Ема Голдрик
Годежът (2)

Втора глава

Разбуди я музиката. Мати отвори едното си око и огледа обстановката. Извън полезрението й някакви хора удряха тъпани. Пригласяше им тръстикова свирка, а имаше и танци. Тя чуваше шляпането на боси крака по палубата. От време на време някой веселяк изкрещяваше някаква дума и избухваше смях.

Мати се надигна и се огледа. Вратът й бе схванат, а също и гърбът, бедрата, краката. Другата част от спалния чувал бе празна. Когато Мати си припомни нощта, за момент я обхвана паника. С бързо движение на ръката си тя установи, че жакетът й е закопчан догоре — нещо, което тя никога не би направила. В същия момент усети мириса на горещо кафе.

— Имаш ли нужда от помощ? — Райън Куин коленичи до нея с кана димящо кафе.

Тя се изправи и хвана каната с две ръце. Топлината й бе като благословия. В предутринния здрач вятърът откъм реката бе спрял. Или имаше и нещо друго? Тя се огледа наоколо и изведнъж осъзна. Корабът бе спрял!

— Къде се намираме? — промълви Мати и отпи от кафето.

— Ел Гетейна — отговори Райън.

Името не й говореше нищо. Тя изгълта кафето и едва не си изгори езика.

— И защо спряхме?

— Би било доста трудно да продължим.

Мати се стресна. Тук имаше нещо, защото думите му звучат като: „Ето сега малката глупачка ще си получи заслуженото!“.

— Но аз си купих билет до Кости! — Мати, привършила кафето си, се измъкна от спалния чувал. Тя отиде до парапета и погледна. Право пред тях, на не повече от половин километър, извитият хребет на една язовирна стена в строеж препречваше пътя им. В основата на стената, изтичаше поток разпенена вода.

— Какво… — започна тя.

— Язовирът на Бели Нил — язвително каза той.

— Но в туристическата агенция ми казаха, че…

— Искаш да кажеш, ти им каза, че! — възнегодува той. — Типична американка! Ти не си ги попитала; ти си им казала! — Той заговори с подигравателен фалцет: — О, да, възможно е да се иде с параход от Хартум до Кости. Нали това ти казаха?

Мати, която никога не скриваше грешките си, кимна мрачно:

— Излъгаха ме.

— Не, не са те излъгали — захили се Райън. — Те са ти казали самата истина. Възможно е! Но има прекъсване от около шест километра. Хайде! Камионите чакат, за да ни превозят покрай язовирната стена. На отсрещната страна ни чака друг параход.

Това бе грешка и Мати мислено си я отбеляза. Отличителна черта на Латиморови бе, че се учеха от грешките си. Но тя негодуваше, че трябва да я поучава този недодялан мечок! Тя гневно се освободи от ръката му, събра пръснатия си багаж и закрачи към трапа на левия борд.

— Недей да бързаш толкова — каза й Райън, догонвайки я. Той измъкна куфарите от ръцете й и ги понесе, като че бяха пълни с перушина. — Внимавай къде стъпваш!

— Благодаря — отговори Мати колкото може по-неблагосклонно.

Той продължаваше да се подхилва и тя отбеляза това в паметта си, за да му го върне при удобен случай.

„Фалаши“ досущ приличаше на „Хурия“, като че бе пренесен по магически начин над извисяващия се бент. На предната палуба бяха запалени малки мангали с въглища.

— Успях да купя някои продукти — каза им Хари, когато се събраха около техния мангал. — След минутка кафето ще стане, а след това по-добре отново да поспим. До Кости има много път.

Мати го дари със сърдечна усмивка. След това отиде до перилата. Зад парахода се извисяваше стената. Те бяха сред огромния язовир; хоризонтът бе изчезнал. В килватера зад тях се гмуркаха чайки, които се хранеха с боклуците, изхвърлени зад борда. Слънцето, което все още не бе се показало над хоризонта, известяваше идването си с тънка ивица светлина, предвещаваща настъпването на горещия ден. Мати бе потънала в мислите си, когато Райън дойде и застана край нея.

— Кафето е готово — съобщи той. — И… извинявам се.

— За какво? — попита Мати, като си придаде съответстващ израз.

„Спомням си всичко — каза си тя, — но съвсем нямам намерение да го показвам. Може би ще бъде полезно за душата му ако съвестта го погризе малко!“

— О! — промърмори той. За момент настъпи мълчание. — Ами, когато влезе в моя…

— Единственото условие, което ми постави, бе да си сваля обувките — прекъсна го тя. — Надявам се, че не съм те обезпокоила?

— Да си ме обезпокоила? Не, разбира се, че не.

Мати облегна гръб на перилата и отпи от приятната освежителна течност. „Фалаши“ не бързаше особено. По реката духаше вятър и образуваше малки вълнички. Ятото чайки ги следваше подобно на опашка на хвърчило.

Райън клекна до нея. Той излъчваше приветливост, колкото фараона Рамзес, седнал в нишата в огромната си гробница надолу по реката. Мати се опита да поведе разговор:

— Къде сме сега?

— В Кордофан. — Той леко махна с дясната си ръка. — Изминахме близо половината път до Кости. Трябва да пристигнем довечера към девет-десет часа.

— Кордофан? Това не е ли районът, в който миналата година имаше страшен глад?

— Един от районите — изсумтя Райън. — В края на сухия сезон оттук чак до планините не бе останало и стръкче трева.

— А сега?

— О, миналата година реколтата бе добра. В Судан има храна в изобилие, но все още много хора умират от глад. Правителството не може да осъществи програмата за разпределение на продуктите. Пристанището е пълно с кораби, претоварени с храни, а хората гладуват.

— Нали затова сключихме договор отново да построим железопътната линия! Ако бе построена навреме…

— Трябва да преглеждате по-внимателно договорите си — грубо отвърна той. — В договора е казано: „Да поправим и експлоатираме линията“. Тя отдавна е поправена. Ти железопътен инженер ли си?

— Не… не точно — промърмори тя.

Той многозначително се усмихна, ала усмивката изчезна веднага, щом видя, че тя го гледа.

„Време е да хвана бика за рогата“ — каза си Мати.

— Вие не ме харесвате, господин Куин. — Това не бе въпрос, а констатация.

— Трябва ли да те харесвам? — студено попита Райън. — Не си спомням в договора ми да има нещо подобно.

— А имаш ли нещо против да ми кажеш защо?

— Да.

— Какво?

— Имам нещо против да ти обясня защо. — Той сложи край на разговора, като се изправи и се отдалечи.

Мати изгълта кафето си, върна се в спалния чувал и с удоволствие продължи съня си. Когато отново се събуди, бе късен следобед. Край нея седеше Хари Крамптън.

— Стоя тук, за да те пазя — обясни възрастният човек. — Изглеждаше, като че изобщо не възнамеряваш да се събуждаш.

— Не виждам защо трябваше да ме пазиш.

— Намираш се в страна, където средният доход е малко над триста и четиридесет долара годишно — каза й той. — На хората им трябва малко, за да се решат да откраднат.

— За което вината е толкова наша, колкото и на крадците — добави от другата й страна Райън Куин гръмогласно.

— Недей така, Райън — рече Хари. — Мати не е измислила тукашната система.

— Може би не е — отвърна гой. — Но да се разхожда наоколо и да се перчи със златните си пръстени, шикозни чантички и парцалки от „Нойман-Маркъс“, докато хората тук нямат и дупка, където да се подслонят, това…

— Дупка, където да се подслонят — замислено изрече Мати. — Чувала съм тази фраза и в недотам цензурни варианти. Вие наистина умеете да се шегувате, господин Куин! Колко хубаво щеше да бъде, ако показвахте по някакъв начин, че искате да се пошегувате. Да се поусмихнете, да помръднете поне крайчеца на устата си — нещо такова?

— Господи — простена Райън, — защо на мен? Първо ми изпращат ненужен надзирател, след това той се оказва жена, а отгоре на всичко — и шегобийка! Защо точно на мен, Господи!

— Това е наказание за миналите ги прегрешения — сериозно отвърна тя. — Или в сегашния, или в някой предишен живот. Сигурно сте били велика личност, господин Куин? Симон Легре? Маркиз дьо Сад? Дракула? Или нещо подобно? Но вие ми приличате на женомразец! — Мати разтвори широко очи и демонстрира най-хубавата си усмивка, но тя премина покрай него, като че бе брониран. — И освен това, аз не се перча с нищо!

— Аз не мразя истинските жени — отвърна той с кадифено мек глас. — В живота ми има достатъчно място за истински жени.

— Много интересно — озъби се тя. — Място в леглото ти, предполагам?

— О, да, а също и други места. Но ти едва ли ставаш за тях, Мати. — Той произнесе името й така, сякаш то бе някаква обида. Като че й казваше: „Иди да играеш с куклите си, малко чудовище!“. Мати така закипя от гняв, че би могла да задвижи „Фалаши“ със скорост, двойно по-голяма от сегашната.

— Защо да не ставам? — изстреля към него тя. Сините й очи сипеха огън и жупел.

— Ами, по две причини — невъзмутимо заяви той. — Първо, обичам моите жени да бъдат по-сдържани.

— Тогава ще се упражнявам в дълбоко дишане. — Тя наистина започна да диша дълбоко.

— И второ, не обичам жените ми да говорят, докато не бъдат запитани — спокойно довърши Райън.

— Твоите жени! — повтори Мати и издиша шумно. Но след това дълбоко в нея прозвуча гласът на Мери-Кейт: Първият, който загуби самообладание в спора, е загубил играта! Мати се насили да се усмихне лъчезарно: — Е, тези няколко седмици явно ще бъдат интересни, господин Куин. Но вие, разбира се, няма да забравяте, че аз съм вицепрезидент на компанията и че работите за мен?

Райън Куин свирепо я изгледа:

— Жени! Договорът ми изтича след две седмици, госпожице. Това може би е късмет и за двама ни!

Имаше още хиляди неща, които тя възнамеряваше да му каже и нито едно от тях не бе особено учтиво. Но той я лиши от тази възможност, като се отдалечи и я остави да кипи от гняв.

— Ти и шефът като че не се спогаждате — рече Хари Крамптън. — Ето закуската. Виж дали ще ти хареса.

— Да, не се спогаждаме — въздъхна Мати. — Той някак си ме дразни. Дори без да казва нищо — просто с присъствието си ме вбесява! Какво е това? — Тя зададе въпроса след втората хапка.

— Нарича се „пътнически хляб“ — отвърна той. — Безквасен хляб. Приготвя се специално за пътувания — яде се „на път“, така да се каже. Вътре може да се сложи месо или различни сосове. Аз го мажа със зехтин — такъв е местният обичай.

— Вкусен е! По дяволите, всичко би ми се усладило. Дори печено парче райънкуиновско!

Изуменият му поглед отново я върна към реалността. При всички случаи Хари Крамптън бе лоялен служител. По-точно лоялен към Райън Куин.

— Не искам да кажа, че съм практикуваща канибалка — изсмя се тя. — Освен това е твърде жилав за моите зъби!

— Радвам се, че го признаваш. Между другото, канибалските шеги не са много уместни из тези земи!

— Това е само пример за една семейна слабост — сериозно отговори Мати. — От колко време познаваш господин Куин?

— Не си спомням точно. Това е третата служба, на която съм заедно с него в Африка. Той е добър шеф, но мрази да му заповядват. Добре е известен в Африка. А и не изглежда зле.

— Ако ти харесват такъв тип хора — възмути се Мати.

Следобедът бързо отмина. Постепенно се появи краят на огромното езеро и те отново поеха по реката. Бреговете й бяха по-ниски отпреди или може би нивото на водата бе по-високо.

Пейзажът се бе променил. Песъчливите крайбрежни ивици на севера бяха изместени от тревисти равнини, прегорели до кафяво от слънцето на сухия сезон. Покрай бреговете растяха на групички палмови дървета, между които имаше тамаринди и акации. На мястото на тухлените постройки на севера се бяха появили малки скупчени една до друга колиби със сламени конични покриви. Огромни памукови полета, наскоро разорани, се простираха чак до хоризонта. Земеделците чакаха първите дъждове, преди да засеят втората реколта за годината. Хората също бяха различни. Кожата им бе по-тъмна. Тюрбаните бяха изчезнали, но и тук носеха „джелаба“. Жените бяха освободени от властта на Шариа — религиозния канон.

— Кости е своеобразна граница в Судан — обясняваше Хари. — Навлизаме в зоната на разливите на Бели Нил. Тук мюсюлманските племена отстъпват на южносуданските черни племена — анимисти и християни. А колкото по на юг от Кости отиваме, толкова повече приближаваме района на войната.

— Война! Аз мислех, че е свършила! — Войната не влизаше в сметките на Мати. Тя помнеше историите, които сестра й Беки бе разказвала за войната в Чад. — За какво се бият?

— За свобода — небрежно каза Хари. — За плячка. За власт. За религия. За независимост. За каквото щеш. Судан никога не е бил единна държава, въпреки усилията на колониалните власти. Те изобщо не са се съобразявали с племенните граници — а Судан се състои само от племена. След свалянето на президента Нимейри новото правителство не удържа обещанията си за автономия на южните райони и доведе подкрепления от либийски войски. Скотовъдците племена — и най-вече Динка — се разбунтуваха. Правителството контролира всички градове, а бунтовниците — сухоземните и водните пътища. Доколкото чух, онзи ден са свалили правителствен самолет над Малхал. Как ти се струва, а? За едно десетилетие те са направили скок от копията до противовъздушните ракети. Това страшно ме плаши, малка госпожице. Ето, пристигнахме. Докато разговаряха, слънцето бе залязло и право пред тях от двете страни на реката се появиха светлини. Хари помогна на Мати да се изправи.

— Кости — обяви величествено той, след което поясни: — Е, не е чак толкова голям и вечер изглежда по-добре. Не се вижда боклука по улиците.

— Не ме интересува колко е малък и запуснат! — простена тя. — Важно е само да има горещ душ и меко легло. Колкото по-скоро се добера до тях, толкова по-щастлива ще бъда!

— Не се притеснявай. Имаме чудесна вила за гости. Ще ти хареса.

— Позволи ми поне малко да се усъмня — смъмри го тя и се вкопчи в перилото, тъй като „Фалаши“ внезапно се втурна към пристана, воден повече от ентусиазма си, отколкото от здравия разум, и събори половината от пасажерите на палубата.

Райън Куин изплува от тъмнината и без да каже дума, метна на рамо раницата си и се насочи към пасарела.

— Преди да слезем на брега — каза Мати колкото може по-мило, — искам да ви благодаря, господин Куин, за това, че използвах спалния ви чувал.

„Как ти се струват моите остроти, Райън Куин?“ Тя бе тъй доволна от себе си, че пропусна да забележи усмивката му, скрита от тъмнината:

— Няма защо, Мати — гръмогласно отвърна той. — Всъщност можеш да се чувстваш в него като у дома си всеки път, когато се представи случай. — Сарказмът му бе явен и тя се изчерви.

Обърна му гръб и отдалечавайки се, подхвърли през рамо едно хладно „благодаря“. Всичко щеше да приключи благополучно, ако корабът не бе спрял на метър и половина от кея. А този път пасарелът се състоеше само от една дъска, широка осемдесет сантиметра. Нервността разцентрова Мати, а също и Райън, който стъпи на дъската веднага след нея. Дървото се разлюля под тежестта му, Мати залитна, стъпила с единия крак почти на ръба, и изпищя, смразена от страх. Но ръката на Райън хвана лакътя й, преди тя съвсем да загуби равновесие, и я тласна обратно към безопасния център на дъската.

За момент Мати се залюля назад-напред, като се бореше с порива да се хвърли в ръцете му. Но гневът й надделя. Вината бе само негова! Тази мисъл я ядоса достатъчно, за да отблъсне ръката на Райън, когато усети твърдия кей под краката си. Джипът, който ги чакаше на края на кея, бе стар и прашен. Хари погледна Мати извинително:

— Аз отговарям за поддръжката на автомобилния парк.

— О, колата изглежда чудесно! Стига само да не се развали, ще бъда много щастлива. Освен това, пясъкът е насипал такива красиви шарки върху гюрука.

Мати седна на предната седалка, за да подчертае положението си, очаквайки непредвидимият Райън Куин да пропълзи покрай нея на задната седалка. Вместо това той зае мястото на шофьора. Разкъсвана между гнева и доброто възпитание, тя му отправи убийствен поглед и мина назад, за да може Хари, значително по-стар от тях и не толкова подвижен, да заеме по-удобното място.

— Благодаря ти, Мати — каза възрастният човек. — Прехвърлил съм годините, в които друсането на задните седалки изглежда привлекателно.

Неуспехът на Мати предизвика присмехулното ръмжене на Райън. Той освободи амбреажа и главата й се удари в облегалката от тласъка при потеглянето. Спряха в началото на моста. Градът зад тях бе притихнал. Мати забеляза около дузина параходи, много по-големи от „Фалаши“, привързани за кейовете. Хари проследи погледа й.

— От месеци нито един кораб не е помръднал към юг — извика той към нея. — Преди на юг можеше да се пътува чак до Джуба, но сега вече е невъзможно. Бунтовниците контролират движението по реката. Никой не пътува.

Докато той описваше положението преди войната, двама войници проверяваха пътните им документи. Те казаха нещо на арабски, но Райън ги прекъсна с няколко резки думи. Мати не си спомняше да бе чувала подобни думи на уроците по арабски. Войниците неохотно им махнаха да продължат.

— Този мост — извика Хари към нея — е на „Латимор“. Предназначен е за влакове, но при нужда по него могат да минават и коли, камиони, камилски кервани. Това е третият мост, построен на това място за десет години.

— Какво се е случило с останалите?

— Взривиха ги. — Той посочи понтоните зад тях. — Станаха жертви на войната! Затова сме поставили тук един отряд войници.

Не приличаха много на войници, въпреки че носеха зелени защитни униформи. Никой от тях не помръдна, докато джипът профуча по моста и се спусна към левия песъчлив бряг. Навсякъде около тях имаше поставени релси, задръстени с товарни и самосвални вагони. Един зад друг бяха наредени няколко разнебитени локомотива с олющена боя и ръждясали лостове за управление.

— Това ли е железопътното депо? — възкликна Мати.

— Трябваше да го построим тук — отвърна Хари. — Не можем да ги придвижим напред, а те не могат да вървят назад!

— Ще видим тази работа — каза Мати. Райън изглежда имаше много добър слух, защото, въпреки рева на мотора и свистенето на вятъра, се изсмя.

 

 

Лагерът „Латимор“ бе на около половин километър след моста. Бе построен на по-високо място и бе съобразен с изискванията на правилника на компанията. Редиците от функционални бунгала и вили, подредени в квадрат като укрепление, бяха заобиколени от празно пространство, осветено от прожектори и оградено с бодлива тел. Пазачът на портата не бе войник. Той бе висок, почти гол нубийски воин, въоръжен с традиционното копие. С примитивния си вид той странно контрастираше на лагера. Джипът спря и Райън размени с воина няколко думи на местен език, съвършено непознат на Мати. Няколко секунди по-късно вече паркираха пред главната постройка.

Мати се измъкна от джипа последна. Тя чувстваше с пълна сила последиците от спането върху палубата, шестте дни лутане из лабиринтите на бюрокрацията в Хартум, двата дни почти без храна и умственото и физическо изтощение, което й причиняваше общуването с Райън.

На широките стъпала ги очакваха двама души. Единият, суданец, изтича усмихнат надолу по стълбите. Мати бе твърде уморена, за да погледне човека зад него.

— Ахмед бин Рашид — представи се той с широка усмивка, разкриваща хубавите му бели зъби.

— Матилда Латимор — представи се Мати. — Селям алейкум.

— Ах! — кръглото му лице с маслинов цвят светна. — Вие говорите езика на Исляма!

— Само няколко думи — възрази тя. Усмивката му бе заразителна, освен това изглеждаше привлекателен. Но Райън Куин тутакси поля ентусиазма й със студена вода:

— Ахмед е правителственият представител — поясни той.

Нямаше нужда да обяснява повече. Мати бе присъствала на изпълнението на чуждестранни договори. „Правителственият представител“ означаваше шпионин, таен полицай и често — изпечен изнудвач. Тя с усилие издърпа ръката си, която Ахмед пусна неохотно. Изкачиха четирите стъпала, водещи към широката веранда. Мати вървеше последна с наведена глава. Внезапно разговорът пред нея секна. Настъпи тишина, нарушавана само от неловко пристъпване от крак на крак, сред която се чу дълбокият гневен глас на Райън:

— Вирджиния! Какво, по дяволите, правиш тук?!

Мати бързо вдигна глава. В светлината пред нея стоеше стройна, добре сложена жена. Тя бе облечена във вечерна рокля от най-фина коприна, златиста и гладка, подчертаваща бюста и бедрата й, и падаща чак до глезените. Тъмната й коса бе екстравагантно повдигната високо на главата и открояваше очертанията на финото й лице. От едното й ухо се спускаше тънка дълга златна обеца с гравирана на нея фигура, която Мати не можеше да разгледа добре. Жената не бе красива, но бе представителна и властна. Тя се усмихваше, но в очите й блестяха сълзи.

Групата влезе в сградата, предвождана от Райън, който сковано крачеше до жената. Хари пристъпваше зад тях, а Мати го следваше заедно с Ахмед, почти долепен до нея. Озоваха се в широк хол, в който имаше бар. Райън Куин се насочи право към него, наля си двоен скоч и го изля в гърлото си.

— Мили боже! — промълви Хари и разбута останалите, устремен към бутилката.

Вирджиния Куин остана неподвижна няколко секунди, след което с вик, изразяващ наполовина победа, наполовина болка, се втурна към Райън и обви ръце около врата му.

— О, Райън! — изстена тя.

— Хари — обади се Мати, — умирам от глад и жажда. — Освен това трябва веднага да се изкъпя!

Хари приближи към нея с мрачен вид, стиснал чашата си в ръка:

— А и мисля, че ние тримата сме излишни тук — тихо добави тя.

Двамата мъже и предложиха ръката си. Мати излезе от хола с двамата си кавалери, като едва се сдържаше да не погледне назад. Чувстваше се много разстроена. „Това е от стомаха ми — мислеше тя, докато минаваха през кухнята. — Яла съм нещо… Или, по-скоро, не съм яла достатъчно. Няма нищо общо с Райън!“

Хари посочи надясно:

— Зад тази червена врата е банята. Навсякъде в лагера баните са еднакви. Ако искаш, първо можеш да се измиеш. Аз ще задигна каквото мога за ядене и ще приготвя пълна табла сандвичи. Готвачът ще дойде чак утре сутринта.

— Намекваш, че изглеждам съвсем зле? — въздъхна тя.

— О, не — ентусиазирано поде Ахмед. — Изглеждате малко… разрошена, но истинският ви вид си личи.

Както всичко друго в корпорацията, банята бе стандартна, с блестящи семпли прибори. Бе идеално чиста. За Брус Латимор нямаше нищо по-важно от това служителите му да получават най-хубавата храна и най-добрите санитарни удобства. Един главен инженер на обект можеше да изпълнява плана със скорост, два пъти по-голяма от предвидената в договора, но ако баните на персонала му бяха мръсни, той бе загубен.

Един поглед в огледалото потвърди най-лошите й очаквания. Косата й бе разбъркана досущ като гнездо на полски мишки. По лицето й бяха полепнали толкова сажди от изкривения комин на „Фалаши“, че спокойно би могла да потърси услугите на коминочистач. Полата й се бе извъртяла настрани, а с жакета би било невъзможно да се покаже в Бостън. Тя сви рамене, свали жакета и влезе в банята.

Петнадесет минути по-късно нещата изглеждаха по-добре. Косата й се спускаше изящно към раменете. Краищата й бяха леко подвити навътре с машата, която бе открила в едно шкафче. Полата бе изчеткана с гъба и шевът й бе на място. Лицето й бе порозовяло от търкане, но бе чисто. Само за жакета не можеше да се направи много. Той бе смачкан, мръсен и потен, но трябваше отново да го сложи, тъй като не се бе сетила да облече нищо друго под него. Тя направи муцунка в огледалото.

Когато Мати се върна, двамата мъже седяха на масата един срещу друг. Ахмед скочи на крака, Хари се надигна, намигна й и отново се отпусна на стола. По средата на масата имаше табла, отрупана със сандвичи.

— Бира? — предложи й Хари.

— Мислех, че няма да ми предложите — засмя се Мати. — Какво има между тези парчета хляб?

— Различни видове месо — неопределено отвърна той. — Ще ти хареса.

Гладът на Мати бе твърде силен. Първоначално тя отхапа предпазливо. Вкусът й хареса. Тя отпи от бутилката бира пред себе си и сдъвка хапката.

— Няма чаши за дамите — пошегува се Мати, като отново надигна бутилката.

— Досега тук никога не са идвали дами — отбеляза Хари. — А сега има две. Това създава известни затруднения.

— Сигурно положението не е тъй лошо. Ами… къде ще спя?

— Имаме едно бунгало специално за гостенки — каза Хари, — но никога не е било използвано. Изпратих да го проверят. Ще прекараш нощта удобно.

— Слава богу — въздъхна Мати. — Всъщност този сандвич е много вкусен. Месото прилича на агнешко.

— Много сте близо — засмя се Ахмед. Смехът му бе тънък, с нотка на жестокост.

„Не ми харесва този човек — мислеше Мати. — Просто не ми харесва!“

— Колко близо, Хари? — попита тя.

— За малко да улучиш.

— Какво е все пак?

— Е, добре. Това е месо от млада камила. Местен деликатес. Повечето от камилите се откарват в Египет, където се продават на много високи цени. Тук има джелепи, които водят камилите, както едно време в Америка са водили добитъка през цялата страна до кланиците.

— В Судан няма ли добитък?

— Не говорете така — остро заповяда Ахмед. — Централното правителство има достатъчно проблеми с добитъка!

— Какво толкова съм казала? Мили боже, всеки път, когато си отворя устата, казвам по нещо, дето не трябва!

— Вината не е твоя. — Хари се пресегна за още един сандвич. — В този район има много добитък, но местните племена го считат за богатство. Те ядат говеждо само на национални празници или когато добитъкът остарее твърде много, за да работи.

— Нещо като свещените крави в Индия?

— Не, не. Техният добитък са парите им. Добитъкът е тяхната разменна единица. Стадото на един човек е банковата му сметка. Не можеш да ядеш десетдоларови банкноти, нали? Затова местните племена не ядат добитъка си, освен ако не са много закъсали.

— О, честна дума! — възкликна Мати. — Преди да дойда, мислех, че съм запозната с положението, но изглежда на последния брифинг са ми казали само погрешни неща! — Тя едва успя да потисне прозявката си. — Просто не мога да проумея всичко това. Кой ще ми покаже къде се намира тази приказна вила? Нали мога да взема два сандвича и още една бутилка бира?

Ахмед й оказа честта да носи храната й и я поведе към верандата и надолу по стълбите. Луната се бе издигнала високо, но не можеше да съперничи на прожекторите, разпръснати в тъмнината. Бунгалото бе семпла постройка, недалеч от административната сграда. Вратата не бе заключена. Ахмед заведе Мати във всекидневната и сложи сандвичите й на масата.

— Има една баня, една кухня, една спалня — показваше й той, отваряйки вратите. Спалнята бе доста просторна и в нея имаше две отделни легла.

— Благодаря. — Тя положи максимални усилия, за да го изблъска през вратата, но той нямаше намерение да я улеснява.

— Какво искате? — троснато попита тя накрая.

— Какво искам? — засмя се Ахмед. — Красиво момиче, лунна нощ… Искам да споделя твоята „макаба“, малка гълъбице. — Той се усмихна и запристъпва към нея.

На Мати това й дойде много. Когато между тях останаха само няколко сантиметра, десният й юмрук, здраво свит, профуча и се заби дълбоко в слънчевия му сплит. Усмивката му се изпари заедно с въздуха от дробовете му. Той се сви на две с ръце върху, удареното място.

— Слушай какво, шейх — мрачно започна Мати. — Аз не деля леглото си с никого. Имши! Махай се!

Ахмед се заклати към вратата, която тя му отвори. Мати му помогна да излезе с ритник отзад. Суданецът полетя право към една тъмна сянка отвън, която енергично усили скоростта му.

— Като че си имала малко премеждие? — любезно попита Райън Куин.

„За бога, той се усмихва истински! — помисли Мати. — За първи път! Но, разбира се, с една ръка държи съпругата си през кръста. Изглежда са се сдобрили.“

— Нищо особено — промърмори тя. — Какво искаш?

— Не си много гостоприемна. Наистина си в лошо настроение.

— Слушай, ти… — разбесня се тя. — Трябваше да…

— Хей, предавам се! — Той отстъпи от вратата. — Баща ти бе споменал на една семейна вечеря нещо във връзка със способностите ти.

— Така ли? Странно, че го чувам от теб. А какво каза майка ми?

Той я погледна насмешливо.

— Знаеш ли, никога не съм се замислял за това. Изобщо никой не спомена, че си жена. Говореха само за Мат, за Мати. Майка ти… дребната жена?

— Да, дребната жена.

— Тя каза нещо като: „Хайде, хайде, Брус“ и баща ти смени темата.

— Е, тогава може би си чул — призна Мати. — А сега кажи какво искаш от мен?

— Нищо, но тъй като има само едно бунгало за гостенки, ще трябва ти и Вирджиния да спите заедно, докато уредя нещо друго.

Мати отстъпи назад с отворена уста и пусна двамата да влязат. Тя наблюдаваше как се целунаха. Целувката не бе страстна, но бе напълно задоволителна, улови се да мисли тя. „Докато не уреди нещо друго? Защо просто не я вземе в своето легло? В какво, по дяволите, ме забърква сега!?“

В каквото и да я забъркваше, Райън нямаше намерение да й дава обяснение. Той потупа по рамото бившата си съпруга и си тръгна. Като минаваше покрай Мати, която все още стоеше и държеше вратата полуотворена, той я погъделичка леко под брадичката и се засмя.

— Лека нощ, шефе — пошегува се той и изчезна, преди тя да успее да измисли подходящ отговор.