Бетани Кембъл
Любовен капан (2)

Втора глава

„Гледай за една блондинка“, беше му казал Брубекър. Тя ще чака. Не можеш да я изпуснеш. За беля, помисли си Хол Бейли, май че я бе изпуснал. Имаше намерение да я посрещне на самолета, но една бяла мечка му беше задръстила пътя цели петнадесет минути. Мечката, хубава, близо петстотин килограмова самка, изглеждаше почти синкава на лунната светлина. Беше красив екземпляр, направо великолепен. Той трябваше да уведоми властите, че броди наоколо и междувременно изпусна блондинката на летището. Ще трябва да провери в хотела.

Беше доста висок мъж, слаб, но широк в раменете, с обрулено от слънцето и вятъра лице. Сините му очи имаха зареяния поглед на човек, свикнал да се взира в необятни открити пространства. Брадата му бе по-тъмна от кестенявата му коса. Беше тридесет и две годишен и се гордееше със своята сдържаност и благоразумие. Когато дойде краят на света, пошегува се веднъж Кинън Брубекър, и всички се защурат обезумели насам-натам, огледайте се да видите кой стои и си води записки. Това ще е Хол.

Е, помисли си той, още не идва краят на света, но му се струпаха доста неща. Поддържането на Базата за полярни изследвания, бяла мечка, шетаща в околността, двойка китове, оказали се в плен на ледовете. А сега, когато най-малко му трябваха други усложнения — блондинката на Брубекър, внучката на онзи дърт разбойник Дагобърт Мартинсън!

Хол прекоси фоайето на хотела. На рецепцията седеше хубавичко местно момиче от ескимосите инулиати и разлистваше списание. Пушеше цигара и изглеждаше отегчена.

— Здравей, Соня — поздрави той. — Идвам за блондинката на Брубекър. Тук ли е?

Досадата на Соня изчезна, щом позна Хол Бейли.

— За какво ви е блондинката на Брубекър? Не можете ли да си намерите свое момиче? — усмихна се дръзко тя.

Той кимна навъсено, колкото да покаже, че е схванал шегата.

— Тъй, тъй. Виж какво, не е предвидено тя да живее тук. За нея има стая в базата. Кажи ми къде да я намеря и я отпиши от тефтерите си или каквото там трябва да се направи, чу ли?

— В сто и девета стая е — отговори Соня. — Защо ще живее в базата? На Хелена това няма да се хареса.

— Това си е проблем на Хелена и Брубекър! — отсече Хол.

Градчето Ултима имаше само три хиляди жители. Брубекър така и не успя да запази в тайна блондинката и за нея узнаха всички. Той си имаше по-важни тайни за пазене. Досега поне ги беше опазил, помисли Хол.

— Как са китовете? — попита Соня кокетно.

— Заклещени — отговори той кратко.

Тръгна по дългия коридор, откопчавайки парката си — нещо като гащеризон от кожух, националното облекло на ескимосите, идеално за условията. Не му харесваше задачата, с която се бе нагърбил, но беше обещал на Брубекър като на човек и като на приятел. А по-важното, бе обещал на Хелена. Тя работеше за него, откакто беше дошъл на север преди пет години. Беше безценна, незаменима. Нямаше да допусне някой да разруши щастието й. Поне доколкото зависеше от него.

Потропа безцеремонно на вратата на стая сто и девет. Как й беше името на тази жена, мислеше усилено. Заради мечката, задръстила пътя, му беше изхвърчало от ума. Фамилията й, Мартинсън, не бе от тия, дето ще забрави. Старият Дагобърт Мартинсън се прочу с незачитането си на екологията. Притежаваше значителен дял от „Малабар“ — компанията, построила спорния нефтопровод в Аляска. Говореше се, че в момента планира да пусне въдица в Бристол Бей. Заливът Бристол Бей беше един от най-богатите риболовни райони в Аляска и старият Мартинсън трябваше да има стабилни връзки, за да получи разрешение за сондаж на това място. А сега пък изпращаше завеяната си внучка чак от Калифорния да преследва горкия Брубекър.

Дочу неясен тътрещ се звук и вратата се открехна не повече от пет сантиметра, придържана от верижката отвътре. Видя едно синьо око с дълги мигли, което го гледаше предпазливо. По дяволите, помисли Хол, как й беше името? Защо изобщо допусна Брубекър да го забърква в тази работа?

— Да? — попита тя с изненадващо твърд глас.

Той се запъна за момент, после реши да действа направо. Бръкна в джоба и показа картата си за самоличност.

— Аз съм доктор Хол Бейли от Базата за полярни изследвания. Трябваше да ви посрещна на летището. Вие ли сте Мартинсън? Блондинката на Брубекър?

Синьото око мигна учудено.

— Не съм ничия блондинка, каубой. Името ми е Дженифър Мартинсън. За вас — госпожица Мартинсън!

Строго маце, помисли си той, иска специално отношение. Е, от мене няма да го получи. Тя представляваше заплаха за двама от любимите му сътрудници и освен това олицетворяваше всичко, което той презираше.

— Госпожице Мартинсън — произнесе с възможно най-голям сарказъм Хол, — доктор Брубекър е осигурил стая за вас в базата. Аз ще ви откарам там.

Синьото око подозрително се присви.

— Защо не е дошъл той лично?

— Прескочи до съседното село, където има умрял морж. Иска да огледа съдържанието на стомаха му.

Джен премигна. Повярва на историята, защото беше твърде нелепа, за да е измислена. Свали верижката от вратата и я отвори по-широко. Така или иначе, не допускаше Кинън да е преизпълнен с радост от нейното пристигане. Намираше обаче, че е прекалено от негова страна да я зареже заради стомаха на някакъв си морж. Като отстъпи назад, за да го пропусне, тя огледа мъжа по-внимателно. На пръв поглед се състоеше само от брада и мъхестата парка. Сега забеляза, че под мечото си палто бе доста слаб, а добре поддържаната му брада не бе чак толкова страшна, както й се стори в началото. Вярно, че му придаваше малко демоничен вид, но иначе лицето му беше безстрастно и неразгадаемо. Най-силно впечатление правеше невероятната твърдост на погледа му. Очите му, най-сините, които някога бе виждала, имаха удивителен цвят. Сякаш я пронизваше с тях. Това я притесни.

Той също беше притеснен. Не очакваше да е такава. Висока и добре сложена, облечена в сив вълнен клин и голям розов пуловер. Златната й плитка блестеше като жива. Едра блондинка, беше му казал само Брубекър. Не спомена нищо за такава зашеметяваща красавица. Брубекър му бе казал също, че е само едно дете, което четири години си е играло на следване в колежа и чиято специалност е безгрижието.

— Влезте — покани го вяло, показвайки не по-голяма дружелюбност от неговата. — Ей сега ще си прибера багажа.

Хол пристъпи навътре и изхлузи тежката си парка. Седна на жълтата табуретка и се заоглежда. Леглото беше застлано с оранжево покривало, а на стената висеше репродукция, изобразяваща снежнобели гъски в полет. Джен започна да подрежда нещата си в куфара с войнишка акуратност.

— Честно казано, доволна съм, че се махам оттук — каза, без да го поглежда. — Този хотел е като всеки друг в Америка. Трудно е да се повярва, че се намира почти на Северния полюс. Направо е чудно.

В първия миг той се изненада, после повдигна рамене. Какво бе очаквала? Иглу? Легло, постлано с кожи на елени карибу?

— Вижте — обади се, — щях да ви посрещна дори ако Брубекър не беше заминал. Помоли ме да поговоря с вас.

Тя спря да си нарежда багажа и се обърна. Пак изпита неспокойното чувство, че погледът му прониква през нея. Мъжете обикновено се бояха от ръста й, от името й или от парите й. Този тук не се плашеше и това я изваждаше от равновесие.

— Да поговорите с мен ли? Вие?

Хол се вторачи в картината с белите гъски и пак се зачуди защо изобщо се натопи в тая работа.

— Брубекър знае защо сте тук… — Опита се гласът му да звучи колкото може по-строго. — Но трябва да сте наясно, че вие не го интересувате от романтична гледна точка. Каза ми да ви предам, че гледа на вас като на сестра.

Готово! Каза го. Поне едната част. Ако имаха късмет, щеше да се разкрещи, да затропа с крак и след това ще му заповяда да я върне на летището, за да вземе първия самолет за вкъщи.

Джен се изправи в целия си ръст, който беше внушителен.

— За какво става дума всъщност?

Той не обърна внимание на обвинителния й поглед.

— Брубекър просто не иска да възраждате надеждите си. Смята връзката си с вас за чисто приятелска. Ще бъдете добре дошла тук, ако сте наясно с това. А ако действително имате намерение да пишете нещо, можете да напишете за работата, която вършим тук, за полярните изследвания…

Тя го гледаше изумена. Обзелото я чувство на унижение бързо се превърна в гняв. Този мъж направо я вбесяваше!

— Вие да не сте мръднали? Или може би той е мръднал?

Хол я прекъсна. Не искаше да огорчава момичето, но все някой трябваше да го направи. Жалко, че се падна на него.

— Вижте, той знае, че сте влюбена в него… Много съжалява. Обаче си е намерил друга. Ще се жени. Каза на дядо си, но старецът не ще и да чуе.

— Какво ще прави? — попита поразена Джен, а бузите й станаха розови като пуловера. — Бихте ли ме гледали, като разговаряте с мен! Ще ми окажете ли това особено внимание?

Той премести поглед и тя съжали, че го накара. Да се взираш в тези очи беше като да ходиш по ръба на земята и оттам да се гмурнеш в синьото небе. Кинън, какво си ми погодил, помисли си вцепенена. Хол храбро продължи, решил да приключи с тази работа.

— Кинън й направи предложение и тя прие. Казва се Хелена Матак. Местно момиче е, инулиат. Работи при нас в лабораторията. Много добро. Хубаво. Изключително свястно момиче. Изключително!

— Инулиат? — попита смаяна.

Той вдигна ръка, като че искаше тишина.

— Ескимоска е. Знам, че е болезнено за вас, но ви моля да не казвате нищо снобско, за което после ще съжалявате.

Четеше й морал, сякаш беше дете! Джен с яростно движение затръшна капака на куфара.

— Не ме наричайте сноб! Кинън може да се жени, за когото си иска! И не се осмелявайте да намеквате, че съм някаква…

Хол й направи знак да замълчи със същия рязък, влудяващ жест. Тя отчаяно прехапа устни. Приличаше на дядо й, човек свикнал да командва, а на нея това й беше дошло до гуша.

— Хелена и Брубекър се разбират. Той смята да остане да живее тук. Тъй че изобщо не помисляйте и не се опитвайте да промените нещата.

— О-о, тези мъже! — Джен свали тежкия куфар от леглото и го тръшна на пода. — Вие с Кинън какво си въобразявате…

— Знам, знам — продължи Хол. — Гордостта ви е наранена. Но сте млада… доста привлекателна и ще го преживеете. Междувременно искрено се надяваме престоят ви в Ултима да ви хареса. Добре дошла в Аляска! Май забравих да ви го кажа?

— Вие не чухте ли какво ви казах? Една-единствена дума поне? — Не мислеше, че такова нещо е възможно, но този човек беше по-нетърпим и от Дагобърт! Опита се да го изгледа свирепо от горе на долу, ала не й се удаде. Той само кимаше.

— Вижте какво, ако искате да се върнете на летището…

— Нямам намерение да се връщам на летището! Искам да разговарям с Кинън!

Ще му даде да се разбере, като го види! Как се бе осмелил да й натресе този тип! И как са посмели Фърд и Дагобърт да я пращат тук, след като са знаели, че обича друга? Действително ли са смятали, че тя ще погубва нечия любов?

— Трябва да говоря с него!

— Нали ви казах, няма го — заяви Хол влудяващо спокойно. — Ще ви разбера, ако предпочетете да останете тук. Брубекър просто си мислеше, че ще искате отблизо да се запознаете с изследванията ни. Има материал не за един, а за няколко очерка. Например, точно сега два кита…

— О, това няма да го пропусна! — процеди Джен през зъби. — Искам да видя Кинън в секундата, в която се върне! Ще бъдете ли така добър да ми кажете кога би могло да стане това?

Стори й се, че той за първи път се почувства неудобно.

— Ами… все някога.

— Освен това, с удоволствие ще се запозная с безценните ви изследвания — отблизо! След като съм била толкова път, би трябвало да видя туй-онуй. Каква е специалността ви, докторе? Положително не е тактичността!

Хол се изправи. Трябваше да е благодарен, че тя не се разплака, а не се и канеше. Но гневът й го раздразни.

— Китовете, госпожице Мартинсън! Моята специалност са китовете.

Вдигна куфара й и посегна към вратата в същия момент, в който и Джен. Ръцете им се докоснаха. И двамата ги отдръпнаха бързо. Той посегна пак и отворя. Стисна зъби. Беше почувствал допира на ръката й като коприна върху кожата си. Не, далеч по-приятен… Тя също беше смутена от неочакваното съприкосновение. Когато пръстите й попаднаха върху неговите, като че ли стаята се втурна към нея и я притисна. Допирът до него бе като до гола жица — разтърси я от горе до долу. Този мъж не приличаше на Кинън или на момчетата от колежа, нито пък на колегите и от вестника. Погледът му предизвикваше някакво странно парещо усещане върху врата й.

Хол повдигна рамене, колкото да покаже, че настроението й не го засяга. Нахлупи подплатената си с кожа качулка и я поведе през фоайето, покрай любопитния черноок поглед на Соня. Не беше изключвал двигателя на джипа и в кабината беше топло.

— Оставили сте това нещо да работи през цялото време, докато бяхте вътре? — попита Джен, като се намести до него.

— Така правим тук. Понякога работи и по цял ден.

— Какво прахосничество! — Беше й приятно да го скастри.

— По-добре, отколкото моторът да замръзне… — Обърна джипа и пое на изток. — Сега какво има? Защо се цупите?

Тя гледаше покритата с чакъл главна улица и се почувства потисната като при пристигането си. Постройките й се струваха съвсем еднакви, като детски кубчета за игра. Земята се простираше плашещо безкрайна под тънкото си снежно наметало. Ултима беше далеч от представите й за град в полярния кръг. Минаха покрай розова сграда с голям неонов надпис: „Истински италиански пици на Луиджи“. Отвън бяха паркирани две верижни шейни и празен шевролет, чийто двигател също работеше на поразия. Почувства се загубена във времето и пространството. На всичкото отгоре мъжът до нея я беше ядосал. Въздъхна. Ядът нямаше да помогне…

— Представях си, че е по-екзотично…

— Да — отвърна той отегчено и пое по един покрит със сняг път, който сякаш водеше към нищото. — Повечето хора така си го представят.

— Мислех, че ще видя поне шейна с кучешки впряг…

— Шейните с кучешки впряг са неща от миналото. Останали са няколко за забавление. Сега има верижни шейни.

Джен прехапа долната си устна.

— И иглу ли няма?

— Наоколо — не… — Каза го така, сякаш го беше обяснявал на други преди нея стотици пъти. — Къщите тук ги правеха обикновено от пръст. Или от кожи. Сега ги изготвят фабрично.

Тя замислено поклати глава.

— Взех кола от летището до хотела. Шофьорът беше ескимос. Слушаше ирландска рок музика на японски касетофон, а парката му изглеждаше като от модна къща.

— Чудесата на пазаруването чрез поръчка и доставка по пощата! — подхвърли Хол язвително.

— Няма ли каяци?

— Предимно моторни лодки.

— А телевизията? И дотук ли е стигнала?

— Със сателитни антени. Слушайте, отваряйте си очите! Видях бяла мечка, като идвах насам.

За негова изненада думите му изобщо не я смутиха.

— Бяла мечка! Това е добре… А може би има и пингвини?

Зловещо надвисналото мълчание й подсказа, че бе направила груба грешка, но не знаеше каква.

— Пингвини има на Южния полюс — каза накрая той. — В Антарктика.

— Аха! — Ако искаше да я накара да се почувства глупачка, беше успял. Откри, че нищо не бе знаела за този край. И че те двамата с този мъж нямаха нищо общо. По същия начин би се чувствала и в космоса с някой враждебен марсианец. Потъна в мълчание. Беше в Аляска по-малко от един ден, а вече я наплаши. Огромни пространства, много часови пояси, твърде много противоречия. За няколко часа се бе пренесла от съвременното градско оживление на Анкоридж върху страховитите хребети на слабо изследваната верига Бруке Рейндж. Сега беше тук, в най-отдалечената й част. Безкрайната пустош приличаше повече на друга планета, отколкото на обикновен щат. Гледаше навън в нощта и не забелязваше живо същество. Стори й се, че тази земя не беше гостоприемна и я смазва. — Защо хората идват тук? — попита. — Защо остават? — Спомни си златните слънчеви лъчи на Калифорния, синевата на топлото море…

— Опитват се да избягат от нещо. Или да намерят нещо.

— Вие от кои сте? — обърна се към него Джен. — От бягащите или от търсещите?

Хол повдигна рамене. Би предпочел да не му задава толкова много въпроси. Притесняваше го. Не обичаше излиянията.

— Дойдох да видя. Като се нагледам, ще продължа нататък.

Трудно е да се разбере що за човек е, помисли тя. Някак си е неясен и неразгадаем.

— Откъде сте?

— Работил съм в Сиатъл, в Сан Диего. Отрасъл съм в Индиана.

— А оттук къде ще идете?

Джипът се наклони и рамото й случайно опря неговото. Двамата бързо се отдръпнаха един от друг.

— След това ли? Може би в Бостън. Или Гренландия. Кой знае?

Бродяга, реши Джен, странно впечатлена от думите му. От този тип хора, които никъде не са у дома си. Нищо чудно, че изглеждаше малко див.

— А вие? — попита той след време. — За какво сте дошли тук, освен за Кинън?

— Искам просто да напиша очерк — отвърна му рязко. — Не съм дошла за Кинън. Дори не мисля, че го познавам добре. Защо е дошъл тук? Да избяга от нещо? Или да намери?

— И двете, струва ми се. Да избяга от фалшивото. Да намери истинското.

— Това тук не ми изглежда истинско…

Изневиделица на хоризонта от юг черното небе се озари от трепкащи зелени светлини. Като че ли някой бе разстлал воал от призрачно сияние на края на света. Сетне изчезна. Небето отново бе черно, а звездите — далечни. Но после светлината се върна, плаха фосфоресциращо зелена. Носеше се в тъмнината като в танц. Пулсираше, избледняваше и пак се разгаряше отново. Внезапно зеленикавото сияние се издигна високо в небето и затрепка, преливайки в невиждани нюанси.

— О, боже! — пророни тя със затаен дъх. По оскъдния сняг играеха бледи отражения. — О, боже! — промълви пак.

Хол отби встрани от пътя и спря, но остави двигателя включен. Щеше му се да се опъне назад и да протегне ръка върху нейната облегалка, но не си го позволи. Жестът можеше да й се стори твърде приятелски.

— Аурора Бореалис — промърмори. — Северно сияние…

Остави я да погледа, преди да потеглят отново. Сам той обичаше да го гледа и винаги спираше за малко. Гледката бе величествена и феерична. Тази нощ обаче го накара да се почувства странно. Сиянието бе дошло с необичайна внезапност. Ако беше суеверен, би го сметнал за предзнаменование. Като че ли досега се бе притаявало и бе чакало появяването на тази жена.

Джен гледаше в захлас танца на блещукащото великолепие. Беше очарована, замаяна. Изумлението й бе така силно, че обзе и него. Някак не съвпадаше с представата му за нея и цялата фамилия Мартинсън.

— Наблюдавате атмосферната физика в действие. Заредени частици, идващи от Слънцето, бомбардират молекули на кислорода и азота в йоносферата…

Млъкни, глупако, заповяда си сам. Звучеше надуто и досадно дори за собствените му уши. Тя каза възможно най-ненаучното нещо, а лицето й грееше като на дете.

— Вълшебно е!

Зад нея се диплеше завеса от нежни светлини, бледозелени горе, преливащи в розово към земята. Дългата й плитка висеше през рамото и проблясваше, отразявайки светлините в небето. Думите й го смутиха. Не вярваше във вълшебства.

— Вълшебно… — измърмори и включи джипа на скорост.

Пое наново към сигурния разумен научен свят на изследователската база. Хвърли й още един неспокоен поглед. Лицето й имаше унесения израз на влюбена жена. Изглеждаше достатъчно лъчезарна да плени сърцето на всеки мъж. Нищо чудно, че Хелена бе уплашена до смърт от нея, а Кинън не смееше да я погледне в очите. Тази жена трябва да си тръгне оттук, помисли той мрачно. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Най-после стигнаха до базата — куп метални постройки, открояващи се под фееричното сияние. Заведе я до стаята й малка и невзрачна. Пусна ключа в ръката й.

— Започват да сервират закуската точно в седем. Ще дойда да ви взема в без пет — каза сковано, почти през зъби.

Студенината му я смути. Стори й се, че бе станал още по-отчужден и неприветлив.

— Защо толкова не ме харесвате? — Гласът й бе спокоен и достатъчно кротък, за да го обърка още повече.

Помисли си за Брубекър, избягал от примамките на тази жена, и за корпорацията Мартинсън и нейното незачитане на природата. Спомни си за Бристол Бей и вредите, които старият Мартинсън щеше да нанесе, ако вземеше да се намърда там. Реши да е честен, дори това да прозвучи грубо.

— Вие не принадлежите на това място. Не сте от нашия тип. — Изглежда я нарани. Но нямаше друг избор. Никой не я бе канил тук. Никой не я бе искал, най-малкото той. Кимна недружелюбно за довиждане и понечи да затвори вратата.

Обидата на Джен бързо се превърна в гняв. В крайна сметка тя беше внучка на Дагобърт и не се предаваше току-тъй.

— Доктор Бейли! — Хвана вратата и я задържа отворена. Беше свила войнствено устни.

— Да?

— Вие също не сте мой тип! И не сте джентълмен!

Хол бе изненадан. Не беше свикнал да му отговарят така. По лицето му се плъзна снизходителна усмивка. Нямаше да я остави да вземе надмощие. Работата бе да я изкара от равновесие. Почувства първобитния мъжки подтик да я поставя на мястото й. Хвана ръката й, нави надолу края на ръкавицата и повдигна ръката й към устните си. Джен стоеше замръзнала и гледаше как той се наведе леко с приковани в нея очи и целуна вътрешната страна на китката й. Усети топлия му дъх и кръвта й безумно запулсира от огъня на устните му.

— Това достатъчно джентълменско ли е? Или трябва и да коленича?

Блясъкът в присвитите му очи подсказваше, че никога и пред никого не беше коленичил. Пусна ръката й. Тя го гледаше с невероятна ярост.

— Сатана! — процеди Джен през зъби. — Високомерен дявол!

— Приятни сънища — каза сатаната и затвори вратата.