал дълго във вътрешността на страната.

Русокосото хубаво и свежо момиче под тропическата каска бе достойно за възхищение. Бежовият жакет стоеше като излян на стройната й фигура. Полата към жакета, с дължина до коленете, може би подхождаше за Бостън, но тук прилепваше към очертанията на задните й части по начин, който би накарал всеки мъж да почувства лека възбуда.

— По дяволите, нямам време за такива неща! — изръмжа Райън Куин. — Не мога да проумея защо тези хора в Бостън си мислят, че имам нужда от бавачка! Вече прекарах без полза един месец във вътрешността на страната.

Придружителят му измърмори нещо съчувствено, но междувременно малкото корабче вече беше акостирало и трапът бе прехвърлен на брега. Тълпата се раздвижи и се устреми напред. Четирима стройни черни членове на екипажа от племето Масакин Тиуал, извисяващи се над два метра, пременени само в племенни татуировки и в набедреници, се наклониха над борда, за да въведат ред. Пасажерите се скупчиха на борда. Половината носеха европейски дрехи — ризи с дълги ръкави и дълги памучни панталони. Друга четвърт бяха в арабски носии „аба“, покрита от традиционната, прилична на наметало „джелаба“, или по-просто, бяла „галабия“, която най-добре можеше да се опише като обикновена дълга нощница. Тюрбаните изобилстваха, но се виждаха и няколко потомци на пустинните благородници, които носеха на главите си бяло парче плат, превързано с подобна на въже многоцветна „кафиа“. И както можеше да се очаква при такава многоцветна нация, на борда имаше и няколко бегълци от племето Динка, чиито кожи с цвят на черна пръст блестяха на слънцето, тъй като противно на мюсюлманските закони те носеха възможно най-малко дрехи.

— Ще изчакаме и последния човек — каза Райън Куин. — Ако той не се появи, ще трябва да се връщаме. Във всеки случай дяволски много ни се насъбра!

— Изглежда нашата малка дама възнамерява да пътува сама — ухили се Хари. — Как мислиш, защо ли е тръгнала по реката?

— Може би защото не може да си позволи да пътува с влак или с автобус — изръмжа Райън Куин.

— За бога, недей отново да предлагаш услугите си — тя е достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря!

— Може би. Но ти си само на тридесет и пет, нали? — Той тръгна към момичето.

Мати наблюдаваше как се приближава. Тя се чувстваше леко замаяна, стомахът й не беше в ред и през последните шест нощи бе спала твърде малко.

— Сигурна ли сте, че това е вашият кораб? — попита Хари Крамптън и свали шапка. Носовото му произношение, характерно за Средния Запад, веднага го издаваше като американец и тя въздъхна с облекчение.

— Не знам — призна тя. Гласът й го очарова.

„Освен това — помисли тя, — той прилича на чичо Чарли! Как бих могла да бъда нелюбезна с него? Ами ако беше дошъл онзи другият? Гледай как се е намръщил! Ужас! Обзалагам се, че яде подкови за обед!“

— В пътническата агенция ми казаха, че мога да стигна до Кости с параход. Този беше първият, който тръгваше. Предварителните ми планове… просто пропаднаха. — „Ще пребия Райън Куин, като го намеря!“ — гневно си помисли тя. — И така, реших да продължа сама.

— Това не е най-подходящата страна за жена, която пътува сама — любезно каза Хари. — Трябваше да вземете влака. Позволете да ви помогна за багажа. — Той нарами един от трите й куфара и взе друг в ръката си. — Това ли са всичките ви неща?

— Всичките ми неща? — Тя му отправи една от усмивките, патент на семейство Латимор, за които баща й се кълнеше, че са в състояние да накарат часовниците в Масачузетс да тръгнат назад. — Мислех, че съм взела твърде много! — Тя вдигна третия куфар с две ръце и го помъкна след него по трапа. Той зави наляво към кърмата. Един изненадан мюсюлмански офицер, застанал в началото на трапа, се втренчи в нея, и след това я отметна в списъка с пасажерите.

— Въпросът не е в количеството, а в качеството — подхвърли Хари, като я отвеждаше към навеса. Свирката горе на мостика изхриптя, задави се и накрая успя да издаде едно задоволително „фюют“. Мати почувства, че палубата под краката й се раздвижва. Наоколо не се виждаха нито каюти, нито столове. Хари пусна куфарите й на палубата.

— Тук винаги се чувства свеж полъх и хората няма да се препъват във вас. Останете на това място.

— Но аз взех билет за първа класа — каза тя твърдо. — Мислех, че…

— Това е първа класа — подсмихна се Хари. — Първа класа е на кърмата, а втора — на носа. Ей там има течаща вода — но недейте да пиете от нея.

— Това ли е първа класа?!

— Това е. Между впрочем, казвам се Крамптън. Хари Крамптън.

Те стояха до перилата на кърмата и наблюдаваха как витлата на парахода раздвижват калните води. Бели Нил съвсем не беше бял. Както и Сини Нил съвсем не беше син. Реката изглеждаше разгневена и мръсна, поела бавно към Египет. Едрият човек, навярно съотечественик на Хари, се присъедини към тях. Мати го огледа. Той бе от онези хора, които човек с удоволствие би намразил. Висок към метър и осемдесет и пет, с широки рамене и силен врат, той изглеждаше като играч на ръгби! Едър, силен и арогантен.

— Крамптън. Хари Крамптън — повтори по-възрастният човек, подавайки ръката си. — Строителен инженер. Ние пътуваме за Кости.

— Латимор — отвърна тя с усмивка. — Мати Латимор. Аз също съм строителен инженер.

— О, не! — изстена едрият непознат, хвърли й кръвнишки поглед, след което се завъртя кръгом и гневно се отдалечи.

— Трябва да го разберете — каза Хари на Мати, докато няколко часа по-късно седяха облегнати на перилата на палубата. — Той има много грижи. Имаме всевъзможни проблеми с железопътната линия, а и него не го интересуват „съгледвачите“ на главното управление. Освен това много тежко приема факта, че вие…

— Че съм жена, нали? — Тя с отвращение поклати глава. В този век, в тази епоха? Разбира се, знаеше, че идеята за мъжкото превъзходство съществува навсякъде, също и в Бостън. А и бе трудно една жена да се наложи в суров бизнес като строителството. Половината от успеха й се дължеше в значителна степен на ума й, както и на дипломата от Масачузетския технологичен институт, но другата половина — тя с готовност го признаваше, се дължеше на факта, че бе дъщеря на Брус Латимор.

— Е, нищо не мога да направя — въздъхна тя. — Той или ще приеме този факт, или…

— Или какво? — Обсъжданият човек беше застанал точно зад тях. Гласът му беше мек, но дълбок — това съвсем не будеше възхищение у нея.

— Или небето ще се срути — пошегува се тя.

Райън обаче не беше настроен за компромиси. В здрача той виждаше стройното й тяло и правата коса до раменете, развявана от вятъра, блясъка в очите й и леко повдигащите се изправени гърди. „И тя е изпратена тук да ме шпионира! Просто ще взема да си подам оставката! Имам милион неща, които трябва да свърша, пък и нямам нужното търпение, за да бъда бавачка на някаква жена!“ — гневно мислеше той.

— Дълго ли ще останете тук? — осведоми се Райън.

— Изглежда нямате търпение да ме върнете вкъщи — каза тя с гневна нотка в гласа си. — Бих искала със същата готовност да ми бяхте помогнали да пристигна дотук. Ще остана толкова, колкото се наложи.

— Е, не е моя вината — промърмори той. — От Кости до Хартум има двеста и двадесет километра. По пътя попаднахме на правителствена проверка и това ни забави.

— Забави ви шест дена?

— Шест дена и няколко часа — жално прибави Хари. — Нямахме нужните правителствени печати на пътните ни документи.

— Значи през цялото време, докато аз се потях, препускайки из Хартум като някаква глупачка да събирам подписи от всички възможни учреждения, вие сте седели в някой хотел, без да ви е грижа! — Гласът на Мати се задави от гняв.

— Е, не беше съвсем така — възрази Хари. — Ние прекарахме цялото време в затвора в Сенар, а след това ни трябваха още няколко дни, за да се очистим от въшките.

Мати се обърна и погледна към Райън Куин:

— Можехте да ми споменете за това — тихо каза тя. — Аз не съм чак такава глупачка и щях да го разбера.

— Нима? Ако го бяхте разбрали, щяхте да бъдете първата жена, която изобщо е разбрала нещо!

— Сигурно съм попаднала на единствения женомразец в Африка.

— Не смятам така — прекъсна я Хари с нещастен вид. — Ако тази дума означава това, което мисля, значи има още един-двама. Може би трима. Почакайте, докато се срещнете с Артафи. — Тя го погледна озадачено и той побърза да обясни: — Заради него железопътната линия не работи. Ще ви разкажа подробно в Кости, ако изобщо стигнем дотам. А сега е време да хапнем малко, госпожице.

— Това е добра идея — съгласи се Мати. — А къде е кухнята?

— Кухнята? — в един глас запитаха двамата мъже.

— Само не ми казвайте, че не сте си взели никаква храна! — изстена Райън.

— Разбира се, че не съм взела храна — гневно отвърна Мати. — Казах ви, че имам билет за първа класа. Кога сервират яденето?

— Господ да ми е на помощ! — изпъшка Райън и разтри чело. — Вижте, малка госпожице Невинност, ние не пътуваме по Мисисипи. Билетът за първа класа ви осигурява пътуване под навеса. То ще продължи около… четиридесет и осем часа. Тук не сервират храна и всеки трябва да си носи. А ако наистина сервираха, трябва да си луд, за да ядеш от нея.

— Добре, значи два дни ще гладувам. Поне ще пия вода.

— Слава богу — изръмжа той. — Кой ви напомни да си вземете вода?

— Да си взема? Трябваше ли? Никой не ми е казал!

„Все някой трябваше да ми каже! — мислено се гневеше тя. — Ти, Райън Куин, нали ти трябваше да ме посрещнеш още на летището! Ти беше този, който трябваше да ми каже всичко това, вместо да си седиш удобно в затвора, почесвайки… О, Господи, не мога да го обвинявам за това!“

— Господи, изглежда съм попаднала в най-черната Африка!

— Така е — грубо отвърна той.

— Но там има чешма! На кораба има вода!

— Разбира се, че има. Ние пътуваме по сладководна река. Водата се изпомпва направо от Нил. Защо не си налеете? Утре ще се насладите на Отмъщението на Фараона!

Мати хвърли бърз поглед през борда. Реката вече нямаше същия вид на отходен канал, както при Хартум, но дори тук, във вътрешността на страната, тя не изглеждаше годна за пиене. От друга страна, Беки й беше обяснила всичко за водата в Африка. Просто трябваше да напълни една чаша… Чаша?

— Аз… предполагам, че мога да взема чаша отнякъде?

— Случайно съм взел една — подхвърли Хари. Той се бе разположил удобно и лека усмивка играеше по краищата на устните му, докато наблюдаваше битката. Бръкна в раницата си и измъкна очукана тенекиена чаша. Усмивката му се разшири, когато съзря над главата й свирепия поглед на Куин.

— Може би имам и един-два сандвича в повече — продължи той меко. — Какво смятате правите с чашата?

— Да пия — каза решително Мати. Тя се изправи на крака и пое предложената й чаша.

— Хей, не искам да изпращам съболезнования на баща ти — извика Райън след нея, докато тя вървеше към крана, поставен на ъгъла на лоцманската кабина. — Това е на твоя отговорност!

— Сега ще видиш — промърмори тя, докато пълнеше чашата, след което пусна в нея две водопречистващи таблетки и бавно тръгна назад, опитвайки се да не разлее нито капка. Таблетките изсъскаха и се разтвориха; водата се избистри и утайката падна на дъното на чашата. Петнадесет минути, бе казала Беки. Жаждата й нарастваше с всяка изминала минута, докато гледаше часовника си.

— Май загуби кураж? — присмя й се Райън. — В теб проблясва здравият разум?

— Точно така — спокойно каза тя и изгълта съдържанието на чашата, без да разклаща утайката.

— Ти си луда — промърмори той. — Напълно откачена! Мога още сега да започна да съчинявам писмо до баща ти!

— Ами какво чакаш? — мило каза тя и му обърна гръб.

— Ти сложи нещо вътре, нали? — тихо попита Хари.

— Разбира се, че сложих — изкикоти се тя. — Имам сестра, по-точно три сестри и един брат. Но тази от сестрите ми е лекарка, изкарала стажа си в Чад. А съпругът й е главен хирург в армията. Те ми дадоха едни вълшебни таблетки. Не знам какво съдържат, но две от тях, поставени в чаша блатна вода, убиват всичко, което се движи, живее, плува или изобщо би могло да причини някаква вреда.

— Дявол да те вземе! — Райън Куин стана и се отдалечи.

— Предполагам, че Райън е бесен — засмя се Хари. — Какво ще кажеш за един, само не питай с какво е, сандвич? Има гаранция, че не мухлясва. Е, май трябва да направя една уговорка — гаранционният му срок е изтекъл преди пет дена. Имаш ли още някое хапче?

— Не — усмихна се тя, — но имам железен стомах. Ако ти изядеш един и аз ще си взема.

Двамата се облегнаха на перилата и се заеха със сандвичите. Както обикновено в земите около екватора, здрачът беше кратък и черната нощ се спусна изведнъж. Водите на Нил бяха спаднали доста под бреговете му в очакване на дъждовния период — първо местните дъждове, а след това цели месеци дъждове. Всички те се оттичаха във водосборната система на реката. Корабът се движеше през Суданската равнина. Земеделците и скотовъдците бяха слезли съвсем близо до реката, за да черпят от водата й. Когато Нил прииждаше, те се преместваха надалеч, прогонени от наводненията. Но сега лъкатушните извивки на бреговете бяха осеяни с множество малки огньове.

— Звездите изглеждат тъй близо — каза Мати, която се бе облегнала удобно и гледаше над кърмата. — А има ли луна?

— Изгрява точно по разписание — осведоми я Хари. — Но тогава ще ти трябва някой по-млад от мене.

— Не е вярно — смело каза Мати. — По принцип мъжете или ме привличат, или не ме интересуват, а в момента съм във втората фаза. Какво му е на този човек?

— Трудно е да се каже. Познавам го от доста време. Той е прекарал тук шест-седем години в работа за различни компании. Разведен е. Трябва да е бил ужасен скандалджия — единствените писма, които получава, са от адвокатите на бившата му жена.

— Е, това не ме засяга. Но не мисля, че някога съм срещала човек, който да ми харесва по-малко!

— Не знам защо, но имам чувството, че вие двамата сте замесени от едно тесто.

— И други са ми го споменавали. Но имай предвид, че аз не мисля така. Кой ти каза това?

— Никой не ми го е казвал — рече той. — Просто казвам нещата, както ги виждам. Нахрани ли се?

— Напълно — отвърна тя, — но умирам за баня. Мислиш ли, че мога просто да скоча през борда, да речем? Не се движим твърде бързо и ако обещаеш да гледаш на другата страна…

— Не ти препоръчвам да се къпеш, освен ако нямаш някое от онези хапчета, достатъчно голямо, за да пречисти цялата река.

— Защо, какво има там? Пирани или крокодили?

— Може да има някой и друг крокодил — отвърна той, — въпреки че те предпочитат по-бавното течение. Но истинската опасност в Нил, дори толкова далеч на юг, е белхазия.

— Била… какво?

— Белхазия — повтори той. — Чернодробен метил. Едно мило малко същество, което прогризва вътрешностите ти и се настанява в тях. Слепотата е най-разпространената тропическа болест в Египет, Судан и Уганда. В Кости, където живеем, имаме душове. Препоръчвам ти да се въздържиш дотогава. Господи, колко съм уморен! Днес беше тежък ден.

— Аз… забравих да попитам. Тук има ли легла? Хамаци?

— Не и по тази част на реката. Тук подобни услуги не се търсят много. Защо не взе влак или автобус?

Райън Куин се бе върнал при тях. „Колко дълги уши има! — каза си Мати. — Подслушва през цялото време, а се опитва да го скрие. Е, нека си подслушва!“

— Не бе възможно. В туристическото бюро ми показаха картата. Пътят и железопътната линия вървят нагоре по Сини Нил. От друга страна, картата показваше, че Бели Нил тече почти по права линия. Казаха ми, че мога да тръгна по него…

— Един момент — прекъсна я Райън. — Те говореха ли английски?

— Не съвсем — засмя се тя, като си спомни сцената в претъпканото с народ малко бюро. — Говорихме на някаква комбинация между моя ужасен арабски и техния ужасен английски.

— И те ти казаха, че можеш да пътуваш по реката от Хартум до Кости? — настоя той.

Мати започна да се дразни.

— Разбира се. Е, може би не беше точно така. Аз казах нещо като: „Възможно ли е да пътувам по реката оттук до Кости?“. И те отговориха „да“.

Райън се ухили. Дори Хари се засмя.

— Какво означава това? — предпазливо попита тя.

— О, това означава, че не са те излъгали съвсем — хилеше се Райън. — Можеш да бъдеш спокойна. Ще видиш.

— Ще видя какво? — извика тя след него, докато той отново се отдалечаваше. „Уморих се да гледам гърба му — промърмори тя на себе си. — Познавам го само от два часа, но и това ми се струва много!“

— Аз имам одеяло — предложи й Хари. — През нощта застудява.

— За бога, не — въздъхна тя. — Не бих искала да вземам единственото ти одеяло. Освен това господин Прекрасен отново се връща. Сигурна съм, че ще ни сгрее на бърза ръка.

Хари измънка някакъв отговор, уви се в одеялото и се опъна на палубата. Райън Куин се приближи до нея в тъмнината, потършува из раницата си и започна да разгъва един спален чувал. Наистина ставаше студено. Тя се сви, сви колене към гърдите си и обви ръце около тях, за да се топли.

— Така ли смяташ да прекараш нощта? — попита я той.

— Така мисля. Изглежда изборът ми е доста ограничен.

— Нали? — Това бе първата по-любезна фраза, която чуваше от него.

— Да — почти прошепна тя, за да не събуди Хари.

— Не се безпокой за него — каза Райън. — Дори стадо разярени слонове не биха могли да го събудят, щом веднъж заспи.

— Ето това е — отбеляза тя. — Знаех си, че нещо не е наред. Трябваше да бъде „стадо биволи“, а не „слонове“. Във всичко, което чувам, звучи нещо чуждоземно.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш. Дали пък ушите ми не са в ред? Значи чуваш нещо чуждоземно?

— Хайде, не се заяждай! — засмя се тя. Гласът й звучеше нежно. — Просто ми хрумна тази дума. Спомням си… преди около две години баща ми и аз плавахме с кану по Амазонка. Тогава бях много по-млада…

Райън почака малко, но тя не каза нищо повече.

— Да, разбира се. — Думите му бяха сериозни, но в гласа му прозираше смях. Приятелски смях?! Тя застана нащрек. — Виж, преди зазоряване ще стане много студено. Аз имам двоен спален чувал. Искаш ли да се пъхнеш при мен? Няма нужда да се харесваме, за да се топлим.

— Не, благодаря — отговори Мати студено и сдържано. — Майка ми не е отгледала дъщери идиотки.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм! — Тонът й беше достатъчно категоричен, за да смути дори Камарата на представителите, но не произведе никакъв ефект върху него.

— Не казвай, че не съм ти предложил — поде той. — Ако все пак промениш решението си, имай предвид, че мразя да лягам с жена, която не си е свалила обувките.

— Няма да ти излезе късметът! — отряза го тя и му обърна гръб.

Луната изгря. Показала се ниско над хоризонта, за момент тя застана върху далечните етиопски върхове, а после скокна насред небето, съпровождана от вечерницата.

„Колко ли фараони е видяла тази луна? — мислеше Мати. — Вярно, те са живели далеч оттук, но все пак край същия този Нил, Майката на Живота…“

Мати усети хладни тръпки по гърба си. Тя отново се сгуши в кътчето си и започна да брои движенията на лоста, задвижващ витлата. Мати започна да трепери от студ.

— Зъбите ти тракат така, че не можем да спим! — изръмжа Райън.

— Нямаше нужда да лягаш тук — троснато отвърна тя, почти през сълзи. — На бакборда има достатъчно място!

Той промърмори нещо и се обърна на другата страна. Тя гневно изгледа силуета му, осветен от луната.

„Лежи си там удобно и на топличко, и си няма друга работа, освен да прави тъпи забележки! — помисли Мати и изтри сълзите си с юмрук. — Като се върна в Бостън, ще го уволня! Или още по-лошо — ще го изпратя в офиса ни в Кливланд! Но защо плача? Да не би да изпитвам носталгия? Стотици пъти съм била далеч от дома. Не че щеше да е лошо, ако Мери-Кейт беше тук. Всъщност не е ли глупаво! Едно момиче в моето положение би имало повече нужда от баща си, а не от майка си. Но с Мери-Кейт е толкова лесно да разговаряш — тя просто… всичко разбира! Какво би направила мама в подобна ситуация?“

Вече цялото й тяло трепереше от студа. Тогава тя чу един глас да шепне в ухото й, сякаш от километри разстояние: „Влез в спалния чувал, глупаче! Какво може да ти направи той на палубата, сред триста души?“.

Най-после събрала смелост, Мати се прокрадна по палубата и повдигна горната част на спалния чувал. Райън се бе свил в единия край, оставяйки предостатъчно място. Тя вмъкна вътре краката си, но почти веднага ги измъкна. „Мразя да лягам с жена, която не си е свалила обувките!“ Тя развърза и свали тежките си високи до глезените обувки, след това завърза заедно връзките им. Поне дотолкова бе осведомена за правилата на лагеруване в тропиците. Само една обувка не струваше пукната пара.

Мати плъзна стройното си тяло в топлия чувал. Напрежението и умората натежаха върху клепачите й и Мати се унесе в сън. Спеше толкова дълбоко, че не усети как Райън галеше с поглед златистата й коса. Дори не почувства как той се премести плътно до нея, обгърна я и една от големите му ръце се плъзна по талията й и обхвана нежната й гръд. Тя засънува вълнуващи, еротични сънища — каквито рядко я спохождаха.

Посред нощ витлата спряха за малко и тя почти се събуди. Жакетът на модния й костюм бе напълно разкопчан, и ръцете на Райън бяха обхванали освободената й гръд. Тя изпадна в паника, която трая само миг. Бе… толкова приятно. Само за малко, помисли си Мати. Само още мъничко. Но минутите се проточиха и тя заспа, като го остави да властва над полесражението.