Бетани Кембъл
Любовен капан (8)

Осма глава

Бъркотията нарасна още повече на следващия ден. Целият свят насочи вниманието си към китовете. Пресата подхвана репортажа на Джен в „Сентинел“ и го разтръби. Всички вестници го публикуваха. Телевизионни компании замъкнаха километри видеоматериали от базата и показваха състоянието на китовете сутрин, обед и вечер. Телефоните звъняха непрекъснато. Много хора се обаждаха да питат, съветват и обиждат. Пожелаваха добро здраве на учените, благославяха ги и ги ругаеха. Толкова репортери се опитваха да се доберат до Хол, че секретарката му постоянно беше на ръба на нервната криза. Почти всички в базата се разхождаха с подивели погледи.

Самият Хол бе тих и непристъпно навъсен. Поемаше най-критичните разговори. Мъчеше се да убеди разгневени или разстроени хора, че никой няма да посегне на животните. Противно на желанието си се оказа в положението на боксов съдия. Той беше човекът, контролиращ всичко.

Една вечер Джен го срещна на връщане от библиотеката на базата. Макар че я избягваше през целия ден, не можа да се въздържи и го спря. Знаеше колко е безполезно да се извинява, но трябваше да опита.

— Не предполагах, че ще стане така. Всичко това… — махна безпомощно с ръка, сякаш да опише хаоса, завладял базата.

— Пресата е заредена пушка. Ти си игра с нея и си изпати…

— Най-много пострада Ултима — трепна тя. — Съжалявам…

— Извини се на хората, не на мен. Каквото става, се пише на техен гръб. Всичко се обърка. Провали се графикът за работа. Разходите нараснаха, а в кметството направо ще полудеят.

— Ами опитвам се да кажа нещата такива, каквито са. Просто хората реагират със сърцата си, а не с разума.

— Използваш тази история, за да си създадеш име. Постави града в положение, от което няма изход. Налага се да спасим китовете, но никой не знае как. Сега, вместо да използваме обстоятелствата, те ни използват. Не обичам да ме използват!

— Никога не съм искала да използвам някого! — отвърна ядосана и обидена.

— Някъде в тази каша — отговори Хол невъзмутим, както винаги, — в тази дяволска каша има начин да се помогне на китовете. Вероятно е дребна възможност и ще се появи за много кратко време. Моята задача е да я намеря и да се заловя за нея. Ако се наложи, ще използвам дори теб. Запази си извиненията! Вече не е модерно. Събитията го изискват.

— Искаш да кажеш, че можеш да използваш тази вестникарска кампания? Как?

— Не знам как. Опитът ми показва, че когато се случат неприятности, има два пътя. Отчайваш се и те смачкват или обръщаш нещата така, че да работят в твоя полза.

— Но… — започна Джен.

— Ако искаш китовете да бъдат спасени — прекъсна я безцеремонно той, — пиши в твоя проклет вестник, че имаме нужда от помощ. Животните не могат да се измъкнат сами, а ние не можем да ги преместим. Ако никой не знае как да помогне, да престанат да ме гледат в ръцете и да ме оставят да си гледам работата! Имам по-важни въпроси за решаване от това, да отговарям на телефонните позвънявания!

Секретарката на Хол се появи притеснена.

— Доктор Бейли! Тук ли сте? Слава богу! Звънят от Вашингтон! Трябва да се обадите в Калифорния! Звънят от някакъв вестник в Лондон и от още един, австралийски!

Хол скочи и остави Джен да се взира след него. Тя се обърна и забърза към стаята си. Беше станала голяма история, невероятно голяма и никой не знаеше как ще завърши. Обади се на Уолтър Стоунбриджър, за втори път тази сутрин.

— Има ли ново развитие на нещата? — попита той.

— Няма. Чуйте ме! — помоли отчаяно. — Доктор Бейли се нуждае от помощ, ако искаме тези животни да останат живи!

— Кое му е новото на това, госпожице Мартинсън? Докторът все търси помощ. Какво очаква той? Чудо ли?

— Може би! — сопна се Джен. — Защо не?

— Защото има само две възможни чудеса. Първото е да дойде ледоразбивач. Най-близкият е руски. Ще са необходими най-малко две седмици преговори на държавно равнище, за да влезе в американски води. Втората възможност е да се оправи времето. Но прогнозите сочат, че се задава невиждана буря. Много лошо. Обаче вашата задача е да опишете цялата драма докрай. Хората само от това се интересуват.

Тя затвори, напълно изтерзана. Изглежда никой отникъде не можеше да помогне. Ала обвиненията нямаше да бъдат срещу природата, хванала в капан двете си жертви, а против Ултима, която бе безпомощна да ги спаси. Стоунбриджър си седеше в Калифорния и виждаше само една драма, която щеше да му помогне да си продава вестниците. Внезапно Джен почувства смъртно отегчение от вестникарския бизнес. Тя не искаше само да описва събитията. Искаше да ги променя. Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.

— Ало! — излая Дагобърт. — Умори ли се вече от вестникарщината?

— Не! — излъга го.

— А студът не ти ли омръзна? Връщаш ли се у дома при своето деденце?

— Не! Хиляди пъти не! — Сега вече бе напълно откровена.

— Най-добре ще е да се откажеш! — омекна гой. — Ще те избутат. Фърд е изпратил истински репортер.

— И какво от това? Ще напише същото, каквото и аз! Времето се влошава. Китовете се нуждаят от помощ!

— Помощ! — Тонът на Дагобърт изтъня до квичене. — Помощ ли каза? Молиш за помощ, сладурче?

— Не, не моля!

— Толкова по-зле! Можех да изпратя моите биолози от залива Прудхое Бей на помощ на онзи тъпак Бейли. Те са най-добрите специалисти.

— Доктор Бейли разбира достатъчно. Интелигентен е и познава ситуацията. Не се нуждае от външни хора да му дават акъл!

— Ха така! Май ти е завъртял главата? Забранявам ти! Днес му се обадих и му заповядах да те изпрати вкъщи. Каза ми да не го занимавам с глупости и ми затръшна телефона. Нима не знае, че стига да реша, мога да направя от него каквото си поискам? Включително и подлизурко!

— Дагобърт, никой на света не е способен да превърне Хол Бейли в подлизурко! Той не се интересува от проблемите на нашето семейство. На мен също не ми пука, в този смисъл! Искам само китовете да бъдат свободни!

— Значи се интересуваш от китовата мас повече, отколкото от мен! — обвини я старецът. — Ти си егоистично, твърдоглаво и шантаво дете!

— Не се чувствам виновна за това и ти не можеш…

— Никога не казвай какво мога и какво не мога! — отсече Дагобърт. — Мога да те накарам да правиш това, което аз искам! Ще ми целуваш краката! Твоят хубостник Бейли също! Ще видиш! Ще играеш по моята свирка, млада госпожичке! Правя го за твое добро! — Той тресна шумно слушалката.

Ушите й забучаха. Познаваше дядо си много добре и знаеше, че чашата на търпението му е преляла. Сега щеше да я преследва с всички сили. Беше попаднала в капан също като китовете.

На следващата сутрин Били я откара на мястото. Беше единственият човек в базата, който се отнасяше приятелски с нея. Останалите или я гледаха сърдито, или я избягваха. Но когато пристигнаха, лицето му помръкна. Застудяваше и с всяка измината минута ледът ставаше все по-дебел. Дупката за дишане се свиваше и жизненото пространство за китовете намаляваше.

— Май ще ги загубим — поклати глава Били. На Джен й призля. Муцуната на Малкия глупчо беше побеляла и ожулена. Започваше да премръзва. Дишаше шумно и тежко.

— Майка ми казваше, че е глупаво да се обръща толкова внимание на животните. Но като ги гледам тези, сърцето ми се къса.

— Знам… — Тя коленичи и протегна ръка. Дебелата й ръкавица докосна заскрежената муцуна на Големия глупчо.

Погледна отсреща и видя Хол сред малка група от хора. Знаеше, че дяволски бе усложнила живота му и чувството й на тъга и самотност се засили.

Средствата за масово осведомяване наводниха Ултима с пратеници, така че Джен вече не беше единственият репортер тук. От Анкоридж пристигнаха кореспонденти на „Анкоридж Дейли Нюз“ и „Ню Йорк Таймс“. Носеха се слухове, че след няколко часа пристигат репортери от Сиатъл и Сан Франсиско. Сутринта беше долетял дребен закръглен мъж на име Бартуик от страховитото Федерално бюро, който сега важно се разхождаше напред-назад по леда.

— Горкият Хол! — Били изглеждаше опечален. — Ледът ще се пренасели. Уорън Типана продължава да твърди, че най-доброто решение е да ги убием. Останалите казват, че ако посмеем, всички в тази страна ще ни намразят.

— Още хора! — разтревожи се тя. — Колко? Откъде знаеш?

— Току-що се обадих в базата по радиостанцията.

Джен спря поглед върху Хол. Мъжът, на чиито плещи лежеше всичко. Непоклатим стълб във вихрушката на суматохата. Той запазваше спокойствие със забележимо усилие.

— На всичкото отгоре ще пристигат още! — Били изброи отчайващо дълъг списък на репортери, представители на правителството и активисти на различни движения, очаквани всеки момент в Ултима. Няколко телевизионни екипа и един от киното също бяха заявили своето участие. Като капак на всичко се канеха да дойдат представители на „Малабар Ойл“ от Прудхое Бей. На Джен й прилоша още повече. Корпорацията на Дагобърт притежаваше значителен пакет акции от „Малабар“.

Явно старецът нямаше да чака тя да го моли за помощ. Веднъж надушил възможност за реклама, щеше да я използва. Вече виждаше заглавията във вестниците. Хол, който ненавиждаше петролните компании, щеше да я презира. Последното развитие на нещата пак се пишеше на негова сметка.

Джен отново погледна към Хол. За миг очите им се срещнаха. Изпита познато смущение от студената им синева и недостъпност. Той се извърна, сякаш не бе видял никого.

— Да — обърна се Джен към Били, преструвайки се, че нищо не се е случило. За първи път петролните компании и природозащитниците са от една и съща страна на барикадата. Това е странно, нали?

— И ескимосите! — добави Били. — Досега сме имали и с тях противоречия. В крайна сметка всички се обединяват в защита на справедливото дело. Ще напишете чудесен репортаж.

Тя помисли, че ако напише този репортаж, ще подлуди цяла Ултима и ще направи живота на Хол Бейли истински ад. На всичко отгоре историята можеше да завърши трагично. По-добре изобщо да не опитва. Хол щеше да се възмути и да я намрази с цялото си каменно сърце. Дагобърт командваше огромната си империя и щеше да я хвърли срещу нея. Целият свят се беше обърнал с главата надолу. Тя беше причината за всичко и трябваше да изпие горчивата чаша до дъно.

На следващия ден лудостта се развихри отново. Джен не беше вече сама в нейното крило. Бартуик от Федералното бюро и двама ветеринари, които бе довел със себе си, се настаниха в останалите стаи за гости. Джен откри, че трябва да дели банята с по-младия от тях. Безкрайно натъжен от попадането си зад полярния кръг, той се утешаваше с водка и започна да й прави неприлични предложения. Тя се оплака на Били, а той от своя страна докладва на Хол. Хол скръцна със зъби и му нареди за по-сигурно да я премести в апартамента на Кинън. Апартаментът на Кинън се намираше до този на Хол и перспективата Джен да бъде толкова близко до него му изглеждаше неприятна. Всичко беше започнало страшно да му опротивява.

Хората прииждаха на орди. След закуска Джен седеше самотна в трапезарията, вторачена в черната утайка на кафето си. Хол също седеше сам, на друга маса и прехвърляше сводката с прогнозата за времето. Неочаквано в залата влетя секретарката на Хол. Размениха си няколко думи шепнешком и тя отново изскочи навън. Той хвърли студен и непроницаем поглед към Джен, пъхна бланките в папка и се отправи към вратата. Широките му крачки издаваха, че става въпрос за нова криза. Малко по-късно дойде Били и застана до масата й.

— Току-що пристигна репортер от Сан Франциско. Търси вас. Името му е Финигън. Държите ли да ви намери?

Джен поклати отрицателно глава. Финигън беше дребен, груб и циничен мъж със сбръчкано лице и продажна душа. Знаеше, че го изпраща Фърд и вероятно Дагобърт го бе натоварил със задачата да я сплаши и да срине малкото самочувствие, което й бе останало.

По-късно, когато я заведе при китовете, Били й съобщи, че се пристигнали и петима природозащитници.

— Хол каза, че единият е разумен мъж. Другите трима — горе-долу, но петият бил костелив орех. Мразел ескимосите и всички останали, които ловуват или дори ядат месо. Не зная как ще живее при нашите условия. Сигурно смята да сади манго или да яде сняг.

Ледът вече не беше девствен и чист като преди. Следи от вериги на множество превозни средства го пресичаха във всички посоки. Репортери, фотографи и оператори идваха и си отиваха. Гъмжеше от любопитни зяпачи от Ултима и околните села. До обяд Хол не се появи. Когато дойде, беше сам и не обърна никакво внимание на Джен. Заповяда на хората да се отдръпнат от дупката за дишане. Прекалено голямата тълпа плашеше китовете.

В един часа след обяд страховете на Джен се потвърдиха. Пристигнаха двама мъже от базата на „Малабар“ в Прудхое Бей. Единият беше огромен подпухнал биолог с черни мустаци. Другият, дребен и жилав, с руса брада, беше официалният говорител. Тя видя как дребният събра група репортери около себе си. Знаеше, че ще говори за големите интереси и традиции на „Малабар“ в опазването на околната среда. Сигурна беше, че изявлението му преследва само рекламна цел.

— Името ми е Ламонт Маркузе — започна говорителят. — Корпорацията „Малабар“ е загрижена за нашите пострадали приятели и им изпраща най-добрия си биолог. Доктор Стенли Френк ще проучи ситуацията и ще даде експертна оценка. Научно обоснованото му мнение е, че базата и хората от Ултима трябва да направят всичко, което е по силите им, докато времето се оправи и ледът се разчупи. Повтарям, базата и Ултима трябва да направят всичко, за да запазят живота на китовете, докато „Малабар“ проучва положението.

Джен проклинаше през стиснати зъби. Та той не казва нищо ново! Просто прехвърля по-голяма отговорност на Хол и Ултима, докато „Малабар“ дебне някоя щастлива случайност. Внезапно зад Маркузе се появи Хол, който постави тежката си ръка върху рамото на дребния мъж.

— Извинете — подзе високо, така че всички репортери да го чуват, — вие не предлагате нищо, освен приказки, при това празни. „Малабар“ можеше да предложи нещо по-значително. — Тя наостри уши. Гласът му беше официален, сякаш правеше тържествено изявление. — Искам нещо да ви питам, докато представителите на пресата са тук… — Спря за миг, като се взря в Джен. — Убедени сме, че това е централна тема в калифорнийските вестници. Нали така, госпожице Мартинсън? Калифорнийците показват колко са загрижени. Ще видим! — Бузите й пламнаха. Чудеше се какво възнамерява да прави и защо се обърна към нея така явно. Нима толкова я мразеше, та искаше публично да си отмъсти? — Тази сутрин в осем часа ми съобщиха — продължи Хол, — че „Малабар“ има баржа на въздушна възглавница. Този кораб може да троши шестдесетсантиметров лед, а може би и по-дебел. Ако вашата компания е толкова загрижена за живота на тези китове, защо не изпрати баржата да ги освободи?

— Баржа ли? — реагираха незабавно репортерите. — Имате предвид ледоразбивач? В Прудхое? Питахте ли ги тях?

— Звънях три пъти! — Хол вдигна ръка, за да запазят тишина. — Нищо не можах да изкопча. Това не е ледоразбивач. Два или три пъти е по-маломощен. Но ако действително имат, това е най-близката възможност, с която разполагаме.

Устата на Маркузе остана отворена.

— Кораб на въздушна възглавница? — въртеше притеснено очи той. — Не знам… Не съм информиран…

Репортерите ги обградиха плътно и ги засипаха с въпроси.

— Защо са го пазили в тайна? Вие сте им звънили три пъти? Те нищо ли не ви отговориха.

— Казвам ви! — надвикваше тълпата Хол от височината на ръста си. — Преди седем години „Малабар“ построи такъв кораб, но никога не го е използвала. Да, три пъти им звънях. Нищо не ми казаха. Ако тази баржа съществува и ако е изправна, това е нашият единствен шанс да спасим животните! — Джен стоеше настрана, докато репортерите притискаха Хол, и се усмихна със задоволство. Дълго бе дебнал и чакал и накрая бе намерил начина да помогне на китовете. От своя страна „Малабар“ се правеха на интересни, но той ги изигра, като прати пресата по петите им. За човек, който мразеше вестниците, Хол много добре знаеше как да ги използва. Сега, когато стана известно, че баржата съществува, корпорацията нямаше да дръзне да го будалка. — Едно само знам за тази баржа! — Хол отново вдигна ръка да въдвори ред. — Тя не може да дойде на собствен ход. Трябва да я изтегли хеликоптер. Ако „Малабар“ няма достатъчно голям, бреговата охрана, има. Искам да уверя средствата за масова информация, че ако „Малабар“ даде баржата, ще се намери подходящ хеликоптер, който да я вземе. Нужно е колективно усилие, огромно по мащаби. Никой не е в състояние да се справи сам.

— Бейли! — Телевизионен репортер разблъскваше с лакти тълпата, за да проправи път на оператора с камерата зад него. — Молите за помощ „Малабар“ и бреговата охрана? Няма ли да излезе прекалено скъпо?

— Кой се интересува от цената, когато става въпрос за живот? — дипломатично се измъкна Хол.

— Това вярно ли е? — нападна друг репортер Маркузе. — Корпорацията има ли такъв кораб? Ще го изпратите ли?

— Аз… — Маркузе още беше смутен и объркан от намесата на Хол. — Не съм убеден в съществуването на такъв кораб. Трябва да проверя. Но „Малабар Ойл“ е загрижена за екологията. Ще направи всичко, каквото е… разумно… каквото и да струва, за да спаси животните… — опитваше се да се измъкне той.

Опияняващ възторг обхвана Джен. Може би „Малабар“ щеше да направи невъзможното. Разполагаха с пари и екипировка. Имаха и мотив — рекламата. Но надеждата й угасна, когато зърна лицето на Хол. Не изразяваше нито убеденост, нито оптимизъм, а едва прикривана ярост. Сега репортерите се интересуваха от Маркузе.

— Това беше всичко, което имах да ви кажа — мърмореше Хол, докато си пробиваше път през живия обръч към джипа.

Джен издебна момента и се втурна след него. Когато се изравниха, погледна я едва-едва.

— Защо не разпиташ Маркузе за подробности? — попита неодобрително. — Опитай се да го притиснеш!

— Ти го притисна достатъчно! Благодаря ти! Ако корпорацията има такава баржа, ще трябва да я изпратят! Обществеността ще нададе неописуем вопъл, ако откажат.

Той стигна до джипа. Спря и се обърна към скупчените върху леда хора.

— Това са сметки без кръчмаря! Баржата е стояла в дока седем години. Никой не знае в какво състояние е. А ако охраната не се съгласи да я дърпа четиристотин километра по леда? Дори да я докарат и да работи, след нея остава много натрошен лед. Китовете няма да искат да я последват. Ще решат, че в дупката е много по-удобно, отколкото в ледения канал.

— Но… — опита се да възрази Джен объркана. — Ако не си сигурен, че това ще стане, защо им пусна мухата?

— По-добре лош шанс, отколкото никакъв!

— Но възможност съществува, нали? „Малабар“ има такъв кораб?

— Опитаха се да ме подкупят по телефона. И ти си замесена!

— Аз! — възкликна тя удивено.

— Да, ти! Защо се изненадваш? Където отидеш, неприятностите те следват.

— Аз какво съм виновна за това?

Вятърът се понесе с нова сила над замръзналата пустош.

— Не мога да знам. Дядо ти ми се обади отново тази сутрин.

Джен изтръпна. Дагобърт се опитваше да я постави на мястото й. Беше започнал да действа.

— Дядо ли?

— Той ми каза за баржата. Заяви, че ще накара „Малабар“ да я даде, ако се изпълнят две условия. Първото, цитирам: „Ако Дженифър ме помоли да го направя, ама хубавичко ме помоли“, край на цитата. Второто, ако аз направя публично изявление за това, как твоят дядо и „Малабар“ защитават идеята за опазване на природната среда. Обеща утре да ми изпрати текста на изказването ми.

Тя пребледня и направо се разтрепери. Дагобърт използваше влиянието си в корпорацията и сега я изнудваше. Нямаше да се спре пред нищо, за да я върне вкъщи.

— Не! Не мога да го моля за нищо… Това е невъзможно!

Обърна очи назад към дупката. Знаеше, че ако помоли дядо си за помощ, китовете ще бъдат спасени. Нямаше друг избор.

— Я, колко си била горда? — подхвърли подигравателно Хол. — Браво! Аз също държа на гордостта си. Не искам да превивам гръб нито пред Дагобърт и „Малабар“, нито пред който и да е друг. Иска да си играе с нас? Дадено… но ще играе честно, иначе ще компрометирам тази жадна за власт стара лисица. Има достатъчно репортери наоколо. Ако до тази вечер не се разберем, ще се обадя на Дългия Джон Силвърбърг. Да го видим какво ще прави тогава твоят дядо!

Джен го зяпаше слисана. Старецът постави капан. Беше го сложил явно и здраво, като се надяваше тя да се хване. Искаше да се унижи и да го моли за тази баржа. Хол също трябваше да бъде пречупен от силата на Дагобърт и да падне на колене. Но той се измъкна така бързо от капана, че главата на стареца щеше да се замае. Бейли беше поставил Дагобърт и корпорацията в положение да не могат да откажат сътрудничество. Хол победи и това щеше да вбеси стареца. Направо щеше да го побърка!

— Дядо ми изобщо няма да хареса тази работа. Създаваш си могъщ враг!

— Силният противник е единственият, когото си струва да имаш: Слабия не ти доставя никакво удоволствие.

Той отвори вратата, на джипа и влезе вътре. Погледна още веднъж карнавалната сцена, която се разиграваше върху леда. После ядосано превключи на скорост и потегли. Джен се взираше след него и сърцето й биеше силно. Току-що я спаси от желязната хватка на дядо й. Не го знаеше, разбира се. Дори да знаеше, нямаше да му направи никакво впечатление. Не можа да се въздържи и се усмихна.

— Дагобърт! — каза на глас. — Намери си майстора!