Ема Голдрик
Годежът (6)

Шеста глава

— Няма нищо по-удобно от това — въздъхна Мати. Тя се бе излегнала в сламата, захапала стрък трева. Дървените колела на волската каруца скърцаха и бавно се търкаляха към планините. — И каква чудесна идея — да вземем цяла кола с волове!

Всъщност нямаха избор — в селото нямаше никакви други транспортни средства, които да бъдат наети, купени или откраднати!

В очакване на отговор тя погледна към Райън и едва сподави смеха си. Легнал по корем до нея в сламата, той спеше дълбоко. „Не знам защо толкова се заяждам с него — помисли тя. — Въпреки всичките ми глупости, той стори всичко възможно да се грижи добре за мен!“

Воловете не бързаха. От време на време спираха, като че бяха забравили за къде точно са тръгнали. Наунони, момчето, наето за колар, вървеше пред каруцата. Той бе твърде малък, за да се заплесва по момичетата по пътя, но проявяваше огромен интерес към всичко живо, изпречило се пред очите му, освен към воловете.

Мати се огледа наоколо и пое дълбоко дъх. Въздухът бе чист и свеж. На втория ден от пътуването им отново бе заваляло. Дъждът рядко траеше повече от час-два, но тогава наистина валеше здравата. За два дни природата около тях се бе съживила. Изсъхналата кафява савана се бе раззеленила, тревата се бе изправила и покрила с цветове. По привидно мъртвите храсти бяха напъпили нови листа. Сухите канавки се бяха превърнали в езерца и потоци. Навсякъде, откъдето минаваха, малки групи масакини обработваха полетата си.

През първия ден Мати се чувстваше ужасно напрегната. Тя живо си спомняше как стоеше край бивака, докато дъждът измиваше калта от нея. Неспособна да помръдне, потънала в отчаяние, тя наблюдаваше как Райън ровеше из отломките, търсейки нещо, което заслужаваше да бъде спасено. Когато намираше някой малък предмет, той го хвърляше в краката. Така се образува утешителна купчинка: две манерки, един спален чувал — леко изгорен и шапката й, която бе изгубила в лудия бяг към канавката. Намериха и една раница със скъсан ремък, пушка с обгорена дървена част, но използваема, комплект за първа помощ, долното платнище на палатката и една четка за зъби. Не бе кой знае какво имущество, особено сред африканската савана. Райън излезе от пепелището и застана до нея, ядно загледан в малката купчинка.

Мати му се усмихна:

— Това положително намалява товара, който трябва да носим.

— Мисля, че никога няма да те разбера. Очаквах най-малко пристъп на истерия, а ти се шегуваш. Какво става с теб?

— Защо трябва да изпадам в истерия? Може да сме се загубили, но поне знаем на кой континент се намираме. И двамата сме здрави. По пътя все ще можем да открием храна. Освен това, нали ти си до мен!

— Ако това е комплимент, благодаря ти — предпазливо каза той.

— Комплимент е. Наведи се за малко. — Райън за момент изгледа дяволитото й лице, след което се подчини. Тя се повдигна на пръсти, изчисти част от лицето му и го целуна. Райън се изправи. Тя забеляза, че е нащрек.

— Защо направи това? — попита той.

— О, трябва ли да има някаква причина?

— Ами… Мисля, че не. По-добре да тръгваме. Бих искал да стигнем селото, преди да се стъмни.

— А ти изглеждаш, като че с теб са си играли хиляда котки!

— А ти изглеждаш тъй добре, че човек би могъл да те изяде!

Сега бе ред на Мати да се изненада. Коравосърдечният Куин да прави комплименти? Тя го загледа, докато той коленичи и се зае да събира оцелелите вещи в раницата.

— И аз бих могла да нося нещо — настоя тя, когато той метна раницата на гърба си.

— Сигурно би могла — рязко отвърна той, но се спря, като съзря обидения й поглед. — Виж, не исках да кажа това. Просто предполагам, че моето поколение е възпитано другояче. Мъжете трябва да носят товарите. Когато поканя жена на вечеря, аз плащам. Отварям вратите…

— Дори тук? — прекъсна го Мати. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше нито къща, нито врата.

— Хайде, хайде — засмя се той. — Веднага щом открия някоя врата, ще ти я отворя. — Той раздвижи мускулите си, за да намести раницата по-удобно и тръгна.

Мати го последва, като бързаше колкото можеше. Обувките й бяха подгизнали и жвакаха. Полата й също не бе спечелила от приключението. Когато дъждът спря и слънцето отново се показа, от дрехите им започна да се издига пара. Когато полата й изсъхна, се набра на коленете, тъй като платът се сви. Мати опита да отпусне колана й, за да върви по-свободно, но изостана зад Райън. Накрая тя в отчаяние извика:

— Хей!

— Проблеми ли имаш? — обърна се той.

— Не съвсем. Просто… трябваше малко да си отдъхна. Не мога да вървя толкова бързо. — Тя не се оплакваше, а просто отбелязваше факта.

— Добре — съгласи се Райън. — Съвсем забравих. Не бързам много, нали?

— Не — отвърна тя, оправи полата и провери връзките на обувките си.

Когато тръгнаха отново, този път един до друг, Райън забави крачка. Вървяха покрай веригата хълмове в подножието на Джебел Коалиб. Мати се спъна в някакъв камък и Райън хвана ръката й, за да я подкрепи. Когато отново тръгнаха, той все още стискаше ръката й. А на Мати не й се искаше да я измъкне.

Изкачването на малкото възвишение пред тях им отне час. В долината от другата му страна те съзряха селото — няколко скупчени колиби. Но тя не обърна внимание на селото. Порази я слънцето, което залязваше на запад в многоцветно сияние. Мати дръпна Райън за ръката, очарована от природната картина.

— Погледни залеза! — ахна тя.

Той вдигна поглед точно когато златистият цвят преминаваше в кехлибарен, а червеният — в пурпурен.

— Велики боже! — възкликна Райън. Те стояха и гледаха как цветовете се променяха, преливаха и се стопяваха в здрача.

— Не е ли странно? — каза той. — От месеци наред работя тук, а сега за пръв път имам време да гледам залеза.

В отговор Мати стисна ръката му, преизпълнена с великолепието на африканския залез. Когато след десет минути отново поеха надолу по хълма, ги очакваше посрещане, каквото не бяха сънували.

Без съмнение селцето беше малко. Но ако жителите му бяха четиристотин, тогава трябва да бяха поканили всичките си роднини. Бяха от племето Масакин Тиуал, високите нубийци. Тълпата запя и няколко от мъжете подхванаха танц, подскачайки като огромни щъркели, търсещи храна в плитчините.

— Говориш ли техния език? — нервно попита Мати.

— Няколко думи. Неща като „Здравей, как си“.

— Това ще ни е от голяма полза, сигурна съм. Опитай да поговориш с онзи едър мъжага начело на тълпата.

Бяха се справили доста добре, помисли си тя един час по-късно. Името на мъжагата бе Амепа. Той имаше три жени, много добитък и бе получил заповед от Вожда Артафи да посрещне представителите на „Латимор“.

— От колко ли време ни чакат? — пошепна Мати. — Сигурно не са предполагали, че ще дойдем пеша. И откъде са разбрали, че идваме? Колко дълго щяха да ни чакат?

— Едва ли има значение — каза й Райън. — Туземният телеграф е предал на Вожда, че идваме. А за тези хора понятието „колко време“ изобщо не съществува. Те щяха да ни чакат, докато дойдем или докато Вождът им прати заповед да спрат да чакат. Това много опростява нещата, нали? Виж какви налудничави къщи!

Всички колиби в селото бяха еднакви. Пет кирпичени кръгли кули бяха съединени звездообразно с кирпичена стена и образуваха една цяла постройка. Всяка кула имаше отделно предназначение: една бе спалня, друга — килер, трета — детска стая и тъй нататък. В централното помещение бе предвидено място за открито огнище.

— На Амепа не му е лесно — забеляза Райън. — Той трябва да построи еднакви къщи за всяка от трите си жени. Затова повечето от членовете на племето имат по една жена. Искаш ли да вземеш душ?

— Разбира се, че искам — отвърна Мати, — но само ако излезеш от къщата, господин Куин.

„Душът“ бе част от централното помещение, която беше застлана с камъни. Точно над тях, закачена с халки за стената, висеше голяма делва с вода. Процедурата, обяснена й със знаци от едно младо момиче, което й помагаше, изискваше Мати да се съблече, да застане под делвата и да я наклони, докато водата плисне върху нея, да се насапуниса с грубия пепелив сапун и след това да се изплакне по същия начин. На Мати й хареса. Тя обилно използва сапуна, а когато свърши, се избърса с дебел памучен пешкир.

Дрехите й бяха в ужасен вид и би било крайно неприятно да ги облече отново. Но след като се изкъпа, тя установи, че те бяха изчезнали. На тяхно място имаше една бяла галабия, която я покри от врата до глезените. Помощничката й, издокарана с вкус в племенни татуировки и нищо друго, оправи подгъва на галабията, хвана Мати за ръка и я заведе в съседната къща. Там я чакаше Райън, облечен в нелепи европейски червени шорти.

— Вечерята е готова — каза той, оглеждайки я от главата до петите. — Леле, колко си елегантна!

— Ти също — каза Мати. — Я се обърни да те видя отзад.

Той направи бърз пирует:

— Доволна ли си?

— Хмм. — Той бе много хубав мъж. Не бе забелязала това по-рано. Добре сложен, с почти идеални пропорции, без никакви тлъстини — точно като мъжете от рекламите на бански костюми. Симпатяга, би казала сестра й Фейт. Мати едва успя да скалъпи някакво смислено изречение.

— Ще вечеряш ли? — попита Райън. — Домакинът ни не може да вечеря с нас. Ние сме гости на Вожда, а той е само местен старейшина.

Те ядоха от обикновена дървена паница, в която имаше голяма купчина блестящ бял ориз със зеленчуци. На Мати й бяха познати само лещата, бобът и лукът.

— Няма ли месо? — попита тя.

— То не е част от обикновеното меню отвърна Райън. — Ако туземците живеят близо до река, ядат риба. Само понякога, на голям празник, се яде месо. Харесва ли ти?

— Вкусно е, но ми е трудно да го пъхна в устата си. Къде са ножовете, вилиците, лъжиците?

— Те са само за мамини синчета. Яде се с дясната ръка — по-точно с трите й пръста. Пъхаш ги в яденето, правиш малка топчица и я слагаш в устата си.

— Не е чудно, че ядат голи — въздъхна Мати след третия опит. — Направих чуждата дреха на нищо.

— Трябва постоянство, госпожице.

— Да, постоянство…

Тя успя да превъзмогне себе си и накрая придоби сръчност. Вече съвсем се бе стъмнило. Огънят в огнището и един фенер, закачен на стената, бяха единственото осветление. Над тях гледаха звездите — и може би се смееха от сърце. Мати изми ръцете си под „душа“, избърса ги в галабията и се протегна.

— Изморена ли си? — попита Райън.

— Направо съм гроги — призна тя.

— Не искаш ли да се поразходиш на лунна светлина?

Мати погледна съсипаните си обувки. Видът й бе загубил всякаква елегантност. „Изглеждам тъкмо като за Черна Африка! — засмя се тя на себе си. — Мати Латимор в походни обувки и нощница! Ако мама само можеше да ме види!“

— Не мисля — отвърна тя. — По-добре да запазя краката си за утре. Страшно ми се спи. Но къде ще спя?

— Ами, това е нашата къща — бавно поде той.

— В нея има само една спалня, а ние имаме само един спален чувал.

— Предполагам, че няма друг начин?

— Няма. Освен това, тези добри хора си мислят… — Той млъкна, като търсеше подходящи думи.

— Продължавай — насърчи го Мати. — Няма смисъл да скромничиш.

— Виж — поколеба се той, — казали са им, че пристигат вождът и жена му, и…

— Добре, добре. Предполагам, че от нас двамата ти си вождът?

— Дяволски си права — изръмжа Райън. — А ти си жена ми! И недей да ми противоречиш!

— Кой ти противоречи? — мило каза Мати и се отправи към „спалнята“. В единия й край имаше нещо като подиум. Той бе кирпичен, както и останалата част от къщата. Върху него бе проснат пострадалият спален чувал. Същият, с който за първи път се бе запознала на „Хурия“. Мати пое два пъти дълбоко дъх, за да успокои нервите си. Сега нещата не изглеждаха тъй зле, както в онази първа нощ на кораба. Тя бе попаднала в един фантастичен свят, където всичко бе по-различно; тази нереалност потискаше страховете й. Без да му мисли много, Мати развърза обувките си, постави ги отстрани и се пъхна в чувала. Един час по-късно дойде Райън и се вмъкна до нея.

— Имаш ли достатъчно място? — сънено попита тя, докато той се наместваше.

Райън промърмори нещо и се обърна с гръб към нея. След минута Мати чу как дишането му се забавя. „Заспа — каза си тя. — Радвам се, че заспа. Нямаше да ми е приятно цяла нощ да отблъсвам атаките му.“ Всъщност не се радваше чак толкова. Не че желаеше истинско сражение, но той все пак би могъл да опита да й досажда поне мъничко, нали? Женското й самолюбие бе засегнато. Но преди да успее да анализира чувствата си, тя също заспа.

Мати се събуди призори. Бе й топло и удобно, както бе легнала на левия си хълбок. Райън се бе притиснал до гърба й и бе прехвърлил едната си ръка на корема й. Тя не можеше да премести ръката му, без да го събуди, а не искаше да прави това. Вчера той много се бе изморил. Без съмнение и днешният ден нямаше да бъде по-лек. Райън се нуждаеше от почивка. Този аргумент й се видя задоволителен и тя опита да пренебрегне сигналите, които изпращаше тялото й. „Престани да се заблуждаваш! — заповяда съвестта й. — На теб това ти харесва!“

— Я стига — промърмори Мати.

Райън мигновено се събуди, готов на всичко. В централното помещение половин дузина гласове подхванаха разговор и се закикотиха. Две глави се промушиха през вратата на спалнята и казаха нещо.

— Закуска — преведе Райън. — Добре ли спа?

Мати протегна ръка, за да се повдигне, и леко извика, когато пръстите й докоснаха голото му тяло.

— Да, спах добре — почти без дъх каза тя. Ръката й отскочи от горещата му кожа и увисна във въздуха. Той се засмя и се измъкна от спалния чувал.

Мати внимателно го последва. Докато бе спала, галабията й се бе вдигнала нагоре, разкривайки бедрата й. А тя нямаше намерение да показва такава голяма част от краката си на ярката слънчева светлина. Въпреки че наблюдаваше непрекъснато Райън, той като че не й обръщаше внимание. Собствените й дрехи бяха поставени до нея, изпрани и прилежно сгънати. Обувките й бяха почистени и намазани с някакво масло със сладникав мирис.

Закуската се състоеше от плоска питка, изпържена върху желязото, което служеше за тиган. В нея бе увит пълнеж от същите зеленчуци, които Мати бе видяла снощи. Допълваше я горещ чай.

— А сега какво ще правим? — попита тя, лапвайки последния залък.

— Същото. Ще пътуваме за Топари.

— Но то е много далеч!

— На около сто и двадесет километра.

— Но аз не мога… — започна Мати, но веднага стисна устни.

— Ще се возим през целия път.

— Ще се возим? На какво?

— Каляската Ви очаква, Ваше Величество — засмя се той и посочи към вратата.

И наистина, там се мъдреше една дървена двуколка с два изморени вола и едно малко момче със сияещо лице. Те бяха заобиколени от цялото население на селото, дошло да ги изпрати.

— С това ли ще пътуваме до Топари? — ахна Мати.

— Да. Напълнили са я със свежа слама специално за нас.

— Но ние ще изминем сто и двадесет километра за цяла вечност!

— Увериха ме, че това са два чудесни и извънредно бързи вола — сериозно каза Райън. — Ще изминаваме по петнадесет километра на ден — значи, ще пътуваме осем дни! Жените са ти приготвили подарък. Усмихни се!

Селяните подхванаха песен и й помогнаха да се качи в каруцата. Воловете неохотно потеглиха напред, без да обръщат внимание на кръглоликото момче и голямата му тояга. Един час по-късно те все още дочуваха песните откъм селото. Мати се излетна на сламата и се засмя. На себе си, на света и на Райън…

През първия ден те едва изминаха петнадесет километра. Воловете не искаха да вървят по пътя. Едно от колелата се разхлаби и трябваше да се поправи. Райън се справи с всичко това със спокойствие, което я изненада. Всеки път, когато тя започваше да нервничи, той казваше: „Няма смисъл да бързаме“.

В края на деня, сгушена край огъня от говежди тор, вечеряйки със същите питки, каквито бяха яли сутринта, Мати сама започна да вярва в това.

— Не съм подозирал, че можеш да готвиш — каза Райън. — Тези питки са чудесни.

— Разбира се — гордо призна тя. — Това е едно от изискванията, за да бъдеш дъщеря на семейство Латимор.

— Готвенето?

— Точно така, господине, макар че никога преди не съм месила хляб по този начин.

— И как се научи?

— Гледах жените на закуска и си казах, че е същото като да правиш палачинки. — След което с копнеж добави: — Бих предпочела сандвич с пържола.

— Той не е полезен за здравето — авторитетно каза Райън. — Вегетарианската диета е здравословна.

— Безспорно — въздъхна Мати. — И скучна. Днес не изминахме твърде много.

— Никоя волска каруца не върви бързо. Първите двадесет и четири часа винаги са най-отегчителни. Къде е момчето?

— Нахраних го и то отиде при воловете. Ти сигурен ли си, че това са най-бързите волове?

— Така ми казаха. Нали не мислиш, че сме попаднали на единствения измамник сред масакините?

Мати се разсмя с отхвърлена назад глава; прекрасната й руса коса се развя от вятъра. Когато спря да се смее, Райън се бе втренчил в нея със странен израз на лицето си.

— Бих искала отново да можех да се изкъпя — тихо рече тя.

— Тук няма душове, но има вани.

— Говориш за онези дупки, пълни с вода? Мислех, че може да са заразени с нещо.

— Няма причина да бъдат, Мати. — Името й прозвуча нежно без сарказма, който той влагаше преди. — Преди по-малко от три дена тези канавки бяха сухи. Сега са пълни с дъждовна вода. Какво повече би могла да желаеш? Чистата дъждовна вода е полезна за кожата, нали?

— Наистина е така. А сапун?

— Имаме колкото искаш.

— Ах, защо нямаше още една галабия? Ще ми се да облека хубавите си дрехи, след като пристигнем.

— Жените се сетиха да ти сложат три-четири в тази торба. А също и два пешкира, и гребен. Какво повече би могла да искаш?

Хайде, смелост, каза си Мати.

— Аз малко… Виж, това е открито поле и може да има диви животни, а пък…

— От какво друго имаш нужда?

— Мисля, че имам нужда от пазач — почти прошепна тя.

— Аз съм на разположение.

— Нямам предвид някой, който да стои и да ме гледа как се къпя! Не искам ти да…

— Да те разбера погрешно? — прекъсна я Райън. — Да се опитам да посегна на шефката?

— Просто исках всичко да бъде… ясно.

— Можеш да бъдеш сигурна в това. Нещо друго?

Те напуснаха светлината на огъня, минаха покрай воловете и отидоха до една канавка. Мати седна на брега, наблюдавайки как Райън прави внимателен оглед.

— Нищо — докладва той. — Съвсем чиста е. Можеш да започваш.

— Да. Веднага щом…

— Тръгвам си!

Той изчезна в тъмнината. Мати се огледа и за да бъде съвсем сигурна започна да брои назад от сто. Когато стигна до нула, стана, внимателно се съблече, взе сапуна и нагази във водата.

Вместо очаквания студ, тя усети топлината на водата, която приласкаващо се надигна около нея. Дълбочината бе почти до гърдите й. За момент Мати неспокойно огледа хоризонта. Нищо не помръдваше. Едва ли на Райън Куин му бе притрябвало да я зяпа — през последния ден около него имаше само голи жени, при това всичките хубави.

Мати взе да се търка енергично със сапуна, като че искаше да изличи мисълта за Райън и голите жени. На два пъти тя го изпуска и той потъваше на дъното. Гмуркането за скъпоценното парче сапун се превърна в малка игра. Накрая го хвана за последен път, излезе да го остави до купчината дрехи и отново се върна във водата да поплува. Чувстваше се идеално. Всичко бе толкова… спокойно.

Пътуваха за Топари и беше важно самото пътуване, а не пристигането. Тя погледна към луната, която току-що я бе изненадала. Върху топлата вода танцуваше сребриста ивица светлина. Мати разтърси глава и от златистата й коса се посипаха капки. Една погрешна стъпка я събори на колене във водата. Тя се разсмя и нежният й смях се разсипа сред тишината. Водата се стичаше от косата в очите й. Мати слепешком изпълзя на брега и се изправи.

— Афродита — промълви мъжки глас в ухото й. Тя бързо се обърна, за да се озове увита в един от пешкирите, подарък от жителите на Моро.

— Райън?!

— Че кой друг?

Мати опита да се изтръгне от него, но ръцете му я държаха здраво. С едната си ръка той започна да описва големи кръгове по гърба й от раменете до закръглените й бедра.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Бърша ти гърба. Какво друго?

Никога през живота си Мати не бе изпитвала подобно нещо. Когато бе малка, майка й много пъти бе изсушавала гърба й, но усещането бе съвсем различно. В нея се пораждаше възбуда. На това трябваше да се сложи край и то час по-скоро. Мати се извъртя и се освободи от него, като остави кърпата в ръцете му. Застана обляна от лунната светлина, вдигнала по прастария начин ръце към гърдите си.

— Ти обеща да ме пазиш — с треперещ глас каза тя.

— Аз те пазя — отбеляза Райън. — Забрави си кърпата.

— Ти… каза, че ще стоиш надалеч!

— Излъгах.

Тя можеше да избяга. Можеше да изпищи или да избухне в гняв. Вместо това обаче стоеше неподвижно и трепереше от хладния нощен вятър, който милваше тялото й. Райън отново приближи и възможно най-внимателно я уви в кърпата.

— По-добре ли си? — попита той, докато ръцете му изсушаваха косата й.

Твърде много усещания разстройваха аналитичния ум на Мати. Сетивата й изпращаха множество пулсиращи сигнали, които съобщаваха… Какво? Тя не можеше да дешифрира сигналите!

Райън я завъртя и започна да я изсушава отпред, нежно прокарвайки ръце през кърпата по гърдите й. Тогава Мати изведнъж разбра — „Опасност!“ — това бе сигналът, идващ от всички посоки. Тя отстъпи назад и неволно разтвори пролука в кърпата.

— Колко си красива! — каза той, поглеждайки към твърдите й малки гърди. След това със съжаление повтори: — Колко си красива! — И затвори пролуката. Целуна Мати по челото и отстъпи назад.

Няколко мига двамата стояха един срещу друг, облени от бледата лунна светлина. Накрая Райън се опомни.

— Обуй си обувките, преди да се върнеш — предупреди я той. — Кой знае какво може да настъпиш.

— Обувките — промълви Мати и седна на купчинката дрехи, за да ги обуе. — Обувките… — Тя още веднъж потрепери, но не от студ, и нахлузи новата галабия. След това събра вещите си и спря още веднъж да погледне лунната пътека в искрящата вода. Една звезда се отразяваше в нея. „Бог знае на колко прелъстявания е била свидетелка“ — въздъхна Мати на ум.

Но тя не трябваше да забравя, че е длъжна да спазва дистанция между себе си и подчинените си! Така пишеше и в правилника на компанията. Дявол да го вземе господин Куин!